Рай...

Защо хората умират, или защо трябва да умират?...за да оценят другите живота...или може би - Живота...или пък Ж И В О Т А....а може би просто...живота, да....на един светофар... Аз като видя светофар и ме жегва някак, иска ми се да мина на червено....Не защото ми се умира, не че и защото пък ми се живее де...просто ей така, за да няма знаци и стоп, да няма закони....ама е хубаво някак като минаваш на червено...даже в свирките и псувните на хората от колите... Аз им се усмихвам...и май още повече ми се дразнят... А е красиво като се усмихваш...горките хора! Колко са нещастни...то и аз не съм щастлив де, ама...поне помня, че някога съм бил...да бил съм, или пък си мисля, че съм бил... Обикновено като вървя под дъжда осъзнавам колко прекрасен е Той...Чак когато капчиците вода се стичат по лицето, главата и тялото ми разбирам, че съм....заплакал...и че ме боли...и може би...може би...имам мечти...да, положително имам мечти, а колко са осъществими? Е, това е един друг въпрос. Поне съм голям, защото мечтите...мечтите ми за мен самия са големи...Мечти, които се разбиват...но това е друга тема...Искам да се прибера вкъщи....ВКЪЩИ....Обичам го това място, макар, че незнам къде е...само го сънувам, и то не визуално само а и санувам чуства...когато успея да открадна малко спокойствие и да поспя разбира се...толкова спокоен се чувствам там...Тук сякаш душата ми агонизира...Умирам и угасвам...Сиво, скучно, мръсно, забързано, изнервено...почти не мога да дишам! А вкъщи....о, вкъщи...когато вървя по улицата има един такъв приятен шум...нежен и страхотен...И във въздуха има някакво странно опиянение и спокойствие...навлиза в дробовете ти и те прави...различен, спокоен и смирен...Почти приказно....почти прекрасно...почти рай...Моя...Рай!!!