Хаотично ... или спомени без заглавие

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: АКО СИ ТУК С НАГЛАСА ДА ЧЕТЕШ НЕЩО КРАСИВО, РОЗОВО И ХУБАВО - ТОЧНО ТОЗИ ПОСТ НЕ Е ЗА ТЕБ!

Днес си отиде един много важен човек за мен. Тя се казваше Галя и ми бе най-добрия приятел.
Обикновено болката на хората е незначителна за други хора - това е нормално. Не колкото и да плача, бия стената или да се депресирам, не отминава. А тук мога да напиша всичко. И от утре пак ще надяна пропуканата маска, която ме пази от света и металото-невидимка, което ме прави невидим. Но днес и сега ще споделя Галя.
Тя беше красива жена. В повечето случаи усмихната. Много често избухваше срещу нещо или някои, но и често беше тиха лудост. Човек с много широк мироглед и много знания в красивата главица. Голямо сърце в, което имаше място за двете и кучета, та чак до рибката, която гледаше на бюрото си. Държеше на приятелите си, на семейството си но и на себе си. Егоизмът беше чуждо нещо за нея и се водеше от принципи като "Хвърляй зад теб за да има пред теб.", "Всичко, което имам е на всички, но всичко, което давам е само мое" и т.н.
Въпреки, че живеем на 2000 километра един от друг, тя беше като звезда за мен - не я виждах често, но знаех, че я има. Че дори и смс да напиша посред нощ - той ще бъде видян и ще му бъде отговорено - точно както трябва без лъжи. Чувахме се онлайн поне един път в седмицата - ей така, да си разкажем. Пращахме си мейли понякога с пейзажи, картинки или вицове. И бяхме се разбрали тези мейли да ги трием - за да остане спомен така както го поним за момента. Когато си дойдеше прекарвахме по поне един ден заедно - като малките деца.
Когато се омъжи искаше да съм кум - беше чудесна сватба. Нейният съпруг Бранд ми пишеше като имаха проблеми, което се случваше много рядко да ми иска съвет. А дъщеричката им, или малката принцеса, както я наричам - едно такова хлапе с рижаха косичка и едни зелени очи ми казваше тате. Това идваше от Галя. Тя ме наричаше така. Тя беше сираче и докато не се срещнахме не бе имала много приятели. Света ни събра и от тогава ми викаше тате. Опираше се на мен, когато имаше нужда. Търсеше ме когато има нужда и си говорехме. Помагахме си.
Помня когато й показах картинка на татуйровката, която искам да си направя. Тя ме погледна с едни такива сини очи и ми каза: "Пич, ако си направиш това, няма да ти викам тате вече, а боже!" и прихна във смях. Беше се заела да я преправя, за да е уникална. Така и няма да я видя преправена. "Направи си я след 2 години за да съм там и да ти държа ръчичката като ревеш от иглата!" и пак избухнахме във смях. Това беше преди 2 години. И тази години щях да я направя.
Помня когато живота я сдъфка и изплю и в същия момент се случи същото с мен. След алкохола и глупостите, които свършихме заедно - което, между впрочем не помогна, се вдигнахме и отидохме на палатка за 2 вечери. А с лула в устата и слушалки в ушите, а тя цигара от цигара и слушалки в ушите. Бяхме състави плейлиста от 5 часа музика и я пуснахме заедно, така, че да слушаме една и съща песен. Само се местехме от удобните места до огъня в палатката. През цялото време слушахме музика, не говорехме и само се поглеждахме, кимахме разбиращо и пак продължавахме да лежим заедно блеейки в небето и пейзажа около нас. Отвреме навреме се сръчквахме или потупвахме.
Когато излизахме хората ни бъркаха за двойка, която е заедно от много време, защото или се лигавехме или седяхме много близо един до друг. Веднаж даже се бихме заедно. Беше забавно докато тя не отнесе един юмрук. От там нататък историята ще замълчи.
Понякога, когато ми давеше някой съвет или ми се караше за някоя глупост, която съм свършил и казвах "Добре, мамо!". Много ми се дразнеше но минаваше след има няма минута.
Много се опасяваше дали не злоупотребява с приятелството ни като ми искаше безброй съвети и искаше да говорим. Не, Галя, никога не си и никога нямаше да злоупотребиш.
И двамата сме големи фенове на Dead Can Dance. Помня когато гледахме Baraka и Samsara заедно. След двата филма тя се объна към мен. Целуна ме толкова силно и нежно - но не по онзи начик когато човек целува любимия си а по много различен начин. Хвана главата ми между ръцете си, погледна ми и ми каза: "Чуствал ли си болката на друг? Виждал ли си дори и една сълза в очите на дете или човек? Давал ли си дори и когато да нямаш на някого? Радвал ли си се с другите, дори и когато не можеш? Мечтал ли си нещо найстина красиво, че да ти подскача сърцето от вълнение? Изпитвал ли си болка толкова силна, че да не ти се живее?". Докато я гледах в очите неспособен да помръдна от въпросите тя кимна срещу мен и каза "Да. Аз знам и още много неща знам. Не ми отговаряй. Ти си човек". Никога повече не говорихме за това.
Качихме се на мотори заедно. Първото ни каране беше заедно.
Миналото лято когато беше тук се видяхме във Варна. Ерика, малката принцеса щъкаше около нас тримата. Аз и Бранд държахме по една бира в ръцете си и си говорехме. Галя пък вървеше една крачка зад нас и въздишаше отвреме навреме. В един момент се приближи до нас, прегърна ни и двамата, целуна ни по бузите и каза "Двамата мъже, които обичам най-много на света" а в следващия момент Ерика се приближи и каза нещо, което ми бе преведено "и аз и аз". После ме хвана за ръка и превода беше "Щом мама не те пуска, и аз няма да те пусна". 4 дни изкрахме заедно. И на отиване се разбрахме тази година да отидем до Гърция - аз да си направя татуйровката, а тя да донарисува нейната.
Толкова много неща мога да разкажа за това приятелство. Сега го няма - още един човек с когото можех да говоря без да крия си отиде. Но, аз ще продължа да ти говоря, Галя. Ще те пусна да си отидеш и ще ме боли. Но както сме си говорили, когато един ден, някога един от нас умре, другия не трябва да го забравя. Трябва да го пусне, а не да се вкопчи.
Липсваш ми вече! Няма да дойда на разпръскването на праха ти - това беше твое желание. Надявам се Бранд и Ерика да знаят, че винаги когато искат могат да говорят с мен. Ти знаеш, че ако има нещо ще им помогна и ще се грижа за тях.
Обичам те! Няма да те забравя и ще живееш там някъде вътре в мен. А, толкова много неща имаше да изживеем и да споделим и да говорим. А, когато се срещнем там някъде, ще седнем и ще си говорим цяла вечност.
Днес една част от моето сърце и душа беше откъсната без време. Искам да те прегърна пак и да си говорим.
Боли ме! Чуствам се като дете, което го страх. Само в парка и лампите гаснат една след друга. Най-големите ми кошмари идват, а аз съм със сковани крака и не мога да мръдна.
Не знам с коя песен да завърша този пост. Може би, с една от любимите ни песни?

Късам тази част от мен и ще я положа заедно с теб във времето за да помня!
R.I.P. (цък)