Звездите и хората.

Хората казват, че морето, планината и небето са перфектните слушатели. Но небето, нощното небе е може би най-добрия. Толкова много звезди, колкото и хора. Казват, също колкото хора има по планетата, толкова и звезди има в небето, и че всеки един от нас си има някъде там звездичка, на която каквото и да сподели, тя ще го чуе.
Лежиш или вървиш и гледаш нагоре замислено, толкова далечна и същевременно толкова близка. Можеш да споделиш с нея всичко, а тя ще те изслуша. Дори и да се държиш зле с нея, тя няма да те предаде. А хората предават звездичките си постоянно...
Искаш да я докоснеш и да почустваш светлината й в ръката си, да те освети извън забързания и тъмен жовот...Мълчалива и красива...Самотна, макар и сред толкова посестрими. Дали звездите си говорят помежду си? А дали чуват без да искат какво им казват другите, освен човечето там долу, което си е нарочило само една, но неговата си!?
Хората също казват, че когато е облачно, то е защото небето кази звездите си от хорската лошотия, а тя не е малко. Хората не сме лоши създания, просто понякога така ни харесва...
Но и на земята има звездички. И когато се открият, те изпълват със щастливи чуства. Успокояват, помагат и най хубавото говорят. Но нима е нужно да се говори постоянно? Истинските звезди разират само с поглед или жест, само с докосване, а понякога и без нищо. Те просто знаят...и те познават. Знаят защо нещо е така, защо нещо трябва да е така. Не винаги знаят как да го спрат или какъв съвет да дадат, но въпреки това помагат, по техен си начин и ако това е правилната звезда така се и случва.
А защо като падат звезди оставят следа? За да излеят светлината си не само върху един, а върху много.Звездите не са егоистични...
Звездите са като хората, далечни и красиви, а всеки човек е една звезда...и възможен приятел...
А добрите приятели и любимия човек са като звездите – може да не ги виждаш постоянно, но знаеш че са там...