Лошото = добро (ама не винаги)

На бързо сглобено и пресъздадено. Истинска история на която днес гледат хората преживяли я с усмивка.

Трепетно пръстите й пишеха по екрана на телефон. "Къде си?", "Обади ми се...", "Имам нужда от теб!"... Но, така отговора не идваше. Постоянно се взираже в малкия екран поне да види знак че се пише нещо отсреща. Лошото бе, че съобщенията се доставяха, а отговор все така нямаше. Продължителния свободен сигнал и накрая женския глас, че абоната не отговаря също я плашеха много. Какви ли не тъмни и депресивни мисли минаваха през главата и сърцето й - и всички започваха с "Ами ако..." И последните думи, които все още ехтяха около нея - "Ще мина довечера, изчакай ме, искам да поговорим." Толкова тежко и сериозно звучаха. Секундите се нижеха толкова бавно все едно времето беше спряло. И пак същите думи на екрана. И пак нищо отсреща. Тежките мисли завзеха съвсем цялото и същество. Толкова запълниха всяка пора на тялото й, че даже и сълзите спряха. Болката се превърна във физическа. Спомените се завъртяха - добри и лоши. Думи изказани и неизказани. Чуства минали и болки простени. А болката се засилваше...

Той бързаше за да може да стигне докато магазина все още работи. Едрите капки дъжд го жибаха в лицето като бич на робовладелец. Но нямаше време да им обръща внимание. Връхлетя вътре 5 минути преди края на работното време. Мамка му, цял ден работа - даже и след края на работното време не можа да се измъкне навреме. На всичкото отгоре си забрави телефона и ключовете за колата на бюрото - но нямаше време да се връща. Охраната - силно момченце с навъсен поглед го погледна. Репликата "Аз, само за да купя нещо." му отвори пътя за вътрешността на магазина. Млада госпожица с красив маникюр го посрещна и с грациозно движение го покани пред витрината. Извади една малка кутийка и я отвори. "Прстена, който поръчахте. Изцяло следвахме вашия дизайн. И сме написали посланието, което поискахте от вътрешната страна. Нашия майстор бижутер, който работи по това малко бижу сподели, че е уникално красив и с радост го е направил." Последва бързо и припряно плащане и благодарности и веднага към първото такси и вкъщи. Тя сигурно вече го чакаше. Щеше да е страхотна изненада.

Лежейки и без сили дори да се привие от болка, поглеждайки телефона тя се отдаваже на болката. Отговор няма, надежда няма. Най-лошите и тъмни мисли я бяха завзели.

Няма ключ. Ще се наложи да звъни. Но главната изненада оставаше. Едно натискане на звънеца. След секунди - нищо. Второ натискане - пак нищо. Обвзеха го лоши мисли. Дали пък ... Не, няма начин. Сигурно не чува. Или е в банята. Или телевизора е увеличен. По-силно чукане по вратата.

Като че ли от далеч се дочу чукане. После още един път. Това беше - страшния съд. Сега щеше да чуе нещото, което щеше да я убие. С очи пълни със сълзи, натежало сърце и влачейки крайници тя отвори врата.

Със сълзи в очите и надежди в сърцето, падайки на коляно и отваряйки малката кутийка той промълви "Обичам те, ще се омъжиш ли за мен?" Със сълзи в очите и спокойно сърце, падайки на колене и отваряйки ръце за прегръдка тя промълви "Обичам те, да!"

Та, мили деца, не мислете винаги най-лошото, защото то може да се окаже най-доброто. Да, малко оптимистично за мен, но деня е такъв ;) И по традиция - цък