Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 - ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 1

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"

ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 1

"Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa…"

Ингрид удържа на думата си и и дойде рано на следващия ден. Бьорн си бе подготвил и както обикновено брегът бе застлан с горски цветя. Задачата му ставаше все по-трудна с времето, защото въпреки лятното изобилие цветята наблизо свършваха и той трябваше да носи нови от все по-далечни поляни. Ала усилията му бяха щедро възнаградени, тъй като Ингрид събу обувките си и мина с боси нозе по цветчетата като им се любуваше. Накрая седна както обичайно и зачака.

Бьорн с разочарование заключи, че тя няма да се къпе гола когато знае със сигурност, че той е наблизо, и се запъти към нея. Чудеше се дали опитите му да среше буйната си коса имаха очевиден ефект и дали новите му кожи го правеха по-малко страшен. Ингрид бе прегънала коленете си към себе си и наблюдаваше водата. Когато го чу да идва тя леко наклони глава настрани.

"Здравей," каза му.

"Здравей," рече той. "Радвам се, че дойде."

Ингрид едва сега вдигна глава и го погледна. Усмихваше се. Косата й блестеше на слънцето. Бьорн се покашля за да прикрие смущението си. "Не бях те виждал преди в селото. Това е странно," каза той.

Тя въздъхна. "Дойдох през зимата. Сираче съм. Баща ми умря в битка преди няколко години, а майка ми от треска. Братята ми ме пазеха и се грижеха за мен след като родителите ми си отидоха, но и те паднаха в бой. Останах сама. Мама е била от това село. Баща ми я отмъкнал и я направил своя жена. Сега живея при ковача, той ми е чичо. Подслони ме когато останах без дом; помагам му да гледа децата. А ти?"

"Аз наистина живея в гората." Защо се почувства така недодялан и див и в същото време така спокоен и щастлив? "Ловец съм, като баща ми. Той също умря. И аз нямам семейство."

Ингрид му се усмихна топло и съвсем непринудено го докосна по ръката. Той изтръпна и почти инстинктивно се отдръпна. Усмивката й премина в разкаяние.

"Извинявай," каза му тя и погледна надолу.

"Оо," изломоти Бьорн. "Няма нищо. Просто не очаквах. Мммм. Няма ли да се къпеш днес?" опита се той да смени темата.

"Може би." Зелените й очи го изгледаха с любопитство. "Ти как ме намери? Мислех си, че тук не идва никой."

"Аз само понякога. Когато не хвана нищо по-близо до колибата."

"Така ли минава целият ти ден? В ловуване?"

Бьорн кимна.

"Аз никога не съм ловувала!" каза Ингрид с доза възхищение. "Искам да опитам. Трудно ли е?"

Бьорн я изгледа потресен. "Да ловуваш? Та ти си жена! Не може!"

Ингрид придоби решително изражение. "Ти каза, че живееш сам в гората и че сам си правиш вечеря. Кожите ти изглеждат чисти. Нима прането и готвенето не е женска работа? Но ти си мъж и все пак ги вършиш."

Тежка въздишка се отрони от гърдите на Бьорн. Той никога не бе мислил по въпроса по този начин, но изведнъж му стана много тъжно по някаква причина. "Аз нямам друг избор," рече той със зле прикрита горчивина.

"Ами ако и аз се загубя така в гората и за да оцелея ми се наложи да ловувам, а не знам как? Тогава и аз няма да имам избор, но няма да знам как освен ако някой не ми покаже."

Бьорн почти се огъна пред силата на аргументите й, ала все още я гледаше неубедено.

"Хайде де, Бьорн," насърчи го момичето с неустоимата си усмивка. "Ти си ме гледал как се къпя, нали така? Искам да те погледам как ловуваш."

Той се предаде. "Добре," изломоти той. "Само гледай да не плашиш дивеча."

Ингрид се ухили. "Ще се изцапам така," рече тя и се изправи. "По-добре да дойда утре. Става ли?"

Бьорн дори не си направи труда да скрие широката си усмивка. "Става," съгласи се той. "По същото време?"

"Разбира се. Само не забравяй." С тези думи тя му махна и изчезна.

Умът на ловеца не побираше как би могъл да забрави.



В уреченото време Ингрид се появи с меки обувки и семпла кафява рокличка над бялата си риза. Косата й беше навита около главата й да не й пречи, а в очите й блестеше палаво пламъче. Бьорн се чудеше как до сега не бе забелязвал колко вълнуващо може да бъде едно момиче и как една усмивка можеше да промени сивия му ден.

Бьорн бе роден и отгледан ловец; той гледаше сериозно на задачата си да й покаже как се ловува. Чувстваше се уверен и сигурен, с авторитет. Ингрид само се забавляваше. Тя гонеше пъстри пеперуди и се въртеше весело докато плитката й не се разпадна съвсем. Бьорн я гледаше и не можеше да се начуди на промяната в самия себе си; сякаш цял живот бе спал зимен сън, едва сега се пробуждаше, за да намери един толковаа красив и различен свят.

Ингрид нехаеше за лова. На нея й беше по-интересно да проследи заек или да се затича след катерица, отколкото да се научи как да ги лови. Бьорн сумтеше и се мусеше цялата сутрин, но сетне и той се присъедини към детинските й игри сред гората.

Веднъж Ингрид видя една много красива пеперуда и хукна след нея. В надпревара с нея Бьорн се затича да стигне насекомото пръв, ала се препъна в едно корен и полетя напред, повличайки и момичето със себе си. След секунда и двамата бяха на земята, Ингрид лежеше по корем, а Бьорн я затискаше с тялото си. В миг лицето му така се изчерви, че заприлича на майски залез, а Ингрид се закикоти.

Бьорн осъзнаваше положението си и знаеше, че веднага трябва да се отдръпне от нея ала не можеше сам да принуди тялото си да го стори. Ингрид извърна глва и очите им се срещнаха. Дъхът й погали лицето му. Бьорн си помисли, че ще умре от смущение и вълнение, а тялото му сякаш бе на път да избухне от напрежението.

Накрая той изломоти някакво извинение и се претърколи. Ингрид го изгледа с усмивка и взе ръката му в своята. "Ела да погледаме залеза," рече тя и го поведе към реката.

Двамата седнаха на брега и се взряха в небето. То имаше прекрасен розово-лилаво-червникав оттенък. Бьорн никога преди не си бе мислил, че това е красиво, ала сега това му се видя естествено. Ингрид подпря главата си на рамото му и замълча за кратко. Бьорн никога не се бе чувствал така щастлив през живота си. Обзе го някакво странно спокойствие и мир така непознато му до сега. Стига да имаше начин, той би спрял времето да направи този миг вечен. Ала не можеше.

"Трябва да се връщам в селото," рече тя тихо. Неудоволствието беше очевидно в гласа й. "Трябва."

"Утре ще дойдеш пак, нали?"

Тя поклати глава. "Друг път. Утре не може." С това тя докосна рамото му и стана. "Ще се видим скоро, Бьорн," рече и изчезна.