Това е посветено на всички,
които никога не ги е грижа.
Това е посветено на всички,
който никога не дават.
Това е посветено на всички,
които те карат да страдаш
И това е посветено на всички,
които винаги вярват.
Мислех, че сте ми приятели,
заседнали с мен до края на този живот.
Мислех, че сте щастливи,
че вървим по един път.
Мислех, че мога да ви се доверя,
да споделя, всичко най-лично.
Мислех, че имам надежда и щастие,
да се справим с вичко по-добре заедно.
Не, че не мога,
да живея сам.
Не, че не мога,
да се справя с всичко сам.
Не, че не мога,
да си дам всичко.
Не, че не мога,
да бъда щастлив и сам.
Но, човек не е създаден да живее сам.
Разхождах се между вас,
и късах от моето щастие.
Разхождах се между вас,
и късах от моето сърце за да ви дам.
Разхождах се между вас,
и късах от моята душа за да има за всички.
Разхождах се между вас,
и плаках заедно с вас - по-малко умирах.
Сега когато нямам нищо да дам,
всички ми обърнаха гръб.
Сега когато нямам нищо да дам,
никои не плаче с мен.
Сега когато нямам нищо да дам,
за вас се превърнах в демон, съсипваш живота ви.
Сега когато нямам нищо да дам,
още по бързо умирам сам.
Но, човек не е създаден да живее сам.
Сега когато изтича всичко,
аз се изправям пред вас с нищо в ръце.
Сега когато изтича всичко,
аз съм гол от чуства и мисли.
Сега когато изтича всичко,
аз все още ви гледам.
Сега когато изтича всичко,
аз крещя безсилен.
И последните слова са изречени,
без омраза и вина.
Отнех си всичко и нямам какво повече дам.
Убих се, чуствайки вина голяма,
Не за мен, а за вас.
Поднасям ви се без съжаление за мен,
но със съжаление за вас.
Но от горе пак ще ви гледам,
и ще ви обичам, толкова колкото и преди.
Защото аз не тая омраза,
И човек не е създаден да живее сам.
ЛИНК
четвъртък, 24 ноември 2016 г.
сряда, 8 юни 2016 г.
Скопени хора...ИЛИ ПЕРФЕКТНАТА МАСКА (Част 1 - ЯД)
Тежкия мрак се избутваше бавно от леката светлина на сутрешното слънце. В сумрачната стая тихо влезе мъж все още сънен. С вдървени движения взе кибрита от масата и запали свещ. След това с малки стъпки обиколи стаята и запали други свещи намиращи се на всевъзможни места. Когато стаята бе достатъчно осветена, той остави свеща по средата на масата. Меката жълта светлина осветяваше стена на която имаше човешки лица. Всичките еднакви с неговото собствено безизрасно. Маските изразяваха различни емоции и бяха грижливо подредени една до друга. Всяка същестуваща емоция, издялана до перектност върху тези изкуствени лица стоеше и чакаше да бъде взета.
Под маските долепено до стената имаше бюро, а върху него в средата голямо огледало. Той седна на стола и постави ръцете си върху краката си. Загледа се в маските. Времето летеше и без да осъзнае през прозореца започна да се проградват лъчите на сутршното слънце. Не първия ден от седмицата. Нова седмица - ново начало - нов късмет, казваха хората. Но за него това бе безсмислена реплика, чута и имаща значение някъде назад във времето.
Изведнъж лампата в средата на тавана светна и от другата стая се чу приятния глас на жената, четяща новините в сутрешния блок по телевизията. Той разтърси глава и се огледа. Тока бе спрял посред нощ и сега се появи отново. Чудесно, време беше за работа. Той стана и отново обиколи стаята като с присвити устни изгасяше свечите, които по-рано бе запалил. След това до бюрото и посегна към една от маските.
Тя бе по сива и изтъркана, явно от честа употреба. На малкия надпис под нея пишеше "ЯД". Внимателно държейки я в ръце седна пред бюрото, погледна в огледалото леко наведе глава и сложи маската. Тя пасна на лицето му идеално и в миг като че ли изчезна. Лицето му придоби изражението на маската. Той завъртя глава и се огледа. Примигна няколко пъти за и опипа лицето си за да се убеди, че всичко е наред и маската е паснала на чертите му.
Стана и излезе от стаята. След като обиколи апартамента и се оправи за работа, нарами раницата си, обу обувките си и преди да завтори вратата с ядосано движение изгаси лампите. Таксито го чакаше вече долу и той с неприязън отвори вратата и седна на предната седалка до шофьора. Погледна го ядосано, а думите в устата на човека се спряха и вместо "Добро утро" той едва чуто попита "На къде". С ядосан глас той даде адреса и се загледа през прозореца. Шофьора не искаше да говори с този привидно ядосан човек, а още по-малко да разпитва за него. За това си караше и привидно търпеливо изчакваше в задръстванията.
След като жълтата кола спря пред сградата и той хвърли в скута на таксиджията парите слезе без дори да каже дума. Мина през въртящата се врата на сградата и се качи в асансьора. Влизайки в офиса веднага го нападнаха гласовете на колегите му. Ушите му запулсираха опитвайки се да погълнат или по-скоро да игнорират целия този шум. "Добро утро", "Ей, как е" и всякакви такива поздрави, идващи от всички страни го дразнеха и той с бърза крачка отиде до бюрото си и седна. След като подготви работното си място отиде до машината за кафе. Около нея имаше двама негови колеги, които обсъждаха снощния футболен мач. "Здрасти, как е? Гледа ли мача снощи?". Въпреки, че той симпатизираше на единия отбор отговора му беше "Не, не ме интерисуват тези некадърници. Имам по-важни дела!".
С чашата горещо кафе в ръка се запъти към зоната за пушене. Хора и пак хора. Мразеше ги. Усмихващи се, обсъждайки дребни проблеми, говорейки и опитвайки се да се надвикат в целия този хаос от звуци. Красиви жени, но същевремено толкова грозни отвътре. Мъже, които по-скоро приличаха на хомосексуални - всичкия този хаос се преплиташе с цигарен дим и аромат на кафе. Ах, тази миризма на цигари...
Без дори да изпуши цигарата си влезе, затръшвайки вратата след себе си. Седна на бюрото си и се загледа в монитора. "Имам да правя това, после другото, третото и т.н.. Мразя тези хора, мразя колегите ядосан съм им! Днес ще се държа ядосано." Четейки писмо след писмо, пръстите му играеха по клавиатурата и той отговаряше на всяко писмо. В някои се четеше скрита нотка заплаха или закана, в други скрит яд, в трети заповеди. Не се замисляше как хората от другата страна ще се почустват. Това не бе важно. Важното бе, че той хранеше яда си, а по този начин омразата растеше и застрашително вземаше връх и над едва породените други емоции. Маската си вършеше работата идеално, спирайки всички други емоции да излиза през нея. Тя поглъщаше всичко захвърлено срещу нея и от нея излизаше само яд и омраза.
Деня бавно минаваше и хората го избягваха. Беше му добре. Никой не го занимаваше с дребните си проблеми и сам във фалшивото си спокойствие той си вършеше работата. Всичко вървеше по план докато в един момент той вдигна глава и се загледа през прозореца. Сякаш невидима ръка едвам усезаемо му побутна главата и той отмести поглед от гледната на вън и погледна към бюрата в края на офиса. Седнал там той видя негов колега. Бяха говорили съвсем малко, само се поздравяваха и то рядко. Точно в този момента маската като че ли се стегна около лицето му, изкриви се в злобна усмивка и той стана. Отиде до колегата си и с по-силен глас каза:
- Ей, ти ли работи по проекта за клиента ни в Германия?
Човека погледна нагоре с учудено лице, кимна и каза:
- Здрасти, да. Всичко мина добре и клиента е доволен. Финализираме го днес.
- Не, не го финализираме. Объркал си всичко. Сега трябва да започнем отначало. Ти си виновен. Ще говоря с шефовете, за да те накажат!
В главата му изплуваха картини как човека под него мило говори с колегите си, как се смеят и как обсъждат неща. Яда в него злобно се хилеше, а омразата ликуваше. Обърна се и се върна на бюрото си. Деня отиваше към края си и докато свърши той успя да се скара с още няколко колеги. Причини нямаше, просто така. Така му диктуваше маската...
След като подхвърли парите на таксиметровия шофьор и тръшна вратата на колата след себе си, отвори врата на апртамента. Остави раницата на шкафа в коридора и отиде в спалнята. Съблече дрехите си и ядосано ги захвърли в ъгъла върху купчината от другите дрехи, които бяха за пране. Влезе в стята с маските и светна лампата. Сядайки зад бюрото си помисли "И този ден отмина". Постави пръстите на лицето и свали маската. А под нея лицето му беше все така безизразно. Нямаше и следа от яд или омраза. Единствено спомените бяха живи в главата му от отминалия ден, както и от всички отминали дни. Изправи се и остави маската на стената. Погледа му обиколи всички маски на стената. "Утре ще му мисля". А сега е време за почивка. Вечерта мина както всяка една през последните години. Готвене, вечеря, телевизия, душ, книга, сън. Точно в този ред. Рутина като предната вечер, и като по-предната...
Опитвайте се, хора да не се поддавате на гнева и яда - те пораждат омраза. А омразата трябва се храни, и в много случаи става толкова голяма, че изяжда всичко и всеки.
И по традиция: Disturbed - Down With The Sickness (цък)
Под маските долепено до стената имаше бюро, а върху него в средата голямо огледало. Той седна на стола и постави ръцете си върху краката си. Загледа се в маските. Времето летеше и без да осъзнае през прозореца започна да се проградват лъчите на сутршното слънце. Не първия ден от седмицата. Нова седмица - ново начало - нов късмет, казваха хората. Но за него това бе безсмислена реплика, чута и имаща значение някъде назад във времето.
Изведнъж лампата в средата на тавана светна и от другата стая се чу приятния глас на жената, четяща новините в сутрешния блок по телевизията. Той разтърси глава и се огледа. Тока бе спрял посред нощ и сега се появи отново. Чудесно, време беше за работа. Той стана и отново обиколи стаята като с присвити устни изгасяше свечите, които по-рано бе запалил. След това до бюрото и посегна към една от маските.
Тя бе по сива и изтъркана, явно от честа употреба. На малкия надпис под нея пишеше "ЯД". Внимателно държейки я в ръце седна пред бюрото, погледна в огледалото леко наведе глава и сложи маската. Тя пасна на лицето му идеално и в миг като че ли изчезна. Лицето му придоби изражението на маската. Той завъртя глава и се огледа. Примигна няколко пъти за и опипа лицето си за да се убеди, че всичко е наред и маската е паснала на чертите му.
Стана и излезе от стаята. След като обиколи апартамента и се оправи за работа, нарами раницата си, обу обувките си и преди да завтори вратата с ядосано движение изгаси лампите. Таксито го чакаше вече долу и той с неприязън отвори вратата и седна на предната седалка до шофьора. Погледна го ядосано, а думите в устата на човека се спряха и вместо "Добро утро" той едва чуто попита "На къде". С ядосан глас той даде адреса и се загледа през прозореца. Шофьора не искаше да говори с този привидно ядосан човек, а още по-малко да разпитва за него. За това си караше и привидно търпеливо изчакваше в задръстванията.
След като жълтата кола спря пред сградата и той хвърли в скута на таксиджията парите слезе без дори да каже дума. Мина през въртящата се врата на сградата и се качи в асансьора. Влизайки в офиса веднага го нападнаха гласовете на колегите му. Ушите му запулсираха опитвайки се да погълнат или по-скоро да игнорират целия този шум. "Добро утро", "Ей, как е" и всякакви такива поздрави, идващи от всички страни го дразнеха и той с бърза крачка отиде до бюрото си и седна. След като подготви работното си място отиде до машината за кафе. Около нея имаше двама негови колеги, които обсъждаха снощния футболен мач. "Здрасти, как е? Гледа ли мача снощи?". Въпреки, че той симпатизираше на единия отбор отговора му беше "Не, не ме интерисуват тези некадърници. Имам по-важни дела!".
С чашата горещо кафе в ръка се запъти към зоната за пушене. Хора и пак хора. Мразеше ги. Усмихващи се, обсъждайки дребни проблеми, говорейки и опитвайки се да се надвикат в целия този хаос от звуци. Красиви жени, но същевремено толкова грозни отвътре. Мъже, които по-скоро приличаха на хомосексуални - всичкия този хаос се преплиташе с цигарен дим и аромат на кафе. Ах, тази миризма на цигари...
Без дори да изпуши цигарата си влезе, затръшвайки вратата след себе си. Седна на бюрото си и се загледа в монитора. "Имам да правя това, после другото, третото и т.н.. Мразя тези хора, мразя колегите ядосан съм им! Днес ще се държа ядосано." Четейки писмо след писмо, пръстите му играеха по клавиатурата и той отговаряше на всяко писмо. В някои се четеше скрита нотка заплаха или закана, в други скрит яд, в трети заповеди. Не се замисляше как хората от другата страна ще се почустват. Това не бе важно. Важното бе, че той хранеше яда си, а по този начин омразата растеше и застрашително вземаше връх и над едва породените други емоции. Маската си вършеше работата идеално, спирайки всички други емоции да излиза през нея. Тя поглъщаше всичко захвърлено срещу нея и от нея излизаше само яд и омраза.
Деня бавно минаваше и хората го избягваха. Беше му добре. Никой не го занимаваше с дребните си проблеми и сам във фалшивото си спокойствие той си вършеше работата. Всичко вървеше по план докато в един момент той вдигна глава и се загледа през прозореца. Сякаш невидима ръка едвам усезаемо му побутна главата и той отмести поглед от гледната на вън и погледна към бюрата в края на офиса. Седнал там той видя негов колега. Бяха говорили съвсем малко, само се поздравяваха и то рядко. Точно в този момента маската като че ли се стегна около лицето му, изкриви се в злобна усмивка и той стана. Отиде до колегата си и с по-силен глас каза:
- Ей, ти ли работи по проекта за клиента ни в Германия?
Човека погледна нагоре с учудено лице, кимна и каза:
- Здрасти, да. Всичко мина добре и клиента е доволен. Финализираме го днес.
- Не, не го финализираме. Объркал си всичко. Сега трябва да започнем отначало. Ти си виновен. Ще говоря с шефовете, за да те накажат!
В главата му изплуваха картини как човека под него мило говори с колегите си, как се смеят и как обсъждат неща. Яда в него злобно се хилеше, а омразата ликуваше. Обърна се и се върна на бюрото си. Деня отиваше към края си и докато свърши той успя да се скара с още няколко колеги. Причини нямаше, просто така. Така му диктуваше маската...
След като подхвърли парите на таксиметровия шофьор и тръшна вратата на колата след себе си, отвори врата на апртамента. Остави раницата на шкафа в коридора и отиде в спалнята. Съблече дрехите си и ядосано ги захвърли в ъгъла върху купчината от другите дрехи, които бяха за пране. Влезе в стята с маските и светна лампата. Сядайки зад бюрото си помисли "И този ден отмина". Постави пръстите на лицето и свали маската. А под нея лицето му беше все така безизразно. Нямаше и следа от яд или омраза. Единствено спомените бяха живи в главата му от отминалия ден, както и от всички отминали дни. Изправи се и остави маската на стената. Погледа му обиколи всички маски на стената. "Утре ще му мисля". А сега е време за почивка. Вечерта мина както всяка една през последните години. Готвене, вечеря, телевизия, душ, книга, сън. Точно в този ред. Рутина като предната вечер, и като по-предната...
Опитвайте се, хора да не се поддавате на гнева и яда - те пораждат омраза. А омразата трябва се храни, и в много случаи става толкова голяма, че изяжда всичко и всеки.
И по традиция: Disturbed - Down With The Sickness (цък)
неделя, 15 май 2016 г.
Обрати...или понякога тъмнината може да ти покаже светлината (част 2)
Осъзнаването на грешките е много трудно понякога. Така беше о в случая. Съня не идваше и той лежеше в леглото с ръце под главата загледан в тавана. Мислите, които минаваха през главата му биваха анализирани и след това затваряни в далчно кътче на съзнанието му. Всички тези неща, които бе направил или казал го жигосваха и в крайна сметка се чудеше защо.
В училище той оглеждаше всички с които се разминаваше. Те се отдалечаваха от него, страняха. Никой не го заговаряше, даже нямаше и поздрави. След последните случки той искаше да се променят нещата. Не искаше да е от тези лигавите и популярни хора, но искаше поне да го поздравяват, да му се усмихват и най-малкото да не бягат от него. Никъде не срещна онова клето момче, което тормозеше в продължение на години. Искаше да започне с него. В годините се бе чуствал силен, но сега се чустваше малък и нищожен. Дали всичко бе вече отминало и имаше ли начин да се върне обратно? Начина бе друг - не обратно, а отново...
Докато кротко си хапваше от сандвича, хората около него започнаха да си шушукат. По разтревожените му погледи разбра, че нещо неприятно се е случило. Със свито сърце и страх дали ще може да получи отговор се приближи до група ученички. Сега, когато душата му се освобождаваше от тъмнината и омразата, любопитството му бе голямо. И душата му сякаш усещаше, че лошата случка е свързана с него. Видя страха на момичетата и вдигна ръце. Думите му се спряха в гърлото и на него му костваше голямо усилие да ги изрече.
- Здравейте, няма да ви тормозя! каква е тази суматоха?
- Едно момче е в болницата, в критично състояние. Опитало е да се самоубие. - промълви едно от момичетата и веднага се обърнаха и с бърза крачка се отдалечиха.
Събирайки 2 и 2 той осъзна, че това е момчето, което тормозеше. Веднага отхвърли мисълта, че може да е свързано с него. Но видя добра възможност да започне новото си съществуване от тук. Реши да отиде в болницата - да се представи като нов човек и да помогне на момчето. Новото начало бе поставено вече в мислите и сърцето му. ОСтаваше само някой да му подаде ръка. Помоща можеше да дойде от това момче, стига омразата да не го бе взела на нейна страна. Доказателството, че хората се променят тепърва щеше да дойде.
Седна на един стол до леглото. Момчето бе бледо и очите му не помръдваха под затворените клепачи. Тих, бипкащ звук се чуваше от машината до леглото. Сестрите минаваха по коридора и си говореха за проблеми и случки от деня. Доктори уговаряха срещи и визитации, а хората, които бяха дошли да видят близките си чакаха безмълвно. Поседя мълчаливо около полувин час и си отиде. Утре ще се събуди и ще говорим.
Така се минаха няколко дни. Всеки ден след училище и на края на времето за свиждане той идваше и седеше до леглото. Всеки път искаше да каже нещо и всеки път онемяваше. На петия ден когато влезе в стаята момчето бе будно. Той замръзна на вратата, а зениците на лежащия веднага се уголемиха. Страха и ужаса завзеха завитото му тяло. Той пристъпи плахо до леглото и седна на обичайния стол. Сложи ръка върху ръката на своя бъдещ приятел:
- Съжалявм за всичко. Промених се. Сестра ми искаше да се самоубие заради мен, заради чудовището което бях. Аз исках да умра защото осъзнах, че не е това пътя ми. Бях изпълнен с безгранична омраза, незнайно защо. Или поне все още не съм открил причината. Исках просто да ти кажа съжалявам и да предложа помоща си ако имаш нужда от нещо.
В миг сърцето и мислите на момчето се изчистиха. Страха изчезна и го завладя спокойствие. Той само кимна. И проследи с поглед как той стана от стола и се запъти към вратата.
- Спри! Ела седни и ми разкажи.
А някъде там горе между два рафта, две фигури се свързаха. Пазителя изчезна, нямаше работа за него. А, възрастния мъж кимна с усмивка и се обърна за да продължи, това което правеше преди.
Понякога не можем да знаем кой може да ни е приятел или не. Понякога нещата се случват, а ние сме просто наблюдатели. Но е факт, че ако правим нещо, то винаги се случва нещо.
Five Finger Death Punch - Coming Down (цък)
В училище той оглеждаше всички с които се разминаваше. Те се отдалечаваха от него, страняха. Никой не го заговаряше, даже нямаше и поздрави. След последните случки той искаше да се променят нещата. Не искаше да е от тези лигавите и популярни хора, но искаше поне да го поздравяват, да му се усмихват и най-малкото да не бягат от него. Никъде не срещна онова клето момче, което тормозеше в продължение на години. Искаше да започне с него. В годините се бе чуствал силен, но сега се чустваше малък и нищожен. Дали всичко бе вече отминало и имаше ли начин да се върне обратно? Начина бе друг - не обратно, а отново...
Докато кротко си хапваше от сандвича, хората около него започнаха да си шушукат. По разтревожените му погледи разбра, че нещо неприятно се е случило. Със свито сърце и страх дали ще може да получи отговор се приближи до група ученички. Сега, когато душата му се освобождаваше от тъмнината и омразата, любопитството му бе голямо. И душата му сякаш усещаше, че лошата случка е свързана с него. Видя страха на момичетата и вдигна ръце. Думите му се спряха в гърлото и на него му костваше голямо усилие да ги изрече.
- Здравейте, няма да ви тормозя! каква е тази суматоха?
- Едно момче е в болницата, в критично състояние. Опитало е да се самоубие. - промълви едно от момичетата и веднага се обърнаха и с бърза крачка се отдалечиха.
Събирайки 2 и 2 той осъзна, че това е момчето, което тормозеше. Веднага отхвърли мисълта, че може да е свързано с него. Но видя добра възможност да започне новото си съществуване от тук. Реши да отиде в болницата - да се представи като нов човек и да помогне на момчето. Новото начало бе поставено вече в мислите и сърцето му. ОСтаваше само някой да му подаде ръка. Помоща можеше да дойде от това момче, стига омразата да не го бе взела на нейна страна. Доказателството, че хората се променят тепърва щеше да дойде.
Седна на един стол до леглото. Момчето бе бледо и очите му не помръдваха под затворените клепачи. Тих, бипкащ звук се чуваше от машината до леглото. Сестрите минаваха по коридора и си говореха за проблеми и случки от деня. Доктори уговаряха срещи и визитации, а хората, които бяха дошли да видят близките си чакаха безмълвно. Поседя мълчаливо около полувин час и си отиде. Утре ще се събуди и ще говорим.
Така се минаха няколко дни. Всеки ден след училище и на края на времето за свиждане той идваше и седеше до леглото. Всеки път искаше да каже нещо и всеки път онемяваше. На петия ден когато влезе в стаята момчето бе будно. Той замръзна на вратата, а зениците на лежащия веднага се уголемиха. Страха и ужаса завзеха завитото му тяло. Той пристъпи плахо до леглото и седна на обичайния стол. Сложи ръка върху ръката на своя бъдещ приятел:
- Съжалявм за всичко. Промених се. Сестра ми искаше да се самоубие заради мен, заради чудовището което бях. Аз исках да умра защото осъзнах, че не е това пътя ми. Бях изпълнен с безгранична омраза, незнайно защо. Или поне все още не съм открил причината. Исках просто да ти кажа съжалявам и да предложа помоща си ако имаш нужда от нещо.
В миг сърцето и мислите на момчето се изчистиха. Страха изчезна и го завладя спокойствие. Той само кимна. И проследи с поглед как той стана от стола и се запъти към вратата.
- Спри! Ела седни и ми разкажи.
А някъде там горе между два рафта, две фигури се свързаха. Пазителя изчезна, нямаше работа за него. А, възрастния мъж кимна с усмивка и се обърна за да продължи, това което правеше преди.
Понякога не можем да знаем кой може да ни е приятел или не. Понякога нещата се случват, а ние сме просто наблюдатели. Но е факт, че ако правим нещо, то винаги се случва нещо.
Five Finger Death Punch - Coming Down (цък)
неделя, 8 май 2016 г.
Обрати...или понякога тъмнината може да ти покаже светлината (част 1)
Той беше много проблемно дете. Не проблемно като всяко дете, а доста повече. На 9 донесе гълъб със счупено крило. Уж да го гледа и превърже докато пак може да лети. Гълъба изчезна един ден и повече никой не го видя, но майка му видя капки кръв по пода на кухнята. Само той си знаеше, че беше обезглавил горката птица, бе я сготвил и после нахранил котката с черното ястие. Същата тази котка един ден избяга. И нея никой не я видя. Залепиха обяви по дърветата из квартала. Пуснаха обява в местния вестник. Същата тази котка увисна на едно дърво и бе разпрана. А вътрешностите й се оказаха във куклата на сестра му с идеята тя да оживее.
На 13 тормозеше, биеше и се гавреше с другите деца в училище. Един ден например причака една от девойките от другия клас и след като я спъна стъпи на гърба й, а с другия крак я рита в корема и слабините с преправен глас крещейки "ти ня заслужаваш деца".
На 14 започна да краде от всички около него. Причакваше децата пред училище и ги биеше, а дори и да му даваха парите си, пак не спираше. Започна да крещи на майка си. Обиждаше я и постоянно повтаряше на жената, че тя е виновна за всичко. Не искаше дори и да чуе за промяна на държанието си.
На 16 всичко продължаваше. Малтретирането и гаврата с животни и деца. Постоянните нападки и обиди към майка му. Единственото, за което му пукаше бе сестра му. Тя беше всичко за него. Когато бяха заедно, той бе различно дете. Нямаше и помен от тази тъмнина и отблъскваща злоба у него. Той я прегръщаше, изслушваше я и винаги й помагаше да се справи със всякакви трудности, които имаше. Бе готов даже да убие.
Сестра му от друга страна приемаше тази обич като нещо дадено и че винаги ще е там. Винаги ще бъде гарантирано и никога нямаше да бъде предадена. С годините започна да да злоупотребява с това. Използваше брат си за всякакви неща и искаше постоянно услуги от него. Или му вземаше парите, които майка им даваше, или го караше да намери кой да й напише домашните, та чак до това да набие или тормози някого в училище само защото на нея не й допадаше.
Живота си вървеше и нещата продължаваха. Понякога имаше и по-лоши моменти, но нищо не се променяше и двете деца все повече се сближаваха. Той братски обичаше сестра си, а тя го обичаше и го използваше. Случката, която промени нещата се случи един привидно нормален ден в гимназията. Тя харесваше едно момче. Тривиалната история със заигравките, гъделичканията, излизането да изпият по кафе след училище, разходките, се случваше и тя беше почти сигурна, че това беше първата и споделена любов. Разбира се, беше на ясно, че това няма да трае вечно. Но искаше да извлече колкото се може повече добри спомени. За това се отдръпна от брат си и вложи всичките си усилия да бъде с това момече, колото се може по-често и за повече време. Брат й от друга страна, разбираше всичко това и не искаше да пречи. Щастието на сестра му беше важно. Но това го караше да се затвори още повече. Всичките му тъмни навици се върнаха с още по-голяма сила.
На 18 вече мислеше за кражби, за да може да си позволи повече неща. Сестра му на 19 бе толкова далеч вече. Вече 2 години бе с момчето и нещата вървяха добре за тях. Брат й се върна към тормоза над съучениците си. Имеше едно момче, което тормозеше от 3 години насам. Вземаше му парите, биеше го, караше го да лази, целия арсенал от психически и физически тормоз. Момчето не искаше да се оплаче, за това и се случваше толкова продължително вече.
Един ден след училище брат й се прибираше от училище. И видя да седи на една пейка приятеля на сестра му. Той се приближи и седна до него. Без да казва нищо извади цигара и я запали. Момчето се обърна към него и щом го позна, поздрави. Изведнъж чуството да иска да доминира над всички и чуството на ревност заляха цялото му сърце. Всичко лошо се засили още повече след като момчето замислено се обърна към него и с толкова сериозен и искрен глас каза: "Обичам сестра ти. И някой ден ще оженя за нея и ще станеш чичо." След това се усмина мило и пак се загледа в далечината. Братът се паникьоса, чуставата на радост и на ревност се сблъскаха в него. И след кратка схватка по тъмните победиха. С всичката си налична сила удари момчето в главата. След това втори удар в гърдите. Поваленото момче едва питаше защо го прави, но между виковете и молбите да спре той само чуваше в главата си ударите на юмруците в плътта. Обърна се и се запъти към дома. А зад него остана да се превива обезобразеното момче, ревящо и не спирайки да се пита защо.
Вървейки към дома, той нямаше отговор на въпроса защо. Малкото останала човечност в него се опитваше да си обясни какво и защо бе станало. Това нямаше как да не повлияе на сестра му, дори и на него. След дългата разходка към дома, влизайки през вратата, сестра му се нахвърли върху него. Думите го жегнаха в сърцето и оставиха трайна следа. Последното, което сестра му каза преди да се затвори в стаята си бе "Благодаря ти! Сега пак съм сама. Иска ми се да умра..."
Той се затвори в стаята си, пусна музиката и увеличи звука, легна в леглото си и със скръстени зад главата ръце се загледа в тавана. Мислите се въртяха в главата му и колкото и да се опитваше да ги изгони, само чуваше думите на сестра си. Дори и кървавото лице на онова момче, не го трогваше. Депресията го налегна и стисна сърцето му. Камък се загнезди на гърдите му, а главата му започна до пулсира. Той осъзна, че не е за този свят. Агресията бе твърде голяма, депресията и самотата го убиваха бавно, и съвсем скоро нямаше да може да слезе от разрушителния път по, който бе поел. Тук се появи мисълта, че май нещата щяха да са съвсем различни ако го нямаше. Сестра му нямаше да има да умре, момчето, което преби щеше да е добре и да даде толкова много любов на сестра му. Момчето, което тормозеше най-вероятно щеше да е много щастливо. Майка му - тази изстрдала жена - и тя щеше да е много по-добре. Той бе тумор на този свят. В цялата тази тирада на мисли и чуства две неща не му даваха покой. Защо? И мисълта за самоубийство. Той широко отвори очи и реши, че последната глупост, която може да сътвори, ще е красива глупост. Щеше да отърве света от себе си и заедно с това да направи света по-хубав, поне за няколко човека.
В другата стая сестра му, с подпухнали очи от плач бе изпаднала в дълбока дупка. Мислите, че е сама пак, не брат й е прогонил човек с, когото беше щастлива не и даваха мира. КАто всеки млад човек тя беше болна от любов и страдаше толкова силно, че болката беше почти физическа. И точно в този момент, тя взе глупавото решение, че иска да сложи край на жовота си. Но преди това искаше да се помири с брат си. Най-малкото да си отиде с чиста съвест. Стана от стола, оправи си косата и отвори вратата. Първото нещо, което видя, бе лицето на брат си, тъмно и намръщено. В ръката си той държеше пистолет, а в другата лист хартия и химикал. Уплахата изчезна веднага и тя осъзна какво се канеше той да направи. Единственото, което успя да изстреля от треперештите си устни бе "Моля те, обичам те..."
Той се тресна от думите й. Очакваше поредната тирада, която само щеше да подхрани агонията му и да му даде тласък към края. Вместо това, тя с мил и уплашен поглед изстреля това. В този момент, сякаш нещо в него се пречупи. Всичките тъмни неща се стекоха някъде навътре, толкова навътре че изчезнаха. Той пусна пистолета, листа хартия и химикала. Разтвори ръце и прегърна сестра си. "Какво щях да сторя? Просто ми, сестро, обичам те". Мислите за края бяха изчезнали, заместени от чуство на вина и желание за по-добро. Искаше да поправи всичко, а дали не бе късно.
Тя не можа да повярва, че това каза. Искаше да каже нещо от сорта "Съжалявам, ти ме нарани, сега какво ще правя?", заедно с няколко обиди. И след това да му прочете лекция и чак накрая да му прости. Но, не се получи така. Думите, които каза излязоха сами от устата й или по-скоро от сърцето й. След като той я прегърна тя промълви "Щях да сторя същото като теб...". Прегърнати, седнаха на леглото и в следващите няколко часа плакаха и си говориха. Края на тъмните страници бе дошъл и за двете души...
Ще има продължение ;)
Disturbed - The Light (цък)
На 13 тормозеше, биеше и се гавреше с другите деца в училище. Един ден например причака една от девойките от другия клас и след като я спъна стъпи на гърба й, а с другия крак я рита в корема и слабините с преправен глас крещейки "ти ня заслужаваш деца".
На 14 започна да краде от всички около него. Причакваше децата пред училище и ги биеше, а дори и да му даваха парите си, пак не спираше. Започна да крещи на майка си. Обиждаше я и постоянно повтаряше на жената, че тя е виновна за всичко. Не искаше дори и да чуе за промяна на държанието си.
На 16 всичко продължаваше. Малтретирането и гаврата с животни и деца. Постоянните нападки и обиди към майка му. Единственото, за което му пукаше бе сестра му. Тя беше всичко за него. Когато бяха заедно, той бе различно дете. Нямаше и помен от тази тъмнина и отблъскваща злоба у него. Той я прегръщаше, изслушваше я и винаги й помагаше да се справи със всякакви трудности, които имаше. Бе готов даже да убие.
Сестра му от друга страна приемаше тази обич като нещо дадено и че винаги ще е там. Винаги ще бъде гарантирано и никога нямаше да бъде предадена. С годините започна да да злоупотребява с това. Използваше брат си за всякакви неща и искаше постоянно услуги от него. Или му вземаше парите, които майка им даваше, или го караше да намери кой да й напише домашните, та чак до това да набие или тормози някого в училище само защото на нея не й допадаше.
Живота си вървеше и нещата продължаваха. Понякога имаше и по-лоши моменти, но нищо не се променяше и двете деца все повече се сближаваха. Той братски обичаше сестра си, а тя го обичаше и го използваше. Случката, която промени нещата се случи един привидно нормален ден в гимназията. Тя харесваше едно момче. Тривиалната история със заигравките, гъделичканията, излизането да изпият по кафе след училище, разходките, се случваше и тя беше почти сигурна, че това беше първата и споделена любов. Разбира се, беше на ясно, че това няма да трае вечно. Но искаше да извлече колкото се може повече добри спомени. За това се отдръпна от брат си и вложи всичките си усилия да бъде с това момече, колото се може по-често и за повече време. Брат й от друга страна, разбираше всичко това и не искаше да пречи. Щастието на сестра му беше важно. Но това го караше да се затвори още повече. Всичките му тъмни навици се върнаха с още по-голяма сила.
На 18 вече мислеше за кражби, за да може да си позволи повече неща. Сестра му на 19 бе толкова далеч вече. Вече 2 години бе с момчето и нещата вървяха добре за тях. Брат й се върна към тормоза над съучениците си. Имеше едно момче, което тормозеше от 3 години насам. Вземаше му парите, биеше го, караше го да лази, целия арсенал от психически и физически тормоз. Момчето не искаше да се оплаче, за това и се случваше толкова продължително вече.
Един ден след училище брат й се прибираше от училище. И видя да седи на една пейка приятеля на сестра му. Той се приближи и седна до него. Без да казва нищо извади цигара и я запали. Момчето се обърна към него и щом го позна, поздрави. Изведнъж чуството да иска да доминира над всички и чуството на ревност заляха цялото му сърце. Всичко лошо се засили още повече след като момчето замислено се обърна към него и с толкова сериозен и искрен глас каза: "Обичам сестра ти. И някой ден ще оженя за нея и ще станеш чичо." След това се усмина мило и пак се загледа в далечината. Братът се паникьоса, чуставата на радост и на ревност се сблъскаха в него. И след кратка схватка по тъмните победиха. С всичката си налична сила удари момчето в главата. След това втори удар в гърдите. Поваленото момче едва питаше защо го прави, но между виковете и молбите да спре той само чуваше в главата си ударите на юмруците в плътта. Обърна се и се запъти към дома. А зад него остана да се превива обезобразеното момче, ревящо и не спирайки да се пита защо.
Вървейки към дома, той нямаше отговор на въпроса защо. Малкото останала човечност в него се опитваше да си обясни какво и защо бе станало. Това нямаше как да не повлияе на сестра му, дори и на него. След дългата разходка към дома, влизайки през вратата, сестра му се нахвърли върху него. Думите го жегнаха в сърцето и оставиха трайна следа. Последното, което сестра му каза преди да се затвори в стаята си бе "Благодаря ти! Сега пак съм сама. Иска ми се да умра..."
Той се затвори в стаята си, пусна музиката и увеличи звука, легна в леглото си и със скръстени зад главата ръце се загледа в тавана. Мислите се въртяха в главата му и колкото и да се опитваше да ги изгони, само чуваше думите на сестра си. Дори и кървавото лице на онова момче, не го трогваше. Депресията го налегна и стисна сърцето му. Камък се загнезди на гърдите му, а главата му започна до пулсира. Той осъзна, че не е за този свят. Агресията бе твърде голяма, депресията и самотата го убиваха бавно, и съвсем скоро нямаше да може да слезе от разрушителния път по, който бе поел. Тук се появи мисълта, че май нещата щяха да са съвсем различни ако го нямаше. Сестра му нямаше да има да умре, момчето, което преби щеше да е добре и да даде толкова много любов на сестра му. Момчето, което тормозеше най-вероятно щеше да е много щастливо. Майка му - тази изстрдала жена - и тя щеше да е много по-добре. Той бе тумор на този свят. В цялата тази тирада на мисли и чуства две неща не му даваха покой. Защо? И мисълта за самоубийство. Той широко отвори очи и реши, че последната глупост, която може да сътвори, ще е красива глупост. Щеше да отърве света от себе си и заедно с това да направи света по-хубав, поне за няколко човека.
В другата стая сестра му, с подпухнали очи от плач бе изпаднала в дълбока дупка. Мислите, че е сама пак, не брат й е прогонил човек с, когото беше щастлива не и даваха мира. КАто всеки млад човек тя беше болна от любов и страдаше толкова силно, че болката беше почти физическа. И точно в този момент, тя взе глупавото решение, че иска да сложи край на жовота си. Но преди това искаше да се помири с брат си. Най-малкото да си отиде с чиста съвест. Стана от стола, оправи си косата и отвори вратата. Първото нещо, което видя, бе лицето на брат си, тъмно и намръщено. В ръката си той държеше пистолет, а в другата лист хартия и химикал. Уплахата изчезна веднага и тя осъзна какво се канеше той да направи. Единственото, което успя да изстреля от треперештите си устни бе "Моля те, обичам те..."
Той се тресна от думите й. Очакваше поредната тирада, която само щеше да подхрани агонията му и да му даде тласък към края. Вместо това, тя с мил и уплашен поглед изстреля това. В този момент, сякаш нещо в него се пречупи. Всичките тъмни неща се стекоха някъде навътре, толкова навътре че изчезнаха. Той пусна пистолета, листа хартия и химикала. Разтвори ръце и прегърна сестра си. "Какво щях да сторя? Просто ми, сестро, обичам те". Мислите за края бяха изчезнали, заместени от чуство на вина и желание за по-добро. Искаше да поправи всичко, а дали не бе късно.
Тя не можа да повярва, че това каза. Искаше да каже нещо от сорта "Съжалявам, ти ме нарани, сега какво ще правя?", заедно с няколко обиди. И след това да му прочете лекция и чак накрая да му прости. Но, не се получи така. Думите, които каза излязоха сами от устата й или по-скоро от сърцето й. След като той я прегърна тя промълви "Щях да сторя същото като теб...". Прегърнати, седнаха на леглото и в следващите няколко часа плакаха и си говориха. Края на тъмните страници бе дошъл и за двете души...
Ще има продължение ;)
Disturbed - The Light (цък)
понеделник, 2 май 2016 г.
Завещание ... или какво искам да кажа на света - част 2
Още едно нещо, което искам да кажа на света. Човека си го е казал, но малко хора го знаят.
I always feel happy, you know why? Because I don't expect anything from anyone; expectations always hurt.. Life is short.. So love your life.. Be happy.. And Keep smiling.. Just Live for yourself and always remember:
Before you speak... Listen
Before you write... Think
Before you spend... Earn
Before you pray... Forgive
Before you hurt... Feel
Before you hate... Love
Before you quit... Try
Before you die... Live
Dead Can Dance - Spirit (цък)
I always feel happy, you know why? Because I don't expect anything from anyone; expectations always hurt.. Life is short.. So love your life.. Be happy.. And Keep smiling.. Just Live for yourself and always remember:
Before you speak... Listen
Before you write... Think
Before you spend... Earn
Before you pray... Forgive
Before you hurt... Feel
Before you hate... Love
Before you quit... Try
Before you die... Live
Dead Can Dance - Spirit (цък)
неделя, 1 май 2016 г.
Ангелска изповед...или нещата от моя живот
Това ще е много кратък пост. Ако някои иска обяснение, и съм сигурен, че има такива - знаете как да ме намерите. ;)
Изброените хора по-долу не четат тук, но аз ще имам спокойствието, че съм го казал.
Преживял съм много неща, и още имам да преживявам. От едната крайност, та чак до другата. Казвал съм и съм правил много неща, всичко, което съм казал или направил съм го мислел и искал. Някои по-късно от колкото е трябвало, някои по-рано, а някои точно когато е трябвало. Пораснах много рано. Но, предполагам на някои от нас така е писано. Всички знаят, че не съм религиозен. Но, вярвам, че някъде има една друга сила. Било то природата, било от старите скандинавси богове, или египетски, еврейски и т.н. Едно мога да кажа - ангелите съществуват. И не ангелите в библейския смисъл - а, хората с един други души.
Който е чел по-предните ми умотворения знаят за пазителите, ангелите, връзките. Днес един от тези ангели ми каза, че аз съм пазител в духа на моите разкази. И то от тези войнските пазители. Това може само да ме радва. Приемам го като признание и се надявам да успея да продължа.
На ангелите Киро, Габи, Ели, Боби, Дари, другото Ели, Жоро, Наката (почивай в мир, братко) и жена му Деси, Ицо (почивай в мир) и Деси, Ники (почивай в мир), Кари, братята Горан и Гриша (и вие почивайте в мир, дано сте на по-добро място), Петя (почивай в мир), Галя (лека пръст, маме), Вальо (не съм те забравил и никога няма да те забравя), Пламен (благодаря ти, ще се видим някога в един друг свят) и Таня (специално, лека пръст и на теб) и разбира се малкия Гошко (чист си отиде без време) - БЛАГОДАРЯ ВИ, ОБИЧАМ ВИ, ВИЕ СТЕ ХОРА! (и повечето го знаете).
Родихме се в едно време, което не е особено подходящо, но успяхте да докажете и покажете кои сте. Искрено ви желая всичко най-красиво, най-добре.
Това ще е единствения пост без песен. Искам всеки да си пусне песента, която му е най-близка в момента.
А, тази си е за мен - цък
Изброените хора по-долу не четат тук, но аз ще имам спокойствието, че съм го казал.
Преживял съм много неща, и още имам да преживявам. От едната крайност, та чак до другата. Казвал съм и съм правил много неща, всичко, което съм казал или направил съм го мислел и искал. Някои по-късно от колкото е трябвало, някои по-рано, а някои точно когато е трябвало. Пораснах много рано. Но, предполагам на някои от нас така е писано. Всички знаят, че не съм религиозен. Но, вярвам, че някъде има една друга сила. Било то природата, било от старите скандинавси богове, или египетски, еврейски и т.н. Едно мога да кажа - ангелите съществуват. И не ангелите в библейския смисъл - а, хората с един други души.
Който е чел по-предните ми умотворения знаят за пазителите, ангелите, връзките. Днес един от тези ангели ми каза, че аз съм пазител в духа на моите разкази. И то от тези войнските пазители. Това може само да ме радва. Приемам го като признание и се надявам да успея да продължа.
На ангелите Киро, Габи, Ели, Боби, Дари, другото Ели, Жоро, Наката (почивай в мир, братко) и жена му Деси, Ицо (почивай в мир) и Деси, Ники (почивай в мир), Кари, братята Горан и Гриша (и вие почивайте в мир, дано сте на по-добро място), Петя (почивай в мир), Галя (лека пръст, маме), Вальо (не съм те забравил и никога няма да те забравя), Пламен (благодаря ти, ще се видим някога в един друг свят) и Таня (специално, лека пръст и на теб) и разбира се малкия Гошко (чист си отиде без време) - БЛАГОДАРЯ ВИ, ОБИЧАМ ВИ, ВИЕ СТЕ ХОРА! (и повечето го знаете).
Родихме се в едно време, което не е особено подходящо, но успяхте да докажете и покажете кои сте. Искрено ви желая всичко най-красиво, най-добре.
Това ще е единствения пост без песен. Искам всеки да си пусне песента, която му е най-близка в момента.
А, тази си е за мен - цък
АНГЕЛСКИ КРИЛЕ...или за една помощ
Измежду хората стоеше свит в ъгъла човек, не искащ да се набива на очи. Кротък и смирен се забавляваше по собствен начин. Наблюдаваше хората, а мислите препускаха в главата му. Чуствата се меняха постоянно, а душата му толкова изстрадала се беше свила в измамен покой. Чуството, че ще се случи нещо лошо не го напускаше, но той се опитваше да не мисли за това. Беше тук за да получи малко приятни мигове сред красиви души. Имаше нужда от това и за нищо на света не искаше да предава тази нужда. Отмести настрани черните мисли и чуства и се опита да не ги допуска до себе си. Поне до края на вечерта.
Минута след минута ставаше все по забавно и усмивката се връщаше на лицето му. Докато в един момент екрана на телефона не светна. "Поредното нещо свързано с работата", помисли си той и взе телефона. А там съобщението беше черно. Съобщаваше за смърт. Един ангел си бе заминал от този свят без време. Един ангел се бе върнал там от където бе дошъл.
Катастрофите бяха ежедневие в наши дни. Точно едно такова ежедневие бе отнело от този свят приятел. След краткия шок той остави телефона. Огледа хората около себе си и след като се увери, че никой не го гледа, зарови глава в шепите си и неговата болка започна. Зачуди се дали да не си тръгне. Дали да не избяга в нощта и да остане сам със спомените. Бе свикнал с болката и лесно щеше да я преодолее. Точно сега всичко, което бе заспало в него се събуди. Не, той нямаше да избяга. Не искаше да става жертва на затовира, който в момент се строеше в душата му. Поне не сега, може би утре, когато всичко щеше да е малко по-ясно.
Изведнаж ръка го докосна. Въпросителен поглед и думи питащи дали всичко е наред. В миг той изстреля какво се бе случило и душата му се се отскубна от часто от веригата, която току що я бе обвила. А до него седеше ангел. Или поне той така го виждаше. Създание окъпано във светъл ореол. И той сподели с него всичко. Камарата камъни, които се бяха стоварили върху съществото му се вдигнаха и той почуства една искра, която рестартира нещо.
Със сигурност имаше какво още да се направи покрай неприятната случка. Те първа трябваше да се изправи пред това да сподели лошата новина с други хора. Да гледа болката, която извираше от очите им. Предстоящото го жегна и камъните започнаха да се трупат пак. И тогава се случи нещо, което не бе очаквал, но искаше. Това сияние с нежен глас му сподели нещо. Думи бяха изречени, които той чуваше и разбираше. Но усещаше с голяма тежест. Протегна ръце и прегърна ангела. Чуството на спокойствие бе дадено. А той го прие с чиста душа. Тези криле, които го обгърнаха го изпратиха в една светлина, която накара душата му да почине за миг. След това всичко беше по ярко, всичко бе по-притъпено. А, лъча светлина бе неописуем.
За миг се замисли, че това не е правилно. Не искаше да занимава хората около себе си с проблемите си. Не бе правилно да осакатява забавлението им. И съжали, че бе споделил. Двете чуства се биеха в него и в крайна сметка надделя това, приятното. Реши да се оттгли. Имаше още много работа да свърши покрай случката. Разгледа хората около себе си. Искаше да ги запомни, за да може да се връща към приятното. Думите, които бе чул се загнездиха в сърцето му, точно до черните топки тъмнина. Вътрешната борба започваше и щеше да продължи. Но нещата се случваха понякога без предупреждение и всеки трябва да продължи. Защото, ако човек се предаде и откаже, някъде там нещо умираше и се губеше. И някой ден далеч в бъдещето нямаше да има никой.
Последните моменти преди да си тръгне, той прегърна хората и ангелските криле отново му дадоха това спокойствие. С чисто сърце и душа, той изчезна в ноща мислейки за следващите си действия. Живота продължаваше...поне за него...
Поуката тук е, хора, винаги се оглеждайте и търсете красивото, ангелите около нас. Винаги има на кого да се опрете и чуството е красиво и хубаво. Хората никога не са сами и не са създадени да са сами.
Аз ще пазя това, което знам, това което ми бе споделено като лично мое.
На тези хора, които може би ще видят това и може би ще се познаят...
Hellyeah - Thank you (цък)
Минута след минута ставаше все по забавно и усмивката се връщаше на лицето му. Докато в един момент екрана на телефона не светна. "Поредното нещо свързано с работата", помисли си той и взе телефона. А там съобщението беше черно. Съобщаваше за смърт. Един ангел си бе заминал от този свят без време. Един ангел се бе върнал там от където бе дошъл.
Катастрофите бяха ежедневие в наши дни. Точно едно такова ежедневие бе отнело от този свят приятел. След краткия шок той остави телефона. Огледа хората около себе си и след като се увери, че никой не го гледа, зарови глава в шепите си и неговата болка започна. Зачуди се дали да не си тръгне. Дали да не избяга в нощта и да остане сам със спомените. Бе свикнал с болката и лесно щеше да я преодолее. Точно сега всичко, което бе заспало в него се събуди. Не, той нямаше да избяга. Не искаше да става жертва на затовира, който в момент се строеше в душата му. Поне не сега, може би утре, когато всичко щеше да е малко по-ясно.
Изведнаж ръка го докосна. Въпросителен поглед и думи питащи дали всичко е наред. В миг той изстреля какво се бе случило и душата му се се отскубна от часто от веригата, която току що я бе обвила. А до него седеше ангел. Или поне той така го виждаше. Създание окъпано във светъл ореол. И той сподели с него всичко. Камарата камъни, които се бяха стоварили върху съществото му се вдигнаха и той почуства една искра, която рестартира нещо.
Със сигурност имаше какво още да се направи покрай неприятната случка. Те първа трябваше да се изправи пред това да сподели лошата новина с други хора. Да гледа болката, която извираше от очите им. Предстоящото го жегна и камъните започнаха да се трупат пак. И тогава се случи нещо, което не бе очаквал, но искаше. Това сияние с нежен глас му сподели нещо. Думи бяха изречени, които той чуваше и разбираше. Но усещаше с голяма тежест. Протегна ръце и прегърна ангела. Чуството на спокойствие бе дадено. А той го прие с чиста душа. Тези криле, които го обгърнаха го изпратиха в една светлина, която накара душата му да почине за миг. След това всичко беше по ярко, всичко бе по-притъпено. А, лъча светлина бе неописуем.
За миг се замисли, че това не е правилно. Не искаше да занимава хората около себе си с проблемите си. Не бе правилно да осакатява забавлението им. И съжали, че бе споделил. Двете чуства се биеха в него и в крайна сметка надделя това, приятното. Реши да се оттгли. Имаше още много работа да свърши покрай случката. Разгледа хората около себе си. Искаше да ги запомни, за да може да се връща към приятното. Думите, които бе чул се загнездиха в сърцето му, точно до черните топки тъмнина. Вътрешната борба започваше и щеше да продължи. Но нещата се случваха понякога без предупреждение и всеки трябва да продължи. Защото, ако човек се предаде и откаже, някъде там нещо умираше и се губеше. И някой ден далеч в бъдещето нямаше да има никой.
Последните моменти преди да си тръгне, той прегърна хората и ангелските криле отново му дадоха това спокойствие. С чисто сърце и душа, той изчезна в ноща мислейки за следващите си действия. Живота продължаваше...поне за него...
Поуката тук е, хора, винаги се оглеждайте и търсете красивото, ангелите около нас. Винаги има на кого да се опрете и чуството е красиво и хубаво. Хората никога не са сами и не са създадени да са сами.
Аз ще пазя това, което знам, това което ми бе споделено като лично мое.
На тези хора, които може би ще видят това и може би ще се познаят...
Hellyeah - Thank you (цък)
четвъртък, 28 април 2016 г.
Деня на страшния съд... или малко остана
И не, това не е религиозен пост. Май се явява поредната изповед. От както я няма Галя изгубих и последния човек с когото можех истински да говоря и да споделям.
Започнах да губя хора от борбата със живота рано. До тук за 17 години са 12 човека...И още много връзки с хора загубих...
Не искам да губя хора повече. Искам да имам хора до себе си. Предполагам това е едно от нещата, които иска всеки.
Напоследък искам да имам един конкретен човек до мен. Но още не се е случило. И не знам дали ще се случи.
Опитах се да се погледна отстрани. Толкова ли е смешно найстина. Голям и уж зрял човек, с разума и акъла си, средно интелигентен (или пък много интелигентен ;)), а се страхува като малко дете да признае на някого, че го обича.
Но, и това ще стане. По един или друг начин. А, за това какво ще се получи - никой нищо не знае.
Обичайте хората около себе си, по какъвто и да е начин. Нали за това казват, че любовта ще спаси човечеството?
цък
Започнах да губя хора от борбата със живота рано. До тук за 17 години са 12 човека...И още много връзки с хора загубих...
Не искам да губя хора повече. Искам да имам хора до себе си. Предполагам това е едно от нещата, които иска всеки.
Напоследък искам да имам един конкретен човек до мен. Но още не се е случило. И не знам дали ще се случи.
Опитах се да се погледна отстрани. Толкова ли е смешно найстина. Голям и уж зрял човек, с разума и акъла си, средно интелигентен (или пък много интелигентен ;)), а се страхува като малко дете да признае на някого, че го обича.
Но, и това ще стане. По един или друг начин. А, за това какво ще се получи - никой нищо не знае.
Обичайте хората около себе си, по какъвто и да е начин. Нали за това казват, че любовта ще спаси човечеството?
цък
вторник, 26 април 2016 г.
Завещание ... или какво искам да кажа на света (част 1 - още много ще последват)
Kansas - Carry On My Wayward Son (цък)
И пак стаята е тъмна. Паля следващата цигара и надигам бутилката с бира. Ех, каква хубава бира. Бях решил да гледам сериал. Но се сетих незнайно от къде за нещо, което бях писал отдавна - ПОНЕДЕЛНИК, ЮЛИ 20, 2009. Цели 7 години...Ако някога имам син пак това ще му кажа - цък
Animals - The House Of The Rising Sun (цък)
Та седя си аз, пуша си кротко и чета кво съм писал. Хората възпитават децата си по различни начини - без значение дали са момичета или момчета. Ценностната система на всеки човек е различна очевидно. Но в основата на всяка са едни няколко принципи, които не се променят (или поне така ми се иска да мисля). Едни приципи, които водят човека и го изкачват по стълбицата към човечността, към съществуването и към това да се чуства малко по-добре.
Led Zeppelin - Stairway to Heaven (цък)
По тази стълбица се изкачва човек не само от тези неща, но и като бива побутван от всички около него. Но той може и да не се изкачва. Може и да слиза. Избора, разбира се, винаги е на самия човек. Голяма роля имат родителите в това движение по стълбицата. Под родители нямам предвид само биологични. И това трябва да е ясно на всеки. Една майка, е способна да прости всичко. Една майка е способна да даде такъва съвети, толкова ценни и чисти. Един баща може да помогне за всичко. И един баща може та даде на детето си такива криле, дори и по-долеми от тези на ангел.
John Lennon - Imagine (цък)
Ако мога да кажа всичко, което искам като съвети на хората или на бъдещите си деца, как биха изглеждали те. Много близки биха били до съветите и мислите от религии и от начини на живот на различни групи хора. Но все пак:
- Не се обвързвайте с предмети, мили хора. Предмета някой ден няма да го има, и вие не може да го имате за винаги. Предмета не може да ви отговори със същото.
- Докато сте живи рая и ада са две неща, които вие сами си правите. Или разбира се с помощта или "помощта" на хората около вас. И от двете се излиза лесно или трудно. Понякога може да се получи, че там ви е комфортно, защото просто в момента така се чуствате. Не го правете, полза никому.
- Депресията, негативизма, омразата, както и повечето негативни чуства са комфортни и ще ви карат да се чуствате много добре понякога. Но те не са чуства, които трябва да изпитвате постоянно и да се държите в тях. Колкото повече седите в тези бездни - толкова по-трудно ще излезете
Aerosmith - Dream On (цък)
- Мечтайте и сънувайте хубави неща. Но, не прекалявайте, защото това носи също комфорт, които става измамен. Просто не живейте в мечтите и сънищара. Което, разбира се не значи да сте прекалени песимисти или оптимисти. Не значи и да сте пълни реалисти. Тази точка баланс между всички тези е много трудно за намиране и особено на запазване.
- Каквото и да ви казвайте дръжте се с приятелите си както вие го чуствате. Приятелите, особено тези истинските са нещо, което остава за винаги. Дръжте се за тях, никой не може да ви ги отнеме. А, този, който се опита да ви ги отнеме или да ви отдели от тях не ви прави добро. Не го мразете, а му обяснете. Ако е човек ще разбере. Истинските приятели ще ви дават само хубави неща (в много от случаите), давайте им и вие.
Queen - Friends Will Be Friends (цък)
- Говорете с хората. Бъдете отворени. Не бъдете затворени. Не се знае какво изпускате. Това важи не само за хората, но и за нещата около нас. Докато си блееш в телефона или седиш затворен вкъщи не се знае колко неща може да изпуснеш. А хубавите неща и хубавите хора са навсякъде около нас.
- Забавлявайте се така, както ви харесва. Ако намерите луди, които да се забавляват с вас - още по-добре.
Rolling Stones- Sympathy for the Devil (цък)
- Забравяйте лошите и горзни неща. Помнете хубавите и красивите.
- Без значение дали са ви близки или не, дръжте се с хората, както бихте искали те да се държат с вас.
Jefferson Airplane - Somebody to love (цък)
- Обичайте! (няма да слагам обяснения на това :))
Още имам какво да завещая, но нека е малко по малко. :)
Всички песнички са с текстовете - чудесни песни и хубави текстове.
Айде и една за края на част 1. Да се надяваме, че ще има още много части -> Journey - Don't Stop Believin' (цък)
P.S. Оставте някакъв коментар поне да се не се почуствам луд, че си водя монолог ;) (знам, че сте поне 3-4). Благодаря. А, ако не искате да оставяте, следващия път като се видим с някой от вас, ще ми е приятно да поговорим.
И пак стаята е тъмна. Паля следващата цигара и надигам бутилката с бира. Ех, каква хубава бира. Бях решил да гледам сериал. Но се сетих незнайно от къде за нещо, което бях писал отдавна - ПОНЕДЕЛНИК, ЮЛИ 20, 2009. Цели 7 години...Ако някога имам син пак това ще му кажа - цък
Animals - The House Of The Rising Sun (цък)
Та седя си аз, пуша си кротко и чета кво съм писал. Хората възпитават децата си по различни начини - без значение дали са момичета или момчета. Ценностната система на всеки човек е различна очевидно. Но в основата на всяка са едни няколко принципи, които не се променят (или поне така ми се иска да мисля). Едни приципи, които водят човека и го изкачват по стълбицата към човечността, към съществуването и към това да се чуства малко по-добре.
Led Zeppelin - Stairway to Heaven (цък)
По тази стълбица се изкачва човек не само от тези неща, но и като бива побутван от всички около него. Но той може и да не се изкачва. Може и да слиза. Избора, разбира се, винаги е на самия човек. Голяма роля имат родителите в това движение по стълбицата. Под родители нямам предвид само биологични. И това трябва да е ясно на всеки. Една майка, е способна да прости всичко. Една майка е способна да даде такъва съвети, толкова ценни и чисти. Един баща може да помогне за всичко. И един баща може та даде на детето си такива криле, дори и по-долеми от тези на ангел.
John Lennon - Imagine (цък)
Ако мога да кажа всичко, което искам като съвети на хората или на бъдещите си деца, как биха изглеждали те. Много близки биха били до съветите и мислите от религии и от начини на живот на различни групи хора. Но все пак:
- Не се обвързвайте с предмети, мили хора. Предмета някой ден няма да го има, и вие не може да го имате за винаги. Предмета не може да ви отговори със същото.
- Докато сте живи рая и ада са две неща, които вие сами си правите. Или разбира се с помощта или "помощта" на хората около вас. И от двете се излиза лесно или трудно. Понякога може да се получи, че там ви е комфортно, защото просто в момента така се чуствате. Не го правете, полза никому.
- Депресията, негативизма, омразата, както и повечето негативни чуства са комфортни и ще ви карат да се чуствате много добре понякога. Но те не са чуства, които трябва да изпитвате постоянно и да се държите в тях. Колкото повече седите в тези бездни - толкова по-трудно ще излезете
Aerosmith - Dream On (цък)
- Мечтайте и сънувайте хубави неща. Но, не прекалявайте, защото това носи също комфорт, които става измамен. Просто не живейте в мечтите и сънищара. Което, разбира се не значи да сте прекалени песимисти или оптимисти. Не значи и да сте пълни реалисти. Тази точка баланс между всички тези е много трудно за намиране и особено на запазване.
- Каквото и да ви казвайте дръжте се с приятелите си както вие го чуствате. Приятелите, особено тези истинските са нещо, което остава за винаги. Дръжте се за тях, никой не може да ви ги отнеме. А, този, който се опита да ви ги отнеме или да ви отдели от тях не ви прави добро. Не го мразете, а му обяснете. Ако е човек ще разбере. Истинските приятели ще ви дават само хубави неща (в много от случаите), давайте им и вие.
Queen - Friends Will Be Friends (цък)
- Говорете с хората. Бъдете отворени. Не бъдете затворени. Не се знае какво изпускате. Това важи не само за хората, но и за нещата около нас. Докато си блееш в телефона или седиш затворен вкъщи не се знае колко неща може да изпуснеш. А хубавите неща и хубавите хора са навсякъде около нас.
- Забавлявайте се така, както ви харесва. Ако намерите луди, които да се забавляват с вас - още по-добре.
Rolling Stones- Sympathy for the Devil (цък)
- Забравяйте лошите и горзни неща. Помнете хубавите и красивите.
- Без значение дали са ви близки или не, дръжте се с хората, както бихте искали те да се държат с вас.
Jefferson Airplane - Somebody to love (цък)
- Обичайте! (няма да слагам обяснения на това :))
Още имам какво да завещая, но нека е малко по малко. :)
Всички песнички са с текстовете - чудесни песни и хубави текстове.
Айде и една за края на част 1. Да се надяваме, че ще има още много части -> Journey - Don't Stop Believin' (цък)
P.S. Оставте някакъв коментар поне да се не се почуствам луд, че си водя монолог ;) (знам, че сте поне 3-4). Благодаря. А, ако не искате да оставяте, следващия път като се видим с някой от вас, ще ми е приятно да поговорим.
петък, 22 април 2016 г.
Хаотично ... или спомени без заглавие
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: АКО СИ ТУК С НАГЛАСА ДА ЧЕТЕШ НЕЩО КРАСИВО, РОЗОВО И ХУБАВО - ТОЧНО ТОЗИ ПОСТ НЕ Е ЗА ТЕБ!
Днес си отиде един много важен човек за мен. Тя се казваше Галя и ми бе най-добрия приятел.
Обикновено болката на хората е незначителна за други хора - това е нормално. Не колкото и да плача, бия стената или да се депресирам, не отминава. А тук мога да напиша всичко. И от утре пак ще надяна пропуканата маска, която ме пази от света и металото-невидимка, което ме прави невидим. Но днес и сега ще споделя Галя.
Тя беше красива жена. В повечето случаи усмихната. Много често избухваше срещу нещо или някои, но и често беше тиха лудост. Човек с много широк мироглед и много знания в красивата главица. Голямо сърце в, което имаше място за двете и кучета, та чак до рибката, която гледаше на бюрото си. Държеше на приятелите си, на семейството си но и на себе си. Егоизмът беше чуждо нещо за нея и се водеше от принципи като "Хвърляй зад теб за да има пред теб.", "Всичко, което имам е на всички, но всичко, което давам е само мое" и т.н.
Въпреки, че живеем на 2000 километра един от друг, тя беше като звезда за мен - не я виждах често, но знаех, че я има. Че дори и смс да напиша посред нощ - той ще бъде видян и ще му бъде отговорено - точно както трябва без лъжи. Чувахме се онлайн поне един път в седмицата - ей така, да си разкажем. Пращахме си мейли понякога с пейзажи, картинки или вицове. И бяхме се разбрали тези мейли да ги трием - за да остане спомен така както го поним за момента. Когато си дойдеше прекарвахме по поне един ден заедно - като малките деца.
Когато се омъжи искаше да съм кум - беше чудесна сватба. Нейният съпруг Бранд ми пишеше като имаха проблеми, което се случваше много рядко да ми иска съвет. А дъщеричката им, или малката принцеса, както я наричам - едно такова хлапе с рижаха косичка и едни зелени очи ми казваше тате. Това идваше от Галя. Тя ме наричаше така. Тя беше сираче и докато не се срещнахме не бе имала много приятели. Света ни събра и от тогава ми викаше тате. Опираше се на мен, когато имаше нужда. Търсеше ме когато има нужда и си говорехме. Помагахме си.
Помня когато й показах картинка на татуйровката, която искам да си направя. Тя ме погледна с едни такива сини очи и ми каза: "Пич, ако си направиш това, няма да ти викам тате вече, а боже!" и прихна във смях. Беше се заела да я преправя, за да е уникална. Така и няма да я видя преправена. "Направи си я след 2 години за да съм там и да ти държа ръчичката като ревеш от иглата!" и пак избухнахме във смях. Това беше преди 2 години. И тази години щях да я направя.
Помня когато живота я сдъфка и изплю и в същия момент се случи същото с мен. След алкохола и глупостите, които свършихме заедно - което, между впрочем не помогна, се вдигнахме и отидохме на палатка за 2 вечери. А с лула в устата и слушалки в ушите, а тя цигара от цигара и слушалки в ушите. Бяхме състави плейлиста от 5 часа музика и я пуснахме заедно, така, че да слушаме една и съща песен. Само се местехме от удобните места до огъня в палатката. През цялото време слушахме музика, не говорехме и само се поглеждахме, кимахме разбиращо и пак продължавахме да лежим заедно блеейки в небето и пейзажа около нас. Отвреме навреме се сръчквахме или потупвахме.
Когато излизахме хората ни бъркаха за двойка, която е заедно от много време, защото или се лигавехме или седяхме много близо един до друг. Веднаж даже се бихме заедно. Беше забавно докато тя не отнесе един юмрук. От там нататък историята ще замълчи.
Понякога, когато ми давеше някой съвет или ми се караше за някоя глупост, която съм свършил и казвах "Добре, мамо!". Много ми се дразнеше но минаваше след има няма минута.
Много се опасяваше дали не злоупотребява с приятелството ни като ми искаше безброй съвети и искаше да говорим. Не, Галя, никога не си и никога нямаше да злоупотребиш.
И двамата сме големи фенове на Dead Can Dance. Помня когато гледахме Baraka и Samsara заедно. След двата филма тя се объна към мен. Целуна ме толкова силно и нежно - но не по онзи начик когато човек целува любимия си а по много различен начин. Хвана главата ми между ръцете си, погледна ми и ми каза: "Чуствал ли си болката на друг? Виждал ли си дори и една сълза в очите на дете или човек? Давал ли си дори и когато да нямаш на някого? Радвал ли си се с другите, дори и когато не можеш? Мечтал ли си нещо найстина красиво, че да ти подскача сърцето от вълнение? Изпитвал ли си болка толкова силна, че да не ти се живее?". Докато я гледах в очите неспособен да помръдна от въпросите тя кимна срещу мен и каза "Да. Аз знам и още много неща знам. Не ми отговаряй. Ти си човек". Никога повече не говорихме за това.
Качихме се на мотори заедно. Първото ни каране беше заедно.
Миналото лято когато беше тук се видяхме във Варна. Ерика, малката принцеса щъкаше около нас тримата. Аз и Бранд държахме по една бира в ръцете си и си говорехме. Галя пък вървеше една крачка зад нас и въздишаше отвреме навреме. В един момент се приближи до нас, прегърна ни и двамата, целуна ни по бузите и каза "Двамата мъже, които обичам най-много на света" а в следващия момент Ерика се приближи и каза нещо, което ми бе преведено "и аз и аз". После ме хвана за ръка и превода беше "Щом мама не те пуска, и аз няма да те пусна". 4 дни изкрахме заедно. И на отиване се разбрахме тази година да отидем до Гърция - аз да си направя татуйровката, а тя да донарисува нейната.
Толкова много неща мога да разкажа за това приятелство. Сега го няма - още един човек с когото можех да говоря без да крия си отиде. Но, аз ще продължа да ти говоря, Галя. Ще те пусна да си отидеш и ще ме боли. Но както сме си говорили, когато един ден, някога един от нас умре, другия не трябва да го забравя. Трябва да го пусне, а не да се вкопчи.
Липсваш ми вече! Няма да дойда на разпръскването на праха ти - това беше твое желание. Надявам се Бранд и Ерика да знаят, че винаги когато искат могат да говорят с мен. Ти знаеш, че ако има нещо ще им помогна и ще се грижа за тях.
Обичам те! Няма да те забравя и ще живееш там някъде вътре в мен. А, толкова много неща имаше да изживеем и да споделим и да говорим. А, когато се срещнем там някъде, ще седнем и ще си говорим цяла вечност.
Днес една част от моето сърце и душа беше откъсната без време. Искам да те прегърна пак и да си говорим.
Боли ме! Чуствам се като дете, което го страх. Само в парка и лампите гаснат една след друга. Най-големите ми кошмари идват, а аз съм със сковани крака и не мога да мръдна.
Не знам с коя песен да завърша този пост. Може би, с една от любимите ни песни?
Късам тази част от мен и ще я положа заедно с теб във времето за да помня!
R.I.P. (цък)
Днес си отиде един много важен човек за мен. Тя се казваше Галя и ми бе най-добрия приятел.
Обикновено болката на хората е незначителна за други хора - това е нормално. Не колкото и да плача, бия стената или да се депресирам, не отминава. А тук мога да напиша всичко. И от утре пак ще надяна пропуканата маска, която ме пази от света и металото-невидимка, което ме прави невидим. Но днес и сега ще споделя Галя.
Тя беше красива жена. В повечето случаи усмихната. Много често избухваше срещу нещо или някои, но и често беше тиха лудост. Човек с много широк мироглед и много знания в красивата главица. Голямо сърце в, което имаше място за двете и кучета, та чак до рибката, която гледаше на бюрото си. Държеше на приятелите си, на семейството си но и на себе си. Егоизмът беше чуждо нещо за нея и се водеше от принципи като "Хвърляй зад теб за да има пред теб.", "Всичко, което имам е на всички, но всичко, което давам е само мое" и т.н.
Въпреки, че живеем на 2000 километра един от друг, тя беше като звезда за мен - не я виждах често, но знаех, че я има. Че дори и смс да напиша посред нощ - той ще бъде видян и ще му бъде отговорено - точно както трябва без лъжи. Чувахме се онлайн поне един път в седмицата - ей така, да си разкажем. Пращахме си мейли понякога с пейзажи, картинки или вицове. И бяхме се разбрали тези мейли да ги трием - за да остане спомен така както го поним за момента. Когато си дойдеше прекарвахме по поне един ден заедно - като малките деца.
Когато се омъжи искаше да съм кум - беше чудесна сватба. Нейният съпруг Бранд ми пишеше като имаха проблеми, което се случваше много рядко да ми иска съвет. А дъщеричката им, или малката принцеса, както я наричам - едно такова хлапе с рижаха косичка и едни зелени очи ми казваше тате. Това идваше от Галя. Тя ме наричаше така. Тя беше сираче и докато не се срещнахме не бе имала много приятели. Света ни събра и от тогава ми викаше тате. Опираше се на мен, когато имаше нужда. Търсеше ме когато има нужда и си говорехме. Помагахме си.
Помня когато й показах картинка на татуйровката, която искам да си направя. Тя ме погледна с едни такива сини очи и ми каза: "Пич, ако си направиш това, няма да ти викам тате вече, а боже!" и прихна във смях. Беше се заела да я преправя, за да е уникална. Така и няма да я видя преправена. "Направи си я след 2 години за да съм там и да ти държа ръчичката като ревеш от иглата!" и пак избухнахме във смях. Това беше преди 2 години. И тази години щях да я направя.
Помня когато живота я сдъфка и изплю и в същия момент се случи същото с мен. След алкохола и глупостите, които свършихме заедно - което, между впрочем не помогна, се вдигнахме и отидохме на палатка за 2 вечери. А с лула в устата и слушалки в ушите, а тя цигара от цигара и слушалки в ушите. Бяхме състави плейлиста от 5 часа музика и я пуснахме заедно, така, че да слушаме една и съща песен. Само се местехме от удобните места до огъня в палатката. През цялото време слушахме музика, не говорехме и само се поглеждахме, кимахме разбиращо и пак продължавахме да лежим заедно блеейки в небето и пейзажа около нас. Отвреме навреме се сръчквахме или потупвахме.
Когато излизахме хората ни бъркаха за двойка, която е заедно от много време, защото или се лигавехме или седяхме много близо един до друг. Веднаж даже се бихме заедно. Беше забавно докато тя не отнесе един юмрук. От там нататък историята ще замълчи.
Понякога, когато ми давеше някой съвет или ми се караше за някоя глупост, която съм свършил и казвах "Добре, мамо!". Много ми се дразнеше но минаваше след има няма минута.
Много се опасяваше дали не злоупотребява с приятелството ни като ми искаше безброй съвети и искаше да говорим. Не, Галя, никога не си и никога нямаше да злоупотребиш.
И двамата сме големи фенове на Dead Can Dance. Помня когато гледахме Baraka и Samsara заедно. След двата филма тя се объна към мен. Целуна ме толкова силно и нежно - но не по онзи начик когато човек целува любимия си а по много различен начин. Хвана главата ми между ръцете си, погледна ми и ми каза: "Чуствал ли си болката на друг? Виждал ли си дори и една сълза в очите на дете или човек? Давал ли си дори и когато да нямаш на някого? Радвал ли си се с другите, дори и когато не можеш? Мечтал ли си нещо найстина красиво, че да ти подскача сърцето от вълнение? Изпитвал ли си болка толкова силна, че да не ти се живее?". Докато я гледах в очите неспособен да помръдна от въпросите тя кимна срещу мен и каза "Да. Аз знам и още много неща знам. Не ми отговаряй. Ти си човек". Никога повече не говорихме за това.
Качихме се на мотори заедно. Първото ни каране беше заедно.
Миналото лято когато беше тук се видяхме във Варна. Ерика, малката принцеса щъкаше около нас тримата. Аз и Бранд държахме по една бира в ръцете си и си говорехме. Галя пък вървеше една крачка зад нас и въздишаше отвреме навреме. В един момент се приближи до нас, прегърна ни и двамата, целуна ни по бузите и каза "Двамата мъже, които обичам най-много на света" а в следващия момент Ерика се приближи и каза нещо, което ми бе преведено "и аз и аз". После ме хвана за ръка и превода беше "Щом мама не те пуска, и аз няма да те пусна". 4 дни изкрахме заедно. И на отиване се разбрахме тази година да отидем до Гърция - аз да си направя татуйровката, а тя да донарисува нейната.
Толкова много неща мога да разкажа за това приятелство. Сега го няма - още един човек с когото можех да говоря без да крия си отиде. Но, аз ще продължа да ти говоря, Галя. Ще те пусна да си отидеш и ще ме боли. Но както сме си говорили, когато един ден, някога един от нас умре, другия не трябва да го забравя. Трябва да го пусне, а не да се вкопчи.
Липсваш ми вече! Няма да дойда на разпръскването на праха ти - това беше твое желание. Надявам се Бранд и Ерика да знаят, че винаги когато искат могат да говорят с мен. Ти знаеш, че ако има нещо ще им помогна и ще се грижа за тях.
Обичам те! Няма да те забравя и ще живееш там някъде вътре в мен. А, толкова много неща имаше да изживеем и да споделим и да говорим. А, когато се срещнем там някъде, ще седнем и ще си говорим цяла вечност.
Днес една част от моето сърце и душа беше откъсната без време. Искам да те прегърна пак и да си говорим.
Боли ме! Чуствам се като дете, което го страх. Само в парка и лампите гаснат една след друга. Най-големите ми кошмари идват, а аз съм със сковани крака и не мога да мръдна.
Не знам с коя песен да завърша този пост. Може би, с една от любимите ни песни?
Късам тази част от мен и ще я положа заедно с теб във времето за да помня!
R.I.P. (цък)
сряда, 20 април 2016 г.
Изповед на чуствата. Част 2
Днес ще разгледаме едно чуство, което много хора казват, че изпитват. Но реално според мен не е така.
Омраза.
Според определението на омраза в уикипедиа:
Омразата е отрицателна емоция, интензивно чувство на антипатия, отвращение или враждебност към нещо или някой, чието зло се желае. Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази. На нея се гледа като на антипод на любовта. Според Речника по психоанализа на Робърт Шемама, омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“.
До тук на всички ни е ясно, че омразата е отрицателна емоция. Но, понякога може да е и движеща емоция. Нещо което движи човека е положително, защото не оставаш някъде там. Значи омразата е и положителна емоция? Значи стигаме до това към или на къде те свижи тази емоция. Много хора използват съзнателно или не омразата за да се движат на някъде. От опит мога да кажа, че ако човек използва омразата да се движи, много е загазил.
Ако разгледаме малко по-натам определението - ... зло се желае. Ех това зло, ех това понятие. Какво е зло? Кой определя кое е зло и кое не? Ама, дали найстина това е зло според другите? А сега де. Много въпроси и повечето са с индивидуален отговор. Аз искам някой да ме остави на мира и да не се занимава с мен. Ама не го мразя, най-малкото пък му желая злото. Зло е да убиеш - но има случаи в, които човек е по-добре да е мъртав от колкото да е зеленчук - казва му се евтаназия. Това, не е защото мразиш човека или му жалаеш злото. Напротив това е защото го обичаш много.
"Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази." - избегне, спре или (евентуално) спре добре, ама чак пък да унищожиш. Унищожаването, погубването, убиването - ми не всички това е от омразата към обекта на омразата. Иначе по света щеше да има доста убийци.
Не нея се гледа като антипод на любовта - добре, до тук с това съм съгласен.
Според речника на някой си омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“. Страст - много силно казано бе, чиче. "Разрушаването" ... пак силно. И пак не съм съгласен.
Значи, какво излиза до тука - омразата е отрицателна емоция, често използвана съзнателно или не да движеща сила. Понякога тя самата носи чуство на удовлетворение, което ако човек мисли трезво и реално - не е особено хубаво и веднага започва да носи отрицателни емоции и всичките негативи след себе си. Омразата не носи зло, в чистото си значение, но носи лоши неща, емоции, чуства. Омразата носи желания и чуства противоположни на любовта и обичта. Но омразата носи и близост. В някои случаи търсиш обекта на омразата си за да ограничиш или спреш чуствата си. Сигурен съм, че ще бъда разбрах. И аз лично не съм съгласен с г-н Шемама, че омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“, защото разрушаването е нещо съвсем различно.
Например ако мразите предмет и го счупите - какво ще се случи? Ако мразите звук или музика - как ще реагирате? Или пък ако мразите някого?
Омразата е едно такова чуство, което хората използват или си го признават, но малко хора, реално мразят. Погледато от тази гледна точка - аз не мразя. По-точното е "не харесвам". Но, това какво човек харесва и не е едно строго (в повечето случаи) нещо. Нещо, което определя всеки от нас. И както казват хората - ако бяхме еднакви, нямаше да е интересно.
Малкия извод от това е, че идентичността и индивидиалността на всеки е нещо хубаво.;)
И така - не мразете, нищо хубаво не излиза в крайна сметка. А, всичко на този свят се връща.
Днес кратко. Нямам много букви под пръстите си. И ми е малко зле. Така, че до скоро!
ЦЪК (Bruce Dickinson - Road to Hell)
Омраза.
Според определението на омраза в уикипедиа:
Омразата е отрицателна емоция, интензивно чувство на антипатия, отвращение или враждебност към нещо или някой, чието зло се желае. Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази. На нея се гледа като на антипод на любовта. Според Речника по психоанализа на Робърт Шемама, омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“.
До тук на всички ни е ясно, че омразата е отрицателна емоция. Но, понякога може да е и движеща емоция. Нещо което движи човека е положително, защото не оставаш някъде там. Значи омразата е и положителна емоция? Значи стигаме до това към или на къде те свижи тази емоция. Много хора използват съзнателно или не омразата за да се движат на някъде. От опит мога да кажа, че ако човек използва омразата да се движи, много е загазил.
Ако разгледаме малко по-натам определението - ... зло се желае. Ех това зло, ех това понятие. Какво е зло? Кой определя кое е зло и кое не? Ама, дали найстина това е зло според другите? А сега де. Много въпроси и повечето са с индивидуален отговор. Аз искам някой да ме остави на мира и да не се занимава с мен. Ама не го мразя, най-малкото пък му желая злото. Зло е да убиеш - но има случаи в, които човек е по-добре да е мъртав от колкото да е зеленчук - казва му се евтаназия. Това, не е защото мразиш човека или му жалаеш злото. Напротив това е защото го обичаш много.
"Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази." - избегне, спре или (евентуално) спре добре, ама чак пък да унищожиш. Унищожаването, погубването, убиването - ми не всички това е от омразата към обекта на омразата. Иначе по света щеше да има доста убийци.
Не нея се гледа като антипод на любовта - добре, до тук с това съм съгласен.
Според речника на някой си омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“. Страст - много силно казано бе, чиче. "Разрушаването" ... пак силно. И пак не съм съгласен.
Значи, какво излиза до тука - омразата е отрицателна емоция, често използвана съзнателно или не да движеща сила. Понякога тя самата носи чуство на удовлетворение, което ако човек мисли трезво и реално - не е особено хубаво и веднага започва да носи отрицателни емоции и всичките негативи след себе си. Омразата не носи зло, в чистото си значение, но носи лоши неща, емоции, чуства. Омразата носи желания и чуства противоположни на любовта и обичта. Но омразата носи и близост. В някои случаи търсиш обекта на омразата си за да ограничиш или спреш чуствата си. Сигурен съм, че ще бъда разбрах. И аз лично не съм съгласен с г-н Шемама, че омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“, защото разрушаването е нещо съвсем различно.
Например ако мразите предмет и го счупите - какво ще се случи? Ако мразите звук или музика - как ще реагирате? Или пък ако мразите някого?
Омразата е едно такова чуство, което хората използват или си го признават, но малко хора, реално мразят. Погледато от тази гледна точка - аз не мразя. По-точното е "не харесвам". Но, това какво човек харесва и не е едно строго (в повечето случаи) нещо. Нещо, което определя всеки от нас. И както казват хората - ако бяхме еднакви, нямаше да е интересно.
Малкия извод от това е, че идентичността и индивидиалността на всеки е нещо хубаво.;)
И така - не мразете, нищо хубаво не излиза в крайна сметка. А, всичко на този свят се връща.
Днес кратко. Нямам много букви под пръстите си. И ми е малко зле. Така, че до скоро!
ЦЪК (Bruce Dickinson - Road to Hell)
понеделник, 18 април 2016 г.
Притча за живота...
С треперещи пръсти посегна към ножчето. Кратък момент и го остави.
"Не мога все още, искам да го направя както трябва. С тази трепереща ръка няма да успея". Още една глътка от енергийната напитка. Беше си купил 3 такива с идеята, че те забързват метаболизма и кръвообращението и кръвта ще се иточи по-бързо от тялото му. Тази кръв, която захранваше болното му сърце. Сърце, което биеше и обичаше без резултат. Обич без насрещни чуства. Чуства, които го заслепяваха. Слепота, която болеше. И болка, която убиваше. Толкова болеше тази любов. Винаги си бе мислел, че няма да прибегне до такива крайни мерки, но просто не можеше да живее с тази болка. "Любовта идва и си отива" казваха хората, но тази не си отиде. Чака с дни, с месеци, но любовта си оставаше да тлее в него. Понякога на по-заден план, заради дневни задачи, а понякога на по-преден план. Излизайки от сенките на съзнанието му заради спомени, песен, нещо видяно или просто мирис на парфюм едва доловен от някое момиче на улицата. Всичко му напомняше на нея и всичко беше нея. Не беше споделена любов, тя си имаше друг.
И в тази тривиална история той беше излишния. Беше стигнал далеч в познанството си с нея. Бяха се сприятелили. Не от този тип приятелство, най-доброто и чисто, но приятелство до там, че да могат да си споделят. Страхът в него беше победил и той криеше чуствата си толкова умело, че съумяваше да ползва този похват за всичко. А болката беше голяма. И нарастваше постоянно като снежна топка търкулнала се по байр надолу.
Всеки път я изслушваше, даваше съвет, опитвайки се да е максимално непредубеден. А, след това се чудеше дали е постъпил добре. Последната глътка от последното кенче от напитката остави горчив вкус у него. Същия вкус с вкуса оставен не само в устата му когато тя му показваше снимки. О, колко щастлива изглеждаше и как сияеше. Как трепетно пишеше съобщения и как гласа й трептеше като говореше с него по телефона. Всеки път това беше мъчение за него, но заради нейно добро го изтрайваше от начало до край. Имаше чуство, че за нея съветите и приятелството им е важно. Но, не искаше това. По дяволите, не искаше това! Искаше нея, и световете им да са едно. Това чуство на искрена и чиста любов, което изпитваше толкова болеше.
Напомнянията, че ще отмине и самозалъгването, че това е може би само моментно увлечение не помагаха вече. Прехвърлянията на варианти и мисли от рода на "какво, ако?" също не помагаха. "Какво, ако споделя с нея какво чуствам? Какво, ако или като не ми отговори със същото, ще умра от срам? Какво, ако или като отговори със същото? Ако отговори със същото, как ще е? Какво, ако отговори със същото ще стане?" Вариантите бяха хиляди, колкото са звездите по небето. Същите звезди, които бяха съзерцавали заедно толкова много пъти, говорейки си за живота или дори за малки неща като музика, книги, филми. Сънищата за нея вече не помагаха също. Нищо не помагаше. Чуството беше по-силно от него, но болката беше по силна от чуството.
Пак посегна към ножчето. Този път с малко по-здрава и нетрепереща ръка. Не искаше да тежи на никой и беше взел всички мерки - гол и без срам, вана пълна със приятно гореща вода. От топлината кръвоносните съдове се разширяват, така, че и това щеше да спомогне за по-бързото настъпване на мрака. Даже се беше погрижил за бележка. "Обичам я, но не можем да сме заедно. Няма виновни, най-малкото тя. Съжалявам, но не мога да живея повече така. Вземам лесния избор. Това е самоубийство, не търсете други виновни." - кратко и ясно. Бележката беше оставена пред огледалото в същата тази баня, която щеше да се превърне в последното място, където ще съществува. Беше пуснал музика на телефона си, който беше опрян на стената и лежеше безучастно на рамката на ваната.. Не искаше да се депресира повече, а и едва ли можеше. За това звучеше радио. Бе предпочел в последните си минути да слуша каквото му пуснат.
Колкото повече мислеше и прехвърляше вариантите през главата си, толкова повече отлагаше. Сякаш последната искрица на надежда и жажда за живот го спираше. И точно когато искрицата започваше да става все по-голяма светлина биваше угасяна от тъмните варианти. А, те бяха повече от светлите. С бързо движение взе ножчето и първо го прокара по дължината на дясната си ръка. След това го прехвърли в нея и със същото движение го прекара по лявата. След това го остави да падне на земята. Положи ръцете си на рамката на ваната и зачака търпеливо. Зачуди се, че мислите му бяха изчезнали. Не мислеше за нищо, дори за нея. Спомените от живота му бавно се заличаваха със всяка вълна кръв, която сърцето му изпомпваше през правите разрези. Любима песен звучеше по радиото и посиняващите му устни едва отварящи се припяваха глухо. Слабостта надделяваше и тялото му е отпускаше все повече. Присвития крак се опъна и се зае мястото си до другия. Двете мисли, които бяха в главата му бяха свързани с въпросте, които винаги са му били интересни. Дали душата тежи 21 грама, като във филма и тялото му ще олекне толкова. И дали ще види светлина. Опита се да изгони втората, така като това беше самоубийство а този горе не обичаше такива като него. Не, че беше вярващ, но не можеше да няма никого там горе.
Ето, сега всичко ще свърши. Всеки момент. Сега, и всичко ще бъде минало. Минало и бледа следа и сянка на случките и чуствата, които боляха толкова. Сърцето му се свиваше от болка - но тя си отиваше със кръвта, която се лееше от вече посиняващите вени. Някак небрежно погледна телефона и осъна, че радиото не се чуваше. Вместо това на дисплея се виждаше индикация за входящо повикване. Беше тя. Странно, но по това време нямаше как тя да му звъни. Още повече, че плана й беше да са някъде с любимия. Реши, че загасващото му съзнание си прави номера. Очите му почти се затварява под напора на съня. Сякаш беше минал час и радиото пак спря и телефона избипка за получено съобщение. Съобщението се виждаше и от любопитство, той положи големи усилия за да си отвори очите и да го прочете. Беше от нея и гласеше "Липсваш ми, обади ми се. Имам нужда да поговорим. Разделихме се!"
Кръвта беше изтекла неумолимо. Посивелите устни без звук промълвиха "Обичам те!" и клепачите му се отпуснаха като завеса след поредния спектакъл...
А, някъде там в ноща тя се надяваше да получи отговор...
---------------------------------------------
И една притча, която някой ми разказа много отдавна. Поучителна, стига човек да иска да слуша. Бизнесмен решил да се самоубие. Бизнеса не вървял, банките го гонели за кредити, отношенията със жена му не вървели, заради нервите в работата.
Подкрал той колата си и стигнал до една поляна. Насред поляната имало едно вековно дърво и той решил, че ще е чудесно място за да сложи край на вивота си.
Излязал от колата, взел въжето от багажника. Отишал до дървото, провиснал въжето през дебел клон. Качил се на един камък и сложил примката около врата си. Точно преди да скочи от камъка и да прекърши врата си, чул дрезгав глас.
- Ей, момече! Какво правиш?
Спрял се човка и погледна през рамо. Видял стар падар и стадо овце около него. Подпрян падаря на тоягата си го гледал с любопитство.
- Искам да се самоубия, дядо. Остави ме и си върви по пътя - отговорил той.
- Я слез от тоя камък и ми разкажи.
Слязал нашия герой от камъка, мислейки си, че 5 минути не са от значение.
- Бизнеса ми не върви, дядо. С жена ми, която много обичам се караме и за най-малкото заради нервите и лошите неща, които ме следват постоянно. Детето беше болно и аз не можах да съм до него заради това. Затънал съм в дългове и банките ме гонят постоянно. Партньорите ми се готвят да ми отнемат бизнеса и прехраната. Не ми дават мира - със насълзени очи обяснил той.
- Не прави глупости, момче. Прибери се у дома. Говори с жена си, погали детето си. Легни и се наспи. Почини си. Няма винаги да е така. Бизнесмена си помислил. Почесал се умно по темето. Кимнал и си тръгнал. Осъзнал какво щял да направи и оставил въжето да виси там.
Прибрал се у дома, целунал жена си и се усмихнал. Отишъл в детската стая и погалил сина си по главичката. А, то в съня си се усмихнало. Легнал си и гушнал жена силно и искрено. На сутринта секретарката му съобщила, че една от банките е отпуснала финансиране. По-късно същия ден партньорите му говорели по друг начин с него. Вечерта сина му бил по-добре а жена му сияела. След месец живота му тръгнал много по-добре. След три нямало и помен от лошите неща. Всичко било чудесно.
Решил той да отиде на мястото където щял да сложи край на живота си и да благодари на стареца задето го отказал от смъртта. Когато стигнал слязал от колата и започнал да се оглежда. Видял стареца на близо и отишал до него.
- Дядо, аз исках да умра. Но ти ме отказа. Искам да ти се отплатя. Кажи какво искаш - пари, ново стадо, къща? Мога да ти дам много неща за да ти се отплатя.
Дядото го погледнал па сбърчил вежди и с благ глас му казал:
- Момче, ти нищо не си разбрал. Аз ти каза, че няма да е все така ...
Та поуката май излиза, че е една, мили деца:
НЕ МОЖЕ ВСЕ ДА Е ЗЛЕ. БЪДЕТЕ ОПТИМИСТИ!!!
(ама много съм добър да давам съвети дето аз не следвам) :)
Традицията си я знаете: цък (Alex Boye ft. Alisha Popat & Lemarti - The Lion King OST - "Circle of Life")
"Не мога все още, искам да го направя както трябва. С тази трепереща ръка няма да успея". Още една глътка от енергийната напитка. Беше си купил 3 такива с идеята, че те забързват метаболизма и кръвообращението и кръвта ще се иточи по-бързо от тялото му. Тази кръв, която захранваше болното му сърце. Сърце, което биеше и обичаше без резултат. Обич без насрещни чуства. Чуства, които го заслепяваха. Слепота, която болеше. И болка, която убиваше. Толкова болеше тази любов. Винаги си бе мислел, че няма да прибегне до такива крайни мерки, но просто не можеше да живее с тази болка. "Любовта идва и си отива" казваха хората, но тази не си отиде. Чака с дни, с месеци, но любовта си оставаше да тлее в него. Понякога на по-заден план, заради дневни задачи, а понякога на по-преден план. Излизайки от сенките на съзнанието му заради спомени, песен, нещо видяно или просто мирис на парфюм едва доловен от някое момиче на улицата. Всичко му напомняше на нея и всичко беше нея. Не беше споделена любов, тя си имаше друг.
И в тази тривиална история той беше излишния. Беше стигнал далеч в познанството си с нея. Бяха се сприятелили. Не от този тип приятелство, най-доброто и чисто, но приятелство до там, че да могат да си споделят. Страхът в него беше победил и той криеше чуствата си толкова умело, че съумяваше да ползва този похват за всичко. А болката беше голяма. И нарастваше постоянно като снежна топка търкулнала се по байр надолу.
Всеки път я изслушваше, даваше съвет, опитвайки се да е максимално непредубеден. А, след това се чудеше дали е постъпил добре. Последната глътка от последното кенче от напитката остави горчив вкус у него. Същия вкус с вкуса оставен не само в устата му когато тя му показваше снимки. О, колко щастлива изглеждаше и как сияеше. Как трепетно пишеше съобщения и как гласа й трептеше като говореше с него по телефона. Всеки път това беше мъчение за него, но заради нейно добро го изтрайваше от начало до край. Имаше чуство, че за нея съветите и приятелството им е важно. Но, не искаше това. По дяволите, не искаше това! Искаше нея, и световете им да са едно. Това чуство на искрена и чиста любов, което изпитваше толкова болеше.
Напомнянията, че ще отмине и самозалъгването, че това е може би само моментно увлечение не помагаха вече. Прехвърлянията на варианти и мисли от рода на "какво, ако?" също не помагаха. "Какво, ако споделя с нея какво чуствам? Какво, ако или като не ми отговори със същото, ще умра от срам? Какво, ако или като отговори със същото? Ако отговори със същото, как ще е? Какво, ако отговори със същото ще стане?" Вариантите бяха хиляди, колкото са звездите по небето. Същите звезди, които бяха съзерцавали заедно толкова много пъти, говорейки си за живота или дори за малки неща като музика, книги, филми. Сънищата за нея вече не помагаха също. Нищо не помагаше. Чуството беше по-силно от него, но болката беше по силна от чуството.
Пак посегна към ножчето. Този път с малко по-здрава и нетрепереща ръка. Не искаше да тежи на никой и беше взел всички мерки - гол и без срам, вана пълна със приятно гореща вода. От топлината кръвоносните съдове се разширяват, така, че и това щеше да спомогне за по-бързото настъпване на мрака. Даже се беше погрижил за бележка. "Обичам я, но не можем да сме заедно. Няма виновни, най-малкото тя. Съжалявам, но не мога да живея повече така. Вземам лесния избор. Това е самоубийство, не търсете други виновни." - кратко и ясно. Бележката беше оставена пред огледалото в същата тази баня, която щеше да се превърне в последното място, където ще съществува. Беше пуснал музика на телефона си, който беше опрян на стената и лежеше безучастно на рамката на ваната.. Не искаше да се депресира повече, а и едва ли можеше. За това звучеше радио. Бе предпочел в последните си минути да слуша каквото му пуснат.
Колкото повече мислеше и прехвърляше вариантите през главата си, толкова повече отлагаше. Сякаш последната искрица на надежда и жажда за живот го спираше. И точно когато искрицата започваше да става все по-голяма светлина биваше угасяна от тъмните варианти. А, те бяха повече от светлите. С бързо движение взе ножчето и първо го прокара по дължината на дясната си ръка. След това го прехвърли в нея и със същото движение го прекара по лявата. След това го остави да падне на земята. Положи ръцете си на рамката на ваната и зачака търпеливо. Зачуди се, че мислите му бяха изчезнали. Не мислеше за нищо, дори за нея. Спомените от живота му бавно се заличаваха със всяка вълна кръв, която сърцето му изпомпваше през правите разрези. Любима песен звучеше по радиото и посиняващите му устни едва отварящи се припяваха глухо. Слабостта надделяваше и тялото му е отпускаше все повече. Присвития крак се опъна и се зае мястото си до другия. Двете мисли, които бяха в главата му бяха свързани с въпросте, които винаги са му били интересни. Дали душата тежи 21 грама, като във филма и тялото му ще олекне толкова. И дали ще види светлина. Опита се да изгони втората, така като това беше самоубийство а този горе не обичаше такива като него. Не, че беше вярващ, но не можеше да няма никого там горе.
Ето, сега всичко ще свърши. Всеки момент. Сега, и всичко ще бъде минало. Минало и бледа следа и сянка на случките и чуствата, които боляха толкова. Сърцето му се свиваше от болка - но тя си отиваше със кръвта, която се лееше от вече посиняващите вени. Някак небрежно погледна телефона и осъна, че радиото не се чуваше. Вместо това на дисплея се виждаше индикация за входящо повикване. Беше тя. Странно, но по това време нямаше как тя да му звъни. Още повече, че плана й беше да са някъде с любимия. Реши, че загасващото му съзнание си прави номера. Очите му почти се затварява под напора на съня. Сякаш беше минал час и радиото пак спря и телефона избипка за получено съобщение. Съобщението се виждаше и от любопитство, той положи големи усилия за да си отвори очите и да го прочете. Беше от нея и гласеше "Липсваш ми, обади ми се. Имам нужда да поговорим. Разделихме се!"
Кръвта беше изтекла неумолимо. Посивелите устни без звук промълвиха "Обичам те!" и клепачите му се отпуснаха като завеса след поредния спектакъл...
А, някъде там в ноща тя се надяваше да получи отговор...
---------------------------------------------
И една притча, която някой ми разказа много отдавна. Поучителна, стига човек да иска да слуша. Бизнесмен решил да се самоубие. Бизнеса не вървял, банките го гонели за кредити, отношенията със жена му не вървели, заради нервите в работата.
Подкрал той колата си и стигнал до една поляна. Насред поляната имало едно вековно дърво и той решил, че ще е чудесно място за да сложи край на вивота си.
Излязал от колата, взел въжето от багажника. Отишал до дървото, провиснал въжето през дебел клон. Качил се на един камък и сложил примката около врата си. Точно преди да скочи от камъка и да прекърши врата си, чул дрезгав глас.
- Ей, момече! Какво правиш?
Спрял се човка и погледна през рамо. Видял стар падар и стадо овце около него. Подпрян падаря на тоягата си го гледал с любопитство.
- Искам да се самоубия, дядо. Остави ме и си върви по пътя - отговорил той.
- Я слез от тоя камък и ми разкажи.
Слязал нашия герой от камъка, мислейки си, че 5 минути не са от значение.
- Бизнеса ми не върви, дядо. С жена ми, която много обичам се караме и за най-малкото заради нервите и лошите неща, които ме следват постоянно. Детето беше болно и аз не можах да съм до него заради това. Затънал съм в дългове и банките ме гонят постоянно. Партньорите ми се готвят да ми отнемат бизнеса и прехраната. Не ми дават мира - със насълзени очи обяснил той.
- Не прави глупости, момче. Прибери се у дома. Говори с жена си, погали детето си. Легни и се наспи. Почини си. Няма винаги да е така. Бизнесмена си помислил. Почесал се умно по темето. Кимнал и си тръгнал. Осъзнал какво щял да направи и оставил въжето да виси там.
Прибрал се у дома, целунал жена си и се усмихнал. Отишъл в детската стая и погалил сина си по главичката. А, то в съня си се усмихнало. Легнал си и гушнал жена силно и искрено. На сутринта секретарката му съобщила, че една от банките е отпуснала финансиране. По-късно същия ден партньорите му говорели по друг начин с него. Вечерта сина му бил по-добре а жена му сияела. След месец живота му тръгнал много по-добре. След три нямало и помен от лошите неща. Всичко било чудесно.
Решил той да отиде на мястото където щял да сложи край на живота си и да благодари на стареца задето го отказал от смъртта. Когато стигнал слязал от колата и започнал да се оглежда. Видял стареца на близо и отишал до него.
- Дядо, аз исках да умра. Но ти ме отказа. Искам да ти се отплатя. Кажи какво искаш - пари, ново стадо, къща? Мога да ти дам много неща за да ти се отплатя.
Дядото го погледнал па сбърчил вежди и с благ глас му казал:
- Момче, ти нищо не си разбрал. Аз ти каза, че няма да е все така ...
Та поуката май излиза, че е една, мили деца:
НЕ МОЖЕ ВСЕ ДА Е ЗЛЕ. БЪДЕТЕ ОПТИМИСТИ!!!
(ама много съм добър да давам съвети дето аз не следвам) :)
Традицията си я знаете: цък (Alex Boye ft. Alisha Popat & Lemarti - The Lion King OST - "Circle of Life")
четвъртък, 14 април 2016 г.
Наблюдаването на хората ... или какво има около нас?
Много обичам понякога да седна някъде, без значение в заведение или насред улицата и да наблюдавам хората. От такива, които са сами до такива каквито са в компания. Някой казват, че това е воаьорство ... е може, нека съм воаьор ;)
Правя го от много години, а преди това не си давах сметка, какво може да научи и да види човек докато наблюдава. Обикновено се оставям да съм само интериор или придатък към ситуациите и с времето хората свикват, че има някой там и не му обръщат внимание. Стават си малко или много по-истински. Тогава може да се видят доста неща.
Това особено много ми помогна когато работех по клубовете. Това да виждаш хората на какво се кефят, да можеш да предухадиш какво да пуснеш и на кой точно. Защото когато чуят любимата си песен неизменно хората поглеждат към източника на щастието си - т.е. този, които я е пуснал. Било то подсъзнателно или не. И тогава се чете в погледите им едно малко частие. Дори и песента да им харесва, защото ги депресира и им напомня нещо загубено. А, аз, както се оказа съм от тези хора, който обичат да правят другите щастливи. С такъв вид наблюдения съм успявал през годините да събера или разделя хора, да измегна бой, да спечеля приятел и т.н.
Мислех тук да споделя едно кратко разказче за един старец. Лятото, крайбрежен град. Стареца всеки ден изваждал едно столче, сядал пред къщата си на главната улица, запалвал лулата си и по цял ден гледал хората, дето минават. И т.н. и т.н. Един ден докато гледал се усмихнал и издъхнал. Никой не разбрал, че си е отишъл цели 2 дена. Защото той винаги бил там и хората свикнали с него. Чак когато едно куче, което стареца хранел минало покрай него и го облизало и той паднал от стола тогава разбрали. Поуката трябваше да бъде, че стареца умрял доволен от това, което вижда. Надежда за хората. И, че винаги за нас сещат с добри чуста, тези с които се държим добре. Но няма да я напиша цялата.
Вместо това искам да ви кажа, мили деца. Оглеждайте се около вас. Заради забързания живот и личните проблеми сме се затворили в себе си и изтърваме толкова много неща около нас...
По традиция: ЦЪК (Sons Of Anarchy OST- House of the Rising Son)
Правя го от много години, а преди това не си давах сметка, какво може да научи и да види човек докато наблюдава. Обикновено се оставям да съм само интериор или придатък към ситуациите и с времето хората свикват, че има някой там и не му обръщат внимание. Стават си малко или много по-истински. Тогава може да се видят доста неща.
Това особено много ми помогна когато работех по клубовете. Това да виждаш хората на какво се кефят, да можеш да предухадиш какво да пуснеш и на кой точно. Защото когато чуят любимата си песен неизменно хората поглеждат към източника на щастието си - т.е. този, които я е пуснал. Било то подсъзнателно или не. И тогава се чете в погледите им едно малко частие. Дори и песента да им харесва, защото ги депресира и им напомня нещо загубено. А, аз, както се оказа съм от тези хора, който обичат да правят другите щастливи. С такъв вид наблюдения съм успявал през годините да събера или разделя хора, да измегна бой, да спечеля приятел и т.н.
Мислех тук да споделя едно кратко разказче за един старец. Лятото, крайбрежен град. Стареца всеки ден изваждал едно столче, сядал пред къщата си на главната улица, запалвал лулата си и по цял ден гледал хората, дето минават. И т.н. и т.н. Един ден докато гледал се усмихнал и издъхнал. Никой не разбрал, че си е отишъл цели 2 дена. Защото той винаги бил там и хората свикнали с него. Чак когато едно куче, което стареца хранел минало покрай него и го облизало и той паднал от стола тогава разбрали. Поуката трябваше да бъде, че стареца умрял доволен от това, което вижда. Надежда за хората. И, че винаги за нас сещат с добри чуста, тези с които се държим добре. Но няма да я напиша цялата.
Вместо това искам да ви кажа, мили деца. Оглеждайте се около вас. Заради забързания живот и личните проблеми сме се затворили в себе си и изтърваме толкова много неща около нас...
По традиция: ЦЪК (Sons Of Anarchy OST- House of the Rising Son)
вторник, 12 април 2016 г.
Трактат за изказвнето ... или защо не споделят хората?
Hype!
Таке е то, като не си писал много време, а си преживял и искаш да споделиш. Днес узнах, че видиш ли може и да се намерят читатели на тая щуротия, която си спретвам тука. Е да, понякога хората трябва да знаят за нещо за да го четат. Но пък съм много горд с 99.9% от нещата написани тук и що д ане ги видят и други хора. Ако поне малко някой от тея хора се замисли - то аз съм герой. В тоя ред на мисли обратна връзка е винаги дошла.
Напоследък със все по-малко хора мога да говоря. Ей така, да говоря, да споделям, да изживявам. И колкото и да съм убеден, че и все по-малко ще стават не мисля, че ще изчезнат. Трябва само да ги намеря. Бях критикуван, че не споделям, че пазя всичко в мен. Е, аз па открих хубав способ да изказвам някои неща. Макар, че има толкова неща неизказани в този свят, все пак нещата казни са толкова много и почти всички - и то с музика.
Не да се хваля колко широко скроен човек съм или да покажа колко много знам за музиката, ето малко примерчета. Приятелите ми от преди години биха ме разбрали много добре. Сегашните - не съм сигурен. Познатите - няма да им пука особено, а тези, които не ме познават - е, те са друга тема... :)
За да избегна прекалено дълъг пост с цитати от песни ще посоча само линкчета. Много от тях са свързани с настроения и чуства. Но в основни линии този пост си е една кратка плейлиста с чуства. :)
Ще ги разделя образно на две: Чуство, усещане, настроние -> по-стара песен / по-нова песен / може би бонус ;)
Оптимистична превъзбуденост (надъхване) - 1 / 2
Меланхолия - 1 / 2 / 3
Искам да танцувам! - 1 / 2 / 3
Депресия - 1 / 2 / 3
Добре де, доста трудно е... В общи линии - ако някой ме попита как съм, което не ми се случва често (то не, че и да ми се случи отговарям поради ред причини) - ако отговоря с линк към песен не ми се сърдете. Не винаги мога да се изкажа.
И пак - ЦЪК (Avatar - What I Don't Know)
Таке е то, като не си писал много време, а си преживял и искаш да споделиш. Днес узнах, че видиш ли може и да се намерят читатели на тая щуротия, която си спретвам тука. Е да, понякога хората трябва да знаят за нещо за да го четат. Но пък съм много горд с 99.9% от нещата написани тук и що д ане ги видят и други хора. Ако поне малко някой от тея хора се замисли - то аз съм герой. В тоя ред на мисли обратна връзка е винаги дошла.
Напоследък със все по-малко хора мога да говоря. Ей така, да говоря, да споделям, да изживявам. И колкото и да съм убеден, че и все по-малко ще стават не мисля, че ще изчезнат. Трябва само да ги намеря. Бях критикуван, че не споделям, че пазя всичко в мен. Е, аз па открих хубав способ да изказвам някои неща. Макар, че има толкова неща неизказани в този свят, все пак нещата казни са толкова много и почти всички - и то с музика.
Не да се хваля колко широко скроен човек съм или да покажа колко много знам за музиката, ето малко примерчета. Приятелите ми от преди години биха ме разбрали много добре. Сегашните - не съм сигурен. Познатите - няма да им пука особено, а тези, които не ме познават - е, те са друга тема... :)
За да избегна прекалено дълъг пост с цитати от песни ще посоча само линкчета. Много от тях са свързани с настроения и чуства. Но в основни линии този пост си е една кратка плейлиста с чуства. :)
Ще ги разделя образно на две: Чуство, усещане, настроние -> по-стара песен / по-нова песен / може би бонус ;)
Оптимистична превъзбуденост (надъхване) - 1 / 2
Меланхолия - 1 / 2 / 3
Искам да танцувам! - 1 / 2 / 3
Депресия - 1 / 2 / 3
Добре де, доста трудно е... В общи линии - ако някой ме попита как съм, което не ми се случва често (то не, че и да ми се случи отговарям поради ред причини) - ако отговоря с линк към песен не ми се сърдете. Не винаги мога да се изкажа.
И пак - ЦЪК (Avatar - What I Don't Know)
Лошото = добро (ама не винаги)
На бързо сглобено и пресъздадено. Истинска история на която днес гледат хората преживяли я с усмивка.
Трепетно пръстите й пишеха по екрана на телефон. "Къде си?", "Обади ми се...", "Имам нужда от теб!"... Но, така отговора не идваше. Постоянно се взираже в малкия екран поне да види знак че се пише нещо отсреща. Лошото бе, че съобщенията се доставяха, а отговор все така нямаше. Продължителния свободен сигнал и накрая женския глас, че абоната не отговаря също я плашеха много. Какви ли не тъмни и депресивни мисли минаваха през главата и сърцето й - и всички започваха с "Ами ако..." И последните думи, които все още ехтяха около нея - "Ще мина довечера, изчакай ме, искам да поговорим." Толкова тежко и сериозно звучаха. Секундите се нижеха толкова бавно все едно времето беше спряло. И пак същите думи на екрана. И пак нищо отсреща. Тежките мисли завзеха съвсем цялото и същество. Толкова запълниха всяка пора на тялото й, че даже и сълзите спряха. Болката се превърна във физическа. Спомените се завъртяха - добри и лоши. Думи изказани и неизказани. Чуства минали и болки простени. А болката се засилваше...
Той бързаше за да може да стигне докато магазина все още работи. Едрите капки дъжд го жибаха в лицето като бич на робовладелец. Но нямаше време да им обръща внимание. Връхлетя вътре 5 минути преди края на работното време. Мамка му, цял ден работа - даже и след края на работното време не можа да се измъкне навреме. На всичкото отгоре си забрави телефона и ключовете за колата на бюрото - но нямаше време да се връща. Охраната - силно момченце с навъсен поглед го погледна. Репликата "Аз, само за да купя нещо." му отвори пътя за вътрешността на магазина. Млада госпожица с красив маникюр го посрещна и с грациозно движение го покани пред витрината. Извади една малка кутийка и я отвори. "Прстена, който поръчахте. Изцяло следвахме вашия дизайн. И сме написали посланието, което поискахте от вътрешната страна. Нашия майстор бижутер, който работи по това малко бижу сподели, че е уникално красив и с радост го е направил." Последва бързо и припряно плащане и благодарности и веднага към първото такси и вкъщи. Тя сигурно вече го чакаше. Щеше да е страхотна изненада.
Лежейки и без сили дори да се привие от болка, поглеждайки телефона тя се отдаваже на болката. Отговор няма, надежда няма. Най-лошите и тъмни мисли я бяха завзели.
Няма ключ. Ще се наложи да звъни. Но главната изненада оставаше. Едно натискане на звънеца. След секунди - нищо. Второ натискане - пак нищо. Обвзеха го лоши мисли. Дали пък ... Не, няма начин. Сигурно не чува. Или е в банята. Или телевизора е увеличен. По-силно чукане по вратата.
Като че ли от далеч се дочу чукане. После още един път. Това беше - страшния съд. Сега щеше да чуе нещото, което щеше да я убие. С очи пълни със сълзи, натежало сърце и влачейки крайници тя отвори врата.
Със сълзи в очите и надежди в сърцето, падайки на коляно и отваряйки малката кутийка той промълви "Обичам те, ще се омъжиш ли за мен?" Със сълзи в очите и спокойно сърце, падайки на колене и отваряйки ръце за прегръдка тя промълви "Обичам те, да!"
Та, мили деца, не мислете винаги най-лошото, защото то може да се окаже най-доброто. Да, малко оптимистично за мен, но деня е такъв ;) И по традиция - цък
Трепетно пръстите й пишеха по екрана на телефон. "Къде си?", "Обади ми се...", "Имам нужда от теб!"... Но, така отговора не идваше. Постоянно се взираже в малкия екран поне да види знак че се пише нещо отсреща. Лошото бе, че съобщенията се доставяха, а отговор все така нямаше. Продължителния свободен сигнал и накрая женския глас, че абоната не отговаря също я плашеха много. Какви ли не тъмни и депресивни мисли минаваха през главата и сърцето й - и всички започваха с "Ами ако..." И последните думи, които все още ехтяха около нея - "Ще мина довечера, изчакай ме, искам да поговорим." Толкова тежко и сериозно звучаха. Секундите се нижеха толкова бавно все едно времето беше спряло. И пак същите думи на екрана. И пак нищо отсреща. Тежките мисли завзеха съвсем цялото и същество. Толкова запълниха всяка пора на тялото й, че даже и сълзите спряха. Болката се превърна във физическа. Спомените се завъртяха - добри и лоши. Думи изказани и неизказани. Чуства минали и болки простени. А болката се засилваше...
Той бързаше за да може да стигне докато магазина все още работи. Едрите капки дъжд го жибаха в лицето като бич на робовладелец. Но нямаше време да им обръща внимание. Връхлетя вътре 5 минути преди края на работното време. Мамка му, цял ден работа - даже и след края на работното време не можа да се измъкне навреме. На всичкото отгоре си забрави телефона и ключовете за колата на бюрото - но нямаше време да се връща. Охраната - силно момченце с навъсен поглед го погледна. Репликата "Аз, само за да купя нещо." му отвори пътя за вътрешността на магазина. Млада госпожица с красив маникюр го посрещна и с грациозно движение го покани пред витрината. Извади една малка кутийка и я отвори. "Прстена, който поръчахте. Изцяло следвахме вашия дизайн. И сме написали посланието, което поискахте от вътрешната страна. Нашия майстор бижутер, който работи по това малко бижу сподели, че е уникално красив и с радост го е направил." Последва бързо и припряно плащане и благодарности и веднага към първото такси и вкъщи. Тя сигурно вече го чакаше. Щеше да е страхотна изненада.
Лежейки и без сили дори да се привие от болка, поглеждайки телефона тя се отдаваже на болката. Отговор няма, надежда няма. Най-лошите и тъмни мисли я бяха завзели.
Няма ключ. Ще се наложи да звъни. Но главната изненада оставаше. Едно натискане на звънеца. След секунди - нищо. Второ натискане - пак нищо. Обвзеха го лоши мисли. Дали пък ... Не, няма начин. Сигурно не чува. Или е в банята. Или телевизора е увеличен. По-силно чукане по вратата.
Като че ли от далеч се дочу чукане. После още един път. Това беше - страшния съд. Сега щеше да чуе нещото, което щеше да я убие. С очи пълни със сълзи, натежало сърце и влачейки крайници тя отвори врата.
Със сълзи в очите и надежди в сърцето, падайки на коляно и отваряйки малката кутийка той промълви "Обичам те, ще се омъжиш ли за мен?" Със сълзи в очите и спокойно сърце, падайки на колене и отваряйки ръце за прегръдка тя промълви "Обичам те, да!"
Та, мили деца, не мислете винаги най-лошото, защото то може да се окаже най-доброто. Да, малко оптимистично за мен, но деня е такъв ;) И по традиция - цък
понеделник, 11 април 2016 г.
Изповед на чуствата. Част 1
Залагам на това, че тук никой не чете и не го следи. С почти чиста съвест и без много притеснения мога да споделя едни мисли. Така като го казах се сетих едно време как момичетата в нашия клас имаха едни неща наречени лексикони. Раздаваха ги на ляво на дясно и другите ги попълваха. И дневничета имаха. Мислехме ги тогава за много лигаво, а пък гледай ни сега - всеки луднал по блогове.
Така де, това не е релевантно с днескашния ми пост.
Та, нещо ме гложди от няколко дни, седмици по-скоро. Как по дяволите, мили деца ще обясните чуствата. Кое чуство какво е? Това не е ли заложено от бебешка възраст. Мама и тате ни казват кое какво? Да, но ако се замилисм първата ни любов - никой не ни е казал, че сме влюбени. Човек просто си го знае? Мммм, да сигурно.
Аз съм се влюбвал. Всеки се е влюбвал. Аз пък и сега съм влюбен! Честно казано в светлината на едни последни случки не мислех, че ще стане пак. Но, май ще се окаже вярно това, което хората казват - За любовта граници няма, или пък възраст.
Та, какво е любовта. Какво чуства и как го чуства човек. Животните не чустват любов, казват - чуствали само привързаност. Но, пък ние хората нали сме уй по-напреднали същества. Нищо, че у много от нас първичното в много случаи е доста силно проявено.
Аз съм влюбен. И същевремено ме е срам. Срам ме е от мен самия, че успях да го допусна. Чуствам се слаб и зависим. Слаб защото не мога да контролирам чуствата си. Неспособен съм да си кажа или наложа да не правя или чуствам това или онова. Но пък съм много способен да свърша някоя глупост, защото като малко дете искам да привлека внимание. Не мога да контролирам и желанията си. Искам да я виждам постоянно. Искам да я погаля или прегърна. Искам да говоря с нея, искам да я опозная. Искам да и правя подаръци и малки жестове. Искам хората да ме гледат отстрани и завистливо да ми се смеят как на тея години се държа като тийнейджър. Как държа момиче (поправка: жена) за ръката с вплетени пръсти. Да я гледам и погледа ми искри и гори. Ама не от онези искри дето хората казват, че хвърлям като съм побеснял - от другите дето са като бенгалски огън в детска ръчица. Искам да я целуна - добре де, не само един път. Срам ме е от това, че мисля почти постоянно за това. Даже и трудно заспивам. Срам, ме е че искам да я сънувам. Искам, искам и все така заспивам както пееше Милена.
Ама найстина ли любовта е срам и чуство на слабост. Ми не! Чуствам се с крила. Вярно, не много големи и с не голям размах. Някак си като спънат кон се чуствам. Искам да бягам ама току направя две-три крачки и после се спирам. Мда, тя не знае. Трудно ми е да предам и обясня всичко това. Особено пък на нея. Особено на приятел дето го няма. Даже е трудно да го предам на себе си...
Раздвоен съм какво трябва да направя. Ето и за това сигурно ме е срам - защото не мога да взема решение. А от това решение зависи моя си живот. А, дали не зависи и живота на още един човек. Дали, ако споделя ще я направя щастлива? Дали, ако споделя ще ми отговори със същото? Ето, от това ме е срам и за това се чуствам слаб. От неизвестното. Но от друга страна пък се чуствам добре. Ебахти обърканото чуство е това лщбовта. Явно съм забравил какво е, или пък никога не съм знаел. Бил съм влюбен, познато ми е. Значи съм забравил.
Така, какво имаме до тук. Любов - срам и слабост - желание - страх и несигурност - едностранно привличане - нужда. И куп други, за които даже и не знам. Колко от тези за хубави? Любов май само. Всички други или са неприятни. Е, кво излиза - любовта като цяло е лошо чуство?
А, не. Грешен път. Любовта е много чисто нещо. Осталите чуства са защото не е споделена. Ако се окаже, че дори и след стъпките, които човек направи си остава несподелена - е тогава е найстина лошо. Поне за този, който я чуства.
Добре, втори опит за извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват. Ммммм, а сега де. Защо тогава аз не се чуствам красим и добре? Айде, обратно към извод едно. Защото е несподелено. Ами, сподели я бе, тъпак. Ми, страх ме е.
Допълнение към извод две, или пък краен извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват, но става нещо много лошо за човек, ако не е споделена. А, защо не е споделена? Защото човека отсреща просто не чуства същото. И не, няма нужда да си насочваме агресията, ако отсреща няма същото. Не може пък винаги да печелим. И, вариант две - защото ти глупецо мълчиш като бит гъз.
Така, излиза, че: ЛЮБОВТА Е НЕЩО КРАСИВО И ЧИСТО, КОЕТО ХОРАТА ИЗПИТВАТ, НО СТАВА НЕЩО ЛОШО ЗА ЧОВЕК АКО Н Е СПОДЕЛЕНА, ЗАЩОТО ТОЙ Е ГЛУПАК И МЪЛЧИ. Тук не включваме другия вариант - човека дане чуства същото. Защото ако си мълча, няма да разбера и ще се измъчвам още повече.
Та, аз ще съм страхливец и глупак и че се самонаказвам и депресирам защото ме е страх да кажа какво чуствам? Или ще кажа какво чуствам с риск да се почуствам стъпкан, прегазен, пребит, сам, депресиран и т.н.?
Ми, не знам все още. Може би, няма да разбера никога. Аз губя!
Животът - това е една малка кухня, където ние се подготвяме едно ястие, наречено щастие. В тази кухня, ние сме си главни готвачи, ние сами решаваме какви съставки да добавяме към нашата храна. Важно е да се помни, че няма универсална рецепта, така че да се получи, трябва постоянно да се опитва нещо ново ... И може би след това - ще получим желаната. - Пол Бокюз (не е дословно)
Много труден избор за края на тоя пост :) И все пак, май е подходящо: цък
П.С. А, да и чуството удря яко и изневиделица (поне в случая).
За сега мога да го кажа само тук: Обичам те!
Та, нещо ме гложди от няколко дни, седмици по-скоро. Как по дяволите, мили деца ще обясните чуствата. Кое чуство какво е? Това не е ли заложено от бебешка възраст. Мама и тате ни казват кое какво? Да, но ако се замилисм първата ни любов - никой не ни е казал, че сме влюбени. Човек просто си го знае? Мммм, да сигурно.
Аз съм се влюбвал. Всеки се е влюбвал. Аз пък и сега съм влюбен! Честно казано в светлината на едни последни случки не мислех, че ще стане пак. Но, май ще се окаже вярно това, което хората казват - За любовта граници няма, или пък възраст.
Та, какво е любовта. Какво чуства и как го чуства човек. Животните не чустват любов, казват - чуствали само привързаност. Но, пък ние хората нали сме уй по-напреднали същества. Нищо, че у много от нас първичното в много случаи е доста силно проявено.
Аз съм влюбен. И същевремено ме е срам. Срам ме е от мен самия, че успях да го допусна. Чуствам се слаб и зависим. Слаб защото не мога да контролирам чуствата си. Неспособен съм да си кажа или наложа да не правя или чуствам това или онова. Но пък съм много способен да свърша някоя глупост, защото като малко дете искам да привлека внимание. Не мога да контролирам и желанията си. Искам да я виждам постоянно. Искам да я погаля или прегърна. Искам да говоря с нея, искам да я опозная. Искам да и правя подаръци и малки жестове. Искам хората да ме гледат отстрани и завистливо да ми се смеят как на тея години се държа като тийнейджър. Как държа момиче (поправка: жена) за ръката с вплетени пръсти. Да я гледам и погледа ми искри и гори. Ама не от онези искри дето хората казват, че хвърлям като съм побеснял - от другите дето са като бенгалски огън в детска ръчица. Искам да я целуна - добре де, не само един път. Срам ме е от това, че мисля почти постоянно за това. Даже и трудно заспивам. Срам, ме е че искам да я сънувам. Искам, искам и все така заспивам както пееше Милена.
Ама найстина ли любовта е срам и чуство на слабост. Ми не! Чуствам се с крила. Вярно, не много големи и с не голям размах. Някак си като спънат кон се чуствам. Искам да бягам ама току направя две-три крачки и после се спирам. Мда, тя не знае. Трудно ми е да предам и обясня всичко това. Особено пък на нея. Особено на приятел дето го няма. Даже е трудно да го предам на себе си...
Раздвоен съм какво трябва да направя. Ето и за това сигурно ме е срам - защото не мога да взема решение. А от това решение зависи моя си живот. А, дали не зависи и живота на още един човек. Дали, ако споделя ще я направя щастлива? Дали, ако споделя ще ми отговори със същото? Ето, от това ме е срам и за това се чуствам слаб. От неизвестното. Но от друга страна пък се чуствам добре. Ебахти обърканото чуство е това лщбовта. Явно съм забравил какво е, или пък никога не съм знаел. Бил съм влюбен, познато ми е. Значи съм забравил.
Така, какво имаме до тук. Любов - срам и слабост - желание - страх и несигурност - едностранно привличане - нужда. И куп други, за които даже и не знам. Колко от тези за хубави? Любов май само. Всички други или са неприятни. Е, кво излиза - любовта като цяло е лошо чуство?
А, не. Грешен път. Любовта е много чисто нещо. Осталите чуства са защото не е споделена. Ако се окаже, че дори и след стъпките, които човек направи си остава несподелена - е тогава е найстина лошо. Поне за този, който я чуства.
Добре, втори опит за извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват. Ммммм, а сега де. Защо тогава аз не се чуствам красим и добре? Айде, обратно към извод едно. Защото е несподелено. Ами, сподели я бе, тъпак. Ми, страх ме е.
Допълнение към извод две, или пък краен извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват, но става нещо много лошо за човек, ако не е споделена. А, защо не е споделена? Защото човека отсреща просто не чуства същото. И не, няма нужда да си насочваме агресията, ако отсреща няма същото. Не може пък винаги да печелим. И, вариант две - защото ти глупецо мълчиш като бит гъз.
Така, излиза, че: ЛЮБОВТА Е НЕЩО КРАСИВО И ЧИСТО, КОЕТО ХОРАТА ИЗПИТВАТ, НО СТАВА НЕЩО ЛОШО ЗА ЧОВЕК АКО Н Е СПОДЕЛЕНА, ЗАЩОТО ТОЙ Е ГЛУПАК И МЪЛЧИ. Тук не включваме другия вариант - човека дане чуства същото. Защото ако си мълча, няма да разбера и ще се измъчвам още повече.
Та, аз ще съм страхливец и глупак и че се самонаказвам и депресирам защото ме е страх да кажа какво чуствам? Или ще кажа какво чуствам с риск да се почуствам стъпкан, прегазен, пребит, сам, депресиран и т.н.?
Ми, не знам все още. Може би, няма да разбера никога. Аз губя!
Животът - това е една малка кухня, където ние се подготвяме едно ястие, наречено щастие. В тази кухня, ние сме си главни готвачи, ние сами решаваме какви съставки да добавяме към нашата храна. Важно е да се помни, че няма универсална рецепта, така че да се получи, трябва постоянно да се опитва нещо ново ... И може би след това - ще получим желаната. - Пол Бокюз (не е дословно)
Много труден избор за края на тоя пост :) И все пак, май е подходящо: цък
П.С. А, да и чуството удря яко и изневиделица (поне в случая).
За сега мога да го кажа само тук: Обичам те!
събота, 30 януари 2016 г.
Out of the dark ...
Йей!
Много е готино да има едно такова място, за което човек се сеща рядко. Ама се сеща ;)
Много съм далеч от мисълта, че това тук някой въобще го следи. Толкова време мина от както някой го следеше всъщност.
Та днешната случка е по-скоро измислица, но съм много сигурен, че се е случвало на много хора.
Той си отвори очите точно когато брадвата се спускаше заплашително към врата му. И не беше насред поле пълно с разчленени трупове и разхвърляни всяккаъв тип оръжия. А под топлите завивки. Всичко щеше да е перфектно ако това не беше поредния кошмар. С тъптящо сърце и плувнал в пот се огледа и през спуснатите завеси видя, че все още даже не е светло на вън. Проверка на екрана на телефона показа Понеделник - 7:07. Чудесно, час по-рано. След 10 минути и безуспешен опит да затвори очи и да открадне още малко време за дрямка той кротко стана, навлече дрехите си и се дотътри до кафе машината. Поне кафе преди работа може да помогне. Машината издаде звук подобен на задавящ се мотор на кола и просто отказа да пусне дори и малко от ценната течност в чашата. (цензура)
Добре, явно кафето щеше да е в офиса. Поръчка на такси. Шофьор, който се оплаква от всичко и всички. Целия му свят е крив и най-вече жена му. Нямаше нужда да слуша за проблемите на други, но беше неизбежно. Добре, вече на спокойно в офиса. И пак шум на задавена кола и машината за кафе пуска нещо, което е близо до кафе - ама не точно. Побеснял, намусен, депресиран и доста заядлив си сяда на бюрото. Слушалки в ушите, агресивна музика.
Потупване по рамото от колега, "добро утро". Усмивка на симпатична колежка. Мейл, в който пише похвала. Колега с покана за по цигара. Обсъждане на почивката. Сядане обратно на бюрото и вече по-приятна музика. И така един зле започнал Понеделник се развива много по-добре... а с него и седмицата. :)
-------
Мда, на бързо е. Да, кратко. И кратки изречения. Но, мили деца, това се случва постоянно на някои хора. С идеята всеки да си го представи и изживее и да си го украси във малкото и подтиснато от ежедневието съзнание.
Цък де!
Абонамент за:
Коментари (Atom)
