Притча за живота...

С треперещи пръсти посегна към ножчето. Кратък момент и го остави.
"Не мога все още, искам да го направя както трябва. С тази трепереща ръка няма да успея". Още една глътка от енергийната напитка. Беше си купил 3 такива с идеята, че те забързват метаболизма и кръвообращението и кръвта ще се иточи по-бързо от тялото му. Тази кръв, която захранваше болното му сърце. Сърце, което биеше и обичаше без резултат. Обич без насрещни чуства. Чуства, които го заслепяваха. Слепота, която болеше. И болка, която убиваше. Толкова болеше тази любов. Винаги си бе мислел, че няма да прибегне до такива крайни мерки, но просто не можеше да живее с тази болка. "Любовта идва и си отива" казваха хората, но тази не си отиде. Чака с дни, с месеци, но любовта си оставаше да тлее в него. Понякога на по-заден план, заради дневни задачи, а понякога на по-преден план. Излизайки от сенките на съзнанието му заради спомени, песен, нещо видяно или просто мирис на парфюм едва доловен от някое момиче на улицата. Всичко му напомняше на нея и всичко беше нея. Не беше споделена любов, тя си имаше друг.
И в тази тривиална история той беше излишния. Беше стигнал далеч в познанството си с нея. Бяха се сприятелили. Не от този тип приятелство, най-доброто и чисто, но приятелство до там, че да могат да си споделят. Страхът в него беше победил и той криеше чуствата си толкова умело, че съумяваше да ползва този похват за всичко. А болката беше голяма. И нарастваше постоянно като снежна топка търкулнала се по байр надолу.
Всеки път я изслушваше, даваше съвет, опитвайки се да е максимално непредубеден. А, след това се чудеше дали е постъпил добре. Последната глътка от последното кенче от напитката остави горчив вкус у него. Същия вкус с вкуса оставен не само в устата му когато тя му показваше снимки. О, колко щастлива изглеждаше и как сияеше. Как трепетно пишеше съобщения и как гласа й трептеше като говореше с него по телефона. Всеки път това беше мъчение за него, но заради нейно добро го изтрайваше от начало до край. Имаше чуство, че за нея съветите и приятелството им е важно. Но, не искаше това. По дяволите, не искаше това! Искаше нея, и световете им да са едно. Това чуство на искрена и чиста любов, което изпитваше толкова болеше.
Напомнянията, че ще отмине и самозалъгването, че това е може би само моментно увлечение не помагаха вече. Прехвърлянията на варианти и мисли от рода на "какво, ако?" също не помагаха. "Какво, ако споделя с нея какво чуствам? Какво, ако или като не ми отговори със същото, ще умра от срам? Какво, ако или като отговори със същото? Ако отговори със същото, как ще е? Какво, ако отговори със същото ще стане?" Вариантите бяха хиляди, колкото са звездите по небето. Същите звезди, които бяха съзерцавали заедно толкова много пъти, говорейки си за живота или дори за малки неща като музика, книги, филми. Сънищата за нея вече не помагаха също. Нищо не помагаше. Чуството беше по-силно от него, но болката беше по силна от чуството.
Пак посегна към ножчето. Този път с малко по-здрава и нетрепереща ръка. Не искаше да тежи на никой и беше взел всички мерки - гол и без срам, вана пълна със приятно гореща вода. От топлината кръвоносните съдове се разширяват, така, че и това щеше да спомогне за по-бързото настъпване на мрака. Даже се беше погрижил за бележка. "Обичам я, но не можем да сме заедно. Няма виновни, най-малкото тя. Съжалявам, но не мога да живея повече така. Вземам лесния избор. Това е самоубийство, не търсете други виновни." - кратко и ясно. Бележката беше оставена пред огледалото в същата тази баня, която щеше да се превърне в последното място, където ще съществува. Беше пуснал музика на телефона си, който беше опрян на стената и лежеше безучастно на рамката на ваната.. Не искаше да се депресира повече, а и едва ли можеше. За това звучеше радио. Бе предпочел в последните си минути да слуша каквото му пуснат.
Колкото повече мислеше и прехвърляше вариантите през главата си, толкова повече отлагаше. Сякаш последната искрица на надежда и жажда за живот го спираше. И точно когато искрицата започваше да става все по-голяма светлина биваше угасяна от тъмните варианти. А, те бяха повече от светлите. С бързо движение взе ножчето и първо го прокара по дължината на дясната си ръка. След това го прехвърли в нея и със същото движение го прекара по лявата. След това го остави да падне на земята. Положи ръцете си на рамката на ваната и зачака търпеливо. Зачуди се, че мислите му бяха изчезнали. Не мислеше за нищо, дори за нея. Спомените от живота му бавно се заличаваха със всяка вълна кръв, която сърцето му изпомпваше през правите разрези. Любима песен звучеше по радиото и посиняващите му устни едва отварящи се припяваха глухо. Слабостта надделяваше и тялото му е отпускаше все повече. Присвития крак се опъна и се зае мястото си до другия. Двете мисли, които бяха в главата му бяха свързани с въпросте, които винаги са му били интересни. Дали душата тежи 21 грама, като във филма и тялото му ще олекне толкова. И дали ще види светлина. Опита се да изгони втората, така като това беше самоубийство а този горе не обичаше такива като него. Не, че беше вярващ, но не можеше да няма никого там горе.
Ето, сега всичко ще свърши. Всеки момент. Сега, и всичко ще бъде минало. Минало и бледа следа и сянка на случките и чуствата, които боляха толкова. Сърцето му се свиваше от болка - но тя си отиваше със кръвта, която се лееше от вече посиняващите вени. Някак небрежно погледна телефона и осъна, че радиото не се чуваше. Вместо това на дисплея се виждаше индикация за входящо повикване. Беше тя. Странно, но по това време нямаше как тя да му звъни. Още повече, че плана й беше да са някъде с любимия. Реши, че загасващото му съзнание си прави номера. Очите му почти се затварява под напора на съня. Сякаш беше минал час и радиото пак спря и телефона избипка за получено съобщение. Съобщението се виждаше и от любопитство, той положи големи усилия за да си отвори очите и да го прочете. Беше от нея и гласеше "Липсваш ми, обади ми се. Имам нужда да поговорим. Разделихме се!"
Кръвта беше изтекла неумолимо. Посивелите устни без звук промълвиха "Обичам те!" и клепачите му се отпуснаха като завеса след поредния спектакъл...
А, някъде там в ноща тя се надяваше да получи отговор...
---------------------------------------------
И една притча, която някой ми разказа много отдавна. Поучителна, стига човек да иска да слуша. Бизнесмен решил да се самоубие. Бизнеса не вървял, банките го гонели за кредити, отношенията със жена му не вървели, заради нервите в работата.
Подкрал той колата си и стигнал до една поляна. Насред поляната имало едно вековно дърво и той решил, че ще е чудесно място за да сложи край на вивота си.
Излязал от колата, взел въжето от багажника. Отишал до дървото, провиснал въжето през дебел клон. Качил се на един камък и сложил примката около врата си. Точно преди да скочи от камъка и да прекърши врата си, чул дрезгав глас.
- Ей, момече! Какво правиш?
Спрял се човка и погледна през рамо. Видял стар падар и стадо овце около него. Подпрян падаря на тоягата си го гледал с любопитство.
- Искам да се самоубия, дядо. Остави ме и си върви по пътя - отговорил той.
- Я слез от тоя камък и ми разкажи.
Слязал нашия герой от камъка, мислейки си, че 5 минути не са от значение.
- Бизнеса ми не върви, дядо. С жена ми, която много обичам се караме и за най-малкото заради нервите и лошите неща, които ме следват постоянно. Детето беше болно и аз не можах да съм до него заради това. Затънал съм в дългове и банките ме гонят постоянно. Партньорите ми се готвят да ми отнемат бизнеса и прехраната. Не ми дават мира - със насълзени очи обяснил той.
- Не прави глупости, момче. Прибери се у дома. Говори с жена си, погали детето си. Легни и се наспи. Почини си. Няма винаги да е така. Бизнесмена си помислил. Почесал се умно по темето. Кимнал и си тръгнал. Осъзнал какво щял да направи и оставил въжето да виси там.
Прибрал се у дома, целунал жена си и се усмихнал. Отишъл в детската стая и погалил сина си по главичката. А, то в съня си се усмихнало. Легнал си и гушнал жена силно и искрено. На сутринта секретарката му съобщила, че една от банките е отпуснала финансиране. По-късно същия ден партньорите му говорели по друг начин с него. Вечерта сина му бил по-добре а жена му сияела. След месец живота му тръгнал много по-добре. След три нямало и помен от лошите неща. Всичко било чудесно.
Решил той да отиде на мястото където щял да сложи край на живота си и да благодари на стареца задето го отказал от смъртта. Когато стигнал слязал от колата и започнал да се оглежда. Видял стареца на близо и отишал до него.
- Дядо, аз исках да умра. Но ти ме отказа. Искам да ти се отплатя. Кажи какво искаш - пари, ново стадо, къща? Мога да ти дам много неща за да ти се отплатя.
Дядото го погледнал па сбърчил вежди и с благ глас му казал:
- Момче, ти нищо не си разбрал. Аз ти каза, че няма да е все така ...


Та поуката май излиза, че е една, мили деца:
НЕ МОЖЕ ВСЕ ДА Е ЗЛЕ. БЪДЕТЕ ОПТИМИСТИ!!!
(ама много съм добър да давам съвети дето аз не следвам) :)

Традицията си я знаете: цък (Alex Boye ft. Alisha Popat & Lemarti - The Lion King OST - "Circle of Life")