Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 3
На другата сутрин Гудрун го изпрати и както бе обещала, му разказа как да стигне до селото. Бьорн се улови, че слуша думите й много внимателно, а когато тя му подаде една кърпичка със завити в нея меденки, й благодари от все сърце, сбогува се и пое по пътя си. Искаше му се да остане още малко при красивата прорицателка, но сега го чакаше предизвикателство: една част от него негодуваше за неприсъщата задача, но другата се вълнуваше искрено.
Отне му почти седмица да стигне до селото; поне това мина без премеждия като онези в Бларк Морк. По пътя забеляза, че тучната трева от гората намаляваше и след като премина и билото на планината съвсем изчезна. Вече му стана ясно защо хората гладуват по думите на Гудрун: имаше страшна суша по тия места.
На седмия ден Бьорн видя селото и се запъти към него. Още в далечината можеше да различи схлупени, бедни колиби и суха, напукана от слънцето почва. Много рядко се виждаше някое обрулено, безплодно дърво или изгоряла от жегата трева. Когато навлезе в селото, той знаеше какво ще види.
Улицата представляваше една проста прашна пътека, край която бяха наредени коли-бите. Щом видяха, че някой нов се задава по пътя, хората заизлизаха навън да го посрещнат. Бьорн се ужаси от това, което завари. Сухи като скелети селяни и жени се взираха в него; някои от децата бяха твърде немощни за да се държат на крака и да играят.
Те не просто гладуваха, а измираха от глад.
"Стой! Кой си ти?" викна му някой. Той се обърна и спря. Беше младо момиче на не повече от 16 с руса коса на плитка и изпито лице. Останалите се затълпиха около него.
"Бьорн ми е името," представи се той след като ги поздрави. "Виждам, че гладувате. Защо е така? Не ви ли дават дъжд боговете?"
Всеки започна да обяснява и нищо не се разбираше. Накрая Бьорн се обърна към момичето, което го бе заговорило първо.
"Тъжна история е," обясни тя. "Тази година първо имаше порои и наводнения; после дойде сушата. Всичко изсъхна, всеки стрък трева и всяко дърво. Ние се прехранваме и с лов на дивеч, но скоро и животните погинаха заедно с храната си. Няма какво да се яде; за да намерим нещо трябва да търсим на север в продължение на дни. Ако Урсула не отвори хамбарите си, ще измрем."
Бьорн я спря. "Урсула?"
Селяните закимаха в хор.
"Само тя има храна в хамбарите си, но не дава на никого. Онези дето слугуват в къщата й получават по малко, колкото да се изхранят, но за останалите няма друго спасение."
"Урсула е вдовицата на най-богатия мъж в селото." Това го каза един възрастен селянин с плешива глава. "Чужденка е и няма капка милост дори за децата. Тя крие някъде ключа за хамбарите, иначе отдавна да сме ги разбили."
Бьорн кимна. Гладът беше страшно нещо: от човека правеше звяр, а от селянина - крадец. Не можеше да вини хората за настроенията им. Е, явно Гудрун искаше от него да намери начин да склони тази Урсула.
"Помогни ни!" примолиха се селяните. "Молим те! Ако Урсула не омекне, децата ни ще измрат от глад."
'Молим те' се чуваше от всички страни. Бьорн отново огледа лицата на хората. Те до един носеха белези на изтощение и трагедия; колко ли отчаяни бяха, за да молят за спасението си един напълно непознат? Очите на децата се взираха в него с надежда и очакване.
Той осъзна, че е готов да даде всичко от себе си, за да им помогне. "Къде живее тази Урсула?" попита той решително.
"В другия край на селото, в най-голямата къща."
"Аз ще те заведа," предложи русокосата девойка. Останалите мълчаливо тръгнаха след тях. "Аз съм Грета."
"Що за човек е Урсула, Грета?" попита Бьорн.
Грета направи кисела физиономия. "Ужасна е! Мъжът й Валдемар бе много благ, но умря преди две години. Беше много по-възрастен от нея и много я глезеше, все й угаждаше, а тя се държеше с нас студено и надменно. Тя дори не е от селото! Защо просто не се върне там, от където е дошла!" Тя въздъхна дълбоко. В очите й се четеше омраза към чужденката.
Те спряха. Намираха се пред висока каменна къща с голяма градина; изглеждаше като палат в сравнение с бедните колиби на селяните.
"Тук живее Урсула," рече Грета и се изплю на пътя, сетне се обърна към Бьорн. "Не знам дали боговете са те изпратили в отговор на молитвите ни, но дано са на твоя страна. В теб ни е единствената надежда."
Бьорн отново погледна в гладните й очи, кимна и се приближи. Почука на вратата и зачака. От вътре се чуха стъпки и някой отвори. Беше едно хубавко стройно момиче с прилежно сплетена на плитка руса коса. "Няма храна за теб," каза тя машинално и понечи да затвори когато видя, че срещу нея стои непознат.
"Искам да говоря с господарката ти," рече Бьорн. Когато беше ловец се срамуваше от мечешката си външност, но сега я използваше, за да вдъхва страхопочитание когато му бе нужно. Това явно подейства на момичето, защото тя кимна, затвори вратата и се върна след минута.
"Можеш да влезеш," рече тя тихо и сведе поглед към земята. Бьорн реши, че е изплашена по някаква причина, но смело пристъпи вътре.
В много стединги и села бе оставал Бьорн, в много къщи бе нощувал, но за пръв път виждаше толкова добре стегнат и чист дом. Колкото и да се взираше не можеше да забележи и прашинка или петънце. Момичето въведе в една вътрешна стая и той пристъпи вътре.
Не бе имал време да си представя Урсула, но със сигурно не би си я представил така. Намери я облегната до прозореца, загледана в залеза. Беше облечена в прекрасно извезана ленена риза, а косите й се стелеха като водопад от течен огън до кръста й. Бьорн никога не бе виждал такава наситеночервена коса. Когато Урсула се обърна, в него се взряха две големи черни като нощта очи; те силно контастираха на бледата й нежна кожа. Около дългата й шия имаше тежък наниз с пурпурен камък в средата, а високо на ръката си жената носеше гривна от масивно злато. Жена беше силна дума, защото имаше вид на двайсетиняколкогодишно момиче. Бьорн не можеше да я нарече точно красива, но около Урсула витаеше някаква загадъчна, по-скоро призрачна хубост.
"А, гости в селото!" плясна тя с ръце. Бьорн не можеше да повярва, че такъв приятен, мелодичен глас може да дойде от толкова безчувствена и жестока жена. "Какво желаеш от мен?"
"Нахрани гладните деца!" викна й той.
"Така ли? И защо ми е на мен да го правя?" на лицето й разцъфна подигравателна усмивка. "Моите хамбари са пълни, а техните - не. Това не е мой проблем."
"Нахрани гладните деца!" повтори той гневно.
Урсула тропна с крак и стана. "Ти се намираш в моя дом!" рече тя с леден, равен, кадифяномек глас. "Как си позволяваш това? Дори не благоволи да се представиш, а идваш тук и се разпореждаш като господар!"
Бьорн млъкна. Урсула може да беше студена и жестока, ала беше в правото си. Не, нямаше да я склони със заплахи и заповеди. Трябваше да има и друг подход.
"Аз съм Бьорн," рече той меко. "Войн съм."
В тъмните й очи сякаш проблесна искра на … нещо. Сякаш таен механизъм неочаквано се бе задвижил след думите му.
"И какво търсиш в това забравено от боговете село, велики боецо Бьорн?" попита Урсула.
Бьорн се замисли дали в думите й имаше презрение, насмешка или чисто ласкателство, но не можеше да реши със сигурност. Едно обаче знаеше: ако не бяха боговете, едва ли щеше да е тук и да преговаря с коварната жена.
"Минавах от тук," призна той само половината истина. "Видях, че хората гладуват."
"И реши да се направиш на герой и да им помогнеш?" Тя оново плесна с ръце. Бьорн се смути от жестокостта в лъскавите й черни очи. "Е, щом така си решил, ти предлагам сделка." Той й кимна да продължи. "Бъди ми роб за една седмица, велики герой Бьорн, и ако си прослужил времето, ще отворя хамбарите си за селяните. Кажи ми, куражът ти само на думи ли е, или приемаш предизвикателството?"
Челюстта на Бьорн увисна. Всичко бе очаквал, но това не. Той бе войн, мъж на честта, а да стане … роб … на една капризна жена за цяла седмица?! За нищо на света! Ала в главата му нахлуха образите на бедните, бедставащи селяни. Бьорн преглътна. Една седмица, но щеше да спаси децата на селото.
"Аз съм войн," каза той сухо, но с достойнство. "Не слуга."
"Ти не отговори на въпроса ми. Куражът ти на думи ли е или приемаш?"
Така поставен въпросът, можеше да има само един отговор.
"Приемам," едва чуто изрече той.
Тъмночервената коса на Урсула сякаш хвърляше огнени искри в очите й. Бьорн потръпна вътрешно от лошо предчувствие.
"Много добре, меченце," натърти тя на последната дума. "Ще ми служиш точно седем дни от този миг нататък. Не, не, недей да мислиш, че ще те окова във вериги, не. Вратата…" и тя посочи с пръст, "ще е винаги отворена да си тръгнеш. Ала направиш ли го, край на сделката. Няма ли една седмица, няма храна за селяните." Той кимна мрачно. "И така! Докато измисля задача за теб утре, ще ти дам време да поспиш и да отпочинеш. Инге ще ти покаже обора. Ще спиш при воловете."
Урсула плесна три пъти с ръце. Появи се девойката, която му бе отворила вратата. "Инге, заведи великия герой Бьорн в обора и му остави малко суха слама. Доведи ми го утре след закуска. Веднага."
Преди Бьорн да успее да възрази, Инге го хвана за ръка и го поведе навън. Устата му още беше суха от шока когато прислужницата го въведе в обора и му показа мръсната слама, която щеше да му служи за възглавница.
"Но аз не мога…" започна да възразява той. Инге само го погледна с тъга и покати глава.
"Всичко зависи от теб," рече тя. "Всичко." С това момичето затвори врата и излезе, а на Бьорн не му ставаше нищо друго освен да легне в сламата и да се надява, че някак ще изтрае тази седмица.
петък, 31 юли 2009 г.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 2
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 2
Бьорн лесно хвана посоката към Бларк Морк. Движеше се на запад и за известно време следваше утъпкания път. Когато той се превърна в коларска пътека, той знаеше, че е близо. Огледа се. Беше изправен пред гора с много високи дървета, които се сгъстяваха навътре. Стисна торбата с храната в лявата си ръка, а в дясната - вярното копие. Това му вдъхна увереност. Щеше да я намери тази прорицателка и да я разпита.
Воинът дори си тананикаше когато навлезе в горските дебри. Понякога се обаждаше някоя пойна птичка или прошумоляваше гущер и той вървеше уверено напред. С времето обаче мъничката пътечка съвсем се изгуби и Бьорн се озова в гора, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. И през ум не му минаваше да се откаже и да върне и само напредваше без да дава воля на страховете си. Скоро стана съвсем тихо. Стъпките му в шумата бяха единствения звук, който се чуваше наоколо. Той се поколеба: накъде ли вървеше? Не отиваше ли към гибелта си?
Гората стана съвсем тъмна и много страшна. Бе сякаш бе попаднал в някакъв подземен проход и нямаше дори лъч светлина. Трудно можеше да се ориентира и скоро започна да си проправя път пипнешком, като разчиташе повече на интуицията си, отколкото на очите си, които сега не виждаха нищо.
"Мечка страх, мен не страх," каза си мъжът и продължи.
Стана още по-тъмно. Бьорн вдигна ръката си пред очите си, но дори нея не виждаше. Сигурно това е усещнето да си в блато 20 стъпки под повърхността, помисли си той. Въздухът бе тежък, влажен и гаден, сякаш се лепеше по тялото му. Войнът нададе вик: той отекна глухо в тъмнината и заглъхна.
Беше съвсем сам в тъмнина, която за сетивата му граничеше със слепота. Как да постъпи? Можеше само да се движи напред и да се опита да потисне паниката, която се надигаше в сърцето му. Сега разбра защо наричаха мястото Бларк Морк; едва ли имаше по земята по-злокобна и смразяваща гора. Крачка напред, още една, още една…. трябваше да излезе оттам.
Почвата под краката му поддаде и той се сгромоляса в тишината с единичък вик "Ингрииииииииииид".
Знаеше, че е отворил очи, защото почувства клепачите си да мърдат, а не защото виждаше каквото и да било. Опипа земята под себе си: беше влажна, лепкава почва. Копието му лешеше паднало до торбата с храната. Той го взе в ръце и допирът с оръжието го накара да се чувства толкова по-спокоен. Ала все пак паника го обливаше. Това ли бе краят му? Така ли щеше да свържи Войнът Бьорн? Сам, на никого немил, недраг, без дом, на дъното на някаква яма, загинал не като герой в битка на бойното поле, а от глад и жажда? Не, трябваше да има начин….
Тогава той чу гласа.
Звукът бе пронизителен, като писък, като жена, която умира в агонията си. Той плачеше, стенеше, молеше се, но какво казваше, Бьорн не можеше да разбере. Ако тъмната гора и тишината му се бяха сторили злокобни, то това го накара да потрепери от истински ужас. Умираше ли жената? Болна си беше, ранена? И тя ли беше в клопката на Бларк Морк като него? Ако някой не й помогнеше, щеше ли да се справи? Щеше ли да загине и тя като него?
Бьорн се вдигна на крака - ах, как го болеше дясното коляно от удъра! Може би имаше навехната кост. Ала там някой се нуждаеше от помощта му, както и той се нуждаеше от своята собствена. Нямаше на кого да разчита. Имаше единствено и само себе си, а жената, която не преставаше да стене, можеше да се надява само на него. Воплите й не преставаха и това му даде криле. С трескаво напрежение започна да опипва стените на малкия си затвор. Поне от това разбра, че наистина бе под земното ниво, че е сигурно в яма между дърветата. Ужасният звук се чуваше все така силно и от него косите му натръхваха. Трябваше, трябваше да се измъкне и да види коя е жената!
Воден от гласа и от инстинкта си, в пълна тъмнина, без никаква надежда в сърцето, Бьорн най-сетне откри извора на спасението си. В пълната безизходица той сграбчи един корен и го стисна като удавник за сламка. Можеше да се опита да се изкачи по него! А воплите не секваха и не секваха…
Беше много мъчно и мищниците му се напрягаха от усилието. Колко време му отне да стигне повърността, това не знаеше, ала му се стори векове. Когато веднъж се изправи ранен срещу петима врагове и си мислеше, че краят му идва, нито когато го ухапа змия не бе изпитвал такъв неконтролируем, див ужас както в ямата в непрогледната тъмница. Ала и това свърши; той метна копието отвън, повдигна се на ръце и успя да се изкатери извън дупката.
Насочи се към източника на звука, блъскаше се в дънерите, ала нехаеше: беше близо и го знаеше. Дърветата постепенно започнаха да придобиват очертания и когато Бьорн излезе напред, той най-сетне видя жената, която стенеше.
Беше облечена в бяла риза и лежеше на земята, дългата й руса коса разпиляна около главата й, а ръцете й бяха притиснати към гърдите. Виждаше се голямо червено петно изпод дланите й. Тя стенеше от болка като смъртно ранена. Защо това му напомни на Ингрид? Жената не приличаше на нея. Искаше му се да се притича на помощ и да направи за нея това, което за любимата си не бе успял.
Затича се и излезе на полянката, която водеше до нея.
Между двамата зееше пропаст.
Сега от намаленото разстояние можеше да види онова, което преди бе прикрито от тревата. Не беше просто дупка в земята; беше си истинска бездна. Бьорн се приближи внимателно и огледа. На ляво и надясно не се виждаше нищо друго; нямаше нито мост, нито просека, нищо. Другият край бе отдалечен на поне четиридесет стъпки: и боговете да му помагаха, пак нямаше да успее да я прескочи. Ритна в нея едно камъче, после още едно; друг звук освен воплите на жената не се чуваха.
Той я погледна и потръпна. Да, ризата й наистина изглеждаше обагрена с кръв. О, Ингрид… как да помогне на ранената? Обърна се към гората. Бларк Морк тъмнееше непрогледен зад него; нямаше връщане назад. Ако не измислеше нещо бързо, и той, и жената настина щяха да загинат. Щеше да остане погребан в това ужасяващо място, без да е свършил нищо значително през живота си освен убийството на невинната си жена, забравен от всички. Щеше да умре бавно и мъчително, а после богиня Хел щеше да го отнесе в безрадостното си подземно царство. Ранената сигурно щеше да е следваща.
Обзе го нова вълна на отчаяние и безизходица. На ум прокле онзи непознат задето го бе обезпокоил в онзи ден да му дава напразна надежда. Бьорн бе сам мъж. Какво можеше да направи, за да победи демоните, които го използваха за свое забавление?
"Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си."
Думите на странника пронизаха съзнанието му. Раздвижи ли се жената, махна ли му за миг да се приближи? Или така му се стори? Наистина нямаше нищо за губене сега. Можеше да погуби само себе си. Така или иначе душата му бе погубена от деня на смъртта на Ингрид. Ала сега не бе време да мисли за това. Сега някой се нуждаеше от него и той щеше да повярва в себе си.
Бьорн затъкна копието си с ремъка и затвори очи. Крачка напред. Крачка напред. Още една крачка. Той -щеше- да стигне до жената и да секне воплите й. Той пристъпи още със силно стиснати очи и повярва, че ще стигне до нея. Още една крачка. Ала Бьорн не падаше! Стъпваше на солидна земя там където трябваше да има само въздух. Да, той щеше да успее. Изпита огромно изкушение да отвори очи и да провери, ала го преодоля и си повтори, че напредва, че ще стигне, че ще победи трудностите. И, о, да, гласът на жената идваше от все по-близко, по-близко… да! Но… вопли ли бяха това? Стенанието започна да прилича на песен. Как можеше да бъде сигурен? Бьорн продължаваше още и още без да отвори очи. Усети нещо топло на кожата си. Можеше ли да е слънце? Жената все още се чуваше, но Бьорн сега вече бе сигурен, че е песен, а не плач и вопли. Изумен и объркан, той отвори очи.
Първото нещо, което стори, бе да погледне към краката си. Не, не беше въздух, а сочна зелена трева и черна почва личеше под нея! Бьорн вдигна глава и погледна към жената, която сега пееше нещо весело.
Видя я в двора на малка къща; премиташе двора с дълга сламена метла. Край нея се въртеше малко момченце, едва няколкогодишно по негова преценка. Бьорн се приближи и я огледа с широко отворени очи. Жената носеше бяла риза, тъмна фуста и престилка; беше млада, на най-много 25 години, с руса коса до кръста и изглеждаше много красива. Какво ли правеше тук? А къде ли се намираха?
"Добър ден!" поздрави той. Жената спря да премита и се изправи. Усмихна му се привет-ливо. "Търся прорицателката от Бларк Морк."
"Аз съм," рече тя.
Бьорн я изгледа с очевидно недоверие. Той си представяше, че ще види побеляла старица с набръчкано от старостта лице, обградена от мистична обстановка. Със сигурност не бе очаквал млада, нежна жена с бяла като мляко кожа, с дете, живееща в скромна къщичка насред гората.
"Друго мислеше, че ще намериш, а?" поклати глава жената с кротка усмивка. "До сега не се ли научи да се доверяваш на сърцето си, а не на очите си?"
Бьорн най-сетне се сепна и се огледа. Намираше се на зелена поляна а лекият полъх идваше от рехавия гъсталак вдясно. Обърна се назад от където бе дошъл; там където преди зееше бездна, сега се виждаше широк мост над река, а зад него се чернееше гора. Той мигна на парцали и разбра. Всичко бе маскирано с илюзия за онзи, които се намира-ше от другата страна. Бе прекосил мост, който не виждаше с очите си. Бьорн прехапа устна.
"Аз съм Гудрун," представи се жената и изтри ръце в престилката си. "Защо не влезеш? Имам меденки, а съм чувала, че мечките обичат."
Тя се усмихна широко и го подкани към къщата с жест. Ако бе имал някакви съмнения относно идентичността на жената, те се изпариха и се заместиха от неясно смущение. Когато влязоха, тя го подкани да седне на масата и сложи пред него купа меденки. Toй си взе една и поблагодари с кимване на глава.
"Е," попита накрая Гудрун, "какво мога да направя за теб?"
"Нали си прорицателка. Нима не знаеш?"
"Може и да се досещам. А може и да искам да го чуя от теб самия. Трудно е ли е?"
Бьорн я загледа. Косата й се стелеше на прекрасни златисти вълни до кръста, а шията й имаше цвета на пресен сняг. На лицето й бе изписана приветлива усмивка, която много я разхубавяваше. Oчите й му напомняха на два бездънни сини кладенеца с весели точици топаз в тях. Гудрун бе много красива и за пръв път от десет години до сега Бьорн се прочувства привлечен от жена.
"Никога не е лесно," сви рамене той.
"Тъй е. Но ако битката е лесна, победата не е така славна." Бьорн кимна. "Е?"
"Казаха ми, че можеш да ми дадеш съвет." Тя слушаше внимателно. "Преди десет години в пристъп на луда ревност убих любимата си и неродения ни син…" болеше го да изрече тия думи, но Гудрун излъчваше странно спокойствие и вдъхваше доверие както никой друг.
"Нормално е да чувстваш вина, при това голяма," отвърна тя. "Но аз виждам, че ти съжа-ляваш и това е добро."
"Хммм?" изломоти той с пълна уста. Меденките бяха чудесни.
"Ето как виждам аз нещата," рече Гудрун. "Любимата ти е загинала от твоята ръка и ти осъзнаваш, че стореното е било голяма грешка. На пръсти се броят смелчаците дошли чак до тук да търсят отговор на въпросите си. Е, за съжаление аз нямам силата да върна времето назад."
"Няма ли начин да я върна от там където е тя сега?" попита той тихо.
Гудрун поклати глава бавно. "Не. Боговете не могат да правят изключения, инак всички щяха да молят за своите близки. Тя вече е при Фрея. Мъртва е и това не можеш да промениш. Ала друго все можеш да сториш." Той я погледна изпитателно. "Нима всеки ден не си мислиш дали тя би ти простила?"
Бьорн кимна много бавно в знак на съгласие.
"Какво ти каза преди да умре?"
Гърлото на бившия ловец бе сухо като пясък. "Че ме обича," рече той едва чуто.
"А знаеш ли защо ти е казала точно това?" попита го Гудрун. Бьорн отново поклати глава мълчаливо. "Защото е имало нещо в теб, ловецо, което я е накарало да се влюби в теб."
Погледът му срещна нейния и Бьорн го полази тръпка. Тя можеше да има осанка на млада жена, но очите й бяха като два бездънни кладенеца на знанието и проникновеността.
Гудрун сама взе една меденка и я захапа. "Хубави са, нали?" кимна тя и продължи. "Ти си извършил престъпление, боецо, и не можеш да го промениш. Аз съм сигурна, че ако любимата ти беше жива, щеше да ти прости. Нещо повече, мисля, че последните й думи да били точно това. Да простиш другиму за неволно стореното е лесно; ала да простиш на себе си?"
Бьорн нямаше отговор и само се взираше в меденките.
"Тя е добре сега," каза Гудрун. "На нея повече не можеш да помогнеш, но можеш да помогнеш на други."
Той вдигна и двете си вежди.
"Не си тук защото си измъчван от вина, ловецо. Тук си или за да посрещнеш смъртта или да намериш изкупление." Очите й се взряха в него и сякаш пробиваха дупки до самото му същество. "Любимата и сина си от гроба не можеш да върнеш, но можеш да помогнеш на много други жени и деца да не споделят същата съдба."
"Как да сторя това?"
"На няколко дни път от тук има едно село. Хората в него гладуват и ако не се намери храна, ще умрат."
Бьорн се намръщи. "Аз съм войн, а не земеделец!" възрази той разпалено.
Гудрун стана, взе някакъв зеленчук в полата си и започна да го бели. "Какво знаеш за бог Один?" попита тя.
"Че е върховен бог. Че е баща на Тор и съпруг на Фрея. Че е бог на войната."
"И на какво още?"
"На мъдростта."
"Така е. А мислил ли си защо е така? Ако Один бе само един убиец без да има мъдро и справедливо сърце, щеше ли да е върховен бог, щеше ли да е повече от свирен звяр?
"Помисли, че в това може да има смисъл, боецо. Ти доказа силата и куража си. Нека видим сега и мъдростта. Великите мъже имат мощта да побеждава враговете на бойното поле, да разрушват, но само най-великите знаят и да градят." Тя започна да реже зеленчука с много бързи, коси движения. "Лесно е да отнемеш живот, а трудно е да дадеш. Вината те измъчва, ала колкото далеч би отишъл, за да я изкупиш?"
"Не знам," отвърна тай, въпреки че знаеше, че Гудрун не очаква от него отговор.
"Изборът е твой," отвърна тя и се наведе към него. "Ти дойде при мен за съвет, каза ми, и аз ти го дадох. Дали ще го послушаш зависи само и единствено от това колко е силно желанието да получиш прошката на убитата си любима и своята собствена." Жената го погледна в очите и отново го побиха тръпки от дълбочината в тях. "Това вече нито аз, нито боговете можем да ти кажем. Само твоето сърце може да го направи."
Гудрун остави зеленчука на масата.
"Става вече късно. Можеш да пренощуваш тук ако желаеш. Утре ще ти кажа как да намериш селото. Имаш време да мислиш до тогава."
Той с радост прие.
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 2
Бьорн лесно хвана посоката към Бларк Морк. Движеше се на запад и за известно време следваше утъпкания път. Когато той се превърна в коларска пътека, той знаеше, че е близо. Огледа се. Беше изправен пред гора с много високи дървета, които се сгъстяваха навътре. Стисна торбата с храната в лявата си ръка, а в дясната - вярното копие. Това му вдъхна увереност. Щеше да я намери тази прорицателка и да я разпита.
Воинът дори си тананикаше когато навлезе в горските дебри. Понякога се обаждаше някоя пойна птичка или прошумоляваше гущер и той вървеше уверено напред. С времето обаче мъничката пътечка съвсем се изгуби и Бьорн се озова в гора, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. И през ум не му минаваше да се откаже и да върне и само напредваше без да дава воля на страховете си. Скоро стана съвсем тихо. Стъпките му в шумата бяха единствения звук, който се чуваше наоколо. Той се поколеба: накъде ли вървеше? Не отиваше ли към гибелта си?
Гората стана съвсем тъмна и много страшна. Бе сякаш бе попаднал в някакъв подземен проход и нямаше дори лъч светлина. Трудно можеше да се ориентира и скоро започна да си проправя път пипнешком, като разчиташе повече на интуицията си, отколкото на очите си, които сега не виждаха нищо.
"Мечка страх, мен не страх," каза си мъжът и продължи.
Стана още по-тъмно. Бьорн вдигна ръката си пред очите си, но дори нея не виждаше. Сигурно това е усещнето да си в блато 20 стъпки под повърхността, помисли си той. Въздухът бе тежък, влажен и гаден, сякаш се лепеше по тялото му. Войнът нададе вик: той отекна глухо в тъмнината и заглъхна.
Беше съвсем сам в тъмнина, която за сетивата му граничеше със слепота. Как да постъпи? Можеше само да се движи напред и да се опита да потисне паниката, която се надигаше в сърцето му. Сега разбра защо наричаха мястото Бларк Морк; едва ли имаше по земята по-злокобна и смразяваща гора. Крачка напред, още една, още една…. трябваше да излезе оттам.
Почвата под краката му поддаде и той се сгромоляса в тишината с единичък вик "Ингрииииииииииид".
Знаеше, че е отворил очи, защото почувства клепачите си да мърдат, а не защото виждаше каквото и да било. Опипа земята под себе си: беше влажна, лепкава почва. Копието му лешеше паднало до торбата с храната. Той го взе в ръце и допирът с оръжието го накара да се чувства толкова по-спокоен. Ала все пак паника го обливаше. Това ли бе краят му? Така ли щеше да свържи Войнът Бьорн? Сам, на никого немил, недраг, без дом, на дъното на някаква яма, загинал не като герой в битка на бойното поле, а от глад и жажда? Не, трябваше да има начин….
Тогава той чу гласа.
Звукът бе пронизителен, като писък, като жена, която умира в агонията си. Той плачеше, стенеше, молеше се, но какво казваше, Бьорн не можеше да разбере. Ако тъмната гора и тишината му се бяха сторили злокобни, то това го накара да потрепери от истински ужас. Умираше ли жената? Болна си беше, ранена? И тя ли беше в клопката на Бларк Морк като него? Ако някой не й помогнеше, щеше ли да се справи? Щеше ли да загине и тя като него?
Бьорн се вдигна на крака - ах, как го болеше дясното коляно от удъра! Може би имаше навехната кост. Ала там някой се нуждаеше от помощта му, както и той се нуждаеше от своята собствена. Нямаше на кого да разчита. Имаше единствено и само себе си, а жената, която не преставаше да стене, можеше да се надява само на него. Воплите й не преставаха и това му даде криле. С трескаво напрежение започна да опипва стените на малкия си затвор. Поне от това разбра, че наистина бе под земното ниво, че е сигурно в яма между дърветата. Ужасният звук се чуваше все така силно и от него косите му натръхваха. Трябваше, трябваше да се измъкне и да види коя е жената!
Воден от гласа и от инстинкта си, в пълна тъмнина, без никаква надежда в сърцето, Бьорн най-сетне откри извора на спасението си. В пълната безизходица той сграбчи един корен и го стисна като удавник за сламка. Можеше да се опита да се изкачи по него! А воплите не секваха и не секваха…
Беше много мъчно и мищниците му се напрягаха от усилието. Колко време му отне да стигне повърността, това не знаеше, ала му се стори векове. Когато веднъж се изправи ранен срещу петима врагове и си мислеше, че краят му идва, нито когато го ухапа змия не бе изпитвал такъв неконтролируем, див ужас както в ямата в непрогледната тъмница. Ала и това свърши; той метна копието отвън, повдигна се на ръце и успя да се изкатери извън дупката.
Насочи се към източника на звука, блъскаше се в дънерите, ала нехаеше: беше близо и го знаеше. Дърветата постепенно започнаха да придобиват очертания и когато Бьорн излезе напред, той най-сетне видя жената, която стенеше.
Беше облечена в бяла риза и лежеше на земята, дългата й руса коса разпиляна около главата й, а ръцете й бяха притиснати към гърдите. Виждаше се голямо червено петно изпод дланите й. Тя стенеше от болка като смъртно ранена. Защо това му напомни на Ингрид? Жената не приличаше на нея. Искаше му се да се притича на помощ и да направи за нея това, което за любимата си не бе успял.
Затича се и излезе на полянката, която водеше до нея.
Между двамата зееше пропаст.
Сега от намаленото разстояние можеше да види онова, което преди бе прикрито от тревата. Не беше просто дупка в земята; беше си истинска бездна. Бьорн се приближи внимателно и огледа. На ляво и надясно не се виждаше нищо друго; нямаше нито мост, нито просека, нищо. Другият край бе отдалечен на поне четиридесет стъпки: и боговете да му помагаха, пак нямаше да успее да я прескочи. Ритна в нея едно камъче, после още едно; друг звук освен воплите на жената не се чуваха.
Той я погледна и потръпна. Да, ризата й наистина изглеждаше обагрена с кръв. О, Ингрид… как да помогне на ранената? Обърна се към гората. Бларк Морк тъмнееше непрогледен зад него; нямаше връщане назад. Ако не измислеше нещо бързо, и той, и жената настина щяха да загинат. Щеше да остане погребан в това ужасяващо място, без да е свършил нищо значително през живота си освен убийството на невинната си жена, забравен от всички. Щеше да умре бавно и мъчително, а после богиня Хел щеше да го отнесе в безрадостното си подземно царство. Ранената сигурно щеше да е следваща.
Обзе го нова вълна на отчаяние и безизходица. На ум прокле онзи непознат задето го бе обезпокоил в онзи ден да му дава напразна надежда. Бьорн бе сам мъж. Какво можеше да направи, за да победи демоните, които го използваха за свое забавление?
"Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си."
Думите на странника пронизаха съзнанието му. Раздвижи ли се жената, махна ли му за миг да се приближи? Или така му се стори? Наистина нямаше нищо за губене сега. Можеше да погуби само себе си. Така или иначе душата му бе погубена от деня на смъртта на Ингрид. Ала сега не бе време да мисли за това. Сега някой се нуждаеше от него и той щеше да повярва в себе си.
Бьорн затъкна копието си с ремъка и затвори очи. Крачка напред. Крачка напред. Още една крачка. Той -щеше- да стигне до жената и да секне воплите й. Той пристъпи още със силно стиснати очи и повярва, че ще стигне до нея. Още една крачка. Ала Бьорн не падаше! Стъпваше на солидна земя там където трябваше да има само въздух. Да, той щеше да успее. Изпита огромно изкушение да отвори очи и да провери, ала го преодоля и си повтори, че напредва, че ще стигне, че ще победи трудностите. И, о, да, гласът на жената идваше от все по-близко, по-близко… да! Но… вопли ли бяха това? Стенанието започна да прилича на песен. Как можеше да бъде сигурен? Бьорн продължаваше още и още без да отвори очи. Усети нещо топло на кожата си. Можеше ли да е слънце? Жената все още се чуваше, но Бьорн сега вече бе сигурен, че е песен, а не плач и вопли. Изумен и объркан, той отвори очи.
Първото нещо, което стори, бе да погледне към краката си. Не, не беше въздух, а сочна зелена трева и черна почва личеше под нея! Бьорн вдигна глава и погледна към жената, която сега пееше нещо весело.
Видя я в двора на малка къща; премиташе двора с дълга сламена метла. Край нея се въртеше малко момченце, едва няколкогодишно по негова преценка. Бьорн се приближи и я огледа с широко отворени очи. Жената носеше бяла риза, тъмна фуста и престилка; беше млада, на най-много 25 години, с руса коса до кръста и изглеждаше много красива. Какво ли правеше тук? А къде ли се намираха?
"Добър ден!" поздрави той. Жената спря да премита и се изправи. Усмихна му се привет-ливо. "Търся прорицателката от Бларк Морк."
"Аз съм," рече тя.
Бьорн я изгледа с очевидно недоверие. Той си представяше, че ще види побеляла старица с набръчкано от старостта лице, обградена от мистична обстановка. Със сигурност не бе очаквал млада, нежна жена с бяла като мляко кожа, с дете, живееща в скромна къщичка насред гората.
"Друго мислеше, че ще намериш, а?" поклати глава жената с кротка усмивка. "До сега не се ли научи да се доверяваш на сърцето си, а не на очите си?"
Бьорн най-сетне се сепна и се огледа. Намираше се на зелена поляна а лекият полъх идваше от рехавия гъсталак вдясно. Обърна се назад от където бе дошъл; там където преди зееше бездна, сега се виждаше широк мост над река, а зад него се чернееше гора. Той мигна на парцали и разбра. Всичко бе маскирано с илюзия за онзи, които се намира-ше от другата страна. Бе прекосил мост, който не виждаше с очите си. Бьорн прехапа устна.
"Аз съм Гудрун," представи се жената и изтри ръце в престилката си. "Защо не влезеш? Имам меденки, а съм чувала, че мечките обичат."
Тя се усмихна широко и го подкани към къщата с жест. Ако бе имал някакви съмнения относно идентичността на жената, те се изпариха и се заместиха от неясно смущение. Когато влязоха, тя го подкани да седне на масата и сложи пред него купа меденки. Toй си взе една и поблагодари с кимване на глава.
"Е," попита накрая Гудрун, "какво мога да направя за теб?"
"Нали си прорицателка. Нима не знаеш?"
"Може и да се досещам. А може и да искам да го чуя от теб самия. Трудно е ли е?"
Бьорн я загледа. Косата й се стелеше на прекрасни златисти вълни до кръста, а шията й имаше цвета на пресен сняг. На лицето й бе изписана приветлива усмивка, която много я разхубавяваше. Oчите й му напомняха на два бездънни сини кладенеца с весели точици топаз в тях. Гудрун бе много красива и за пръв път от десет години до сега Бьорн се прочувства привлечен от жена.
"Никога не е лесно," сви рамене той.
"Тъй е. Но ако битката е лесна, победата не е така славна." Бьорн кимна. "Е?"
"Казаха ми, че можеш да ми дадеш съвет." Тя слушаше внимателно. "Преди десет години в пристъп на луда ревност убих любимата си и неродения ни син…" болеше го да изрече тия думи, но Гудрун излъчваше странно спокойствие и вдъхваше доверие както никой друг.
"Нормално е да чувстваш вина, при това голяма," отвърна тя. "Но аз виждам, че ти съжа-ляваш и това е добро."
"Хммм?" изломоти той с пълна уста. Меденките бяха чудесни.
"Ето как виждам аз нещата," рече Гудрун. "Любимата ти е загинала от твоята ръка и ти осъзнаваш, че стореното е било голяма грешка. На пръсти се броят смелчаците дошли чак до тук да търсят отговор на въпросите си. Е, за съжаление аз нямам силата да върна времето назад."
"Няма ли начин да я върна от там където е тя сега?" попита той тихо.
Гудрун поклати глава бавно. "Не. Боговете не могат да правят изключения, инак всички щяха да молят за своите близки. Тя вече е при Фрея. Мъртва е и това не можеш да промениш. Ала друго все можеш да сториш." Той я погледна изпитателно. "Нима всеки ден не си мислиш дали тя би ти простила?"
Бьорн кимна много бавно в знак на съгласие.
"Какво ти каза преди да умре?"
Гърлото на бившия ловец бе сухо като пясък. "Че ме обича," рече той едва чуто.
"А знаеш ли защо ти е казала точно това?" попита го Гудрун. Бьорн отново поклати глава мълчаливо. "Защото е имало нещо в теб, ловецо, което я е накарало да се влюби в теб."
Погледът му срещна нейния и Бьорн го полази тръпка. Тя можеше да има осанка на млада жена, но очите й бяха като два бездънни кладенеца на знанието и проникновеността.
Гудрун сама взе една меденка и я захапа. "Хубави са, нали?" кимна тя и продължи. "Ти си извършил престъпление, боецо, и не можеш да го промениш. Аз съм сигурна, че ако любимата ти беше жива, щеше да ти прости. Нещо повече, мисля, че последните й думи да били точно това. Да простиш другиму за неволно стореното е лесно; ала да простиш на себе си?"
Бьорн нямаше отговор и само се взираше в меденките.
"Тя е добре сега," каза Гудрун. "На нея повече не можеш да помогнеш, но можеш да помогнеш на други."
Той вдигна и двете си вежди.
"Не си тук защото си измъчван от вина, ловецо. Тук си или за да посрещнеш смъртта или да намериш изкупление." Очите й се взряха в него и сякаш пробиваха дупки до самото му същество. "Любимата и сина си от гроба не можеш да върнеш, но можеш да помогнеш на много други жени и деца да не споделят същата съдба."
"Как да сторя това?"
"На няколко дни път от тук има едно село. Хората в него гладуват и ако не се намери храна, ще умрат."
Бьорн се намръщи. "Аз съм войн, а не земеделец!" възрази той разпалено.
Гудрун стана, взе някакъв зеленчук в полата си и започна да го бели. "Какво знаеш за бог Один?" попита тя.
"Че е върховен бог. Че е баща на Тор и съпруг на Фрея. Че е бог на войната."
"И на какво още?"
"На мъдростта."
"Така е. А мислил ли си защо е така? Ако Один бе само един убиец без да има мъдро и справедливо сърце, щеше ли да е върховен бог, щеше ли да е повече от свирен звяр?
"Помисли, че в това може да има смисъл, боецо. Ти доказа силата и куража си. Нека видим сега и мъдростта. Великите мъже имат мощта да побеждава враговете на бойното поле, да разрушват, но само най-великите знаят и да градят." Тя започна да реже зеленчука с много бързи, коси движения. "Лесно е да отнемеш живот, а трудно е да дадеш. Вината те измъчва, ала колкото далеч би отишъл, за да я изкупиш?"
"Не знам," отвърна тай, въпреки че знаеше, че Гудрун не очаква от него отговор.
"Изборът е твой," отвърна тя и се наведе към него. "Ти дойде при мен за съвет, каза ми, и аз ти го дадох. Дали ще го послушаш зависи само и единствено от това колко е силно желанието да получиш прошката на убитата си любима и своята собствена." Жената го погледна в очите и отново го побиха тръпки от дълбочината в тях. "Това вече нито аз, нито боговете можем да ти кажем. Само твоето сърце може да го направи."
Гудрун остави зеленчука на масата.
"Става вече късно. Можеш да пренощуваш тук ако желаеш. Утре ще ти кажа как да намериш селото. Имаш време да мислиш до тогава."
Той с радост прие.
четвъртък, 30 юли 2009 г.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 1
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 1
"We know the truth not only by the reason, but by the heart" - Blaise Pascal
Десет години се минаха от как Бьорн запали дома си и напусна родните си земи завинаги. Той изостави обичаите си на ловец, за да се превърне във войн. А войн прочут и велик стана той наистина; бе известен навред и хората говореха за него. Храбростта в битките и силата му рядко намираха равни на себе си сред другите войни. Към много племена се бе присъединявал за кратко и бе извоювал положение, чест, но никъде не се задържаше за дълго, към никого не се привързваше. Другар в битките бе на много, ала никой не можеше да го нарече свой приятел или да надникне в душата му.
А Бьорн бе измъчван от огромна вина.
През всичките тези години смъртта, която бе причинил на невинната си жена и дете, го изяждаше отвътре. Самотата беше единствения му компаньон в безкрайните битки на бойното поле и със себе си. Колкото и слава и чест да печелеше все не беше достатъчна да отмие ужасното деяние. Ненавистта му към самия него му даваше криле; където другите влизаха в битка с напрегнато очакване в сърцето, той слизаше с желание и хъс. Сам търсеше смъртта, не се страхуваше от нея, защото вече се бе научил да презира живота. По негова вина бяха загинали най-скъпите му същества и както тогава не бе проявил милост към тях, така и сега не проявяваше такава към самия себе си.
Спечелените битки и славата се трупаха, но времето течеше бавно и мъчително. Никаква победа не успя да му се услади, да го накара да се почувства по-малко предател и повече герой. Всяка година на датата, когато умряха Ингрид и сина му, Бьорн се оттегляше сам и някоя гора и прекарваше деня в усамотение след дърветета. Береше цял сноп цветя, които нареждаше внимателно, палеше огън и се молеше за душата на жена си докато най-сетне умората не надделееше над него късно след залез.
Този път той се бе разположил на сенчеста полянка и медитираше подпрял гръб на едър камък покрит с мъх. В мислите си Бьорн се връщаше отново и отново към онези щастливи мигове край реката, когато Ингрид бе жива и двамата се любеха безкрайно под откритото небе. Споменът дори успя да извика усмивка на устните му - нещо, което се случваше така рядко при други обстоятелства.
Само инстинктът на войн му помогна да се наведе бързо и да избегне летящия към него камък. Бе улучил малка птичка, която сега лежеше мъртва на земята, убита от силата на удъра. Бьорн подскочи и веднага стана на крак, а гняв бушуваше в гърдите му.
Измежду дърветата се показа грамадната фигура на мъж облечен със сиви дрехи и широкопола шапка, която прикриваше лицето му. В ръцете си носеше тежка тояга.
"Кой си ти?" извикна Бьорн. "Не можа ли другаде да ловуваш?"
"ХА! Тая гора не е само твоя. Не виждам името то изписано по нея."
Натрапникът се приближи към убитата птичка и я прибра в торбата си. Бьорн сега успя да го огледа по-добре. Изглеждаше вече възрастен, ала нещо му подсказваше, че е доста силен. Гъста брада закриваше брадичката на странника, а шапката все така му пречеше да види очите му.
"Върви си," каза Бьорн през зъби. Яростта го заслепяваше.
"Или?" отвърна мъжът спокойно.
"Опитах с добро да ме оставиш на мира, старче, не ме карай да опитвам със сила."
Натрапникът само се усмихна и приседна до огъня. Започна да скубе перцата й едно по едно и ги пускаше на прилежно подредените цветя. Това преля чашата, помисли си Бьорн, и се спусна към него. Протегна се да сграбчи мъжа и да го разтърси, за да го уплаши, ала го чакаше изненада. Другият се премести по-бързо, отколкото Бьорн бе смятал за възможно. С едно леко, плавно движение от кръста встрани той избегна удъра, а ръката му веднага се стрелна и хвана рамото на противника. Очите на Бьорн се разшириха както от изненадата, така и от болка; натрапникът го стискаше като в менгеме с уж слабите си ръце и не го оствяше да се обърне.
"Сила на великан, а ум на дете," рече старецът и го пусна. Бьорн го изгледа на кръв, но не каза нищо и седна до него победен.
"Защо просто не си тръгнеш?" попита го той още веднъж, този път по-меко.
"А защо да си тръгнвам щом можем да пийнем вино, за битки да си поговорим, опит да обменим?"
"Не ми приличаш на войн."
Странникът се засмя с пълно гърло. "Не винаги всичко е така както изглежда когато го видим на пръв поглед." той се закашля и добави, "не си ли го забелязвал?"
Това стресна Бьорн. Защо ли веднага се сети за Ингрид и изневярата, която тя така и не бе извършила, а бе заплатила с живота си заради прибързаните му заключения? Той изгледа странника под ъгъл. "Може би," отвърна той уклончиво.
През това време старецът бръкна в торбата си и както бе обещал, извади от там мях вино. Махна запушалката и отпи шумно, сетне по приятелски го предложи на Бьорн. Бившият ловец сви рамене, пое го и сам го надигна. Кимна; виното беше превъзходно и сега не съжаляваше, че другият е останал да го сподели с него.
"За кого са цветята?"
"За мен са," отвърна Бьорн. Виното беше много силно и ароматно, а главата му се замая от него.
"Ами!" изсумтя странникът с недоверие.
"За жена ми са," въздъхна Бьорн. Виното му действаше успокояващо. "Само че тя няма да ги види. Умря точно пред десет години."
"Липсва ти, а?" Бьорн само кимна. "Какво се случи с нея?"
При нормални обстоятелства бившият ловец никога не би разкрил сърцето си, още по малко пред напълно непознат човек, ала беше годишнината от трагичния ден, споменът много му тежеше, а виното му действаше необичайно отпускащо. Думите сами се плъзгаха по езика му преди той да успее да ги спре.
"Един ден я видях на поляната близо до къщата ми с най-близкия ми приятел. Веднага реших, че ми е изневерила." Той отпи юнашки от виното; това му помогна да продължи. Вече почти нехаеше, че говори за най-дълбоката си болка с друго живо същество. "Когато се върна у дома я прободох в сърцето с копието си. Тя загина от моята ръка, невинна и насилена от онзи, когото зачитах като роден брат."
"Ааааааааа," каза старецът и също отпи от мяха. "Затова реши да станеш войн, а?"
"Мммхммм," кимна Бьорн. Какво ли му ставаше? Това бяха няколко глътки, а той много носеше на пиене. "Затуй."
"Лесно е да си войн така."
"Ами. Това е единствения избор."
Старецът поглади сивата си брада. Шапката още закриваше очите му, които оставаха в сянка. "Много войни съм срещал и много истории съм слушал. Така е - най-свиреп е този, който няма какво повече да губи."
Бьорн само кимпа. Сините му очи, обикновено равнодушни и студени, сега се взираха и подредените цветчета по земята и не се вдигаха от там. "Аз нямам какво повече да губя," рече той глухо. "Затова и не се страхувам от нищо."
"Хохо! От нищо ли не се страхуваш? Не вярвам!"
Бьорг го изгледа с досада и отпи поредна глътка от божественото питие.
"Истинският герой се страхува," рече странникът. "Страхът не му е непознат, но той се бори срещу света въпреки него."
"Какво искаш да кажеш?"
Старецът се облегна на камъка и сложи тежката тояга в скута си. "Ти нямаш страх от враговете на бойното поле, ала всъщност така бягаш от страховете в сърцето си, бягаш от самия себе си. А от себе си никъде не можеш да се скриеш."
Първата реакция на Бьорн бе да сграбчи края на копието си с мисълта да удари странника задето го наричаше страхливец. Но в същия миг бившият ловец премисли и се отказа. Беше си самата истина. С бой нямаше да убеди непознатия в противното; вместо това щеше само да потвърди казаното.
"Не мога да се скрия," въздъхна той. "Колкото и да бягам."
"Страхът се надвива с кураж и решителност, момче." Непознатият сви рамене. "Колкото и воини да избиеш в битка, без тези двете нищо не постигаш. Слава, чест ли? Аха! Щом човек няма смелостта да погледне отражението си в реката в очите, що за герой е? Истински смелият първо надвива врага в себе си."
Тези думи тежаха на Бьорн. В пиянското си заслепение - или може би проникновение - той виждаше правотата в тях. Смъртта му се струваше като утеха, като прошка. Не от смелост влизаше в битка, а от страх и презрение към самия себе си. На света нямаше товар, който тежеше повече на плещите от вината и невъзможността за изкупление.
Внезапно го озари идея. "Ти нали каза, че много си видял," рече той. Не бе ясно дали в думите си е вложил насмешка или уважение. "Ако беше на мое място, какво би направил?"
"Щях да победя врага в себе си," отвърна хитро странникът.
"И как точно щеше да го направиш?"
"Ммммм," изломоти непознатия. "Ти, момче, май имаш да измиеш петно от името си, за което само ти знаеш, а?"
"Това, да. А и все си мисля как ли е Ингрид сега. Дали е спокойна. Дали има сили да ми прости това, което аз не мога да си простя."
"А, така ли!" старецът плесна с ръце. "Ами, това аз знам кой може да ти помогне с него."
Бьорн се чувстваше странно. Виното го бе опило както никога преди през живота му, но някак мислите му се подреждаха логично по начин, по който не беше разсъждавал и той му се струваше по-трезв от всякога. Беше чувал поговорката, че във виното бе истината: може би това бе ключа?
"Кой?" попита той нетърпеливо.
"Ами, аз знам за една Премъдра жена, която живее в Бларк Морк; казват, че била прорицателка и боговете се спирали да говорят с нея. Срещал съм я и аз." Непознатият кимна неопределено. "Може би тя може да отговори на въпросите ти."
"Не знам," смутолеви Бьорн.
Старецът се надигна. "Хубаво поговорихме с теб, боецо, но мен пътят ме зове, а и слън-цето ще залезе скоро. Иди ти при Премъдрата все пак, сигурно ще научиш нещо за себе си. Успех ти пожелавам. Ала едно нещо запомни от мен. Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си. Пак ще се срещнем." С това той махна на Бьорн, пожела му лека вечер и преди да чуе отговора изчезна между дърветата.
А воинът остана да размишлява.
На следващата сутрин Бьорн се събуди в средата на леглото от цветя с пресъхнала уста и схванато от лежане тяло. Беше сънувал нещо мрачно и злокобно както винаги. Първата му мисъл бе за странника, който бе видял вчера, и за думите му. Извади сушено месо от торбата си и го загриза, а пред това време обмисляше какво да направи.
Можеше да пренебрегне случилото се, сякаш никога нищо не е било. Ала какъв живот го очакваше? Щеше да е както сега, изпълнен само с горчивина и угризения. А дали тази прорицателка можеше да му каже дали Ингрид му е простила? Струваше ли си да опита? "Не се страхувам от нищо," бе казал той, "защото нямам какво да губя." Страх ли го беше да навлезе в Бларк Морк? Не. Наистина ли, помисли си той.
Не се страхуваше от нищо и щеше да го докаже сам на себе си. Пред него стоеше дилемата да се впусне в нещо ново и неизвестно, окрилен от някаква неопределена надежда, или да продължи живота си както до сега, в горчивина, вина и безнадежност. Бьорн се изправи на крака и прибра остатъка от храната в торбата си. Вече беше решил.
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 1
"We know the truth not only by the reason, but by the heart" - Blaise Pascal
Десет години се минаха от как Бьорн запали дома си и напусна родните си земи завинаги. Той изостави обичаите си на ловец, за да се превърне във войн. А войн прочут и велик стана той наистина; бе известен навред и хората говореха за него. Храбростта в битките и силата му рядко намираха равни на себе си сред другите войни. Към много племена се бе присъединявал за кратко и бе извоювал положение, чест, но никъде не се задържаше за дълго, към никого не се привързваше. Другар в битките бе на много, ала никой не можеше да го нарече свой приятел или да надникне в душата му.
А Бьорн бе измъчван от огромна вина.
През всичките тези години смъртта, която бе причинил на невинната си жена и дете, го изяждаше отвътре. Самотата беше единствения му компаньон в безкрайните битки на бойното поле и със себе си. Колкото и слава и чест да печелеше все не беше достатъчна да отмие ужасното деяние. Ненавистта му към самия него му даваше криле; където другите влизаха в битка с напрегнато очакване в сърцето, той слизаше с желание и хъс. Сам търсеше смъртта, не се страхуваше от нея, защото вече се бе научил да презира живота. По негова вина бяха загинали най-скъпите му същества и както тогава не бе проявил милост към тях, така и сега не проявяваше такава към самия себе си.
Спечелените битки и славата се трупаха, но времето течеше бавно и мъчително. Никаква победа не успя да му се услади, да го накара да се почувства по-малко предател и повече герой. Всяка година на датата, когато умряха Ингрид и сина му, Бьорн се оттегляше сам и някоя гора и прекарваше деня в усамотение след дърветета. Береше цял сноп цветя, които нареждаше внимателно, палеше огън и се молеше за душата на жена си докато най-сетне умората не надделееше над него късно след залез.
Този път той се бе разположил на сенчеста полянка и медитираше подпрял гръб на едър камък покрит с мъх. В мислите си Бьорн се връщаше отново и отново към онези щастливи мигове край реката, когато Ингрид бе жива и двамата се любеха безкрайно под откритото небе. Споменът дори успя да извика усмивка на устните му - нещо, което се случваше така рядко при други обстоятелства.
Само инстинктът на войн му помогна да се наведе бързо и да избегне летящия към него камък. Бе улучил малка птичка, която сега лежеше мъртва на земята, убита от силата на удъра. Бьорн подскочи и веднага стана на крак, а гняв бушуваше в гърдите му.
Измежду дърветата се показа грамадната фигура на мъж облечен със сиви дрехи и широкопола шапка, която прикриваше лицето му. В ръцете си носеше тежка тояга.
"Кой си ти?" извикна Бьорн. "Не можа ли другаде да ловуваш?"
"ХА! Тая гора не е само твоя. Не виждам името то изписано по нея."
Натрапникът се приближи към убитата птичка и я прибра в торбата си. Бьорн сега успя да го огледа по-добре. Изглеждаше вече възрастен, ала нещо му подсказваше, че е доста силен. Гъста брада закриваше брадичката на странника, а шапката все така му пречеше да види очите му.
"Върви си," каза Бьорн през зъби. Яростта го заслепяваше.
"Или?" отвърна мъжът спокойно.
"Опитах с добро да ме оставиш на мира, старче, не ме карай да опитвам със сила."
Натрапникът само се усмихна и приседна до огъня. Започна да скубе перцата й едно по едно и ги пускаше на прилежно подредените цветя. Това преля чашата, помисли си Бьорн, и се спусна към него. Протегна се да сграбчи мъжа и да го разтърси, за да го уплаши, ала го чакаше изненада. Другият се премести по-бързо, отколкото Бьорн бе смятал за възможно. С едно леко, плавно движение от кръста встрани той избегна удъра, а ръката му веднага се стрелна и хвана рамото на противника. Очите на Бьорн се разшириха както от изненадата, така и от болка; натрапникът го стискаше като в менгеме с уж слабите си ръце и не го оствяше да се обърне.
"Сила на великан, а ум на дете," рече старецът и го пусна. Бьорн го изгледа на кръв, но не каза нищо и седна до него победен.
"Защо просто не си тръгнеш?" попита го той още веднъж, този път по-меко.
"А защо да си тръгнвам щом можем да пийнем вино, за битки да си поговорим, опит да обменим?"
"Не ми приличаш на войн."
Странникът се засмя с пълно гърло. "Не винаги всичко е така както изглежда когато го видим на пръв поглед." той се закашля и добави, "не си ли го забелязвал?"
Това стресна Бьорн. Защо ли веднага се сети за Ингрид и изневярата, която тя така и не бе извършила, а бе заплатила с живота си заради прибързаните му заключения? Той изгледа странника под ъгъл. "Може би," отвърна той уклончиво.
През това време старецът бръкна в торбата си и както бе обещал, извади от там мях вино. Махна запушалката и отпи шумно, сетне по приятелски го предложи на Бьорн. Бившият ловец сви рамене, пое го и сам го надигна. Кимна; виното беше превъзходно и сега не съжаляваше, че другият е останал да го сподели с него.
"За кого са цветята?"
"За мен са," отвърна Бьорн. Виното беше много силно и ароматно, а главата му се замая от него.
"Ами!" изсумтя странникът с недоверие.
"За жена ми са," въздъхна Бьорн. Виното му действаше успокояващо. "Само че тя няма да ги види. Умря точно пред десет години."
"Липсва ти, а?" Бьорн само кимна. "Какво се случи с нея?"
При нормални обстоятелства бившият ловец никога не би разкрил сърцето си, още по малко пред напълно непознат човек, ала беше годишнината от трагичния ден, споменът много му тежеше, а виното му действаше необичайно отпускащо. Думите сами се плъзгаха по езика му преди той да успее да ги спре.
"Един ден я видях на поляната близо до къщата ми с най-близкия ми приятел. Веднага реших, че ми е изневерила." Той отпи юнашки от виното; това му помогна да продължи. Вече почти нехаеше, че говори за най-дълбоката си болка с друго живо същество. "Когато се върна у дома я прободох в сърцето с копието си. Тя загина от моята ръка, невинна и насилена от онзи, когото зачитах като роден брат."
"Ааааааааа," каза старецът и също отпи от мяха. "Затова реши да станеш войн, а?"
"Мммхммм," кимна Бьорн. Какво ли му ставаше? Това бяха няколко глътки, а той много носеше на пиене. "Затуй."
"Лесно е да си войн така."
"Ами. Това е единствения избор."
Старецът поглади сивата си брада. Шапката още закриваше очите му, които оставаха в сянка. "Много войни съм срещал и много истории съм слушал. Така е - най-свиреп е този, който няма какво повече да губи."
Бьорн само кимпа. Сините му очи, обикновено равнодушни и студени, сега се взираха и подредените цветчета по земята и не се вдигаха от там. "Аз нямам какво повече да губя," рече той глухо. "Затова и не се страхувам от нищо."
"Хохо! От нищо ли не се страхуваш? Не вярвам!"
Бьорг го изгледа с досада и отпи поредна глътка от божественото питие.
"Истинският герой се страхува," рече странникът. "Страхът не му е непознат, но той се бори срещу света въпреки него."
"Какво искаш да кажеш?"
Старецът се облегна на камъка и сложи тежката тояга в скута си. "Ти нямаш страх от враговете на бойното поле, ала всъщност така бягаш от страховете в сърцето си, бягаш от самия себе си. А от себе си никъде не можеш да се скриеш."
Първата реакция на Бьорн бе да сграбчи края на копието си с мисълта да удари странника задето го наричаше страхливец. Но в същия миг бившият ловец премисли и се отказа. Беше си самата истина. С бой нямаше да убеди непознатия в противното; вместо това щеше само да потвърди казаното.
"Не мога да се скрия," въздъхна той. "Колкото и да бягам."
"Страхът се надвива с кураж и решителност, момче." Непознатият сви рамене. "Колкото и воини да избиеш в битка, без тези двете нищо не постигаш. Слава, чест ли? Аха! Щом човек няма смелостта да погледне отражението си в реката в очите, що за герой е? Истински смелият първо надвива врага в себе си."
Тези думи тежаха на Бьорн. В пиянското си заслепение - или може би проникновение - той виждаше правотата в тях. Смъртта му се струваше като утеха, като прошка. Не от смелост влизаше в битка, а от страх и презрение към самия себе си. На света нямаше товар, който тежеше повече на плещите от вината и невъзможността за изкупление.
Внезапно го озари идея. "Ти нали каза, че много си видял," рече той. Не бе ясно дали в думите си е вложил насмешка или уважение. "Ако беше на мое място, какво би направил?"
"Щях да победя врага в себе си," отвърна хитро странникът.
"И как точно щеше да го направиш?"
"Ммммм," изломоти непознатия. "Ти, момче, май имаш да измиеш петно от името си, за което само ти знаеш, а?"
"Това, да. А и все си мисля как ли е Ингрид сега. Дали е спокойна. Дали има сили да ми прости това, което аз не мога да си простя."
"А, така ли!" старецът плесна с ръце. "Ами, това аз знам кой може да ти помогне с него."
Бьорн се чувстваше странно. Виното го бе опило както никога преди през живота му, но някак мислите му се подреждаха логично по начин, по който не беше разсъждавал и той му се струваше по-трезв от всякога. Беше чувал поговорката, че във виното бе истината: може би това бе ключа?
"Кой?" попита той нетърпеливо.
"Ами, аз знам за една Премъдра жена, която живее в Бларк Морк; казват, че била прорицателка и боговете се спирали да говорят с нея. Срещал съм я и аз." Непознатият кимна неопределено. "Може би тя може да отговори на въпросите ти."
"Не знам," смутолеви Бьорн.
Старецът се надигна. "Хубаво поговорихме с теб, боецо, но мен пътят ме зове, а и слън-цето ще залезе скоро. Иди ти при Премъдрата все пак, сигурно ще научиш нещо за себе си. Успех ти пожелавам. Ала едно нещо запомни от мен. Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си. Пак ще се срещнем." С това той махна на Бьорн, пожела му лека вечер и преди да чуе отговора изчезна между дърветата.
А воинът остана да размишлява.
На следващата сутрин Бьорн се събуди в средата на леглото от цветя с пресъхнала уста и схванато от лежане тяло. Беше сънувал нещо мрачно и злокобно както винаги. Първата му мисъл бе за странника, който бе видял вчера, и за думите му. Извади сушено месо от торбата си и го загриза, а пред това време обмисляше какво да направи.
Можеше да пренебрегне случилото се, сякаш никога нищо не е било. Ала какъв живот го очакваше? Щеше да е както сега, изпълнен само с горчивина и угризения. А дали тази прорицателка можеше да му каже дали Ингрид му е простила? Струваше ли си да опита? "Не се страхувам от нищо," бе казал той, "защото нямам какво да губя." Страх ли го беше да навлезе в Бларк Морк? Не. Наистина ли, помисли си той.
Не се страхуваше от нищо и щеше да го докаже сам на себе си. Пред него стоеше дилемата да се впусне в нещо ново и неизвестно, окрилен от някаква неопределена надежда, или да продължи живота си както до сега, в горчивина, вина и безнадежност. Бьорн се изправи на крака и прибра остатъка от храната в торбата си. Вече беше решил.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 4
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 4
Знаеше, че ще намери Хадриан край реката близо до селото. Той имаше обичай да лови риба там след дъжд. Бьорн открои едрата фигура на приятеля си от детинство от разстояние и с безшумни стъпки си приближи към него.
Хадриан беше мъж, не като Ингрид. Бьорн бе човек на честта и щеше да му позволи да падне в бой както подобава, или сам да загине. Двубоят бе най-добрият начин да се разреши един спор между двама мъже. Не, нямаше чест в това да забие копието в гърба му. Щеше да го убие, но първо щеше да го победи.
Бьорн нямаше време за приказки; с бърза стъпка той се запъти към младежа концентриран над водата. Без много да му мисли, ловецът блъсна рамото на бившия си приятел. Хадриан се обърна среснат, за да види червеното от сляпа ярост лице на Бьорн.
"Какво ти става?" извика той и отскочи настрани. Бьорн го грабна за рамото и го дръпна към себе си все едно че скубеше корен. "Бьорн, това съм аз, Хадриан, приятелят ти!"
Бьорн не щеше и да знае. "Ти ме опозори, пале долно!" кресна той и хвърли меча си към него. Хадриан и без друго предпочиташе това оръжие. "Вземи го и се защитавай като мъж!"
Хандриан го погледна объркан за секунда, ала свирепостта на ловеца и насоченото копие го убедиха, че това не е шега и че е по-разумно да послуша съвета. Младежът грабна меча и зае отбранителна позиция. Очите на Бьорн горяха с омраза. Той нападна дръзко с върха на копието, ала Хадриан ловко отбягна.
"Бьорн, какво ти става? Защо искаш да ме убиеш?!"
"ТИ!" втурна се напред Бьорн като полудял. "Ти ми се подигра, поруга се с честта ми, плю на приятелството ни!"
Хадриан, който бе физически не по-малко силен от Бьорн едва отбиваше ударите му. Нападението на ловеца бе като порой - не спираше, а ставаше все по-силно. Копието издрънча в меча и за малко да го счупи.
"Не разбирам за какво говориш!" изпъшка Хадриан, изпотен не на шега от атаката на бившия си другар. "Нищо не съм ти сторил!"
"Ти съблазни жена ми! Слагал си ми рога зад гърба ми!!! А ме наричаш приятел. Умри, предателско пале!"
Хадриан замръзна за миг. Това за малко да му коства живота, защото Бьорн успя да избие меча от ръката му. Ала в този миг преструвките паднаха. Хадриан присви очи, а лицето му придоби ехидно изражение.
"Ингрииииид. Трябваше да се досетя." Хадриан отскочи, за да избегне смъртоносния връх. "Оооо… значи затова не я намерих мома." Бьорн нападна отново с боен вик. Това чакаше Хадриан; той го издебна когато се завъртя и двамата се сбиха за копието. Приятелите от детинство сега напрягаха мищници стиснали същото оръжие.
"Измет!" изсъска Бьорн.
"Тя ми принадлежеше по право!" кресна Хадриан. "Беше моя по право! Моя! Моя!"
"Ти ми отне най-свидното и двамата слагахте рога зад гърба ми! Сега и тя, и копелето ти са в ада, а ти ще ги последваш!" с това Бьорн с последни сили дръпна копието от ръцете на Хадриан; то не издържа и се счупи. Сега и двамата бяха с голи ръце и се сборичкаха скопчени на земята.
"Твоя жена ли е била?" каза Хадриан някак тъпо. "Бременна? Мъртва?"
"Долно предателско пале…" Ръцете на Бьорн, силни и тежки като същински мечи лапи се бяха стегнали около гърлото на противника му. Ловецът надвиваше. Очите на Хадриан леко се изцъклиха. "Кога се събирахте, кога се усамотявахте сами в гората? След като тя свършеше с мен?"
Лицето на Хадриан посиняваше. Изражението му придоби смесица от нечовешка злоба и ужас. С последни сили, вече загубил битката, той се напрегна, за да може Бьорн да го чуе добре. Очите му се втренчиха в тези на Бьорн.
"Тя ти беше вярна, глупако" едва процеди той. "Аз я насилих щом тя припадна. Ти уби невинната си жена и детето си."
"НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!" извика Бьорн, а ужасът от наученото му даде свръхчовешка мощ; той стисна гръкляна на Хадриан толкова силно, че прекърши гръбнака му и го уби.
Хадриан падна мъртъв настрани. Празните му изцъклени очи все още гледаха Бьорн с презрение и злост.
Ловецът падна на колене и зарови пръсти в почвата, а гърдите му се разтърсваха от ридания.
"Нее….. о, богове, какво сторих, какво сторих!!"
Умът му беше празен и безчувствен. За един ден той бе загубил най-ценното, което бе имал, и то го бе разрушил съвсем сам. До вчера имаше най-хубавата жена, най-добрата, най-нежната, имаше и син, който щеше да се роди пролетта, имаше дом, имаше уют и какво да радва душата му. Сега нямаше нищо. Неговата гълъбичка, цветенцето му бе брутално насилена от приятеля му; а вместо Бьорн да я подрепи, да излекува раната й с любовта си, той бе отнел живота й в дивата си ревност.
До сутринта той бе най-богатия мъж на земята; сега бе никой, едно нищожество. Единственото, което му оставаше, бе спомена за усмивката й, за гласа й, за нежната бяла кожа. Те си бяха отишли безвъзвратно. Вината щеше да остане завинаги.
Ала той все пак трябваше да свърши още нещо. Той искаше да се махне още сега, да замине, да загине, ала имаше дълг към Ингрид. С натежало от нечовешка болка сърце, той се затътри към колибата, която някога бе негов дом, а сега бе гробище.
Пътят му се стори безкраен и все пак не достатъчно дълъг. С безчувствена ръка Бьорн бутна вратата и влезе. Огледа се. Ингрид, убитата Ингрид, все още лежеше където я бе оставил, все така красива и нежна. Кръвта бе обагрила ризата й, ала лицето й не се бе променило изобщо от деня когато я зърна край реката. Бьорн сведе очи и тихо се запъти към нея сякаш беше спяща девойка, която можеше да събуди със стъпките си. Седна до нея и взе студената й ръка в своята. Беше така деликатна. Погали все още мокрите й коси и й се усмихна.
За миг забрави всичко. Ингрид сякаш бе само заспала, все още носеше сина му в утробата си и скоро щеше да се събуди, да го целуне и да му се усмихне. Ала тя не се събуждаше… само лежеше спокойно и нищо вече нямаше да може да я нарани. Неговото красиво цвете… той можеше да е най-ревностния защитник в най-тежкия момент от живота й. Вместо това стана нейн убиец.
Ингрид бе едничкото хубаво нещо, което боговете му бяха изпратили, и той го бе унищожил. Никога нямаше да си го прости. Нямаше нещо на света, което можеше да изкупи вината от стореното зло, от ужасната грешка.
Идеше му да се хвърли в краката й, да й каже колко я обича, колко ужасно съжалява за жестокостта и прибързаните си заключения, да предложи зрението си, кръвта си, само и само тя да се върне и да му прости. Но тя си оставаше студена и все тъй безжизнена.
А сърцето му беше пусто и прекършено.
"Обичам те," бе казала с последни сили когато умираше. Обичаше ги въпреки че той й бе отнел живота вместо да го изпълни с любов. Тези последни думи щеше да носи завинаги в сърцето си. Ингрид бе умряла като мъченица и той бе бил нейния мъчител, нейния и на детето им.
Какво бе сторил, какво бе сторил!!!!
Не му оставаше много. Духът на Ингрид вече бе при Фрея, в нейните владения, а на него му оставаше само свидната обвивка на жената, която бе обичал с цялото си сърце. Трябваше да й устрои погребение, което тя заслужаваше - поне това можеше да направи за нея. Първо излезе навън и набра цял сноп цветя; с тях украси леглото от кожи както правеше преди край реката. Ингриг никога повече нямаше да се къпе; ала той сплете косата й с малки цветчета, да бъде красива, и след като отми кръвта я облече в ризата, която му бе поверила за деня, в който наистина щяха да се оженят. Ала не за него я бе омъжил той, а за смъртта, и това бе деня на нейната венчавка.
Пръстенът на майка му с ецнатите руни все още висеше около врата й. Той скръсти ръцете й на гърдите й върху него и я огледа. Ингрид. Това значеше 'красива'; а името й отиваше дори в смъртта й. Неговата жена.
Той целуна студеното й чело за последен път и й каза сбогом.
Последното, което видя от любимата си, бе нежното й тяло обсипано с пъстри цветя и спокойното й лице.
В сърцето му никога нямаше да има повече покой.
Бьорн излезе от колибата и погледна мономента на цялото богатство, което бе имал, и бе загубил.
"Обичам те," прошепна той и запали колибата, която до вчера бе наричал свой дом.
Искаше му се да се хвърли в пламъците и да умре, ала знаеше, че подобно наказание е твърде леко за стореното престъпление.
Топлината от кладата галеше лицето му и изсушаваше сълзите му. Той й хвърли един последен поглед и си тръгна, за да не се върне никога повече.
А боговете гледаха и мълчаха.
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 4
Знаеше, че ще намери Хадриан край реката близо до селото. Той имаше обичай да лови риба там след дъжд. Бьорн открои едрата фигура на приятеля си от детинство от разстояние и с безшумни стъпки си приближи към него.
Хадриан беше мъж, не като Ингрид. Бьорн бе човек на честта и щеше да му позволи да падне в бой както подобава, или сам да загине. Двубоят бе най-добрият начин да се разреши един спор между двама мъже. Не, нямаше чест в това да забие копието в гърба му. Щеше да го убие, но първо щеше да го победи.
Бьорн нямаше време за приказки; с бърза стъпка той се запъти към младежа концентриран над водата. Без много да му мисли, ловецът блъсна рамото на бившия си приятел. Хадриан се обърна среснат, за да види червеното от сляпа ярост лице на Бьорн.
"Какво ти става?" извика той и отскочи настрани. Бьорн го грабна за рамото и го дръпна към себе си все едно че скубеше корен. "Бьорн, това съм аз, Хадриан, приятелят ти!"
Бьорн не щеше и да знае. "Ти ме опозори, пале долно!" кресна той и хвърли меча си към него. Хадриан и без друго предпочиташе това оръжие. "Вземи го и се защитавай като мъж!"
Хандриан го погледна объркан за секунда, ала свирепостта на ловеца и насоченото копие го убедиха, че това не е шега и че е по-разумно да послуша съвета. Младежът грабна меча и зае отбранителна позиция. Очите на Бьорн горяха с омраза. Той нападна дръзко с върха на копието, ала Хадриан ловко отбягна.
"Бьорн, какво ти става? Защо искаш да ме убиеш?!"
"ТИ!" втурна се напред Бьорн като полудял. "Ти ми се подигра, поруга се с честта ми, плю на приятелството ни!"
Хадриан, който бе физически не по-малко силен от Бьорн едва отбиваше ударите му. Нападението на ловеца бе като порой - не спираше, а ставаше все по-силно. Копието издрънча в меча и за малко да го счупи.
"Не разбирам за какво говориш!" изпъшка Хадриан, изпотен не на шега от атаката на бившия си другар. "Нищо не съм ти сторил!"
"Ти съблазни жена ми! Слагал си ми рога зад гърба ми!!! А ме наричаш приятел. Умри, предателско пале!"
Хадриан замръзна за миг. Това за малко да му коства живота, защото Бьорн успя да избие меча от ръката му. Ала в този миг преструвките паднаха. Хадриан присви очи, а лицето му придоби ехидно изражение.
"Ингрииииид. Трябваше да се досетя." Хадриан отскочи, за да избегне смъртоносния връх. "Оооо… значи затова не я намерих мома." Бьорн нападна отново с боен вик. Това чакаше Хадриан; той го издебна когато се завъртя и двамата се сбиха за копието. Приятелите от детинство сега напрягаха мищници стиснали същото оръжие.
"Измет!" изсъска Бьорн.
"Тя ми принадлежеше по право!" кресна Хадриан. "Беше моя по право! Моя! Моя!"
"Ти ми отне най-свидното и двамата слагахте рога зад гърба ми! Сега и тя, и копелето ти са в ада, а ти ще ги последваш!" с това Бьорн с последни сили дръпна копието от ръцете на Хадриан; то не издържа и се счупи. Сега и двамата бяха с голи ръце и се сборичкаха скопчени на земята.
"Твоя жена ли е била?" каза Хадриан някак тъпо. "Бременна? Мъртва?"
"Долно предателско пале…" Ръцете на Бьорн, силни и тежки като същински мечи лапи се бяха стегнали около гърлото на противника му. Ловецът надвиваше. Очите на Хадриан леко се изцъклиха. "Кога се събирахте, кога се усамотявахте сами в гората? След като тя свършеше с мен?"
Лицето на Хадриан посиняваше. Изражението му придоби смесица от нечовешка злоба и ужас. С последни сили, вече загубил битката, той се напрегна, за да може Бьорн да го чуе добре. Очите му се втренчиха в тези на Бьорн.
"Тя ти беше вярна, глупако" едва процеди той. "Аз я насилих щом тя припадна. Ти уби невинната си жена и детето си."
"НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!" извика Бьорн, а ужасът от наученото му даде свръхчовешка мощ; той стисна гръкляна на Хадриан толкова силно, че прекърши гръбнака му и го уби.
Хадриан падна мъртъв настрани. Празните му изцъклени очи все още гледаха Бьорн с презрение и злост.
Ловецът падна на колене и зарови пръсти в почвата, а гърдите му се разтърсваха от ридания.
"Нее….. о, богове, какво сторих, какво сторих!!"
Умът му беше празен и безчувствен. За един ден той бе загубил най-ценното, което бе имал, и то го бе разрушил съвсем сам. До вчера имаше най-хубавата жена, най-добрата, най-нежната, имаше и син, който щеше да се роди пролетта, имаше дом, имаше уют и какво да радва душата му. Сега нямаше нищо. Неговата гълъбичка, цветенцето му бе брутално насилена от приятеля му; а вместо Бьорн да я подрепи, да излекува раната й с любовта си, той бе отнел живота й в дивата си ревност.
До сутринта той бе най-богатия мъж на земята; сега бе никой, едно нищожество. Единственото, което му оставаше, бе спомена за усмивката й, за гласа й, за нежната бяла кожа. Те си бяха отишли безвъзвратно. Вината щеше да остане завинаги.
Ала той все пак трябваше да свърши още нещо. Той искаше да се махне още сега, да замине, да загине, ала имаше дълг към Ингрид. С натежало от нечовешка болка сърце, той се затътри към колибата, която някога бе негов дом, а сега бе гробище.
Пътят му се стори безкраен и все пак не достатъчно дълъг. С безчувствена ръка Бьорн бутна вратата и влезе. Огледа се. Ингрид, убитата Ингрид, все още лежеше където я бе оставил, все така красива и нежна. Кръвта бе обагрила ризата й, ала лицето й не се бе променило изобщо от деня когато я зърна край реката. Бьорн сведе очи и тихо се запъти към нея сякаш беше спяща девойка, която можеше да събуди със стъпките си. Седна до нея и взе студената й ръка в своята. Беше така деликатна. Погали все още мокрите й коси и й се усмихна.
За миг забрави всичко. Ингрид сякаш бе само заспала, все още носеше сина му в утробата си и скоро щеше да се събуди, да го целуне и да му се усмихне. Ала тя не се събуждаше… само лежеше спокойно и нищо вече нямаше да може да я нарани. Неговото красиво цвете… той можеше да е най-ревностния защитник в най-тежкия момент от живота й. Вместо това стана нейн убиец.
Ингрид бе едничкото хубаво нещо, което боговете му бяха изпратили, и той го бе унищожил. Никога нямаше да си го прости. Нямаше нещо на света, което можеше да изкупи вината от стореното зло, от ужасната грешка.
Идеше му да се хвърли в краката й, да й каже колко я обича, колко ужасно съжалява за жестокостта и прибързаните си заключения, да предложи зрението си, кръвта си, само и само тя да се върне и да му прости. Но тя си оставаше студена и все тъй безжизнена.
А сърцето му беше пусто и прекършено.
"Обичам те," бе казала с последни сили когато умираше. Обичаше ги въпреки че той й бе отнел живота вместо да го изпълни с любов. Тези последни думи щеше да носи завинаги в сърцето си. Ингрид бе умряла като мъченица и той бе бил нейния мъчител, нейния и на детето им.
Какво бе сторил, какво бе сторил!!!!
Не му оставаше много. Духът на Ингрид вече бе при Фрея, в нейните владения, а на него му оставаше само свидната обвивка на жената, която бе обичал с цялото си сърце. Трябваше да й устрои погребение, което тя заслужаваше - поне това можеше да направи за нея. Първо излезе навън и набра цял сноп цветя; с тях украси леглото от кожи както правеше преди край реката. Ингриг никога повече нямаше да се къпе; ала той сплете косата й с малки цветчета, да бъде красива, и след като отми кръвта я облече в ризата, която му бе поверила за деня, в който наистина щяха да се оженят. Ала не за него я бе омъжил той, а за смъртта, и това бе деня на нейната венчавка.
Пръстенът на майка му с ецнатите руни все още висеше около врата й. Той скръсти ръцете й на гърдите й върху него и я огледа. Ингрид. Това значеше 'красива'; а името й отиваше дори в смъртта й. Неговата жена.
Той целуна студеното й чело за последен път и й каза сбогом.
Последното, което видя от любимата си, бе нежното й тяло обсипано с пъстри цветя и спокойното й лице.
В сърцето му никога нямаше да има повече покой.
Бьорн излезе от колибата и погледна мономента на цялото богатство, което бе имал, и бе загубил.
"Обичам те," прошепна той и запали колибата, която до вчера бе наричал свой дом.
Искаше му се да се хвърли в пламъците и да умре, ала знаеше, че подобно наказание е твърде леко за стореното престъпление.
Топлината от кладата галеше лицето му и изсушаваше сълзите му. Той й хвърли един последен поглед и си тръгна, за да не се върне никога повече.
А боговете гледаха и мълчаха.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 3
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 3
Нещата се промениха. След случилото се на брега на реката нито Бьорн, нито Ингрид бяха вече същите. Веднъж победили самите себе си, тихата утеха, която намираха един в друг, се превърна в обич и крепка привързаност. Всеки ден с благословията на ковача Ингрид идваше при Бьорн и двамата прекарваха часове заедно в разговор, лов и безкрайно любене под звездите. Ако младежът се опасяваше в началото, че тя ще му се насити скоро и ще го изостави, то той не виждаше никакво потвърждение на страховете си. Всеки ден щом се срещнеха, Бьорн благодареше на боговете, че са му изпратили Ингрид и че тя му е вярна.
Два месеца минаха като приятен сън за него; мъдрите хора казваха, че за чакащите битка времето се влачи, за щастливите лети, а за влюбените то просто не съществува. Когато погледнеше назад към живота си преди да я срещне, Бьорн мислеше за дните си като за безкрайна, тегобна върволица лишена от смисъл. Човек не знаеше колко е бил самотен, празен и беден преди да отрие щастието.
Имаше нещо безумно красиво в тихата радост, която го владееше през тези два месеца. Ингрид беше напълно достатъчна да запълни пустотата в сърцето му; ала с времето той я желаеше все повече и повече. Безмерно щастие го обземаше когато младата жена идваше край реката или в колибата му и такава тъга го заливаше когато тя си тръгнеше да се върне вкъщи при чичо си. Искаше му се тя да се премести при него и да живеят заедно, но как да я помоли за това? Ингрид бе дъщеря на Силния Ангъс, а той - просто ловец, който живееше в гората. Любимата му съвсем не беше подготвена да посрещне зимата в малката му колиба; той бе свикнал, но Ингрид въпреки силната кръв течаща във вените си, трябваше да получи по-добро, отколкото той можеше да й предложи за момента.
Той дълго време се двоуми над въпроса. Напоследък за всичко бе свикнал да се доверява на Ингрид и сам не можеше да измисли както да направи. Може би можеше да каже на Хадриан, ала все му стигаше куража да разкрие отношенията си с нея пред приятеля си. Накрая той реши, че няма по-близък от Ингрид, когото да помоли за съвет, и измисли план. С наближаването на есента той поработи върху колибата и я стегна; понякога канеше Ингрид в нея и я гледаше как готви дивеча уловен от него, който после заедно изяждаха за обяд. Разчисти добре огнището и го поправи, а дъното край него сложи меки кожи, където те с Ингрид често лягаха заедно и се любеха.
Бьорн беше доволен от себе си, но му оставаше да направи още едно нещо. Една вечер младежът претърси колибата, за да намери малката кутийка, която някога принадлежеше на майка му. Беше я скрил на сигурно място в един скрин грубо издялкан от самия него и тя лешеше там недокосната и прашна от години. Бьорн се усмихна широко и извади онова, което търсеше, скри го в себе си и зачака Ингрид да дойде при него.
Не след дълго младата жена подаде глава в колибата и той отвори широко обятия. Беше настлал меките кожи, които им служеха за ложе, с красиви минзухари все едно, че отново бяха край реката. Ингрид се усмихна весело и се втурна да го прегърне. Не след дълго двамата се озоваха на импровизираното легло и Ингрид се зае да го съблича с весело нетърпение.
Бьорн я спря с предпазлив жест и вместо това повдигна брадичката й с пръсти и изучи лицето й. Имаше живи зелени очи и най-топлата усмивка на света.
"За какво мислиш, ловецо Бьорн?" попита го тя и се притисна към него.
"Че си най-красивото момиче на света и че откак те зърнах да се къпеш в реката вече не се чувствам самотен. Преди не знаех, че съм, но ти ми отвори очите."
Ингрид се сгуши още по-настойчиво в него. "Бях покрусена когато баща ми загина, а сетне и братята ми. До тогава не го осъзнавах напълно, но живеех привилегирован живот. Не че не вършех домакинска работа като останалите, но бях защитена и някой ме пазеше. Понеже Силният Ангъс нямаше други дъщери, изсипваха цялото си внимание върху мен. Всеки път като отидеха на битка и се връщаха като победители ми носеха нещо за подарък. Това внезапно си отиде." Тя погледна към него и сложи глава на рамото му. "Цветята ти много ме трогнаха. Все едно отново бях в моя стединг и всичко беше хубаво като преди."
"Аз си мислех, че ще те уплаша," призна си Бьорн.
Ингрид звънко се засмя. "Не, не," рече тя. "Ни най-малко. Всъщност така се чувствам като у дома си."
Бьорн я притегли към себе си. Имаше нещо сериозно в жеста му и Ингрид разбра, че той е на път да й каже нещо важно.
"Ти единствена ме правиш много щастлив. Ще ми бъдеш ли жена?"
"Ще ти бъда жена," отговори му тя. "Сърцето ми е твое."
Ако можеше да заплаче от радост и облекчение, Бьорн щеше да го стори в този миг. Ала вместо да отговори, той смъкна нещо от врата си, което Ингрид преди не бе забелязала от рунтавите му гърди. Бьорн го вдигна на светлината да й го покаже и го окачи на нейната шия.
Ингрид го опипа. Беше голям тежък пръстен с ецнати руни на него и понеже беше твърде голям за да се носи, бе скрепен към груба кожена връвчица, че да може да се носи като медальон.
"Оо…" каза тя възхитена и го целуна.
"Баща ми го подарил на майка ми някога," поясни Бьорн. "Сега тя не е вече между нас и пръстена принадлежи на теб, моята жена."
Ингрид обсипа лицето му с целувки и скоро те потънаха в екстаза на любовта си.
Месец по-късно нищо не се бе променило между тях; единствено привързаността и обичта им един към друг растеше. Цяла сутрин Бьорн и Ингрид се бяха любили сред гората на мократа от нощния дъжд трева. Все път младежът си мислеше, че не би могло да бъде по-хубаво и всеки път оставаше приятно изненадан. Ала този път имаше нещо особено в Ингрид; едва ли бе възможно, но му се струваше по-красива, по-нежна и гальовна.
Усети, че и Ингрид го наблюдава съсредоточено. Той вдигна рунтавите си вежди във въпрос.
"Бьорн," каза му тя тихо. "От два месеца нося живот под сърцето си."
Бьорн зина от изненада и онемя за миг.
"Твоят син расте в мен," продължи Ингрид. "Не бях сигурна, но вече съм. Само на Хедвиг доверих подозренията си, но и двете се уверихме, че е истина."
Хедвиг бе жената на ковача и акушерката в селото. Значи щеше да има дете, след месеци, негово и на Ингрид. Бьорн помисли, че сърцето му може да изскочи от гърдите му от щастие; нима имаше по-велико щастие в живота на един човек от това да има син от жената, която обича? Нима имаше по-голямо богатство на света от децата?
Щеше да бъде негово и на Ингрид, създадено от моментите когато бяха така близки. Нима не беше чудо това, да възникне живот от любовта между мъж и жена? Преди бяха само той, ловеца Бьорн и девицата Ингрид. Скоро щяха да бъдат семейство. Детето щеше да ги сполява, а с времето сигурно щяха да дойдат и още...
"Гълъбице моя," промълви той, а в жилите му бушуваше страст непозната му дотогава. Не знаеше какво друго да каже в момента; устните му обходиха гърдите й и се спряха на корема й. Бьорн го покри с целувки докато Ингрид не заплака от вълнение.
Щеше да има син и на света не същестуваше нищо по-хубаво.
Четири седмици по-късно Бьорн се подготвяше да става баща. Той и Ингрид бяха решили, че поне до началото на зимата бе добре тя остане при ковача, тъй като сега Бьорн имаше много работа по приспособяването на колибата към семеен живот. По-късно щяха да решат как да постъпят когато бремеността й напреднеше и дойдеше време да роди детето.
Бьорн бе сляп от щастие. Той не пропускаше възможност да й подари нещо, да я зарадва, често целуваше корема й, въпреки че бремеността още не й личеше. Мечтаеше си за деня, когато щяха се оженят наистина. Не бяха решили още кога, ала Ингрид вече си бе приготвила една много красива риза за случая и я бе поверила на Бьорн да й я пази до тогава. Щеше да бъде чудесно и цялото село щеше да се весели и да пие с него.
Потънал в подобни блажени мисли Бьорн седна на тревата под едно дърво и кръстоса крака под себе си. Бе събрал цветя от всички кътчета на гората и имаше бели, жълти, оранжеви, червени, лилави, розови, дори сини минзухари. Щеше да й направи венец от всички тях: Ингрид го беше научила как да преплита цветчетата здраво и умело. Толкова красив щеше да стане; ала никога няма да можеше да надмине нея по красота. Бьорн се усмихна сам на себе си.
Единствено боровинките му оставаха сега. Ингрид му бе казала, че според Хедвиг бременните често изпитват непреодолимо желание да хапнат нещо определено; на нея самата постоянно й се ядяха боровинки и на Бьорн се падаше честта и радостното задължение да й ги доставя.
Той бе открил, че най-сладките и сочни боровинка растяха между реката и пътеката, по която Ингрид идваше към колибата. Бьорн се насочи натам с венеца на собствената си глава; приличаше на мечка закичена с малка коронка, но той нехаеше. Прекоси полянката и тръгна по сянката: там растяха най-хубавите плодове. Танамикаше си нещо весело под носа и си мислеше колко щеше да се зарадва Ингрид на подаръка му.
Само обостреният слух на ловец можеше да долови слабото шумолене в другия край на полянката. Беше необичайно и Бьорн се сепна. Ослуша се. То не спираше. Какво ли можеше да бъде?
Младежът мигом остави боровинките настрани и се прокрадна към това, което шумеше. По негова преценка сигурно бе човек, един или двама. Когато стигна до храсталака съвсем внимателно отмести клоните, застана на пръсти и промуши глава.
Това, което видя, го вкамени на място.
Под близкото дърво се намираха Хадриан и Ингрид. Тя спокойно лежеше по гръб, а полите й бяха вдигнати до врата; беше чисто гола от кръста надолу. Ала това не бе най-лошото. Хадриан беше отгоре й и я обладаваше с бързи коси движения. Ингрид бе обърнала глава към него и ловецът можеше да види затворените й от блаженството очи.
Бьорн ги погледа още няколко мига, очите му приковани в омразната гледка, преди да се измъкне оттам и да се оттегли. Как и защо стигна до колибата сам не знаеше; сякаш бе в транс. Не можеше да проумее, не можеше да разбере току-що видяното. Ингрид, тази, която му се бе заклела във вярност и държеше мечешкото му сърце в нежните си ръце, му слагаше рога. Ала не само това! Правеше го тайно, зад гърба му, и сигурно се надсмиваше над глупостта му. Ингрид бе всичко за него: любима, сестра, приятелка, довереница, майка и съветница; той нямаше нищо по-ценно от нея. Боготвореше я, целият си живот от как я срещна бе изградил единствено на самото нейно съществуване.
Ако още в началото му беше казала, че позволява и на други да я ухажват, Бьорн сигурно щеше да заскимти като ударено пале и може би щеше да се отдръпне, ала сега тя му беше казала, че ще бъде негова жена и ловецът очакваше да е така. Колко бе сляп, колко бе глупав, че така леко бе повярвал на една фуста с красиво лице! Самият Хадриан бе казал, че няма младеж в селото, който да не я желае. А тя се бе възползвала от дискретността, в която пазеха връзката си, за да позволява на други да я обладават. С него сутринта до обяд, помисли си Бьорн, а вечерта? С кого ли прекарваше вечерите си? Дали беше само Хадриан или ги сменяше според настроенията си? "Аз съм свободен дух," бе му каза Ингрид веднъж. "Никой не може да ми сложи окови, това е в кръвта ми," бе добавила. Ето какво значеше свободата!
Бьорн изрева високо и удари земята с тежкия си плестик. Той потъна до лакът в меката почва от силния удар. Бьорн засипа нови и нови удари докато плътта му не се разрани, а земята зееше като разорана. Болката му не знаеше граници. Целият му живот се бе срутил в един-единствен миг. Сълзи рукнаха по страните му. Чувстваше се предаден, поруган и подигран. Жена му му слагаше рога с най-добрия му приятел. Хадриан, който Бьорн зачиташе като собствен брат, не се бе поколебал да му отнеме едничката, единствената радост в живота. Защо посягаше той на чуждо? Защо трябваше да слага ръка на това що принадлежи другиму?
Бьорн плачеше и сълзите му се стичаха на вади и капеха по дрехите му. Как с един бърз удар той бе загубил абсолютно всичко, на което държеше в живота си… на предния ден имаше жена и дете, които обичаше повече от самия себе си, а сега? Нищо. Тежък вопъл се откъсна от гърдите му с озарението, което прониза съзнанието му. Ингрид му бе казала, че детето, което носеше под сърцето си, бе негово. Но също така тогава тя твърдеше, че е само негова и на никой друг. Подла кучка! Бьорн се задъха. Не синът му растеше там, а копеле! Дали беше на Хадриан? Или на някой друг от селото?
Друго можеше да й прости, но не и това. Беше му изневерила, беше го поругала и за малко Бьорн да повярва на всичките й лъжи и да отгледа детето й като свое собствено без никакви резерви. Не само гордостта му бе наранена: бяха го взели за глупак с Хадриан, бяха му причинили най-тежката рана на света, по-тежка отколкото можеше да нанесе едно копие.
Щяха да си платят за предатеството, и двамата щяха да си платят. Бьорн се казваше той и не само външността му бе мечешка, а и душата. Доволна и сита мечката бе кротка; ала щом я раняха се разяряваше и нямаше по-страшно от лапите й. За един следобед от обичливо нежно мече се бе превърнал в мечка стравница, коята ламтеше за кръв.
Ингрид и Хадриан щяха да платят за предателството с кръв. Както него не бяха пощадили, така и Бьорн нямаше да ги пощади за накърнената чест и достойнство.
Ингрид му бе плюла в лицето и щеше да умре.
Щеше да му е така трудно да погледне в лицето на жената, която въпреки изневярата си той обичаше. "Ще имаш ли куража, ловецо?" бе го питала тя преди толкова много време, сякаш преди вечност. Щеше ли Бьорн да има смелостта, да преодолее сам себе си, за да възмезди за отнетата му чест? Как щеше да я погледне, да види усмивката й и да я посече? Беше ли достатъчно силен.
Не беше и Бьорн го знаеше. Той отлично съзнаваше, че ако й даде възможност да му се покаже, сърцето му щеше да омекне от любов към нея и щеше да й прости непростимото. А не биваше така. Трябваше да го стори, трябваше да я убие, но не биваше да я вижда преди всичко да е свършило. Нямаше друг избор.
Светът беше черен пред очите му; изведнъж го обзе някакво странно, ледено спокойствие и убийствена решителност. Той взе венчето, което бе изплел за нея и започна да го мушка с копието си докато от него не стана разноцветна безформена пихтия. Така щеше да постъпи и с нея. Щеше да я унищожи както заслужаваше. С хладна прецизност умът на заслепения от болка ловец обмисляше как да отнеме живота на единствената жена, която бе обичал в живота си.
Щеше да застане зад вратата и когато тя влезеше, щеше да я промуши с копието си и тя щеше да падне мъртва, а той щеше да бъде отмъстен. Нищо нямаше да го спре, мислеше си той. Ала тя? Защо се бавеше така? Обикновено идваше много по-рано. Да не би съдбата да се намеси и да го възпре? Не, Бьорн нямаше да позволи. Щеше да го направи.
Навън заваля проливен дъжд, ама ловецът стоеше притаен зад врата и чакаше. Тътени от грамотевиците разтъсяха гората; навън се разрази буря. Търпение. Така бе научен ловецът, само с търпение се ловеше дивеча. А бурята вилнееше навън.
Той чу стъпки. Бяха бавни и провлачени, ала достатъчно леко. Беше Ингрид и Бьорн го знаеше. Ръката му стисна копието докато кокалчетата му побеляха, а сърцето му биеше до пръсване. Готовност и решителност го изпълваха. Тя само трябваше да отвори…
Ингрид натисна вратата и стройната й фигура се подаде на прага. Беше със същата бяла риза, с която я видя при Хадриан. Това реши съдбата й. С боен крясък Бьорн се надвърли върху любимата си с копието си и прониза корема й, там където растеше детето й.
Ингрид изпищя. Огромно алено петно се появи в центъра й. Тя се строполи на земята в болката си, а кръвта изтичаше от нея заедно с живота й. Бьорн я гледаше втрещен и ужасен от самия себе си: как бе намерил сили да го направи? Очите на Ингрид се впиха него и безмълвно го питаха "какво стори, какво стори…". Болката в тях го прониза по-дълбоко, отколкото изневярата. Любимата му умираше в страшни мъки: за добрите моменти, които имаха заедно, поне бърза смърт можеше да й подари. Сълзи се стичаха по бузите му, както и по нейните, когато той хвана копието отново и с него прониза сърцето й.
"Обичам те," прошепна Ингрид с последни сили и кръв се показа на устните й. Пламъкът в очите й изстина и тя умря.
Копието падна ненужно на земята с едно глухо 'туп'; Бьорн се свлече на колене до мъртвата си любима и се взря в лицето й. Всичко бе свършено. Тя бе мъртва и нищо не можеше да я върне. Крясък се изтръгна от гърдите на Бьорн и той се сля с гръмотевицата отвън.
Когато най-сетне дойде на себе си, той взе изстиващата й ръка в своята и притихна. Тя беше цялата кървата; на света нямаше нищо по-червено от прясна кръв върху бялата риза на млада жена. Лицето й бе странно спокойно, а Бьорн все още чуваше думите й да отекват в съзнанието му: "обичам те". Защо това го жегна толкова дълбоко? Защо ли се трогваше така от думите на тази, която му бе изневерила. Косите и дрехите й бяха мокри от дъжда, а лицето й - от сълзите. Защо му напомни за първия път когато се бяха любили край реката?
Ала не. С това бе свършено. Ингрид я нямаше, нямаше и син повече. Те бяха били една илюзия през цялото това време. Предателството й бе наказано. И все пак, делото на Бьорн не беше завършено. Не само Ингрид бе плюла на честта му - а защо, защо бе все така красива дори и с булото на смъртта? - но и приятелят му, поне за такъв го смяташе преди Бьорн. Хадриан щеше и той да си плати; само тогава щеше да е пълно възмездието.
Ловецът отнесе мъртвата жена до леглото от кожи, което до вчера бяха използвали за любовно поле. Почти с нежност той я постави сред тях, покри я и я остави там: по-късно щеше да се занимае с останалото. Сега щеше да се заеме с Хадриан. Очакваше го битка. Бьорн взе меча и копието си и излезе.
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 3
Нещата се промениха. След случилото се на брега на реката нито Бьорн, нито Ингрид бяха вече същите. Веднъж победили самите себе си, тихата утеха, която намираха един в друг, се превърна в обич и крепка привързаност. Всеки ден с благословията на ковача Ингрид идваше при Бьорн и двамата прекарваха часове заедно в разговор, лов и безкрайно любене под звездите. Ако младежът се опасяваше в началото, че тя ще му се насити скоро и ще го изостави, то той не виждаше никакво потвърждение на страховете си. Всеки ден щом се срещнеха, Бьорн благодареше на боговете, че са му изпратили Ингрид и че тя му е вярна.
Два месеца минаха като приятен сън за него; мъдрите хора казваха, че за чакащите битка времето се влачи, за щастливите лети, а за влюбените то просто не съществува. Когато погледнеше назад към живота си преди да я срещне, Бьорн мислеше за дните си като за безкрайна, тегобна върволица лишена от смисъл. Човек не знаеше колко е бил самотен, празен и беден преди да отрие щастието.
Имаше нещо безумно красиво в тихата радост, която го владееше през тези два месеца. Ингрид беше напълно достатъчна да запълни пустотата в сърцето му; ала с времето той я желаеше все повече и повече. Безмерно щастие го обземаше когато младата жена идваше край реката или в колибата му и такава тъга го заливаше когато тя си тръгнеше да се върне вкъщи при чичо си. Искаше му се тя да се премести при него и да живеят заедно, но как да я помоли за това? Ингрид бе дъщеря на Силния Ангъс, а той - просто ловец, който живееше в гората. Любимата му съвсем не беше подготвена да посрещне зимата в малката му колиба; той бе свикнал, но Ингрид въпреки силната кръв течаща във вените си, трябваше да получи по-добро, отколкото той можеше да й предложи за момента.
Той дълго време се двоуми над въпроса. Напоследък за всичко бе свикнал да се доверява на Ингрид и сам не можеше да измисли както да направи. Може би можеше да каже на Хадриан, ала все му стигаше куража да разкрие отношенията си с нея пред приятеля си. Накрая той реши, че няма по-близък от Ингрид, когото да помоли за съвет, и измисли план. С наближаването на есента той поработи върху колибата и я стегна; понякога канеше Ингрид в нея и я гледаше как готви дивеча уловен от него, който после заедно изяждаха за обяд. Разчисти добре огнището и го поправи, а дъното край него сложи меки кожи, където те с Ингрид често лягаха заедно и се любеха.
Бьорн беше доволен от себе си, но му оставаше да направи още едно нещо. Една вечер младежът претърси колибата, за да намери малката кутийка, която някога принадлежеше на майка му. Беше я скрил на сигурно място в един скрин грубо издялкан от самия него и тя лешеше там недокосната и прашна от години. Бьорн се усмихна широко и извади онова, което търсеше, скри го в себе си и зачака Ингрид да дойде при него.
Не след дълго младата жена подаде глава в колибата и той отвори широко обятия. Беше настлал меките кожи, които им служеха за ложе, с красиви минзухари все едно, че отново бяха край реката. Ингрид се усмихна весело и се втурна да го прегърне. Не след дълго двамата се озоваха на импровизираното легло и Ингрид се зае да го съблича с весело нетърпение.
Бьорн я спря с предпазлив жест и вместо това повдигна брадичката й с пръсти и изучи лицето й. Имаше живи зелени очи и най-топлата усмивка на света.
"За какво мислиш, ловецо Бьорн?" попита го тя и се притисна към него.
"Че си най-красивото момиче на света и че откак те зърнах да се къпеш в реката вече не се чувствам самотен. Преди не знаех, че съм, но ти ми отвори очите."
Ингрид се сгуши още по-настойчиво в него. "Бях покрусена когато баща ми загина, а сетне и братята ми. До тогава не го осъзнавах напълно, но живеех привилегирован живот. Не че не вършех домакинска работа като останалите, но бях защитена и някой ме пазеше. Понеже Силният Ангъс нямаше други дъщери, изсипваха цялото си внимание върху мен. Всеки път като отидеха на битка и се връщаха като победители ми носеха нещо за подарък. Това внезапно си отиде." Тя погледна към него и сложи глава на рамото му. "Цветята ти много ме трогнаха. Все едно отново бях в моя стединг и всичко беше хубаво като преди."
"Аз си мислех, че ще те уплаша," призна си Бьорн.
Ингрид звънко се засмя. "Не, не," рече тя. "Ни най-малко. Всъщност така се чувствам като у дома си."
Бьорн я притегли към себе си. Имаше нещо сериозно в жеста му и Ингрид разбра, че той е на път да й каже нещо важно.
"Ти единствена ме правиш много щастлив. Ще ми бъдеш ли жена?"
"Ще ти бъда жена," отговори му тя. "Сърцето ми е твое."
Ако можеше да заплаче от радост и облекчение, Бьорн щеше да го стори в този миг. Ала вместо да отговори, той смъкна нещо от врата си, което Ингрид преди не бе забелязала от рунтавите му гърди. Бьорн го вдигна на светлината да й го покаже и го окачи на нейната шия.
Ингрид го опипа. Беше голям тежък пръстен с ецнати руни на него и понеже беше твърде голям за да се носи, бе скрепен към груба кожена връвчица, че да може да се носи като медальон.
"Оо…" каза тя възхитена и го целуна.
"Баща ми го подарил на майка ми някога," поясни Бьорн. "Сега тя не е вече между нас и пръстена принадлежи на теб, моята жена."
Ингрид обсипа лицето му с целувки и скоро те потънаха в екстаза на любовта си.
Месец по-късно нищо не се бе променило между тях; единствено привързаността и обичта им един към друг растеше. Цяла сутрин Бьорн и Ингрид се бяха любили сред гората на мократа от нощния дъжд трева. Все път младежът си мислеше, че не би могло да бъде по-хубаво и всеки път оставаше приятно изненадан. Ала този път имаше нещо особено в Ингрид; едва ли бе възможно, но му се струваше по-красива, по-нежна и гальовна.
Усети, че и Ингрид го наблюдава съсредоточено. Той вдигна рунтавите си вежди във въпрос.
"Бьорн," каза му тя тихо. "От два месеца нося живот под сърцето си."
Бьорн зина от изненада и онемя за миг.
"Твоят син расте в мен," продължи Ингрид. "Не бях сигурна, но вече съм. Само на Хедвиг доверих подозренията си, но и двете се уверихме, че е истина."
Хедвиг бе жената на ковача и акушерката в селото. Значи щеше да има дете, след месеци, негово и на Ингрид. Бьорн помисли, че сърцето му може да изскочи от гърдите му от щастие; нима имаше по-велико щастие в живота на един човек от това да има син от жената, която обича? Нима имаше по-голямо богатство на света от децата?
Щеше да бъде негово и на Ингрид, създадено от моментите когато бяха така близки. Нима не беше чудо това, да възникне живот от любовта между мъж и жена? Преди бяха само той, ловеца Бьорн и девицата Ингрид. Скоро щяха да бъдат семейство. Детето щеше да ги сполява, а с времето сигурно щяха да дойдат и още...
"Гълъбице моя," промълви той, а в жилите му бушуваше страст непозната му дотогава. Не знаеше какво друго да каже в момента; устните му обходиха гърдите й и се спряха на корема й. Бьорн го покри с целувки докато Ингрид не заплака от вълнение.
Щеше да има син и на света не същестуваше нищо по-хубаво.
Четири седмици по-късно Бьорн се подготвяше да става баща. Той и Ингрид бяха решили, че поне до началото на зимата бе добре тя остане при ковача, тъй като сега Бьорн имаше много работа по приспособяването на колибата към семеен живот. По-късно щяха да решат как да постъпят когато бремеността й напреднеше и дойдеше време да роди детето.
Бьорн бе сляп от щастие. Той не пропускаше възможност да й подари нещо, да я зарадва, често целуваше корема й, въпреки че бремеността още не й личеше. Мечтаеше си за деня, когато щяха се оженят наистина. Не бяха решили още кога, ала Ингрид вече си бе приготвила една много красива риза за случая и я бе поверила на Бьорн да й я пази до тогава. Щеше да бъде чудесно и цялото село щеше да се весели и да пие с него.
Потънал в подобни блажени мисли Бьорн седна на тревата под едно дърво и кръстоса крака под себе си. Бе събрал цветя от всички кътчета на гората и имаше бели, жълти, оранжеви, червени, лилави, розови, дори сини минзухари. Щеше да й направи венец от всички тях: Ингрид го беше научила как да преплита цветчетата здраво и умело. Толкова красив щеше да стане; ала никога няма да можеше да надмине нея по красота. Бьорн се усмихна сам на себе си.
Единствено боровинките му оставаха сега. Ингрид му бе казала, че според Хедвиг бременните често изпитват непреодолимо желание да хапнат нещо определено; на нея самата постоянно й се ядяха боровинки и на Бьорн се падаше честта и радостното задължение да й ги доставя.
Той бе открил, че най-сладките и сочни боровинка растяха между реката и пътеката, по която Ингрид идваше към колибата. Бьорн се насочи натам с венеца на собствената си глава; приличаше на мечка закичена с малка коронка, но той нехаеше. Прекоси полянката и тръгна по сянката: там растяха най-хубавите плодове. Танамикаше си нещо весело под носа и си мислеше колко щеше да се зарадва Ингрид на подаръка му.
Само обостреният слух на ловец можеше да долови слабото шумолене в другия край на полянката. Беше необичайно и Бьорн се сепна. Ослуша се. То не спираше. Какво ли можеше да бъде?
Младежът мигом остави боровинките настрани и се прокрадна към това, което шумеше. По негова преценка сигурно бе човек, един или двама. Когато стигна до храсталака съвсем внимателно отмести клоните, застана на пръсти и промуши глава.
Това, което видя, го вкамени на място.
Под близкото дърво се намираха Хадриан и Ингрид. Тя спокойно лежеше по гръб, а полите й бяха вдигнати до врата; беше чисто гола от кръста надолу. Ала това не бе най-лошото. Хадриан беше отгоре й и я обладаваше с бързи коси движения. Ингрид бе обърнала глава към него и ловецът можеше да види затворените й от блаженството очи.
Бьорн ги погледа още няколко мига, очите му приковани в омразната гледка, преди да се измъкне оттам и да се оттегли. Как и защо стигна до колибата сам не знаеше; сякаш бе в транс. Не можеше да проумее, не можеше да разбере току-що видяното. Ингрид, тази, която му се бе заклела във вярност и държеше мечешкото му сърце в нежните си ръце, му слагаше рога. Ала не само това! Правеше го тайно, зад гърба му, и сигурно се надсмиваше над глупостта му. Ингрид бе всичко за него: любима, сестра, приятелка, довереница, майка и съветница; той нямаше нищо по-ценно от нея. Боготвореше я, целият си живот от как я срещна бе изградил единствено на самото нейно съществуване.
Ако още в началото му беше казала, че позволява и на други да я ухажват, Бьорн сигурно щеше да заскимти като ударено пале и може би щеше да се отдръпне, ала сега тя му беше казала, че ще бъде негова жена и ловецът очакваше да е така. Колко бе сляп, колко бе глупав, че така леко бе повярвал на една фуста с красиво лице! Самият Хадриан бе казал, че няма младеж в селото, който да не я желае. А тя се бе възползвала от дискретността, в която пазеха връзката си, за да позволява на други да я обладават. С него сутринта до обяд, помисли си Бьорн, а вечерта? С кого ли прекарваше вечерите си? Дали беше само Хадриан или ги сменяше според настроенията си? "Аз съм свободен дух," бе му каза Ингрид веднъж. "Никой не може да ми сложи окови, това е в кръвта ми," бе добавила. Ето какво значеше свободата!
Бьорн изрева високо и удари земята с тежкия си плестик. Той потъна до лакът в меката почва от силния удар. Бьорн засипа нови и нови удари докато плътта му не се разрани, а земята зееше като разорана. Болката му не знаеше граници. Целият му живот се бе срутил в един-единствен миг. Сълзи рукнаха по страните му. Чувстваше се предаден, поруган и подигран. Жена му му слагаше рога с най-добрия му приятел. Хадриан, който Бьорн зачиташе като собствен брат, не се бе поколебал да му отнеме едничката, единствената радост в живота. Защо посягаше той на чуждо? Защо трябваше да слага ръка на това що принадлежи другиму?
Бьорн плачеше и сълзите му се стичаха на вади и капеха по дрехите му. Как с един бърз удар той бе загубил абсолютно всичко, на което държеше в живота си… на предния ден имаше жена и дете, които обичаше повече от самия себе си, а сега? Нищо. Тежък вопъл се откъсна от гърдите му с озарението, което прониза съзнанието му. Ингрид му бе казала, че детето, което носеше под сърцето си, бе негово. Но също така тогава тя твърдеше, че е само негова и на никой друг. Подла кучка! Бьорн се задъха. Не синът му растеше там, а копеле! Дали беше на Хадриан? Или на някой друг от селото?
Друго можеше да й прости, но не и това. Беше му изневерила, беше го поругала и за малко Бьорн да повярва на всичките й лъжи и да отгледа детето й като свое собствено без никакви резерви. Не само гордостта му бе наранена: бяха го взели за глупак с Хадриан, бяха му причинили най-тежката рана на света, по-тежка отколкото можеше да нанесе едно копие.
Щяха да си платят за предатеството, и двамата щяха да си платят. Бьорн се казваше той и не само външността му бе мечешка, а и душата. Доволна и сита мечката бе кротка; ала щом я раняха се разяряваше и нямаше по-страшно от лапите й. За един следобед от обичливо нежно мече се бе превърнал в мечка стравница, коята ламтеше за кръв.
Ингрид и Хадриан щяха да платят за предателството с кръв. Както него не бяха пощадили, така и Бьорн нямаше да ги пощади за накърнената чест и достойнство.
Ингрид му бе плюла в лицето и щеше да умре.
Щеше да му е така трудно да погледне в лицето на жената, която въпреки изневярата си той обичаше. "Ще имаш ли куража, ловецо?" бе го питала тя преди толкова много време, сякаш преди вечност. Щеше ли Бьорн да има смелостта, да преодолее сам себе си, за да възмезди за отнетата му чест? Как щеше да я погледне, да види усмивката й и да я посече? Беше ли достатъчно силен.
Не беше и Бьорн го знаеше. Той отлично съзнаваше, че ако й даде възможност да му се покаже, сърцето му щеше да омекне от любов към нея и щеше да й прости непростимото. А не биваше така. Трябваше да го стори, трябваше да я убие, но не биваше да я вижда преди всичко да е свършило. Нямаше друг избор.
Светът беше черен пред очите му; изведнъж го обзе някакво странно, ледено спокойствие и убийствена решителност. Той взе венчето, което бе изплел за нея и започна да го мушка с копието си докато от него не стана разноцветна безформена пихтия. Така щеше да постъпи и с нея. Щеше да я унищожи както заслужаваше. С хладна прецизност умът на заслепения от болка ловец обмисляше как да отнеме живота на единствената жена, която бе обичал в живота си.
Щеше да застане зад вратата и когато тя влезеше, щеше да я промуши с копието си и тя щеше да падне мъртва, а той щеше да бъде отмъстен. Нищо нямаше да го спре, мислеше си той. Ала тя? Защо се бавеше така? Обикновено идваше много по-рано. Да не би съдбата да се намеси и да го възпре? Не, Бьорн нямаше да позволи. Щеше да го направи.
Навън заваля проливен дъжд, ама ловецът стоеше притаен зад врата и чакаше. Тътени от грамотевиците разтъсяха гората; навън се разрази буря. Търпение. Така бе научен ловецът, само с търпение се ловеше дивеча. А бурята вилнееше навън.
Той чу стъпки. Бяха бавни и провлачени, ала достатъчно леко. Беше Ингрид и Бьорн го знаеше. Ръката му стисна копието докато кокалчетата му побеляха, а сърцето му биеше до пръсване. Готовност и решителност го изпълваха. Тя само трябваше да отвори…
Ингрид натисна вратата и стройната й фигура се подаде на прага. Беше със същата бяла риза, с която я видя при Хадриан. Това реши съдбата й. С боен крясък Бьорн се надвърли върху любимата си с копието си и прониза корема й, там където растеше детето й.
Ингрид изпищя. Огромно алено петно се появи в центъра й. Тя се строполи на земята в болката си, а кръвта изтичаше от нея заедно с живота й. Бьорн я гледаше втрещен и ужасен от самия себе си: как бе намерил сили да го направи? Очите на Ингрид се впиха него и безмълвно го питаха "какво стори, какво стори…". Болката в тях го прониза по-дълбоко, отколкото изневярата. Любимата му умираше в страшни мъки: за добрите моменти, които имаха заедно, поне бърза смърт можеше да й подари. Сълзи се стичаха по бузите му, както и по нейните, когато той хвана копието отново и с него прониза сърцето й.
"Обичам те," прошепна Ингрид с последни сили и кръв се показа на устните й. Пламъкът в очите й изстина и тя умря.
Копието падна ненужно на земята с едно глухо 'туп'; Бьорн се свлече на колене до мъртвата си любима и се взря в лицето й. Всичко бе свършено. Тя бе мъртва и нищо не можеше да я върне. Крясък се изтръгна от гърдите на Бьорн и той се сля с гръмотевицата отвън.
Когато най-сетне дойде на себе си, той взе изстиващата й ръка в своята и притихна. Тя беше цялата кървата; на света нямаше нищо по-червено от прясна кръв върху бялата риза на млада жена. Лицето й бе странно спокойно, а Бьорн все още чуваше думите й да отекват в съзнанието му: "обичам те". Защо това го жегна толкова дълбоко? Защо ли се трогваше така от думите на тази, която му бе изневерила. Косите и дрехите й бяха мокри от дъжда, а лицето й - от сълзите. Защо му напомни за първия път когато се бяха любили край реката?
Ала не. С това бе свършено. Ингрид я нямаше, нямаше и син повече. Те бяха били една илюзия през цялото това време. Предателството й бе наказано. И все пак, делото на Бьорн не беше завършено. Не само Ингрид бе плюла на честта му - а защо, защо бе все така красива дори и с булото на смъртта? - но и приятелят му, поне за такъв го смяташе преди Бьорн. Хадриан щеше и той да си плати; само тогава щеше да е пълно възмездието.
Ловецът отнесе мъртвата жена до леглото от кожи, което до вчера бяха използвали за любовно поле. Почти с нежност той я постави сред тях, покри я и я остави там: по-късно щеше да се занимае с останалото. Сега щеше да се заеме с Хадриан. Очакваше го битка. Бьорн взе меча и копието си и излезе.
сряда, 29 юли 2009 г.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 2
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 2
Бьорн не го свърташе на едно място цяла сутрин. Какво му ставаше? Защо в мислите си се връщаше все към сконфузния миг когато падна върху Ингрид и бе така близо до нея? Какво ставаше с тялото му? Какво беше онова странно напрежение в жилите му, от което не можеше да се отърве и неясните желания? А дори нямаше да види Ингрид. Това много го гнетеше. Той набързо улови няколко заека и се зае да ги чисти почти машинално.
Ами, можеше да е и другояче. Можеше да слезе до селото и да я види сам. Ковачът редовно купуваше от месото му, а така или иначе му трябваше един нов нож.
Бьорн простоянно се оглеждаше за един определен човек, но никъде не го срещна по пътя към ковача. Вместо Ингрид обаче той видя друго познато лице, което не бе виждал от седмици. Ако Бьорн можеше да нарече някого другар от детинство и приятел, то това беше Хадриан. Хадриан бе буен, силен и вечно усмихнат; двамата понякога ловуваха заедно и си устройваха детински състезания. Ако Бьорн чувстваше своя връстник почти като собствен брат.
"Хей, Бьорн!" викна му Хадриан и го тупна по рамото за поздрав. "Какво те води насам?"
"Нож ми трябва," каза Бьорн само половината истина. Не знаеше как да му сподели за Ингрид.
"Аааа," рече Хадриан. На широкото му червендалесто лице се изписа разбираща усмивка.
"А ти?"
"Аз? О, имах една…" Хадриан понечи да продължи когато нещо привлече вниманието му и той млъкна. Бьорн източи врат да погледна в същата посока.
Сърцето му затуптя силно. Беше Ингрид. Носеше кош с дрехи в ръцете си и весело разговаряше с жената на ковача. Косата й както винаги бе закичена с цветя. Очевидно усетила, че някой я наблюдава, тя извърна глава и прати ведра усмивка към двамата младежи, сетне се прибра в къщата. Намигна ли им тя? Бьорн само примигна, а лицето му се зачерви.
Бьорн осъзна, че Хадриан му говори. "Моля?" рече той разсеяно.
"Хехе. Питах те дали я познаваш."
"Коя е тя?" каза Бьорн съвсем непринудено.
"Ингрид й е името," обясни Хадриан. "Чужденка е." Вдигнатате вежди на Бьорн явно го насърчиха да продължи. "Имам предвид родена е в друго племе. Затова косата й е тъмна." В тяхното село почти всички хора бяха руси със светли очи, като Бьорн. Само Хадриан, майка му и неколцина други се отличаваха с тъмни коси, но то бе защото коренът им беше от други племена.
"От къде идва?" попита нехайно Бьорн като прикри любопитството си. Искаше му се да научи всичко за нея, а не искаше да издава, че вече знае част от историята й. "Сигурно е дошла скоро."
"Така е. Ама ти наистина ли нищо не си чувал?!" Хадриан изглеждаше изненадан. Той си изтупа дрехите и седна на един камък. Бьорн поклати глава и направи същото.
"Беше голямо събитие, ала тогава беше зима. Ти не идваше много тогава." Хадриан кима в посоката, където беше изчезнала Ингрид. "Дъщеря е на вожда Ангъс."
Това накара Бьорн да хлъцне с изненада. Този беше прочут войн, вожд на своето племе и славата му се носеше в тяхното село. Имаше слухове, че взел за жена момиче от тяхното село, но до сега Бьорн не се бе интересувал много дали това бе истина. "И какво прави при нас?" попита накрая той.
"Майка й пристанала на Ангъс и така се родили тя и братята й. Когато баща й и братята й загинали славно в битка и тя останала съвсем сама, дошла да живее при брата на покойната й майка, ковача." Хадриан кимна. "Едва намерила пътя през зимата. Смело момиче."
"Ооо," успя да каже Бьорн.
"Сега помага на жената на ковача. Всички младежи се интересуват от нея, но тя не обръща специално внимание на никого." Хадриан въздъхна.
Бьорн отвори уста да каже, че към него се отнася другояче, ала си замълча. Вече бе твърде късно да разкаже на приятеля си, че знае голяма част от това, което преди малко чу направо от нея самата. Не спомена и за срещите им край реката - може би и тя щеше да му се сърди, ако го направеше.
"Аз трябва да свърша с ковача преди да започне да се смрачава," рече той и стана. "Хубаво бе, че се видяхме. И новини ми каза също."
"Хе. Може пак да поговорим. Пази се, Бьорн."
Ловецът само кимна и влезе при ковача.
Слънцето вече бе изгряло когато Ингрид пристигна край реката. В ръцете си носеше нещо увито, какво точно Бьорн не можеше да прецени. Той седеше на брега на рекичката и я чакаше. В последната седмица бяха превърнали това в ритуал. Щом зората пукнеше тя се измъкваше от къщата на ковача, за да дойде да се срещне с него. Двамата седяха заедно и разговаряха или беряха плодове и билки, опознаваха се един друг. Ала нещо притесняше Бьорн, а не знаеше как да подхване темата. Той никога не бе имал толкова близък човек, колкото му беше сега Ингрид. Веднъж разбрала, че той е научил за произхода си, тя му разказваше за баща си и за чудовищата, които бе победил, за битките на племето си с враговете. После младата жена, облегнала глава на рамото му, му бе доверила, че единствено с него се чувства щастлива като във времето, когато е била сред своето племе, сред семейството си. И двамата бяха самотни и откриваха радост и взаимност в компанията на другия. Ала защо тогава вместо да си отиде странното напрежение, което изпитваше Бьорн само се засилваше с времето? Искаше му се да я докосне, да прокара пръсти през хубавата й тъмна коса и да погали кожата й, ала го бе срам да й каже. Но нима не му беше тя най-близката? С всеки изминал път щом бяха заедно, чувството ставаше все по-силно и смущаващо.
Tя го докосна по гърба с върха на пръстите си и седна до него. "Добро утро, Бьорн."
Той отвърна на жеста. "Добро да е." Изгледа вързопа, който носеше тя. "Какво е то?" попита я той.
"Ами. Риза." Зелените й очи го гледаха дръзко. "Предния път ме упрекна, че вече не се къпя." Бьорн кимна унило. Така беше. "И аз ти казах, че не е справедливо." Младежът кимно отново. "Но аз искам да се изкъпя."
"Да си тръгна ли?" попита я той. Усещаше как цялото му същество посърва. Искаше отново да я види как се съблича, как се радва на водата.
"Не. Ще го направя само ако и ти го направиш."
"Н-н-н-н-ние? Заедно?" заекна Бьорн.
"Само ако имаш кураж за това, ловецо." Тя наведе глава към него и прошепна, гласът й трепереше. "Имаш ли?"
"И да се съблека?"
Ингрид кимна. Бьорн я изгледа втрещен. Това трая само миг. След това тя стана сама и започна да отвързва връзките на роклята си. Когато падна в краката й, момичето бавно разхлаби ризата си докато тя не се смъкна бавно надолу по стройната й снага. Бьорн не можеше нито да преглътне, нито да извърне поглед от нея. Защо му се искаше така силно да я докосне, да погали нежната й кожа? Ала как би могъл с тежките си мечешки лапи? Какво би си помислила Ингрид? Сигурно щеше да я изплаши. Вопъл се надигна в гърдите му като вопъл за помощ на ранено животно.
Ингрид го погледна само още веднъж и му направи знак с ръка да я последва, сетне навлезе във водата. Бьорн я гледаше с копнеж. Какво да направи? Така му се искаше, ала така се страхуваше. Страх го беше, че тя ще му се изсмее, ще го отхвърли, или щеше да се ужаси? Ала най-лошото нямаше да е само това. Ингрид му беше толкова близка… ако я прогонеше с мечешката си недодяланост как щеше да си прости? Как щеше да живее с презрението към себе си, че е загубил единствената си приятелка?
Страх. Ловецът презираше тази дума. Тя бе безчестие за един мъж. "Ще имаш ли куража", го бе питала тя. Той обмисли. Можеше да я отбъсне със сигурност ако се съблечеше и я уплашеше. Но може би Ингрид щеше да го презре повече, ако си останеше страхливец и само я гледаше както гладен стар вълк гледа заек?
Между страха да я последва и желанието да го направи, надви желанието. Ингрид беше вече в реката и водата стигаше до шията й. Усмихваше му се окуражително. Бьорн стана и съвсем внимателно започна да съблича кожите си. Една по една те падаха на купчинка до нейните. С всяко парче се увеличаваше страхът, но и решителността му. Когато остана последната кожа покриваща слабинините му, той не се поколеба. С бързо движение той я събу и застана съвсем гол на брега.
Беше му много трудно да вдигне поглед от земята и да го премести към Ингрид. На нейното лице бе изписана най-широката усмивка, която той бе виждал някога. Нямаше и следа от уплаха или отвращение на лицето й; вместо това в погледа й се четеше огромна доза любопитство и интерес. Бог знае защо очите й бяха приковани на мястото, където се съединяваха краката му. Съвсем инстинктивно Бьорн се закри там с ръце, а Ингрид само се ухили и го подкани с ръка.
Без да му мисли много, той я последва във водата и се запъти към нея. Тя изписука весело и заплува навътре. Неговият рефлекс на ловец се обади и Бьорн се спусна след нея; не бе трудно да я настигне и да я докосне по рамото.
Ингрид се обърна и се оказа на една крачка разстояние от него. За нея плуването беше необичайно и изморително и тя си поемаше дълбоко въздух; гърдите й бързо се вдигаха и спускаха. Бьорн се взря в бялата й шия, в мократа й тъмна коса, в нежната кожа, в деликатните извивки на тялото й. Отново му се прииска, но силно както никога до сега, да я докосне, да я пипне. Да й каже, че я боготвори. Непреодолимо желание изпълни жилите му. Тя му бе така близка, ала и така далечна, недостижима: бяха само на ръка разстояние, но той усещаше, че ги дели истинска пропаст.
Бьорн внимателно вдигна очи към нейните. Мислеше си, че те сигурно изразяват цялата болка и отчаяние на света. Погледите им се кръстосаха само за миг.
Ингрид бавно посегна към него и го докосна по бузата. Връхчетата на пръстите й обходиха лицето му, сетне се спуснаха към шията. И когато тя набра смелост отново да го погледне, в очите й се четеше същото трескаво желание, каквото и в неговите.
Бьорн се предаде.
Ръката му се вдигна и погали рамото й, тя потрепери и тръпката прониза самия него. Дълбоко в него нещо се пречупи; сякаш невидимите стени между двамата паднаха. Той жадно прокара пръсти през косата й за да се наслади на коприненото усещане; тя помилва брадата му. Обятията им се разтвориха едновременно и те потънаха в прегръдките си. Ръцете на Бьорн зашариха по гърба й, по гърдите й, и за пръв път той изпълни мечтата си да докосне и милва кожата й без да се страхува.
Колко време стояха така заедно в реката и двамата не можеха да кажат; бяха загубили представа за него в безкрайната поредица от милувки и взаимно изучаване. Бьорн погали бедрата й под водата и се спря на мястото между краката й; изненада се колко бе нежно, гладко и топло. В отговор Ингрид се надигна да целуне устните му и хвана китката му, сетне го поведе към брега.
Бьорн не се съпротивляваше; нито имаше сили, нито искаше. Чувстваше се като дете, което цял живот бе търсило нещо и най-сетне го бе намерило. Ингрид не го беше отблъснала, нито се бе изплашила от него; вместо това тя го бе приела...
Когато се озоваха на сушата, Ингрид легна на тревата и стиснала ръката му, сякаш се страхуваше, че той може да избяга в противен случай, го подкани да я последва. Бьорн покри гърдите й с целувки и не сваляше очи от нея докато тя примижваше и се извиваше под него. А когато се спусна към корема й, тя изстена и само го привлече към себе си.
Не опитът, а инстинкът подсказа на Бьорн какво да направи. Той целуна шията й, погледна в очите й и щом срещна одобрение в тях се наведе над нея и телата им се сляха. Стон се изтръгна от момичето, което губеше моминството си, ала погледът й му казваше да не спира, да продължава. Наранил ли я беше? Болеше ли я? Можеше ли да си прости ако беше така? Мислите избледняха и се сляха с удоволствието и запрепускаха в такт с движенията му.
Бьорн бе бил сам цял живот и най-сетне в очите на Ингрид бе открил самия себе си. Радостта и облекчението се сляха в едно и за пръв път откак майка му умря пред много години, той усети сълзи по бузите си, а като огледален образ Ингрид плачеше с него.
Имаше нещо толкова красиво в това, във взаимността, че болката премина в ликуване, а ликуването в екстаз. Бурята бавно утихна и Бьорн отвори очи, за да се вгледа в жената до него.
"Толкова си красива," каза й той.
Тя само му се усмихна уморено и кимна.
Понякога мълчанието казваше сто пъти повече, отколкото хиляди думи.
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 2
Бьорн не го свърташе на едно място цяла сутрин. Какво му ставаше? Защо в мислите си се връщаше все към сконфузния миг когато падна върху Ингрид и бе така близо до нея? Какво ставаше с тялото му? Какво беше онова странно напрежение в жилите му, от което не можеше да се отърве и неясните желания? А дори нямаше да види Ингрид. Това много го гнетеше. Той набързо улови няколко заека и се зае да ги чисти почти машинално.
Ами, можеше да е и другояче. Можеше да слезе до селото и да я види сам. Ковачът редовно купуваше от месото му, а така или иначе му трябваше един нов нож.
Бьорн простоянно се оглеждаше за един определен човек, но никъде не го срещна по пътя към ковача. Вместо Ингрид обаче той видя друго познато лице, което не бе виждал от седмици. Ако Бьорн можеше да нарече някого другар от детинство и приятел, то това беше Хадриан. Хадриан бе буен, силен и вечно усмихнат; двамата понякога ловуваха заедно и си устройваха детински състезания. Ако Бьорн чувстваше своя връстник почти като собствен брат.
"Хей, Бьорн!" викна му Хадриан и го тупна по рамото за поздрав. "Какво те води насам?"
"Нож ми трябва," каза Бьорн само половината истина. Не знаеше как да му сподели за Ингрид.
"Аааа," рече Хадриан. На широкото му червендалесто лице се изписа разбираща усмивка.
"А ти?"
"Аз? О, имах една…" Хадриан понечи да продължи когато нещо привлече вниманието му и той млъкна. Бьорн източи врат да погледна в същата посока.
Сърцето му затуптя силно. Беше Ингрид. Носеше кош с дрехи в ръцете си и весело разговаряше с жената на ковача. Косата й както винаги бе закичена с цветя. Очевидно усетила, че някой я наблюдава, тя извърна глава и прати ведра усмивка към двамата младежи, сетне се прибра в къщата. Намигна ли им тя? Бьорн само примигна, а лицето му се зачерви.
Бьорн осъзна, че Хадриан му говори. "Моля?" рече той разсеяно.
"Хехе. Питах те дали я познаваш."
"Коя е тя?" каза Бьорн съвсем непринудено.
"Ингрид й е името," обясни Хадриан. "Чужденка е." Вдигнатате вежди на Бьорн явно го насърчиха да продължи. "Имам предвид родена е в друго племе. Затова косата й е тъмна." В тяхното село почти всички хора бяха руси със светли очи, като Бьорн. Само Хадриан, майка му и неколцина други се отличаваха с тъмни коси, но то бе защото коренът им беше от други племена.
"От къде идва?" попита нехайно Бьорн като прикри любопитството си. Искаше му се да научи всичко за нея, а не искаше да издава, че вече знае част от историята й. "Сигурно е дошла скоро."
"Така е. Ама ти наистина ли нищо не си чувал?!" Хадриан изглеждаше изненадан. Той си изтупа дрехите и седна на един камък. Бьорн поклати глава и направи същото.
"Беше голямо събитие, ала тогава беше зима. Ти не идваше много тогава." Хадриан кима в посоката, където беше изчезнала Ингрид. "Дъщеря е на вожда Ангъс."
Това накара Бьорн да хлъцне с изненада. Този беше прочут войн, вожд на своето племе и славата му се носеше в тяхното село. Имаше слухове, че взел за жена момиче от тяхното село, но до сега Бьорн не се бе интересувал много дали това бе истина. "И какво прави при нас?" попита накрая той.
"Майка й пристанала на Ангъс и така се родили тя и братята й. Когато баща й и братята й загинали славно в битка и тя останала съвсем сама, дошла да живее при брата на покойната й майка, ковача." Хадриан кимна. "Едва намерила пътя през зимата. Смело момиче."
"Ооо," успя да каже Бьорн.
"Сега помага на жената на ковача. Всички младежи се интересуват от нея, но тя не обръща специално внимание на никого." Хадриан въздъхна.
Бьорн отвори уста да каже, че към него се отнася другояче, ала си замълча. Вече бе твърде късно да разкаже на приятеля си, че знае голяма част от това, което преди малко чу направо от нея самата. Не спомена и за срещите им край реката - може би и тя щеше да му се сърди, ако го направеше.
"Аз трябва да свърша с ковача преди да започне да се смрачава," рече той и стана. "Хубаво бе, че се видяхме. И новини ми каза също."
"Хе. Може пак да поговорим. Пази се, Бьорн."
Ловецът само кимна и влезе при ковача.
Слънцето вече бе изгряло когато Ингрид пристигна край реката. В ръцете си носеше нещо увито, какво точно Бьорн не можеше да прецени. Той седеше на брега на рекичката и я чакаше. В последната седмица бяха превърнали това в ритуал. Щом зората пукнеше тя се измъкваше от къщата на ковача, за да дойде да се срещне с него. Двамата седяха заедно и разговаряха или беряха плодове и билки, опознаваха се един друг. Ала нещо притесняше Бьорн, а не знаеше как да подхване темата. Той никога не бе имал толкова близък човек, колкото му беше сега Ингрид. Веднъж разбрала, че той е научил за произхода си, тя му разказваше за баща си и за чудовищата, които бе победил, за битките на племето си с враговете. После младата жена, облегнала глава на рамото му, му бе доверила, че единствено с него се чувства щастлива като във времето, когато е била сред своето племе, сред семейството си. И двамата бяха самотни и откриваха радост и взаимност в компанията на другия. Ала защо тогава вместо да си отиде странното напрежение, което изпитваше Бьорн само се засилваше с времето? Искаше му се да я докосне, да прокара пръсти през хубавата й тъмна коса и да погали кожата й, ала го бе срам да й каже. Но нима не му беше тя най-близката? С всеки изминал път щом бяха заедно, чувството ставаше все по-силно и смущаващо.
Tя го докосна по гърба с върха на пръстите си и седна до него. "Добро утро, Бьорн."
Той отвърна на жеста. "Добро да е." Изгледа вързопа, който носеше тя. "Какво е то?" попита я той.
"Ами. Риза." Зелените й очи го гледаха дръзко. "Предния път ме упрекна, че вече не се къпя." Бьорн кимна унило. Така беше. "И аз ти казах, че не е справедливо." Младежът кимно отново. "Но аз искам да се изкъпя."
"Да си тръгна ли?" попита я той. Усещаше как цялото му същество посърва. Искаше отново да я види как се съблича, как се радва на водата.
"Не. Ще го направя само ако и ти го направиш."
"Н-н-н-н-ние? Заедно?" заекна Бьорн.
"Само ако имаш кураж за това, ловецо." Тя наведе глава към него и прошепна, гласът й трепереше. "Имаш ли?"
"И да се съблека?"
Ингрид кимна. Бьорн я изгледа втрещен. Това трая само миг. След това тя стана сама и започна да отвързва връзките на роклята си. Когато падна в краката й, момичето бавно разхлаби ризата си докато тя не се смъкна бавно надолу по стройната й снага. Бьорн не можеше нито да преглътне, нито да извърне поглед от нея. Защо му се искаше така силно да я докосне, да погали нежната й кожа? Ала как би могъл с тежките си мечешки лапи? Какво би си помислила Ингрид? Сигурно щеше да я изплаши. Вопъл се надигна в гърдите му като вопъл за помощ на ранено животно.
Ингрид го погледна само още веднъж и му направи знак с ръка да я последва, сетне навлезе във водата. Бьорн я гледаше с копнеж. Какво да направи? Така му се искаше, ала така се страхуваше. Страх го беше, че тя ще му се изсмее, ще го отхвърли, или щеше да се ужаси? Ала най-лошото нямаше да е само това. Ингрид му беше толкова близка… ако я прогонеше с мечешката си недодяланост как щеше да си прости? Как щеше да живее с презрението към себе си, че е загубил единствената си приятелка?
Страх. Ловецът презираше тази дума. Тя бе безчестие за един мъж. "Ще имаш ли куража", го бе питала тя. Той обмисли. Можеше да я отбъсне със сигурност ако се съблечеше и я уплашеше. Но може би Ингрид щеше да го презре повече, ако си останеше страхливец и само я гледаше както гладен стар вълк гледа заек?
Между страха да я последва и желанието да го направи, надви желанието. Ингрид беше вече в реката и водата стигаше до шията й. Усмихваше му се окуражително. Бьорн стана и съвсем внимателно започна да съблича кожите си. Една по една те падаха на купчинка до нейните. С всяко парче се увеличаваше страхът, но и решителността му. Когато остана последната кожа покриваща слабинините му, той не се поколеба. С бързо движение той я събу и застана съвсем гол на брега.
Беше му много трудно да вдигне поглед от земята и да го премести към Ингрид. На нейното лице бе изписана най-широката усмивка, която той бе виждал някога. Нямаше и следа от уплаха или отвращение на лицето й; вместо това в погледа й се четеше огромна доза любопитство и интерес. Бог знае защо очите й бяха приковани на мястото, където се съединяваха краката му. Съвсем инстинктивно Бьорн се закри там с ръце, а Ингрид само се ухили и го подкани с ръка.
Без да му мисли много, той я последва във водата и се запъти към нея. Тя изписука весело и заплува навътре. Неговият рефлекс на ловец се обади и Бьорн се спусна след нея; не бе трудно да я настигне и да я докосне по рамото.
Ингрид се обърна и се оказа на една крачка разстояние от него. За нея плуването беше необичайно и изморително и тя си поемаше дълбоко въздух; гърдите й бързо се вдигаха и спускаха. Бьорн се взря в бялата й шия, в мократа й тъмна коса, в нежната кожа, в деликатните извивки на тялото й. Отново му се прииска, но силно както никога до сега, да я докосне, да я пипне. Да й каже, че я боготвори. Непреодолимо желание изпълни жилите му. Тя му бе така близка, ала и така далечна, недостижима: бяха само на ръка разстояние, но той усещаше, че ги дели истинска пропаст.
Бьорн внимателно вдигна очи към нейните. Мислеше си, че те сигурно изразяват цялата болка и отчаяние на света. Погледите им се кръстосаха само за миг.
Ингрид бавно посегна към него и го докосна по бузата. Връхчетата на пръстите й обходиха лицето му, сетне се спуснаха към шията. И когато тя набра смелост отново да го погледне, в очите й се четеше същото трескаво желание, каквото и в неговите.
Бьорн се предаде.
Ръката му се вдигна и погали рамото й, тя потрепери и тръпката прониза самия него. Дълбоко в него нещо се пречупи; сякаш невидимите стени между двамата паднаха. Той жадно прокара пръсти през косата й за да се наслади на коприненото усещане; тя помилва брадата му. Обятията им се разтвориха едновременно и те потънаха в прегръдките си. Ръцете на Бьорн зашариха по гърба й, по гърдите й, и за пръв път той изпълни мечтата си да докосне и милва кожата й без да се страхува.
Колко време стояха така заедно в реката и двамата не можеха да кажат; бяха загубили представа за него в безкрайната поредица от милувки и взаимно изучаване. Бьорн погали бедрата й под водата и се спря на мястото между краката й; изненада се колко бе нежно, гладко и топло. В отговор Ингрид се надигна да целуне устните му и хвана китката му, сетне го поведе към брега.
Бьорн не се съпротивляваше; нито имаше сили, нито искаше. Чувстваше се като дете, което цял живот бе търсило нещо и най-сетне го бе намерило. Ингрид не го беше отблъснала, нито се бе изплашила от него; вместо това тя го бе приела...
Когато се озоваха на сушата, Ингрид легна на тревата и стиснала ръката му, сякаш се страхуваше, че той може да избяга в противен случай, го подкани да я последва. Бьорн покри гърдите й с целувки и не сваляше очи от нея докато тя примижваше и се извиваше под него. А когато се спусна към корема й, тя изстена и само го привлече към себе си.
Не опитът, а инстинкът подсказа на Бьорн какво да направи. Той целуна шията й, погледна в очите й и щом срещна одобрение в тях се наведе над нея и телата им се сляха. Стон се изтръгна от момичето, което губеше моминството си, ала погледът й му казваше да не спира, да продължава. Наранил ли я беше? Болеше ли я? Можеше ли да си прости ако беше така? Мислите избледняха и се сляха с удоволствието и запрепускаха в такт с движенията му.
Бьорн бе бил сам цял живот и най-сетне в очите на Ингрид бе открил самия себе си. Радостта и облекчението се сляха в едно и за пръв път откак майка му умря пред много години, той усети сълзи по бузите си, а като огледален образ Ингрид плачеше с него.
Имаше нещо толкова красиво в това, във взаимността, че болката премина в ликуване, а ликуването в екстаз. Бурята бавно утихна и Бьорн отвори очи, за да се вгледа в жената до него.
"Толкова си красива," каза й той.
Тя само му се усмихна уморено и кимна.
Понякога мълчанието казваше сто пъти повече, отколкото хиляди думи.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 - ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 1
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 1
"Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa…"
Ингрид удържа на думата си и и дойде рано на следващия ден. Бьорн си бе подготвил и както обикновено брегът бе застлан с горски цветя. Задачата му ставаше все по-трудна с времето, защото въпреки лятното изобилие цветята наблизо свършваха и той трябваше да носи нови от все по-далечни поляни. Ала усилията му бяха щедро възнаградени, тъй като Ингрид събу обувките си и мина с боси нозе по цветчетата като им се любуваше. Накрая седна както обичайно и зачака.
Бьорн с разочарование заключи, че тя няма да се къпе гола когато знае със сигурност, че той е наблизо, и се запъти към нея. Чудеше се дали опитите му да среше буйната си коса имаха очевиден ефект и дали новите му кожи го правеха по-малко страшен. Ингрид бе прегънала коленете си към себе си и наблюдаваше водата. Когато го чу да идва тя леко наклони глава настрани.
"Здравей," каза му.
"Здравей," рече той. "Радвам се, че дойде."
Ингрид едва сега вдигна глава и го погледна. Усмихваше се. Косата й блестеше на слънцето. Бьорн се покашля за да прикрие смущението си. "Не бях те виждал преди в селото. Това е странно," каза той.
Тя въздъхна. "Дойдох през зимата. Сираче съм. Баща ми умря в битка преди няколко години, а майка ми от треска. Братята ми ме пазеха и се грижеха за мен след като родителите ми си отидоха, но и те паднаха в бой. Останах сама. Мама е била от това село. Баща ми я отмъкнал и я направил своя жена. Сега живея при ковача, той ми е чичо. Подслони ме когато останах без дом; помагам му да гледа децата. А ти?"
"Аз наистина живея в гората." Защо се почувства така недодялан и див и в същото време така спокоен и щастлив? "Ловец съм, като баща ми. Той също умря. И аз нямам семейство."
Ингрид му се усмихна топло и съвсем непринудено го докосна по ръката. Той изтръпна и почти инстинктивно се отдръпна. Усмивката й премина в разкаяние.
"Извинявай," каза му тя и погледна надолу.
"Оо," изломоти Бьорн. "Няма нищо. Просто не очаквах. Мммм. Няма ли да се къпеш днес?" опита се той да смени темата.
"Може би." Зелените й очи го изгледаха с любопитство. "Ти как ме намери? Мислех си, че тук не идва никой."
"Аз само понякога. Когато не хвана нищо по-близо до колибата."
"Така ли минава целият ти ден? В ловуване?"
Бьорн кимна.
"Аз никога не съм ловувала!" каза Ингрид с доза възхищение. "Искам да опитам. Трудно ли е?"
Бьорн я изгледа потресен. "Да ловуваш? Та ти си жена! Не може!"
Ингрид придоби решително изражение. "Ти каза, че живееш сам в гората и че сам си правиш вечеря. Кожите ти изглеждат чисти. Нима прането и готвенето не е женска работа? Но ти си мъж и все пак ги вършиш."
Тежка въздишка се отрони от гърдите на Бьорн. Той никога не бе мислил по въпроса по този начин, но изведнъж му стана много тъжно по някаква причина. "Аз нямам друг избор," рече той със зле прикрита горчивина.
"Ами ако и аз се загубя така в гората и за да оцелея ми се наложи да ловувам, а не знам как? Тогава и аз няма да имам избор, но няма да знам как освен ако някой не ми покаже."
Бьорн почти се огъна пред силата на аргументите й, ала все още я гледаше неубедено.
"Хайде де, Бьорн," насърчи го момичето с неустоимата си усмивка. "Ти си ме гледал как се къпя, нали така? Искам да те погледам как ловуваш."
Той се предаде. "Добре," изломоти той. "Само гледай да не плашиш дивеча."
Ингрид се ухили. "Ще се изцапам така," рече тя и се изправи. "По-добре да дойда утре. Става ли?"
Бьорн дори не си направи труда да скрие широката си усмивка. "Става," съгласи се той. "По същото време?"
"Разбира се. Само не забравяй." С тези думи тя му махна и изчезна.
Умът на ловеца не побираше как би могъл да забрави.
В уреченото време Ингрид се появи с меки обувки и семпла кафява рокличка над бялата си риза. Косата й беше навита около главата й да не й пречи, а в очите й блестеше палаво пламъче. Бьорн се чудеше как до сега не бе забелязвал колко вълнуващо може да бъде едно момиче и как една усмивка можеше да промени сивия му ден.
Бьорн бе роден и отгледан ловец; той гледаше сериозно на задачата си да й покаже как се ловува. Чувстваше се уверен и сигурен, с авторитет. Ингрид само се забавляваше. Тя гонеше пъстри пеперуди и се въртеше весело докато плитката й не се разпадна съвсем. Бьорн я гледаше и не можеше да се начуди на промяната в самия себе си; сякаш цял живот бе спал зимен сън, едва сега се пробуждаше, за да намери един толковаа красив и различен свят.
Ингрид нехаеше за лова. На нея й беше по-интересно да проследи заек или да се затича след катерица, отколкото да се научи как да ги лови. Бьорн сумтеше и се мусеше цялата сутрин, но сетне и той се присъедини към детинските й игри сред гората.
Веднъж Ингрид видя една много красива пеперуда и хукна след нея. В надпревара с нея Бьорн се затича да стигне насекомото пръв, ала се препъна в едно корен и полетя напред, повличайки и момичето със себе си. След секунда и двамата бяха на земята, Ингрид лежеше по корем, а Бьорн я затискаше с тялото си. В миг лицето му така се изчерви, че заприлича на майски залез, а Ингрид се закикоти.
Бьорн осъзнаваше положението си и знаеше, че веднага трябва да се отдръпне от нея ала не можеше сам да принуди тялото си да го стори. Ингрид извърна глва и очите им се срещнаха. Дъхът й погали лицето му. Бьорн си помисли, че ще умре от смущение и вълнение, а тялото му сякаш бе на път да избухне от напрежението.
Накрая той изломоти някакво извинение и се претърколи. Ингрид го изгледа с усмивка и взе ръката му в своята. "Ела да погледаме залеза," рече тя и го поведе към реката.
Двамата седнаха на брега и се взряха в небето. То имаше прекрасен розово-лилаво-червникав оттенък. Бьорн никога преди не си бе мислил, че това е красиво, ала сега това му се видя естествено. Ингрид подпря главата си на рамото му и замълча за кратко. Бьорн никога не се бе чувствал така щастлив през живота си. Обзе го някакво странно спокойствие и мир така непознато му до сега. Стига да имаше начин, той би спрял времето да направи този миг вечен. Ала не можеше.
"Трябва да се връщам в селото," рече тя тихо. Неудоволствието беше очевидно в гласа й. "Трябва."
"Утре ще дойдеш пак, нали?"
Тя поклати глава. "Друг път. Утре не може." С това тя докосна рамото му и стана. "Ще се видим скоро, Бьорн," рече и изчезна.
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 1
"Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa…"
Ингрид удържа на думата си и и дойде рано на следващия ден. Бьорн си бе подготвил и както обикновено брегът бе застлан с горски цветя. Задачата му ставаше все по-трудна с времето, защото въпреки лятното изобилие цветята наблизо свършваха и той трябваше да носи нови от все по-далечни поляни. Ала усилията му бяха щедро възнаградени, тъй като Ингрид събу обувките си и мина с боси нозе по цветчетата като им се любуваше. Накрая седна както обичайно и зачака.
Бьорн с разочарование заключи, че тя няма да се къпе гола когато знае със сигурност, че той е наблизо, и се запъти към нея. Чудеше се дали опитите му да среше буйната си коса имаха очевиден ефект и дали новите му кожи го правеха по-малко страшен. Ингрид бе прегънала коленете си към себе си и наблюдаваше водата. Когато го чу да идва тя леко наклони глава настрани.
"Здравей," каза му.
"Здравей," рече той. "Радвам се, че дойде."
Ингрид едва сега вдигна глава и го погледна. Усмихваше се. Косата й блестеше на слънцето. Бьорн се покашля за да прикрие смущението си. "Не бях те виждал преди в селото. Това е странно," каза той.
Тя въздъхна. "Дойдох през зимата. Сираче съм. Баща ми умря в битка преди няколко години, а майка ми от треска. Братята ми ме пазеха и се грижеха за мен след като родителите ми си отидоха, но и те паднаха в бой. Останах сама. Мама е била от това село. Баща ми я отмъкнал и я направил своя жена. Сега живея при ковача, той ми е чичо. Подслони ме когато останах без дом; помагам му да гледа децата. А ти?"
"Аз наистина живея в гората." Защо се почувства така недодялан и див и в същото време така спокоен и щастлив? "Ловец съм, като баща ми. Той също умря. И аз нямам семейство."
Ингрид му се усмихна топло и съвсем непринудено го докосна по ръката. Той изтръпна и почти инстинктивно се отдръпна. Усмивката й премина в разкаяние.
"Извинявай," каза му тя и погледна надолу.
"Оо," изломоти Бьорн. "Няма нищо. Просто не очаквах. Мммм. Няма ли да се къпеш днес?" опита се той да смени темата.
"Може би." Зелените й очи го изгледаха с любопитство. "Ти как ме намери? Мислех си, че тук не идва никой."
"Аз само понякога. Когато не хвана нищо по-близо до колибата."
"Така ли минава целият ти ден? В ловуване?"
Бьорн кимна.
"Аз никога не съм ловувала!" каза Ингрид с доза възхищение. "Искам да опитам. Трудно ли е?"
Бьорн я изгледа потресен. "Да ловуваш? Та ти си жена! Не може!"
Ингрид придоби решително изражение. "Ти каза, че живееш сам в гората и че сам си правиш вечеря. Кожите ти изглеждат чисти. Нима прането и готвенето не е женска работа? Но ти си мъж и все пак ги вършиш."
Тежка въздишка се отрони от гърдите на Бьорн. Той никога не бе мислил по въпроса по този начин, но изведнъж му стана много тъжно по някаква причина. "Аз нямам друг избор," рече той със зле прикрита горчивина.
"Ами ако и аз се загубя така в гората и за да оцелея ми се наложи да ловувам, а не знам как? Тогава и аз няма да имам избор, но няма да знам как освен ако някой не ми покаже."
Бьорн почти се огъна пред силата на аргументите й, ала все още я гледаше неубедено.
"Хайде де, Бьорн," насърчи го момичето с неустоимата си усмивка. "Ти си ме гледал как се къпя, нали така? Искам да те погледам как ловуваш."
Той се предаде. "Добре," изломоти той. "Само гледай да не плашиш дивеча."
Ингрид се ухили. "Ще се изцапам така," рече тя и се изправи. "По-добре да дойда утре. Става ли?"
Бьорн дори не си направи труда да скрие широката си усмивка. "Става," съгласи се той. "По същото време?"
"Разбира се. Само не забравяй." С тези думи тя му махна и изчезна.
Умът на ловеца не побираше как би могъл да забрави.
В уреченото време Ингрид се появи с меки обувки и семпла кафява рокличка над бялата си риза. Косата й беше навита около главата й да не й пречи, а в очите й блестеше палаво пламъче. Бьорн се чудеше как до сега не бе забелязвал колко вълнуващо може да бъде едно момиче и как една усмивка можеше да промени сивия му ден.
Бьорн бе роден и отгледан ловец; той гледаше сериозно на задачата си да й покаже как се ловува. Чувстваше се уверен и сигурен, с авторитет. Ингрид само се забавляваше. Тя гонеше пъстри пеперуди и се въртеше весело докато плитката й не се разпадна съвсем. Бьорн я гледаше и не можеше да се начуди на промяната в самия себе си; сякаш цял живот бе спал зимен сън, едва сега се пробуждаше, за да намери един толковаа красив и различен свят.
Ингрид нехаеше за лова. На нея й беше по-интересно да проследи заек или да се затича след катерица, отколкото да се научи как да ги лови. Бьорн сумтеше и се мусеше цялата сутрин, но сетне и той се присъедини към детинските й игри сред гората.
Веднъж Ингрид видя една много красива пеперуда и хукна след нея. В надпревара с нея Бьорн се затича да стигне насекомото пръв, ала се препъна в едно корен и полетя напред, повличайки и момичето със себе си. След секунда и двамата бяха на земята, Ингрид лежеше по корем, а Бьорн я затискаше с тялото си. В миг лицето му така се изчерви, че заприлича на майски залез, а Ингрид се закикоти.
Бьорн осъзнаваше положението си и знаеше, че веднага трябва да се отдръпне от нея ала не можеше сам да принуди тялото си да го стори. Ингрид извърна глва и очите им се срещнаха. Дъхът й погали лицето му. Бьорн си помисли, че ще умре от смущение и вълнение, а тялото му сякаш бе на път да избухне от напрежението.
Накрая той изломоти някакво извинение и се претърколи. Ингрид го изгледа с усмивка и взе ръката му в своята. "Ела да погледаме залеза," рече тя и го поведе към реката.
Двамата седнаха на брега и се взряха в небето. То имаше прекрасен розово-лилаво-червникав оттенък. Бьорн никога преди не си бе мислил, че това е красиво, ала сега това му се видя естествено. Ингрид подпря главата си на рамото му и замълча за кратко. Бьорн никога не се бе чувствал така щастлив през живота си. Обзе го някакво странно спокойствие и мир така непознато му до сега. Стига да имаше начин, той би спрял времето да направи този миг вечен. Ала не можеше.
"Трябва да се връщам в селото," рече тя тихо. Неудоволствието беше очевидно в гласа й. "Трябва."
"Утре ще дойдеш пак, нали?"
Тя поклати глава. "Друг път. Утре не може." С това тя докосна рамото му и стана. "Ще се видим скоро, Бьорн," рече и изчезна.
вторник, 28 юли 2009 г.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 1 - ДЕВИЦАТА КРАЙ РЕКАТА ЧАСТ 2
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ДЕВИЦАТА КРАЙ РЕКАТА
ЧАСТ 2
На следващия ден той вече си имаше план. Зората още не бе пукнала когато той стигна реката и започна да бере цветя. Наоколо растяха чудесни червени и жълти горски цветя и той не се спря докато не събра толкова колкото можеше да носи в прегръдката на двете си ръце. Сетне ги посипа по брега, където Фрея се събличаше и къпеше. Фрея, да, така я бе нарекъл в мислите си Бьорн, тъй като не знаеше името й. Понякога се чудеше дали наистина не е самата богиня, защото той бе чувал, че някои от боговете кръстосват света като обикновени смъртни. Когато намери килима от цветя достатъчно хубав, Бьорн се отдалечи и зае позицията си скрит зад дърветата. Когато тя не дойде, той не се отказа, а повтори всичко и на следващите дни. С всяка изминала сутрин растеше копнежът му да я зърне отново, а с него и килимът от цветя. Когато дойдеше новият ден Бьорн хвърляше старите цветя в реката и носеше свежи.
На шестия ден откак започна новата си практика Фрея отново дойде. Бьорн наблюдаваше реакициите й с трепетно вълнение. Младата жена веднага забеляза цветята и се наведе да ги огледа. Изненадата й беше очевидна дори от разстоянието, на което беше ловецът. Тя взе едно червно цветче и го поднесе до ноздрите си; усмивка заигра на устните й. Бьорн си помисли, че вече е готов да умре щастлив.
Тогава изглежда й дойде на ум, че някой ги е набрал, а не са се появили там просто така и се заоглежда. Бьорн застина. Той не искаше тя да го види; искаше само да се наслади на гледката от плуването й още само веднъж. Фрея дълго време оглеждаше околността, но така и никой не видя. Накрая сви рамене сама на себе си и отново се съблече и се изкъпа. Когато излезе и заплете плитката си, девойката взе от цветчетата в краката си и ги закичи в косите си. Бьорн реши, че никога не се бе чувствал по-поласкан.
Другата сутрин той подготви ритуала си както обикновено и отново се скри, въпреки че знаеше, че тя едва ли ще дойде толкова скоро. За негова най-искрена изненада по-рано дори от обичайното, Фрея пристигна и първото, което стори, бе се нарадва на килима от цветя. Тя заравяше пръсти в цветчетата, миришеше ги, галеше ги. Бьорн само си мислеше колко му се иска да е горско цвете в този миг. След като отново изучи брега и не видя нищо, момичето се усмихна широко и влезе да се къпе, а когато си тръгна си направи букетче от килима и го отнесе със себе си.
Когато на следващия ден призори тя отново се върна, ловецът вече бе избрал друга, по-близка позиция да я наблюдава. Сега ежедневието му се заключаваше в ставане преди изгрев, разходка до реката където береше цветя и ги пръскаше по брега, в лов следобяд и ден изпълнен с мечти и терзания. Ами ако тя научеше кой е той? Или ако спреше да идва? Или ако станеше нещо лошо с нея? Самата мисъл го изпълваше с ужас.
Предната нощ след упорита борба, Бьорн, дивият ловец от гората както го наричаха селяните, бе признал пред себе си, че е влюбен до уши в момичето от реката, чувство, за което преди бе чувал в песните, но смяташе за невъзможно. Никога не бе имал близък човек освен баща си, нито му липсваше човешка компания, но едва когато бе открил дивното същество, така красиво и различно от него, той се бе почувствал истински самотен. Да си влюбен бе сладко, но и много мъчително.
Този път Фрея се отдалечи в другата посока и Бьорн трябваше добре да се протегне да я гледа. Бе застанал на ръба до реката скрит в един храсталак. Ала тя се отдалечаваше още и още. Какво да стори? Бьорн пристъпи по-близо и източи врат. Да, така гледката бе много по-добра. Колко хубаво…
Преди да се усети, почвата под него поднесе и Бьорн полетя към водата.
Младият ловец се бе изправял лице в лице с мечка и глигани преди, но никога не бе изпитвал такъв ужас като в момента, когато прикритието му бе разрушено и той цопна в реката. Плитко беше; удари се в дъното и го заболя. Объркан, смутен, ужасен, той опита да се изправи, за да побърза да побегне.
Ала момичето го изпревари. По-бързо, отколкото той бе очаквал от нея, тя заплува към източника на шума и го достигна преди той да се е окопитил.
Младата жена, все още гола и мокра, се надвеси над него и го зяпна. Бьорн забеляза с възхищение колко прекрасни са облите й гърди и колко нежна и бяла изглеждаше шията й. Само поглед бе нужен на девойката да осъзнае, че на ловеца му няма нищо. Тогава загриженото й изражение мигом се смени с гримаса.
Тя се стори невероятно красива на Бьорн. "Ти Фрея ли си?" попита той глуповато.
Очите на момичето се разшириха леко от смаяване. "Аз? Не…" каза тя. Имаше чудесен мелодичен глас, реши той. Тогава очедивидно я осени едно логично разкритие. "Ти ли береше цветята?"
Бьорн сведе поглед надолу. Той напълно осъзнаваше жалкото положение, в което се намираше. Вече не смееше да я погледне. Все така му се искаше да я докосне, ала не можеше и да си помисли да го стори. Накрая кимна, че е бил той.
"Защо?" настоя тя.
"Защото си много красива." Бьорн никога не бе бил по-искрен в живота си.
Неочаквана усмивка изгря на лицето й, а руменина покри бузите й. Сякаш ясно слънце обля мрачния свят на Бьорн. Тя беше заслепителна.
"Не ти се сърдя," каза тя най-сетне. "Ще плувам го брега. Ти стигни както можеш." И без повече приказки момичето наистина го направи.
Бьорн прокле сто пъти глупостта и недодялаността си и се измъкна от водата. Беше мокър, а дрехите страшно тежаха. Бог знаеше колко жалък и грозен изглежда с мечешката си външност и съсипаните кожи. Идеше му да умре.
Ала все пак той заобиколи по брега и стигна до нея. Тя вече беше облечена в ризата си и седеше кротко на килима от цветя. Имаше няколко от тях пръснати в скута й. Когато го чу да се приближава, девойката вдигна поглед към него и сините й очи се приковаха в него.
"Какво правиш в гората толкова рано?" попита го тя.
"Аз живея тук."
"В гората?" момичето се учуди искрено. "Имаш ли си име?"
"Бьорн," кимна той смутено. Беше негов ред да се изчерви.
"Е, Бьорн, мен ще ме чакат. Трябва да си ходя. Благодаря ти за цветята. Много са хубави."
Той се усмихна широко. Тя му отвърна със същото.
"Аз съм Ингрид," представи се момичето. На Бьорн ли му се струваше само или лицето й наистина накак сияеше? Сърцето му туптеше толкова силно, че той се страхуваше, че тя ще го чуе.
"Ингрид," повтори той бавно. "Ингрид."
"Ингрид." Тя се надигна. Бьорн забеляза как гърдите й се вдигат и отпускат с дишането й под тънката риза. "Довиждане, Бьорн."
Сега бе моментът да действа. Младият мъж докосна ръката й съвсем леко с върха на пръстите си. Допирът го изпълни с необикновена тръпка.
"Ще се върнеш ли утре?" попита я той с надежда.
"Ще се върна," обеща тя и си тръгна.
или "Божествена комедия"
ДЕВИЦАТА КРАЙ РЕКАТА
ЧАСТ 2
На следващия ден той вече си имаше план. Зората още не бе пукнала когато той стигна реката и започна да бере цветя. Наоколо растяха чудесни червени и жълти горски цветя и той не се спря докато не събра толкова колкото можеше да носи в прегръдката на двете си ръце. Сетне ги посипа по брега, където Фрея се събличаше и къпеше. Фрея, да, така я бе нарекъл в мислите си Бьорн, тъй като не знаеше името й. Понякога се чудеше дали наистина не е самата богиня, защото той бе чувал, че някои от боговете кръстосват света като обикновени смъртни. Когато намери килима от цветя достатъчно хубав, Бьорн се отдалечи и зае позицията си скрит зад дърветата. Когато тя не дойде, той не се отказа, а повтори всичко и на следващите дни. С всяка изминала сутрин растеше копнежът му да я зърне отново, а с него и килимът от цветя. Когато дойдеше новият ден Бьорн хвърляше старите цветя в реката и носеше свежи.
На шестия ден откак започна новата си практика Фрея отново дойде. Бьорн наблюдаваше реакициите й с трепетно вълнение. Младата жена веднага забеляза цветята и се наведе да ги огледа. Изненадата й беше очевидна дори от разстоянието, на което беше ловецът. Тя взе едно червно цветче и го поднесе до ноздрите си; усмивка заигра на устните й. Бьорн си помисли, че вече е готов да умре щастлив.
Тогава изглежда й дойде на ум, че някой ги е набрал, а не са се появили там просто така и се заоглежда. Бьорн застина. Той не искаше тя да го види; искаше само да се наслади на гледката от плуването й още само веднъж. Фрея дълго време оглеждаше околността, но така и никой не видя. Накрая сви рамене сама на себе си и отново се съблече и се изкъпа. Когато излезе и заплете плитката си, девойката взе от цветчетата в краката си и ги закичи в косите си. Бьорн реши, че никога не се бе чувствал по-поласкан.
Другата сутрин той подготви ритуала си както обикновено и отново се скри, въпреки че знаеше, че тя едва ли ще дойде толкова скоро. За негова най-искрена изненада по-рано дори от обичайното, Фрея пристигна и първото, което стори, бе се нарадва на килима от цветя. Тя заравяше пръсти в цветчетата, миришеше ги, галеше ги. Бьорн само си мислеше колко му се иска да е горско цвете в този миг. След като отново изучи брега и не видя нищо, момичето се усмихна широко и влезе да се къпе, а когато си тръгна си направи букетче от килима и го отнесе със себе си.
Когато на следващия ден призори тя отново се върна, ловецът вече бе избрал друга, по-близка позиция да я наблюдава. Сега ежедневието му се заключаваше в ставане преди изгрев, разходка до реката където береше цветя и ги пръскаше по брега, в лов следобяд и ден изпълнен с мечти и терзания. Ами ако тя научеше кой е той? Или ако спреше да идва? Или ако станеше нещо лошо с нея? Самата мисъл го изпълваше с ужас.
Предната нощ след упорита борба, Бьорн, дивият ловец от гората както го наричаха селяните, бе признал пред себе си, че е влюбен до уши в момичето от реката, чувство, за което преди бе чувал в песните, но смяташе за невъзможно. Никога не бе имал близък човек освен баща си, нито му липсваше човешка компания, но едва когато бе открил дивното същество, така красиво и различно от него, той се бе почувствал истински самотен. Да си влюбен бе сладко, но и много мъчително.
Този път Фрея се отдалечи в другата посока и Бьорн трябваше добре да се протегне да я гледа. Бе застанал на ръба до реката скрит в един храсталак. Ала тя се отдалечаваше още и още. Какво да стори? Бьорн пристъпи по-близо и източи врат. Да, така гледката бе много по-добра. Колко хубаво…
Преди да се усети, почвата под него поднесе и Бьорн полетя към водата.
Младият ловец се бе изправял лице в лице с мечка и глигани преди, но никога не бе изпитвал такъв ужас като в момента, когато прикритието му бе разрушено и той цопна в реката. Плитко беше; удари се в дъното и го заболя. Объркан, смутен, ужасен, той опита да се изправи, за да побърза да побегне.
Ала момичето го изпревари. По-бързо, отколкото той бе очаквал от нея, тя заплува към източника на шума и го достигна преди той да се е окопитил.
Младата жена, все още гола и мокра, се надвеси над него и го зяпна. Бьорн забеляза с възхищение колко прекрасни са облите й гърди и колко нежна и бяла изглеждаше шията й. Само поглед бе нужен на девойката да осъзнае, че на ловеца му няма нищо. Тогава загриженото й изражение мигом се смени с гримаса.
Тя се стори невероятно красива на Бьорн. "Ти Фрея ли си?" попита той глуповато.
Очите на момичето се разшириха леко от смаяване. "Аз? Не…" каза тя. Имаше чудесен мелодичен глас, реши той. Тогава очедивидно я осени едно логично разкритие. "Ти ли береше цветята?"
Бьорн сведе поглед надолу. Той напълно осъзнаваше жалкото положение, в което се намираше. Вече не смееше да я погледне. Все така му се искаше да я докосне, ала не можеше и да си помисли да го стори. Накрая кимна, че е бил той.
"Защо?" настоя тя.
"Защото си много красива." Бьорн никога не бе бил по-искрен в живота си.
Неочаквана усмивка изгря на лицето й, а руменина покри бузите й. Сякаш ясно слънце обля мрачния свят на Бьорн. Тя беше заслепителна.
"Не ти се сърдя," каза тя най-сетне. "Ще плувам го брега. Ти стигни както можеш." И без повече приказки момичето наистина го направи.
Бьорн прокле сто пъти глупостта и недодялаността си и се измъкна от водата. Беше мокър, а дрехите страшно тежаха. Бог знаеше колко жалък и грозен изглежда с мечешката си външност и съсипаните кожи. Идеше му да умре.
Ала все пак той заобиколи по брега и стигна до нея. Тя вече беше облечена в ризата си и седеше кротко на килима от цветя. Имаше няколко от тях пръснати в скута й. Когато го чу да се приближава, девойката вдигна поглед към него и сините й очи се приковаха в него.
"Какво правиш в гората толкова рано?" попита го тя.
"Аз живея тук."
"В гората?" момичето се учуди искрено. "Имаш ли си име?"
"Бьорн," кимна той смутено. Беше негов ред да се изчерви.
"Е, Бьорн, мен ще ме чакат. Трябва да си ходя. Благодаря ти за цветята. Много са хубави."
Той се усмихна широко. Тя му отвърна със същото.
"Аз съм Ингрид," представи се момичето. На Бьорн ли му се струваше само или лицето й наистина накак сияеше? Сърцето му туптеше толкова силно, че той се страхуваше, че тя ще го чуе.
"Ингрид," повтори той бавно. "Ингрид."
"Ингрид." Тя се надигна. Бьорн забеляза как гърдите й се вдигат и отпускат с дишането й под тънката риза. "Довиждане, Бьорн."
Сега бе моментът да действа. Младият мъж докосна ръката й съвсем леко с върха на пръстите си. Допирът го изпълни с необикновена тръпка.
"Ще се върнеш ли утре?" попита я той с надежда.
"Ще се върна," обеща тя и си тръгна.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 1 - ДЕВИЦАТА КРАЙ РЕКАТА ЧАСТ 1
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ДЕВИЦАТА КРАЙ РЕКАТА
ЧАСТ 1
Бьорн се събуди преди изгрев слънце и повече не можа да заспи. Чувставаше се странно, сякаш нещо бе на път да се случи. Той се повъртя още малко в леглото и го обмисли. Последния път когато имаше подобно предчувствие, баща му бе излязал на лов в гората, за да не се върне никога повече.
Но Бьорн не го беше страх. Той нямаше какво да губи. Слънцето скоро щеше да изгрее, така че бе по-добре да се приготви да лов и да се надява, че ще улови нещо крехко за обяд. Ако свършеше рано, може би дори щеше да слезе до селото да размени месото за зеленчуци. Идеята за заешко с картофи му се хареса много и Бьорн изчезна между дърветата още щом първите слънчеви лъчи достигнаха долината.
Гората беше дома на Бьорн откак той се помнеше. Когато майка му умряла при раждането, баща му се бе върнал към старите обичаи на ловец. Бьорн старши имаше уютна малка колиба в гората, където живееше със сина си до преди година и само от време на време слизаше в селото. Сега вече го нямаше; отровна змия бе отнела живота му.
Така че Бьорн си нямаше никого освен самия себе си сега. Това не му тежеше, но понякога му се искаше да напусне колибата, да се пресели в селото сред хора и да се установи там. Ала гората бе неговото убежище и той я чувстваше като същинска майка. Човек трудно се разделя с онова, с което е свикнал, и за добро или лошо се е превърнало в част от природата му; много по-лесно бе да се продължава както винаги преди.
С леко сърце и тихи стъпки Бьорн се отдалечи от колибата си и се запъти надолу към реката. С малко късмет освен заешко щеше да похапне и прясна риба. Ала надеждите му скоро преминаха в разочарование, тъй като нищо не можеше да улови, въпреки че търсеше все по-надолу по по-надолу, където обикновено не ходеше.
Когато стигна пред самата река, Бьорн реши да спре да си почине. Той събу износените си кожени обувки и потопи краката си във водата. Не бе свикнал на поражения и чувството не му се нравеше. Доставяше му удоволстие да е сам сред природата, нейн пълен господар, но в момента тя бе взела надмощие над него и това го обезсърчаваше.
Зает с подобни житейски размисли, Бьорн за малко да не усети шумоленето в храстите. Нещо се движеше в другия края на реката. Ловецът наостри слух и се притаи; ако късмета му се усмихнеше, скоро щеше да има обяд.
Стъпките не бяха обичайни. Заешките бяха далеч по-леки, катериците се движеха далеч по-бързо, а глиганите никога не слизаха до тук. Бьорн се скри зад един храст и когато стъпките се приближиха, а сетне спряха, той подаде глава и се огледа за източника на шума.
Не беше нито глиган, нито мечка. Беше човек, млада жена, непозната. Дъхът на ловеца спря. Какво правеше тя тук? От скривалището си той я виждаше много добре и можеше да проследи всяко нейно движение. Девойката имаше дълги тъмнокестеняви коси сплетени на плитка до кръста й, стройна снага и много бяла кожа. Бьорн прецени, че бе на 16 или 17, само с година-две по-малка от него.
Момичето стигна до водата и седна на брега. Пръстите й се вдигнаха до косата и я разплетоха малко по малко. Сетне без да бърза тя съблече елека си и стана. Очите на Бьорн се разшириха. Ръцете й се плъзнаха под дългата ленена риза и тя се смъкна на земята, разкривайки млечнобяло тяло.
Бьорн никога не бе виждал жена без дрехи от врата надолу, а сега пред погледа му се разкриваха голи гърди, корем, бедра и глезени. Гледката му се стори изключително вълнуваща и привлекателна; той си помисли, че никога не бе виждал нещо по-красиво. В същия момент той осъзна, че момичето е дошло до тук за да бъде само и че той не бива да става свидетел на всичко това. Бьорн бе разкъсван от дълга си да се оттегли и от желанието да я погледа още малко; в битката надделя желанието и той остана, очите му приковани в девойката.
Тя се усмихна изглежда на себе си и бавно пристъпи към водата. Гърдите й съвсем не бяха като на младия ловец; бяха набъбнали, изваяни, като две обли форми наместо малките пъпки, които имаше той. Бедрата й бяха дълги, кръстчето й тънко, а там където се съединяваха краката й имаше само малка туфичка светлички косми. Бьорн несъзнателно облиза устни; така ли изглеждаше и Фрея, богинята на красотата? Искаше му да се приближи още до нея, да докосне кожата й, да покали косите й, да помилва гърдите й. Никога преди не бе виждал нещо толкова смущаващо, но и толкова хубаво. Младото му сърце заби лудо, а бузите му се покриха с руменина.
Девойката се потопи във водата и заплува. Бьорн се молеше тя да не се приближи дотолкова, че да го забележи; той сякаш бе като парализиран. Тя се обърна по гръб и онези слънчеви лъчи, който успяваха да си пробият път през дървесните листа, обливаха моркото й тяло. Като се насити момичето излезе от водата (а косата й се стелеше така изкусително по гърба й на мокри кичури) и се протегна под слънцето да изсъхне. Сетне, все така гола, тя изпра ризата си в реката.
Бьорн с разочарование видя как тя облече мократа риза и наново сплете плитката си; тананикаше си някаква странна мелодия и току пъхваше по някое цветче между кичурите. Ловецът си мечтаеше сцената никога да не свърши, но за негово най-огромно огорчение момичето стана, усмихна се на водата и си тръгна. На една част от него му се искаше да затича след нея, но той се стърпя и остана на мястото си. Тъга обля сърцето му. Беше така жалко да срещнеш нещо, което те вълнува до дъното на душата ти, и то да изчезне, да си тръгне така внезапно.
След час Бьорн се опомни и се затътри към колибата си. Нямаше повече желание да ловува, нито бе гладен. Легна си преди залез слънце, но отново не можеше да заспи. Мислите му все се въртяха около прекрасното голо създание, което видя край реката. В мечтите му момичето бе близо и той можеше да я гледа и да я докосва. Можеше да се приближи колкото си желае без да се притеснява. Можеше да сложи и той цвете в косите й. А после тя докоскваше и него. Постепенно мечтите му се превърнаха в сънища и за пръв от много време сънят му бе приятен и Бьорн се усмихваше.
На сутринта той се събуди в студеното легно и с въздишка установи, че се намира в колибата, а момичето с бялата риза никога не е било при него. С копнеж и надежда в сърцето Бьорн отново се отправи към реката и зачака тя пак да се появи. Часовете се точеха така бавно и едва към залез слънце с натежало сърце той се отказа и отиде да ловува. Успя да хване само един заек преди да се прибере. На следващия и по-следващия ден се повтори същото; нямаше и следа от момичето край реката.
Ала Бьорн не се предаваше лесно и се надяваше. На осмия ден след като я видя за първи път, младате жена се появи отново. Ловецът с възхита наблюдаваше как тя се съблече и се потопи в реката. Може и да не беше добра плувкиня като него, но танцът й във водата, му се стори изумително красив. Бьорн сведе поглед към собственото си отражение и го обзе самосъжаление и тъга. Тялото му бе едро и облечено в груби кожи. Буйна несресана коса растеше на руси сплъстени кичури по главата му. Сините му очи гледаха от грубовато, широко лице, покрито с гъста неоформена брада. Изглеждаше като пълен дивак, а името му Бьорн, което щеше да рече мечка, го описваше по-точно, отколкото му се искаше.
А когато тя отново си тръгна, ловецът осъзна, че със стария Бьорн бе свършено. Същата вечер той почти не отдели време за вечерята си, а напълни едно ведро с вода и внимателно се огледа в него. От баща си имаше чифт ръждясали ножици, които той изрови след усилено претършуване на колибата. Малко по малко ловецът подряза брадата, мустаците и косата си докато реши, че прилича повече на човек, отколкото на диво животно. Водата от ведрото отиде за хладка баня и накрая Бьорн си легна доволен и горд от себе си.
или "Божествена комедия"
ДЕВИЦАТА КРАЙ РЕКАТА
ЧАСТ 1
Бьорн се събуди преди изгрев слънце и повече не можа да заспи. Чувставаше се странно, сякаш нещо бе на път да се случи. Той се повъртя още малко в леглото и го обмисли. Последния път когато имаше подобно предчувствие, баща му бе излязал на лов в гората, за да не се върне никога повече.
Но Бьорн не го беше страх. Той нямаше какво да губи. Слънцето скоро щеше да изгрее, така че бе по-добре да се приготви да лов и да се надява, че ще улови нещо крехко за обяд. Ако свършеше рано, може би дори щеше да слезе до селото да размени месото за зеленчуци. Идеята за заешко с картофи му се хареса много и Бьорн изчезна между дърветата още щом първите слънчеви лъчи достигнаха долината.
Гората беше дома на Бьорн откак той се помнеше. Когато майка му умряла при раждането, баща му се бе върнал към старите обичаи на ловец. Бьорн старши имаше уютна малка колиба в гората, където живееше със сина си до преди година и само от време на време слизаше в селото. Сега вече го нямаше; отровна змия бе отнела живота му.
Така че Бьорн си нямаше никого освен самия себе си сега. Това не му тежеше, но понякога му се искаше да напусне колибата, да се пресели в селото сред хора и да се установи там. Ала гората бе неговото убежище и той я чувстваше като същинска майка. Човек трудно се разделя с онова, с което е свикнал, и за добро или лошо се е превърнало в част от природата му; много по-лесно бе да се продължава както винаги преди.
С леко сърце и тихи стъпки Бьорн се отдалечи от колибата си и се запъти надолу към реката. С малко късмет освен заешко щеше да похапне и прясна риба. Ала надеждите му скоро преминаха в разочарование, тъй като нищо не можеше да улови, въпреки че търсеше все по-надолу по по-надолу, където обикновено не ходеше.
Когато стигна пред самата река, Бьорн реши да спре да си почине. Той събу износените си кожени обувки и потопи краката си във водата. Не бе свикнал на поражения и чувството не му се нравеше. Доставяше му удоволстие да е сам сред природата, нейн пълен господар, но в момента тя бе взела надмощие над него и това го обезсърчаваше.
Зает с подобни житейски размисли, Бьорн за малко да не усети шумоленето в храстите. Нещо се движеше в другия края на реката. Ловецът наостри слух и се притаи; ако късмета му се усмихнеше, скоро щеше да има обяд.
Стъпките не бяха обичайни. Заешките бяха далеч по-леки, катериците се движеха далеч по-бързо, а глиганите никога не слизаха до тук. Бьорн се скри зад един храст и когато стъпките се приближиха, а сетне спряха, той подаде глава и се огледа за източника на шума.
Не беше нито глиган, нито мечка. Беше човек, млада жена, непозната. Дъхът на ловеца спря. Какво правеше тя тук? От скривалището си той я виждаше много добре и можеше да проследи всяко нейно движение. Девойката имаше дълги тъмнокестеняви коси сплетени на плитка до кръста й, стройна снага и много бяла кожа. Бьорн прецени, че бе на 16 или 17, само с година-две по-малка от него.
Момичето стигна до водата и седна на брега. Пръстите й се вдигнаха до косата и я разплетоха малко по малко. Сетне без да бърза тя съблече елека си и стана. Очите на Бьорн се разшириха. Ръцете й се плъзнаха под дългата ленена риза и тя се смъкна на земята, разкривайки млечнобяло тяло.
Бьорн никога не бе виждал жена без дрехи от врата надолу, а сега пред погледа му се разкриваха голи гърди, корем, бедра и глезени. Гледката му се стори изключително вълнуваща и привлекателна; той си помисли, че никога не бе виждал нещо по-красиво. В същия момент той осъзна, че момичето е дошло до тук за да бъде само и че той не бива да става свидетел на всичко това. Бьорн бе разкъсван от дълга си да се оттегли и от желанието да я погледа още малко; в битката надделя желанието и той остана, очите му приковани в девойката.
Тя се усмихна изглежда на себе си и бавно пристъпи към водата. Гърдите й съвсем не бяха като на младия ловец; бяха набъбнали, изваяни, като две обли форми наместо малките пъпки, които имаше той. Бедрата й бяха дълги, кръстчето й тънко, а там където се съединяваха краката й имаше само малка туфичка светлички косми. Бьорн несъзнателно облиза устни; така ли изглеждаше и Фрея, богинята на красотата? Искаше му да се приближи още до нея, да докосне кожата й, да покали косите й, да помилва гърдите й. Никога преди не бе виждал нещо толкова смущаващо, но и толкова хубаво. Младото му сърце заби лудо, а бузите му се покриха с руменина.
Девойката се потопи във водата и заплува. Бьорн се молеше тя да не се приближи дотолкова, че да го забележи; той сякаш бе като парализиран. Тя се обърна по гръб и онези слънчеви лъчи, който успяваха да си пробият път през дървесните листа, обливаха моркото й тяло. Като се насити момичето излезе от водата (а косата й се стелеше така изкусително по гърба й на мокри кичури) и се протегна под слънцето да изсъхне. Сетне, все така гола, тя изпра ризата си в реката.
Бьорн с разочарование видя как тя облече мократа риза и наново сплете плитката си; тананикаше си някаква странна мелодия и току пъхваше по някое цветче между кичурите. Ловецът си мечтаеше сцената никога да не свърши, но за негово най-огромно огорчение момичето стана, усмихна се на водата и си тръгна. На една част от него му се искаше да затича след нея, но той се стърпя и остана на мястото си. Тъга обля сърцето му. Беше така жалко да срещнеш нещо, което те вълнува до дъното на душата ти, и то да изчезне, да си тръгне така внезапно.
След час Бьорн се опомни и се затътри към колибата си. Нямаше повече желание да ловува, нито бе гладен. Легна си преди залез слънце, но отново не можеше да заспи. Мислите му все се въртяха около прекрасното голо създание, което видя край реката. В мечтите му момичето бе близо и той можеше да я гледа и да я докосва. Можеше да се приближи колкото си желае без да се притеснява. Можеше да сложи и той цвете в косите й. А после тя докоскваше и него. Постепенно мечтите му се превърнаха в сънища и за пръв от много време сънят му бе приятен и Бьорн се усмихваше.
На сутринта той се събуди в студеното легно и с въздишка установи, че се намира в колибата, а момичето с бялата риза никога не е било при него. С копнеж и надежда в сърцето Бьорн отново се отправи към реката и зачака тя пак да се появи. Часовете се точеха така бавно и едва към залез слънце с натежало сърце той се отказа и отиде да ловува. Успя да хване само един заек преди да се прибере. На следващия и по-следващия ден се повтори същото; нямаше и следа от момичето край реката.
Ала Бьорн не се предаваше лесно и се надяваше. На осмия ден след като я видя за първи път, младате жена се появи отново. Ловецът с възхита наблюдаваше как тя се съблече и се потопи в реката. Може и да не беше добра плувкиня като него, но танцът й във водата, му се стори изумително красив. Бьорн сведе поглед към собственото си отражение и го обзе самосъжаление и тъга. Тялото му бе едро и облечено в груби кожи. Буйна несресана коса растеше на руси сплъстени кичури по главата му. Сините му очи гледаха от грубовато, широко лице, покрито с гъста неоформена брада. Изглеждаше като пълен дивак, а името му Бьорн, което щеше да рече мечка, го описваше по-точно, отколкото му се искаше.
А когато тя отново си тръгна, ловецът осъзна, че със стария Бьорн бе свършено. Същата вечер той почти не отдели време за вечерята си, а напълни едно ведро с вода и внимателно се огледа в него. От баща си имаше чифт ръждясали ножици, които той изрови след усилено претършуване на колибата. Малко по малко ловецът подряза брадата, мустаците и косата си докато реши, че прилича повече на човек, отколкото на диво животно. Водата от ведрото отиде за хладка баня и накрая Бьорн си легна доволен и горд от себе си.
сряда, 22 юли 2009 г.
...там високо, над Балкана, цял огрян от светлина, в небесата да остана със пречистена душа...
Ели беше 3-4 дни на почивка в село Горна Бела речка. Като се върна ми показа снимки. Искам да споделя някои от тях...просто уникално място е...и уникални снимки ;)
цветенце
пак цветенце
една селска къща
пак селска къща
изворче
залез (една от любимите ми снимки)
пак залез
и вече залезе
растение
друго цветенце
някакъв вид кристали
моста към старата мелница, която вече я няма
нов живот?!
каруца
пътечка
стар трафопост
дървото на влюбените (представете си какво може да разкаже...)
пътека
реката
пак реката
и пак
речен мъх
а ето тази снимка ми махна главата - уникална е
и тази е уникална и красива
калинка
и тече ли си рекичката...
...през камъни и мъх
на колко ли години е това дърво?
облаци
Незнам за вас, но това място ми влезе под кожата. И не е само едно такова в нашата държава ...
Като гледах снимките (гледах ги много пъти) се сетих за една песен.
Искам да поздравя някои хора с нея, те си знаят. Искам и да благодаря на Ели, за чудесните снимки и, че ни показа това място.
песента
цветенце
пак цветенце
една селска къща
пак селска къща
изворче
залез (една от любимите ми снимки)
пак залез
и вече залезе
растение
друго цветенце
някакъв вид кристали
моста към старата мелница, която вече я няма
нов живот?!
каруца
пътечка
стар трафопост
дървото на влюбените (представете си какво може да разкаже...)
пътека
реката
пак реката
и пак
речен мъх
а ето тази снимка ми махна главата - уникална е
и тази е уникална и красива
калинка
и тече ли си рекичката...
...през камъни и мъх
на колко ли години е това дърво?
облаци
Незнам за вас, но това място ми влезе под кожата. И не е само едно такова в нашата държава ...
Като гледах снимките (гледах ги много пъти) се сетих за една песен.
Искам да поздравя някои хора с нея, те си знаят. Искам и да благодаря на Ели, за чудесните снимки и, че ни показа това място.
песента
Абонамент за:
Коментари (Atom)
