Деня на страшния съд... или малко остана

И не, това не е религиозен пост. Май се явява поредната изповед. От както я няма Галя изгубих и последния човек с когото можех истински да говоря и да споделям.
Започнах да губя хора от борбата със живота рано. До тук за 17 години са 12 човека...И още много връзки с хора загубих...
Не искам да губя хора повече. Искам да имам хора до себе си. Предполагам това е едно от нещата, които иска всеки.
Напоследък искам да имам един конкретен човек до мен. Но още не се е случило. И не знам дали ще се случи.
Опитах се да се погледна отстрани. Толкова ли е смешно найстина. Голям и уж зрял човек, с разума и акъла си, средно интелигентен (или пък много интелигентен ;)), а се страхува като малко дете да признае на някого, че го обича.
Но, и това ще стане. По един или друг начин. А, за това какво ще се получи - никой нищо не знае.
Обичайте хората около себе си, по какъвто и да е начин. Нали за това казват, че любовта ще спаси човечеството?
цък

Завещание ... или какво искам да кажа на света (част 1 - още много ще последват)

Kansas - Carry On My Wayward Son (цък)
И пак стаята е тъмна. Паля следващата цигара и надигам бутилката с бира. Ех, каква хубава бира. Бях решил да гледам сериал. Но се сетих незнайно от къде за нещо, което бях писал отдавна - ПОНЕДЕЛНИК, ЮЛИ 20, 2009. Цели 7 години...Ако някога имам син пак това ще му кажа - цък
Animals - The House Of The Rising Sun (цък)
Та седя си аз, пуша си кротко и чета кво съм писал. Хората възпитават децата си по различни начини - без значение дали са момичета или момчета. Ценностната система на всеки човек е различна очевидно. Но в основата на всяка са едни няколко принципи, които не се променят (или поне така ми се иска да мисля). Едни приципи, които водят човека и го изкачват по стълбицата към човечността, към съществуването и към това да се чуства малко по-добре.
Led Zeppelin - Stairway to Heaven (цък)
По тази стълбица се изкачва човек не само от тези неща, но и като бива побутван от всички около него. Но той може и да не се изкачва. Може и да слиза. Избора, разбира се, винаги е на самия човек. Голяма роля имат родителите в това движение по стълбицата. Под родители нямам предвид само биологични. И това трябва да е ясно на всеки. Една майка, е способна да прости всичко. Една майка е способна да даде такъва съвети, толкова ценни и чисти. Един баща може да помогне за всичко. И един баща може та даде на детето си такива криле, дори и по-долеми от тези на ангел.
John Lennon - Imagine (цък)
Ако мога да кажа всичко, което искам като съвети на хората или на бъдещите си деца, как биха изглеждали те. Много близки биха били до съветите и мислите от религии и от начини на живот на различни групи хора. Но все пак:
- Не се обвързвайте с предмети, мили хора. Предмета някой ден няма да го има, и вие не може да го имате за винаги. Предмета не може да ви отговори със същото.
- Докато сте живи рая и ада са две неща, които вие сами си правите. Или разбира се с помощта или "помощта" на хората около вас. И от двете се излиза лесно или трудно. Понякога може да се получи, че там ви е комфортно, защото просто в момента така се чуствате. Не го правете, полза никому.
- Депресията, негативизма, омразата, както и повечето негативни чуства са комфортни и ще ви карат да се чуствате много добре понякога. Но те не са чуства, които трябва да изпитвате постоянно и да се държите в тях. Колкото повече седите в тези бездни - толкова по-трудно ще излезете
Aerosmith - Dream On (цък)
- Мечтайте и сънувайте хубави неща. Но, не прекалявайте, защото това носи също комфорт, които става измамен. Просто не живейте в мечтите и сънищара. Което, разбира се не значи да сте прекалени песимисти или оптимисти. Не значи и да сте пълни реалисти. Тази точка баланс между всички тези е много трудно за намиране и особено на запазване.
- Каквото и да ви казвайте дръжте се с приятелите си както вие го чуствате. Приятелите, особено тези истинските са нещо, което остава за винаги. Дръжте се за тях, никой не може да ви ги отнеме. А, този, който се опита да ви ги отнеме или да ви отдели от тях не ви прави добро. Не го мразете, а му обяснете. Ако е човек ще разбере. Истинските приятели ще ви дават само хубави неща (в много от случаите), давайте им и вие.
Queen - Friends Will Be Friends (цък)
- Говорете с хората. Бъдете отворени. Не бъдете затворени. Не се знае какво изпускате. Това важи не само за хората, но и за нещата около нас. Докато си блееш в телефона или седиш затворен вкъщи не се знае колко неща може да изпуснеш. А хубавите неща и хубавите хора са навсякъде около нас.
- Забавлявайте се така, както ви харесва. Ако намерите луди, които да се забавляват с вас - още по-добре.
Rolling Stones- Sympathy for the Devil (цък)
- Забравяйте лошите и горзни неща. Помнете хубавите и красивите.
- Без значение дали са ви близки или не, дръжте се с хората, както бихте искали те да се държат с вас.
Jefferson Airplane - Somebody to love (цък)
- Обичайте! (няма да слагам обяснения на това :))

Още имам какво да завещая, но нека е малко по малко. :)
Всички песнички са с текстовете - чудесни песни и хубави текстове.
Айде и една за края на част 1. Да се надяваме, че ще има още много части -> Journey - Don't Stop Believin' (цък)


P.S. Оставте някакъв коментар поне да се не се почуствам луд, че си водя монолог ;) (знам, че сте поне 3-4). Благодаря. А, ако не искате да оставяте, следващия път като се видим с някой от вас, ще ми е приятно да поговорим.

Хаотично ... или спомени без заглавие

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: АКО СИ ТУК С НАГЛАСА ДА ЧЕТЕШ НЕЩО КРАСИВО, РОЗОВО И ХУБАВО - ТОЧНО ТОЗИ ПОСТ НЕ Е ЗА ТЕБ!

Днес си отиде един много важен човек за мен. Тя се казваше Галя и ми бе най-добрия приятел.
Обикновено болката на хората е незначителна за други хора - това е нормално. Не колкото и да плача, бия стената или да се депресирам, не отминава. А тук мога да напиша всичко. И от утре пак ще надяна пропуканата маска, която ме пази от света и металото-невидимка, което ме прави невидим. Но днес и сега ще споделя Галя.
Тя беше красива жена. В повечето случаи усмихната. Много често избухваше срещу нещо или някои, но и често беше тиха лудост. Човек с много широк мироглед и много знания в красивата главица. Голямо сърце в, което имаше място за двете и кучета, та чак до рибката, която гледаше на бюрото си. Държеше на приятелите си, на семейството си но и на себе си. Егоизмът беше чуждо нещо за нея и се водеше от принципи като "Хвърляй зад теб за да има пред теб.", "Всичко, което имам е на всички, но всичко, което давам е само мое" и т.н.
Въпреки, че живеем на 2000 километра един от друг, тя беше като звезда за мен - не я виждах често, но знаех, че я има. Че дори и смс да напиша посред нощ - той ще бъде видян и ще му бъде отговорено - точно както трябва без лъжи. Чувахме се онлайн поне един път в седмицата - ей така, да си разкажем. Пращахме си мейли понякога с пейзажи, картинки или вицове. И бяхме се разбрали тези мейли да ги трием - за да остане спомен така както го поним за момента. Когато си дойдеше прекарвахме по поне един ден заедно - като малките деца.
Когато се омъжи искаше да съм кум - беше чудесна сватба. Нейният съпруг Бранд ми пишеше като имаха проблеми, което се случваше много рядко да ми иска съвет. А дъщеричката им, или малката принцеса, както я наричам - едно такова хлапе с рижаха косичка и едни зелени очи ми казваше тате. Това идваше от Галя. Тя ме наричаше така. Тя беше сираче и докато не се срещнахме не бе имала много приятели. Света ни събра и от тогава ми викаше тате. Опираше се на мен, когато имаше нужда. Търсеше ме когато има нужда и си говорехме. Помагахме си.
Помня когато й показах картинка на татуйровката, която искам да си направя. Тя ме погледна с едни такива сини очи и ми каза: "Пич, ако си направиш това, няма да ти викам тате вече, а боже!" и прихна във смях. Беше се заела да я преправя, за да е уникална. Така и няма да я видя преправена. "Направи си я след 2 години за да съм там и да ти държа ръчичката като ревеш от иглата!" и пак избухнахме във смях. Това беше преди 2 години. И тази години щях да я направя.
Помня когато живота я сдъфка и изплю и в същия момент се случи същото с мен. След алкохола и глупостите, които свършихме заедно - което, между впрочем не помогна, се вдигнахме и отидохме на палатка за 2 вечери. А с лула в устата и слушалки в ушите, а тя цигара от цигара и слушалки в ушите. Бяхме състави плейлиста от 5 часа музика и я пуснахме заедно, така, че да слушаме една и съща песен. Само се местехме от удобните места до огъня в палатката. През цялото време слушахме музика, не говорехме и само се поглеждахме, кимахме разбиращо и пак продължавахме да лежим заедно блеейки в небето и пейзажа около нас. Отвреме навреме се сръчквахме или потупвахме.
Когато излизахме хората ни бъркаха за двойка, която е заедно от много време, защото или се лигавехме или седяхме много близо един до друг. Веднаж даже се бихме заедно. Беше забавно докато тя не отнесе един юмрук. От там нататък историята ще замълчи.
Понякога, когато ми давеше някой съвет или ми се караше за някоя глупост, която съм свършил и казвах "Добре, мамо!". Много ми се дразнеше но минаваше след има няма минута.
Много се опасяваше дали не злоупотребява с приятелството ни като ми искаше безброй съвети и искаше да говорим. Не, Галя, никога не си и никога нямаше да злоупотребиш.
И двамата сме големи фенове на Dead Can Dance. Помня когато гледахме Baraka и Samsara заедно. След двата филма тя се объна към мен. Целуна ме толкова силно и нежно - но не по онзи начик когато човек целува любимия си а по много различен начин. Хвана главата ми между ръцете си, погледна ми и ми каза: "Чуствал ли си болката на друг? Виждал ли си дори и една сълза в очите на дете или човек? Давал ли си дори и когато да нямаш на някого? Радвал ли си се с другите, дори и когато не можеш? Мечтал ли си нещо найстина красиво, че да ти подскача сърцето от вълнение? Изпитвал ли си болка толкова силна, че да не ти се живее?". Докато я гледах в очите неспособен да помръдна от въпросите тя кимна срещу мен и каза "Да. Аз знам и още много неща знам. Не ми отговаряй. Ти си човек". Никога повече не говорихме за това.
Качихме се на мотори заедно. Първото ни каране беше заедно.
Миналото лято когато беше тук се видяхме във Варна. Ерика, малката принцеса щъкаше около нас тримата. Аз и Бранд държахме по една бира в ръцете си и си говорехме. Галя пък вървеше една крачка зад нас и въздишаше отвреме навреме. В един момент се приближи до нас, прегърна ни и двамата, целуна ни по бузите и каза "Двамата мъже, които обичам най-много на света" а в следващия момент Ерика се приближи и каза нещо, което ми бе преведено "и аз и аз". После ме хвана за ръка и превода беше "Щом мама не те пуска, и аз няма да те пусна". 4 дни изкрахме заедно. И на отиване се разбрахме тази година да отидем до Гърция - аз да си направя татуйровката, а тя да донарисува нейната.
Толкова много неща мога да разкажа за това приятелство. Сега го няма - още един човек с когото можех да говоря без да крия си отиде. Но, аз ще продължа да ти говоря, Галя. Ще те пусна да си отидеш и ще ме боли. Но както сме си говорили, когато един ден, някога един от нас умре, другия не трябва да го забравя. Трябва да го пусне, а не да се вкопчи.
Липсваш ми вече! Няма да дойда на разпръскването на праха ти - това беше твое желание. Надявам се Бранд и Ерика да знаят, че винаги когато искат могат да говорят с мен. Ти знаеш, че ако има нещо ще им помогна и ще се грижа за тях.
Обичам те! Няма да те забравя и ще живееш там някъде вътре в мен. А, толкова много неща имаше да изживеем и да споделим и да говорим. А, когато се срещнем там някъде, ще седнем и ще си говорим цяла вечност.
Днес една част от моето сърце и душа беше откъсната без време. Искам да те прегърна пак и да си говорим.
Боли ме! Чуствам се като дете, което го страх. Само в парка и лампите гаснат една след друга. Най-големите ми кошмари идват, а аз съм със сковани крака и не мога да мръдна.
Не знам с коя песен да завърша този пост. Може би, с една от любимите ни песни?

Късам тази част от мен и ще я положа заедно с теб във времето за да помня!
R.I.P. (цък)

Изповед на чуствата. Част 2

Днес ще разгледаме едно чуство, което много хора казват, че изпитват. Но реално според мен не е така.
Омраза.
Според определението на омраза в уикипедиа:
Омразата е отрицателна емоция, интензивно чувство на антипатия, отвращение или враждебност към нещо или някой, чието зло се желае. Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази. На нея се гледа като на антипод на любовта. Според Речника по психоанализа на Робърт Шемама, омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“.
До тук на всички ни е ясно, че омразата е отрицателна емоция. Но, понякога може да е и движеща емоция. Нещо което движи човека е положително, защото не оставаш някъде там. Значи омразата е и положителна емоция? Значи стигаме до това към или на къде те свижи тази емоция. Много хора използват съзнателно или не омразата за да се движат на някъде. От опит мога да кажа, че ако човек използва омразата да се движи, много е загазил.
Ако разгледаме малко по-натам определението - ... зло се желае. Ех това зло, ех това понятие. Какво е зло? Кой определя кое е зло и кое не? Ама, дали найстина това е зло според другите? А сега де. Много въпроси и повечето са с индивидуален отговор. Аз искам някой да ме остави на мира и да не се занимава с мен. Ама не го мразя, най-малкото пък му желая злото. Зло е да убиеш - но има случаи в, които човек е по-добре да е мъртав от колкото да е зеленчук - казва му се евтаназия. Това, не е защото мразиш човека или му жалаеш злото. Напротив това е защото го обичаш много.
"Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази." - избегне, спре или (евентуално) спре добре, ама чак пък да унищожиш. Унищожаването, погубването, убиването - ми не всички това е от омразата към обекта на омразата. Иначе по света щеше да има доста убийци.
Не нея се гледа като антипод на любовта - добре, до тук с това съм съгласен.
Според речника на някой си омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“. Страст - много силно казано бе, чиче. "Разрушаването" ... пак силно. И пак не съм съгласен.
Значи, какво излиза до тука - омразата е отрицателна емоция, често използвана съзнателно или не да движеща сила. Понякога тя самата носи чуство на удовлетворение, което ако човек мисли трезво и реално - не е особено хубаво и веднага започва да носи отрицателни емоции и всичките негативи след себе си. Омразата не носи зло, в чистото си значение, но носи лоши неща, емоции, чуства. Омразата носи желания и чуства противоположни на любовта и обичта. Но омразата носи и близост. В някои случаи търсиш обекта на омразата си за да ограничиш или спреш чуствата си. Сигурен съм, че ще бъда разбрах. И аз лично не съм съгласен с г-н Шемама, че омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“, защото разрушаването е нещо съвсем различно.
Например ако мразите предмет и го счупите - какво ще се случи? Ако мразите звук или музика - как ще реагирате? Или пък ако мразите някого?
Омразата е едно такова чуство, което хората използват или си го признават, но малко хора, реално мразят. Погледато от тази гледна точка - аз не мразя. По-точното е "не харесвам". Но, това какво човек харесва и не е едно строго (в повечето случаи) нещо. Нещо, което определя всеки от нас. И както казват хората - ако бяхме еднакви, нямаше да е интересно.
Малкия извод от това е, че идентичността и индивидиалността на всеки е нещо хубаво.;)
И така - не мразете, нищо хубаво не излиза в крайна сметка. А, всичко на този свят се връща.
Днес кратко. Нямам много букви под пръстите си. И ми е малко зле. Така, че до скоро!
ЦЪК (Bruce Dickinson - Road to Hell)

Притча за живота...

С треперещи пръсти посегна към ножчето. Кратък момент и го остави.
"Не мога все още, искам да го направя както трябва. С тази трепереща ръка няма да успея". Още една глътка от енергийната напитка. Беше си купил 3 такива с идеята, че те забързват метаболизма и кръвообращението и кръвта ще се иточи по-бързо от тялото му. Тази кръв, която захранваше болното му сърце. Сърце, което биеше и обичаше без резултат. Обич без насрещни чуства. Чуства, които го заслепяваха. Слепота, която болеше. И болка, която убиваше. Толкова болеше тази любов. Винаги си бе мислел, че няма да прибегне до такива крайни мерки, но просто не можеше да живее с тази болка. "Любовта идва и си отива" казваха хората, но тази не си отиде. Чака с дни, с месеци, но любовта си оставаше да тлее в него. Понякога на по-заден план, заради дневни задачи, а понякога на по-преден план. Излизайки от сенките на съзнанието му заради спомени, песен, нещо видяно или просто мирис на парфюм едва доловен от някое момиче на улицата. Всичко му напомняше на нея и всичко беше нея. Не беше споделена любов, тя си имаше друг.
И в тази тривиална история той беше излишния. Беше стигнал далеч в познанството си с нея. Бяха се сприятелили. Не от този тип приятелство, най-доброто и чисто, но приятелство до там, че да могат да си споделят. Страхът в него беше победил и той криеше чуствата си толкова умело, че съумяваше да ползва този похват за всичко. А болката беше голяма. И нарастваше постоянно като снежна топка търкулнала се по байр надолу.
Всеки път я изслушваше, даваше съвет, опитвайки се да е максимално непредубеден. А, след това се чудеше дали е постъпил добре. Последната глътка от последното кенче от напитката остави горчив вкус у него. Същия вкус с вкуса оставен не само в устата му когато тя му показваше снимки. О, колко щастлива изглеждаше и как сияеше. Как трепетно пишеше съобщения и как гласа й трептеше като говореше с него по телефона. Всеки път това беше мъчение за него, но заради нейно добро го изтрайваше от начало до край. Имаше чуство, че за нея съветите и приятелството им е важно. Но, не искаше това. По дяволите, не искаше това! Искаше нея, и световете им да са едно. Това чуство на искрена и чиста любов, което изпитваше толкова болеше.
Напомнянията, че ще отмине и самозалъгването, че това е може би само моментно увлечение не помагаха вече. Прехвърлянията на варианти и мисли от рода на "какво, ако?" също не помагаха. "Какво, ако споделя с нея какво чуствам? Какво, ако или като не ми отговори със същото, ще умра от срам? Какво, ако или като отговори със същото? Ако отговори със същото, как ще е? Какво, ако отговори със същото ще стане?" Вариантите бяха хиляди, колкото са звездите по небето. Същите звезди, които бяха съзерцавали заедно толкова много пъти, говорейки си за живота или дори за малки неща като музика, книги, филми. Сънищата за нея вече не помагаха също. Нищо не помагаше. Чуството беше по-силно от него, но болката беше по силна от чуството.
Пак посегна към ножчето. Този път с малко по-здрава и нетрепереща ръка. Не искаше да тежи на никой и беше взел всички мерки - гол и без срам, вана пълна със приятно гореща вода. От топлината кръвоносните съдове се разширяват, така, че и това щеше да спомогне за по-бързото настъпване на мрака. Даже се беше погрижил за бележка. "Обичам я, но не можем да сме заедно. Няма виновни, най-малкото тя. Съжалявам, но не мога да живея повече така. Вземам лесния избор. Това е самоубийство, не търсете други виновни." - кратко и ясно. Бележката беше оставена пред огледалото в същата тази баня, която щеше да се превърне в последното място, където ще съществува. Беше пуснал музика на телефона си, който беше опрян на стената и лежеше безучастно на рамката на ваната.. Не искаше да се депресира повече, а и едва ли можеше. За това звучеше радио. Бе предпочел в последните си минути да слуша каквото му пуснат.
Колкото повече мислеше и прехвърляше вариантите през главата си, толкова повече отлагаше. Сякаш последната искрица на надежда и жажда за живот го спираше. И точно когато искрицата започваше да става все по-голяма светлина биваше угасяна от тъмните варианти. А, те бяха повече от светлите. С бързо движение взе ножчето и първо го прокара по дължината на дясната си ръка. След това го прехвърли в нея и със същото движение го прекара по лявата. След това го остави да падне на земята. Положи ръцете си на рамката на ваната и зачака търпеливо. Зачуди се, че мислите му бяха изчезнали. Не мислеше за нищо, дори за нея. Спомените от живота му бавно се заличаваха със всяка вълна кръв, която сърцето му изпомпваше през правите разрези. Любима песен звучеше по радиото и посиняващите му устни едва отварящи се припяваха глухо. Слабостта надделяваше и тялото му е отпускаше все повече. Присвития крак се опъна и се зае мястото си до другия. Двете мисли, които бяха в главата му бяха свързани с въпросте, които винаги са му били интересни. Дали душата тежи 21 грама, като във филма и тялото му ще олекне толкова. И дали ще види светлина. Опита се да изгони втората, така като това беше самоубийство а този горе не обичаше такива като него. Не, че беше вярващ, но не можеше да няма никого там горе.
Ето, сега всичко ще свърши. Всеки момент. Сега, и всичко ще бъде минало. Минало и бледа следа и сянка на случките и чуствата, които боляха толкова. Сърцето му се свиваше от болка - но тя си отиваше със кръвта, която се лееше от вече посиняващите вени. Някак небрежно погледна телефона и осъна, че радиото не се чуваше. Вместо това на дисплея се виждаше индикация за входящо повикване. Беше тя. Странно, но по това време нямаше как тя да му звъни. Още повече, че плана й беше да са някъде с любимия. Реши, че загасващото му съзнание си прави номера. Очите му почти се затварява под напора на съня. Сякаш беше минал час и радиото пак спря и телефона избипка за получено съобщение. Съобщението се виждаше и от любопитство, той положи големи усилия за да си отвори очите и да го прочете. Беше от нея и гласеше "Липсваш ми, обади ми се. Имам нужда да поговорим. Разделихме се!"
Кръвта беше изтекла неумолимо. Посивелите устни без звук промълвиха "Обичам те!" и клепачите му се отпуснаха като завеса след поредния спектакъл...
А, някъде там в ноща тя се надяваше да получи отговор...
---------------------------------------------
И една притча, която някой ми разказа много отдавна. Поучителна, стига човек да иска да слуша. Бизнесмен решил да се самоубие. Бизнеса не вървял, банките го гонели за кредити, отношенията със жена му не вървели, заради нервите в работата.
Подкрал той колата си и стигнал до една поляна. Насред поляната имало едно вековно дърво и той решил, че ще е чудесно място за да сложи край на вивота си.
Излязал от колата, взел въжето от багажника. Отишал до дървото, провиснал въжето през дебел клон. Качил се на един камък и сложил примката около врата си. Точно преди да скочи от камъка и да прекърши врата си, чул дрезгав глас.
- Ей, момече! Какво правиш?
Спрял се човка и погледна през рамо. Видял стар падар и стадо овце около него. Подпрян падаря на тоягата си го гледал с любопитство.
- Искам да се самоубия, дядо. Остави ме и си върви по пътя - отговорил той.
- Я слез от тоя камък и ми разкажи.
Слязал нашия герой от камъка, мислейки си, че 5 минути не са от значение.
- Бизнеса ми не върви, дядо. С жена ми, която много обичам се караме и за най-малкото заради нервите и лошите неща, които ме следват постоянно. Детето беше болно и аз не можах да съм до него заради това. Затънал съм в дългове и банките ме гонят постоянно. Партньорите ми се готвят да ми отнемат бизнеса и прехраната. Не ми дават мира - със насълзени очи обяснил той.
- Не прави глупости, момче. Прибери се у дома. Говори с жена си, погали детето си. Легни и се наспи. Почини си. Няма винаги да е така. Бизнесмена си помислил. Почесал се умно по темето. Кимнал и си тръгнал. Осъзнал какво щял да направи и оставил въжето да виси там.
Прибрал се у дома, целунал жена си и се усмихнал. Отишъл в детската стая и погалил сина си по главичката. А, то в съня си се усмихнало. Легнал си и гушнал жена силно и искрено. На сутринта секретарката му съобщила, че една от банките е отпуснала финансиране. По-късно същия ден партньорите му говорели по друг начин с него. Вечерта сина му бил по-добре а жена му сияела. След месец живота му тръгнал много по-добре. След три нямало и помен от лошите неща. Всичко било чудесно.
Решил той да отиде на мястото където щял да сложи край на живота си и да благодари на стареца задето го отказал от смъртта. Когато стигнал слязал от колата и започнал да се оглежда. Видял стареца на близо и отишал до него.
- Дядо, аз исках да умра. Но ти ме отказа. Искам да ти се отплатя. Кажи какво искаш - пари, ново стадо, къща? Мога да ти дам много неща за да ти се отплатя.
Дядото го погледнал па сбърчил вежди и с благ глас му казал:
- Момче, ти нищо не си разбрал. Аз ти каза, че няма да е все така ...


Та поуката май излиза, че е една, мили деца:
НЕ МОЖЕ ВСЕ ДА Е ЗЛЕ. БЪДЕТЕ ОПТИМИСТИ!!!
(ама много съм добър да давам съвети дето аз не следвам) :)

Традицията си я знаете: цък (Alex Boye ft. Alisha Popat & Lemarti - The Lion King OST - "Circle of Life")

Наблюдаването на хората ... или какво има около нас?

Много обичам понякога да седна някъде, без значение в заведение или насред улицата и да наблюдавам хората. От такива, които са сами до такива каквито са в компания. Някой казват, че това е воаьорство ... е може, нека съм воаьор ;)
Правя го от много години, а преди това не си давах сметка, какво може да научи и да види човек докато наблюдава. Обикновено се оставям да съм само интериор или придатък към ситуациите и с времето хората свикват, че има някой там и не му обръщат внимание. Стават си малко или много по-истински. Тогава може да се видят доста неща.
Това особено много ми помогна когато работех по клубовете. Това да виждаш хората на какво се кефят, да можеш да предухадиш какво да пуснеш и на кой точно. Защото когато чуят любимата си песен неизменно хората поглеждат към източника на щастието си - т.е. този, които я е пуснал. Било то подсъзнателно или не. И тогава се чете в погледите им едно малко частие. Дори и песента да им харесва, защото ги депресира и им напомня нещо загубено. А, аз, както се оказа съм от тези хора, който обичат да правят другите щастливи. С такъв вид наблюдения съм успявал през годините да събера или разделя хора, да измегна бой, да спечеля приятел и т.н.
Мислех тук да споделя едно кратко разказче за един старец. Лятото, крайбрежен град. Стареца всеки ден изваждал едно столче, сядал пред къщата си на главната улица, запалвал лулата си и по цял ден гледал хората, дето минават. И т.н. и т.н. Един ден докато гледал се усмихнал и издъхнал. Никой не разбрал, че си е отишъл цели 2 дена. Защото той винаги бил там и хората свикнали с него. Чак когато едно куче, което стареца хранел минало покрай него и го облизало и той паднал от стола тогава разбрали. Поуката трябваше да бъде, че стареца умрял доволен от това, което вижда. Надежда за хората. И, че винаги за нас сещат с добри чуста, тези с които се държим добре. Но няма да я напиша цялата.
Вместо това искам да ви кажа, мили деца. Оглеждайте се около вас. Заради забързания живот и личните проблеми сме се затворили в себе си и изтърваме толкова много неща около нас...
По традиция: ЦЪК (Sons Of Anarchy OST- House of the Rising Son)

Трактат за изказвнето ... или защо не споделят хората?

Hype!

Таке е то, като не си писал много време, а си преживял и искаш да споделиш. Днес узнах, че видиш ли може и да се намерят читатели на тая щуротия, която си спретвам тука. Е да, понякога хората трябва да знаят за нещо за да го четат. Но пък съм много горд с 99.9% от нещата написани тук и що д ане ги видят и други хора. Ако поне малко някой от тея хора се замисли - то аз съм герой. В тоя ред на мисли обратна връзка е винаги дошла.
Напоследък със все по-малко хора мога да говоря. Ей така, да говоря, да споделям, да изживявам. И колкото и да съм убеден, че и все по-малко ще стават не мисля, че ще изчезнат. Трябва само да ги намеря. Бях критикуван, че не споделям, че пазя всичко в мен. Е, аз па открих хубав способ да изказвам някои неща. Макар, че има толкова неща неизказани в този свят, все пак нещата казни са толкова много и почти всички - и то с музика.
Не да се хваля колко широко скроен човек съм или да покажа колко много знам за музиката, ето малко примерчета. Приятелите ми от преди години биха ме разбрали много добре. Сегашните - не съм сигурен. Познатите - няма да им пука особено, а тези, които не ме познават - е, те са друга тема... :)

За да избегна прекалено дълъг пост с цитати от песни ще посоча само линкчета. Много от тях са свързани с настроения и чуства. Но в основни линии този пост си е една кратка плейлиста с чуства. :)

Ще ги разделя образно на две: Чуство, усещане, настроние -> по-стара песен / по-нова песен / може би бонус ;)

Оптимистична превъзбуденост (надъхване) - 1 / 2

Меланхолия - 1 / 2 / 3

Искам да танцувам! - 1 / 2 / 3

Депресия - 1 / 2 / 3

Добре де, доста трудно е... В общи линии - ако някой ме попита как съм, което не ми се случва често (то не, че и да ми се случи отговарям поради ред причини) - ако отговоря с линк към песен не ми се сърдете. Не винаги мога да се изкажа.
И пак - ЦЪК (Avatar - What I Don't Know)

Лошото = добро (ама не винаги)

На бързо сглобено и пресъздадено. Истинска история на която днес гледат хората преживяли я с усмивка.

Трепетно пръстите й пишеха по екрана на телефон. "Къде си?", "Обади ми се...", "Имам нужда от теб!"... Но, така отговора не идваше. Постоянно се взираже в малкия екран поне да види знак че се пише нещо отсреща. Лошото бе, че съобщенията се доставяха, а отговор все така нямаше. Продължителния свободен сигнал и накрая женския глас, че абоната не отговаря също я плашеха много. Какви ли не тъмни и депресивни мисли минаваха през главата и сърцето й - и всички започваха с "Ами ако..." И последните думи, които все още ехтяха около нея - "Ще мина довечера, изчакай ме, искам да поговорим." Толкова тежко и сериозно звучаха. Секундите се нижеха толкова бавно все едно времето беше спряло. И пак същите думи на екрана. И пак нищо отсреща. Тежките мисли завзеха съвсем цялото и същество. Толкова запълниха всяка пора на тялото й, че даже и сълзите спряха. Болката се превърна във физическа. Спомените се завъртяха - добри и лоши. Думи изказани и неизказани. Чуства минали и болки простени. А болката се засилваше...

Той бързаше за да може да стигне докато магазина все още работи. Едрите капки дъжд го жибаха в лицето като бич на робовладелец. Но нямаше време да им обръща внимание. Връхлетя вътре 5 минути преди края на работното време. Мамка му, цял ден работа - даже и след края на работното време не можа да се измъкне навреме. На всичкото отгоре си забрави телефона и ключовете за колата на бюрото - но нямаше време да се връща. Охраната - силно момченце с навъсен поглед го погледна. Репликата "Аз, само за да купя нещо." му отвори пътя за вътрешността на магазина. Млада госпожица с красив маникюр го посрещна и с грациозно движение го покани пред витрината. Извади една малка кутийка и я отвори. "Прстена, който поръчахте. Изцяло следвахме вашия дизайн. И сме написали посланието, което поискахте от вътрешната страна. Нашия майстор бижутер, който работи по това малко бижу сподели, че е уникално красив и с радост го е направил." Последва бързо и припряно плащане и благодарности и веднага към първото такси и вкъщи. Тя сигурно вече го чакаше. Щеше да е страхотна изненада.

Лежейки и без сили дори да се привие от болка, поглеждайки телефона тя се отдаваже на болката. Отговор няма, надежда няма. Най-лошите и тъмни мисли я бяха завзели.

Няма ключ. Ще се наложи да звъни. Но главната изненада оставаше. Едно натискане на звънеца. След секунди - нищо. Второ натискане - пак нищо. Обвзеха го лоши мисли. Дали пък ... Не, няма начин. Сигурно не чува. Или е в банята. Или телевизора е увеличен. По-силно чукане по вратата.

Като че ли от далеч се дочу чукане. После още един път. Това беше - страшния съд. Сега щеше да чуе нещото, което щеше да я убие. С очи пълни със сълзи, натежало сърце и влачейки крайници тя отвори врата.

Със сълзи в очите и надежди в сърцето, падайки на коляно и отваряйки малката кутийка той промълви "Обичам те, ще се омъжиш ли за мен?" Със сълзи в очите и спокойно сърце, падайки на колене и отваряйки ръце за прегръдка тя промълви "Обичам те, да!"

Та, мили деца, не мислете винаги най-лошото, защото то може да се окаже най-доброто. Да, малко оптимистично за мен, но деня е такъв ;) И по традиция - цък

Изповед на чуствата. Част 1

Залагам на това, че тук никой не чете и не го следи. С почти чиста съвест и без много притеснения мога да споделя едни мисли. Така като го казах се сетих едно време как момичетата в нашия клас имаха едни неща наречени лексикони. Раздаваха ги на ляво на дясно и другите ги попълваха. И дневничета имаха. Мислехме ги тогава за много лигаво, а пък гледай ни сега - всеки луднал по блогове. Така де, това не е релевантно с днескашния ми пост.

Та, нещо ме гложди от няколко дни, седмици по-скоро. Как по дяволите, мили деца ще обясните чуствата. Кое чуство какво е? Това не е ли заложено от бебешка възраст. Мама и тате ни казват кое какво? Да, но ако се замилисм първата ни любов - никой не ни е казал, че сме влюбени. Човек просто си го знае? Мммм, да сигурно.

Аз съм се влюбвал. Всеки се е влюбвал. Аз пък и сега съм влюбен! Честно казано в светлината на едни последни случки не мислех, че ще стане пак. Но, май ще се окаже вярно това, което хората казват - За любовта граници няма, или пък възраст.

Та, какво е любовта. Какво чуства и как го чуства човек. Животните не чустват любов, казват - чуствали само привързаност. Но, пък ние хората нали сме уй по-напреднали същества. Нищо, че у много от нас първичното в много случаи е доста силно проявено.

Аз съм влюбен. И същевремено ме е срам. Срам ме е от мен самия, че успях да го допусна. Чуствам се слаб и зависим. Слаб защото не мога да контролирам чуствата си. Неспособен съм да си кажа или наложа да не правя или чуствам това или онова. Но пък съм много способен да свърша някоя глупост, защото като малко дете искам да привлека внимание. Не мога да контролирам и желанията си. Искам да я виждам постоянно. Искам да я погаля или прегърна. Искам да говоря с нея, искам да я опозная. Искам да и правя подаръци и малки жестове. Искам хората да ме гледат отстрани и завистливо да ми се смеят как на тея години се държа като тийнейджър. Как държа момиче (поправка: жена) за ръката с вплетени пръсти. Да я гледам и погледа ми искри и гори. Ама не от онези искри дето хората казват, че хвърлям като съм побеснял - от другите дето са като бенгалски огън в детска ръчица. Искам да я целуна - добре де, не само един път. Срам ме е от това, че мисля почти постоянно за това. Даже и трудно заспивам. Срам, ме е че искам да я сънувам. Искам, искам и все така заспивам както пееше Милена.

Ама найстина ли любовта е срам и чуство на слабост. Ми не! Чуствам се с крила. Вярно, не много големи и с не голям размах. Някак си като спънат кон се чуствам. Искам да бягам ама току направя две-три крачки и после се спирам. Мда, тя не знае. Трудно ми е да предам и обясня всичко това. Особено пък на нея. Особено на приятел дето го няма. Даже е трудно да го предам на себе си...

Раздвоен съм какво трябва да направя. Ето и за това сигурно ме е срам - защото не мога да взема решение. А от това решение зависи моя си живот. А, дали не зависи и живота на още един човек. Дали, ако споделя ще я направя щастлива? Дали, ако споделя ще ми отговори със същото? Ето, от това ме е срам и за това се чуствам слаб. От неизвестното. Но от друга страна пък се чуствам добре. Ебахти обърканото чуство е това лщбовта. Явно съм забравил какво е, или пък никога не съм знаел. Бил съм влюбен, познато ми е. Значи съм забравил.

Така, какво имаме до тук. Любов - срам и слабост - желание - страх и несигурност - едностранно привличане - нужда. И куп други, за които даже и не знам. Колко от тези за хубави? Любов май само. Всички други или са неприятни. Е, кво излиза - любовта като цяло е лошо чуство?

А, не. Грешен път. Любовта е много чисто нещо. Осталите чуства са защото не е споделена. Ако се окаже, че дори и след стъпките, които човек направи си остава несподелена - е тогава е найстина лошо. Поне за този, който я чуства.

Добре, втори опит за извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват. Ммммм, а сега де. Защо тогава аз не се чуствам красим и добре? Айде, обратно към извод едно. Защото е несподелено. Ами, сподели я бе, тъпак. Ми, страх ме е.

Допълнение към извод две, или пък краен извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват, но става нещо много лошо за човек, ако не е споделена. А, защо не е споделена? Защото човека отсреща просто не чуства същото. И не, няма нужда да си насочваме агресията, ако отсреща няма същото. Не може пък винаги да печелим. И, вариант две - защото ти глупецо мълчиш като бит гъз.

Така, излиза, че: ЛЮБОВТА Е НЕЩО КРАСИВО И ЧИСТО, КОЕТО ХОРАТА ИЗПИТВАТ, НО СТАВА НЕЩО ЛОШО ЗА ЧОВЕК АКО Н Е СПОДЕЛЕНА, ЗАЩОТО ТОЙ Е ГЛУПАК И МЪЛЧИ. Тук не включваме другия вариант - човека дане чуства същото. Защото ако си мълча, няма да разбера и ще се измъчвам още повече.

Та, аз ще съм страхливец и глупак и че се самонаказвам и депресирам защото ме е страх да кажа какво чуствам? Или ще кажа какво чуствам с риск да се почуствам стъпкан, прегазен, пребит, сам, депресиран и т.н.?

Ми, не знам все още. Може би, няма да разбера никога. Аз губя!

Животът - това е една малка кухня, където ние се подготвяме едно ястие, наречено щастие. В тази кухня, ние сме си главни готвачи, ние сами решаваме какви съставки да добавяме към нашата храна. Важно е да се помни, че няма универсална рецепта, така че да се получи, трябва постоянно да се опитва нещо ново ... И може би след това - ще получим желаната. - Пол Бокюз (не е дословно)

Много труден избор за края на тоя пост :) И все пак, май е подходящо: цък

П.С. А, да и чуството удря яко и изневиделица (поне в случая).
За сега мога да го кажа само тук: Обичам те!

Out of the dark ...

Йей! Много е готино да има едно такова място, за което човек се сеща рядко. Ама се сеща ;) Много съм далеч от мисълта, че това тук някой въобще го следи. Толкова време мина от както някой го следеше всъщност. Та днешната случка е по-скоро измислица, но съм много сигурен, че се е случвало на много хора. Той си отвори очите точно когато брадвата се спускаше заплашително към врата му. И не беше насред поле пълно с разчленени трупове и разхвърляни всяккаъв тип оръжия. А под топлите завивки. Всичко щеше да е перфектно ако това не беше поредния кошмар. С тъптящо сърце и плувнал в пот се огледа и през спуснатите завеси видя, че все още даже не е светло на вън. Проверка на екрана на телефона показа Понеделник - 7:07. Чудесно, час по-рано. След 10 минути и безуспешен опит да затвори очи и да открадне още малко време за дрямка той кротко стана, навлече дрехите си и се дотътри до кафе машината. Поне кафе преди работа може да помогне. Машината издаде звук подобен на задавящ се мотор на кола и просто отказа да пусне дори и малко от ценната течност в чашата. (цензура) Добре, явно кафето щеше да е в офиса. Поръчка на такси. Шофьор, който се оплаква от всичко и всички. Целия му свят е крив и най-вече жена му. Нямаше нужда да слуша за проблемите на други, но беше неизбежно. Добре, вече на спокойно в офиса. И пак шум на задавена кола и машината за кафе пуска нещо, което е близо до кафе - ама не точно. Побеснял, намусен, депресиран и доста заядлив си сяда на бюрото. Слушалки в ушите, агресивна музика. Потупване по рамото от колега, "добро утро". Усмивка на симпатична колежка. Мейл, в който пише похвала. Колега с покана за по цигара. Обсъждане на почивката. Сядане обратно на бюрото и вече по-приятна музика. И така един зле започнал Понеделник се развива много по-добре... а с него и седмицата. :) ------- Мда, на бързо е. Да, кратко. И кратки изречения. Но, мили деца, това се случва постоянно на някои хора. С идеята всеки да си го представи и изживее и да си го украси във малкото и подтиснато от ежедневието съзнание. Цък де!

Long time ... no see ... :)

Мили деца, случвало ли ви се е да искате да кажете нещо, да го имате в главата, но па да не можете. Е, на мен ми е точно такова. Една от слабостите ми може бие музиката и това как ми влияе. Боже, колко стойностни хора има по тоя свят. А, точно пък аз с колко такива съм спрял да комуникирам. И колко ми се иска пак да си възобновя връзките, а същемрененно колко се отдалечаваме ... Бях забраил за този блог, а ми се иска да има повече хора да го четат. И все пак: Цък. Те ще си го разберат: Липсвате ми!

Съвпадение или просто чуствно на нужда? /старо, но сега му дойде времето да се сподели/

Случвало ли ви се е да искате да стане нещо, а да не става? И когато най-малко се надявате и вече сте се отчаяли да стане? Чакам някои да коментира за позитивната енергия и всичките bullshits за това, каквото повикало това се обадило. Но на мен ми се случи нещо такова. И много, ама много се чудя дали имах нужда от това или просто съвпадение и стечение на обстоятелствата.
Та така се случи, че се събрахме едни хора, малко познавайки се, но си паснахме. Хора патили от живота и знаещи много за него, но в никакъв случай достатъчно. Хора над X години и под Y години ;) Хора с който можеш да обсъдиш, споделиш, да получиш съвет.
Няма да развивам тези да днешното поколение, акъла в главите им и всичко останало. След N часа на масата, не особено малко, но не и прекалено много алкохол /а, може би под негово влияние/ се чуствахме много по-близки. И не, никой с никого не си е лягал след това, перверзници такива. Минахме през толкова теми, че едва ли даже ще ми стигне и страница за да ги изброя.
Преживаването и чуството са си само мой! Просто ми беше чудно едно - как става така. И накрая /май/ го измислих - начин на живот и сърце.
Безаварийни километри, братя!

Едно завръщане, или поглед през времето? :)

Днес се присетих за тва нещо наречено блоГ. Сетих се, че имах такъв. Чудесно! Я да видим има ли го още. Я па, имало го.
Отварям - чета. Абе аз съм писал хубави неща преди. 2 години ... па не е чак толкова много.
Опитах се да разбера дали има някаква промяна. С гордост мога да кажа - ДА! Няма да се впускам в подробности какви са. Тези, които е трябвало са я усетили, а тези, които не са - ще, или не е трябвало.
Не казвам разбира се, че съм нов човек, или че всички трябва да се хванем за ръце и да пеем Kumbaya, но света е малко по-добър (МАЙ?).
Добре де, малко съм поръждясал в писането - признавам. Готвя един нов дълъг разказ като Одисеята (но не толкова мрачен), който скоро ще започна да пускам. А до тогава - ебете се и се потете! /цинично - звучи като мен?! :)/.

\m/

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 5

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"

ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 4

Останалите няколко дни минаха по-бързо, отколкото Бьорн се бе надявал. Урсула изглеждаше все по-мълчалива, замислена и го отбягваше. Все още я забавляваше да го кара да върши черна домакинска работа и да яде развалена храна, но той нехаеше. Той бе спасил цяло село от гладна смърт и се гордееше със себе си; хората го боготворяха. Накрая, за да си отмъсти сам, Бьорн се преструваше, че изпълнява задачите си с желание и готовност. Когато ги завършеше, Урсула дори не тържествуваше; последните два дни само кимваше вяло с глава и го отпращаше.

На седмия ден вечета Бьорн изпълни и последната задача. С пригладените чисти ризи в ръце той се запъти към спалнята на Урсула и потропа. Нямаше никакъв отговор, а Инге му беше казала, че вдовицата не е излизала оттам. Нетърпелив да получи ключа и да се маха, той потропа отново. Пак нищо. Накрая бившият ловец открехна вратата и надникна вътре.

Гледката, на която стана свидетел, го стъписа.

Урсула седеше в единия ъгъл на стаята си на леглото, далеч от врата и плачеше. Беше прегърнала коленете си към главата, а косата закриваше лицето й. Само раменете й се разтърсваха от тихото хлипане.

Бьорн бе подготвен за последната битка преди получаването на ключа, представяше си серия насмешки или борба за надмощие, дори не изключваше възможността тя да откаже, но никога и през ум не му беше минавало, че ще види Урсула в това състояние.

Той прочисти гърло, за да оповести присъствието си. Вдовицата се сепна и стреснато вдигна очи към него: те наистина бяха пълни със сълзи, които се стичаха на вадички по бузите й. Косата й изглеждаше несресана и й липсваше обикновения блясък на лъсната мед. Бьорн чак сега забеляза колко млада е всъщност Урсула; не много по-възрастна от него когато загуби Ингрид. Той запристъпна неловко от крак на план.

"Донесох ризите," каза Бьорн накрая, за да наруши тишината. Тя само кимна вяло. "Седемте дни изтекоха." Пак същата реакция. "Ще ми дадеш ли ключа?"

Урсула не смееше да го погледне в очите. Тя само бръкна в пазвата си и извади нещо от нея. Протегна ръка напред. Нямаше и следа от борбата, която Бьорн очакваше. Това го обърка.

"Благодаря," каза той и пое ключа. "И хората ще ти благодарят. Спаси ги от гладна смърт."

Урсула нищо не каза.

Бьорн се колебаеше как да постъпи. Какво ставаше? Защо плачеше тя? Какво да направи? Накрая кимна и се запъти към врата.

"Не искам да си ходиш," проплака Урсула.

Това го закова на място. Обърна се. По бузите й отново се стичаха сълзи като порой. Бьорн мигна на парцали. Урсула стана и се втурна към него, сетне се хвана за ръкава му.

"Моля те, не си тръгвай, недей. Толкова съм самотна."

Бьорн я гледаше още по-втрещено. Беше се заклел, че ще убие Урсула когато получи ключа. Сега той беше в ръцете му, но към нея не мечтаеше повече за мъст. При вида на искрената й тъга вместо гняв, Бьорн изпита съжаление. Той седна до нея и я загледа в очакване. Очите й, тъмни като гората в късна нощ, придобиха замислен вид.

"Когато бях още доста малка, Валдемар мина през нашия стединг. Беше много богат и почитан. Братята ми веднага ме дадоха на него за жена, сякаш бях вещ, без да ме питат. Мислеха си, че ще живея по-добре при него. Валдемар нямаше деца, предишните му две жени бяха умрели. Всичко това беше за мен." тя разпрери ръце. "Валдемар беше само един застаряващ селянин. Беше мекушав и безхарактерен, благ като масло. Презирах го, но все пак беше единствения близък, който имах. Мразеха ме тук, защото бях чужденка, разполагах с всичко и не трябваше да се трудя тежко като всички тях. Нямах ги никого, тъгувах за дома си, а нямаше как да се върна."

Бьорн я гледаше с нарастващо съчувствие, ала не знаеше какво да каже. Тя продължи.

"После Валдемар умря. Останах съвсем сама. Никого си нямам, а никой не ме харесва. Още съм им чужда! Дори когато видят косата ми, тук всички са руси или тъмнокоси, си казват: чужда!" Тя заклати глава. "Сочат ме с пръст и ме отбягват, а искат да им давам храната си. Знам, че ме наричат предателка и последователка на Локи зад гърба ми."

На Бьорн му стана мъчно за онази, която в продължение на седмица му бе била мъчителка. Не можеше да я мрази повече. Не на жестокост се дължеше държанието й към него, а на разочарованието и огорчението. И той беше бил в това положение преди. Не можеше да я мрази, не.

"Исках да си отмъстя на цялото село чрез теб. Беше в ръцете ми и можех да правя каквото му хрумнеше. В началото беше забавно, но знаех, че за такъв мъж като теб трябваше да ме омъжат братята ми, е не за мекушав селянин! Силен си и много горд, а не като безхарактерния Валдемар. Хората тук те уважават." Тя преглътна, а в очите й се четеше най-горещата молба, която Бьорн бе виждал.

Той помисли. Урсула беше доста привлекателна жена. Сега знаеше, че не беше и на четвъртина толкова лоша, колкото си бе мислел. Тя сигурно щеше много да го обича и двамата щяха да живея в охолство и почит сред селяните. Опита си да си представи тази картина.

"Не мога," поклати глава той. "Съжалявам, Урсула. Не мога."

Тя се хвана за ръката му и започна да го умолява. Ала Бьорн беше непоклатим. Накрая целуна челото й и каза: "Аз съм войн, а не селянин. Моят живот е на бойното, а не на селското поле. Съжалявам, Урсула. Пусни ме да си отида по пътя."

Урсула се разплака още по-сърцераздирателно. Горкото момиче, помисли си Бьорн. Погали меденочервената й коса.

"Само съвет мога да ти предложа," рече той меко. Тя вдигна подутите си от плач очи. "Утре направи празненство за селяните и потанцувай с тях на него. За него ще остана. С времето ще си намериш достоен мъж сред тях."

Урсула само кимна и сподави хлипането си.


След два дни селяните изпратиха Бьорн като герой. Урсула бе устроила празненство както бе обещала и цяла вечер хората се веселиха и празнуваха. Бьорн благородно ги бе оставил да си шушукат зад гърба му за нощта, която бе прекарал в стаята на Урсула; само те двамата знаеха какво точно се бе случило тогава. Ако въображението им обрисуваше сцени, които правеха Урсула по-човечна, повече като всички тях, то той нямаше нищо напротив. Радваше се когато селяните пируваха със запасите на вдовицата и танцуваха заедно с нея. Тя дори им се усмихваше.

А когато Бьорн помаха на всички за сбогом на следващия ден, изпрати го цялото село, натъжената Урсула и хладен есенен дъжд.


Бьорн забеляза мъжа още докато беше сива точка на хоризонта. Не можеше да го пропусне или заобиколи, а и как би могъл? Запъти се към вече познатата фигура на стареца със сивите дрехи и широкополата шапка.

Непознатият го чакаше на пътя и се подпираше на тоягата си. "Казах ти, че пак ще се срещнем," каза той. Усмихваше ли се?

"Ти си Один," рече Бьорн.

Один се засмя. Това прозвуча като лай. "Доста време ти отне да се сетиш."

"Не ми се представи преди," отвърна Бьорн. Тръпнеше пред мисълта, че разговаряше с Върховния бог.

"Не беше необходимо." Один кимна. "Наблюдавах те от известно време."

Бьорн вдигна вежда. "Защо мен?" попита той стъписан.

"Може и да си имам причина," рече богът загадъчно.

"Нарочно ме прати при Гудрун, нали?"

"Разбира се. Хареса ли ти? Освен това прави чудесно вино." Один раздруса торбата си.

"Знаеше ли дали ще мина през гората? Какво ще ме посъветва?"

"Не. Само гледах дали ще минеш изпитанията."

Бьорн се обърна към Один и го изгледа много внимателно. Той беше бог, най-могъщия от всички, и държеше съдбата на хората в ръцете си. Какво ли искаше от него?

"Изпитания?"

Один кимна. "Ти победи страха си, а сетне гордостта си. За хората си истински герой. Валхала се нуждае от такива в дните преди Рагнарок." Бьорн преглътна. Това признание беше висока чест. "Но за да застанеш редом до другите е нужно и още нещо. Има една пречка."

"Каква е тя?" попита Бьорн.

"Миналото ти." Один бръкна в торбата и извади малка бутилка вино. Бутна я към Бьорн.

"Какво е това?" попита войнът.

"Ключът към Валхала," рече Один и стана. Преди Бьорн да може да реагира, богът изчезна.


Бьорн имаше бутилка вино и цяла мистерия в ръце. Какво означаваше това? Защо Один му беше дал своето божествено питие? Какво общо имаше това с миналото? Тези мисли го накараха да се намръщи.

Той седна и се замисли. Миналото - какво ли изпитание можеше да го чака сега? Срещу какво ли щеше да се изправи този път и по какъв начин? Дали щеше отново да види Ингрид там? Какво бяха скроили боговете този път?

Беше победил страха и гордостта си. Беше време да се изправи и срещу миналото си, реши Бьорн и изгълта виното до дъно.


Беше заспал и най-сетне се събуди. Разтърка внимателно очи, за да се разсъни. Къде ли се намираше? Спомняше си, че бе заспал от виното от Один близо до пътя, където се бяха срещнали за втори път. Огледа се. Не; вместо на прашната пътека той лежеше на тучна трева, а мястото му изглеждаше смътно познато. Бьорн стана, а очите му изучиха местността; когато се спряха на реката, той разбра къде се намира.

Беше същото онова място, където като деца ловяха риба с най-добрия си приятел, а преди повече от 10 години Хадриан намери смъртта си от ръката му.

Сърцето му заби лудо, а коремът му се сви на топка. Какво правеше тук? Как се бе озовал на мястото, на което се бе заклел да не стъпва повече? Наведе се над реката и се загледа във водата. Насреща му го гледаше мечешкото му лице, остаряло, понабръчкано и така различно от младежката невинност, която излъчваше навремето.

Нещо се заби в рамото му и го накара да се обърне.

Хадриан го гледаше съсредоточено и държеше копието си насочено към в готовност.

Бьорн извика от изненада. Не беше ли приятелят му от детинство мъртъв от повече от десет години? Той се беше променил; лицето му бе вече доста различно от онова, което помнеше Бьорн от деня, когато го надви на същото това място. Не младеж имаше насреща си, а възмъжал войн с копие в ръка.

"Хадриан?!" рече той с неверие.

Хадриан не изчака нито миг, а се нахвърли върху него с всички сили. Бьорн ловко отбягна удъра, а все още му бе трудно да преглътне изумлението си. "Какво правиш тук?" попита той.

"Бия се с теб," отвърна Хадриан. Отново нападна с копието. Беше много бърз и ловък.

"Но защо, защо?"

"Ти ми беше като брат," продължи Хадриан. Атаките му ставаха още по-чести и ожес-точени. Имаше сила на исполин и Бьорн ги отбиваше едва-едва. "А за една жена това се промени."

"Защо посегна на моята жена?" недоумяваше Бьорн. Сцената с Хадриан сега му се струваше нелепа и нереална.

"Не знаех, че е твоя жена!" изпъшка Хадриан. Бьорн използва момента да хване другия край на копието и да се бори да го изтръгне от противника както преди десет години.

"Ти я насили!" изсъска Бьорн. С времето осъзнаваше една жестока истина: Хадриан изглеждаше пораснал не само на възраст, а и на сила.

"Tогава бях млад и мислех, че светът е мой!" викна Хадриан и дръпна копието. Вече надделяваше. После добави: "Не исках да ти отнемам жената. Нямах това намерение. Не знаех за вас. Съжалявам за това, което ви причиних!"

Бьорн пъшкаше под натиска. Силен беше, ала противникът му бе три пъти по-силен от него. С рязко движение Хадриан овладя оръжието и го насочи към голите гърди на Бьорн.

"Ще ми простиш ли?" каза той много тихо.

Бьорн се върна към онзи миг преди 10 години, когато ролите им бяха разменени. Тогава, по онова време, и той беше импулсивен младеж, воден от страстите си, а не от разума. Толкова години беше живял в омраза към човека, който му отне най-свидното, а сега той молеше за прошка.

Мигове преминаха като светкавици през ума му. Мнимата изневяра на жена му с Хадриан, сълзите на Урсула, думите 'обичам те', последните, които Ингрид бе изрекла в живота си към убиеца си.

Гудрун му бе казала, че в тях е имало прошка.

"Прощавам ти," се отрони от устините му.

Хадриан заби копието си в сърцето на Бьорн и го уби.


Тялото на Бьорн остана мъртво и кухо, но душата му беше вече свободна.

Първото, което той видя, бе Фрея, предводителката на Валкириите, която дойде да го поеме в ръцете си и да го отведе във Валхала, там, където отиваха само най-великите войни.

Зад нея на вихрен кон яздеше красива девица, която се усмихваше, и Бьорн позна в нея Ингрид, неговата любима, избраницата на Фрея.

Те вече не принадлежаха един на друг, а на боговете, но ги свързваше едно: бяха герои и щяха да чакат Рагнарок заедно във Валхала.

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 4

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"

ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 4

Призори Инге дойде да го събуди. Бьорн замърмори, защото усещаше тялото си сковано и натъртено от грубата слама, а мирише не по-различно от воловете в обора. Прислужницата му бе взела копието на съхранение докато бе на служба, така че отгоре на всичко се чувстваше самотен и незащитен без оръжието си.

Урсула вече го чакаше в малката стая. Лъчите на изгряващото слънце проблясваха в косата й с меденочервени отблясъци, цвят в пълен унисон с алената й престилка. Бьорн си помисли, че тя е като обляна в кръв от глава до пети. Когато той влезе, вдовицата го изгледа и сбърчи нос.

"Едър като скот, силен като скот, мирише на скот. Цял скот влезе в стаята." Тя потупа устни в размисъл с дългия си изящен показалец. "И понеже този скот работи за мен, нека изоре градината ми на мястото на стария вол днес!"

Инге ахна. Лицето на Бьорн стана по-червено и от престилката на Урсула. Тя се подигра-ваше с него и с войнската му чест! Да оре впрегнат в плуг като домашно животно!

"Не можеш да ми причиниш това," процеди той през зъби.

"Вратата е винаги отворена, велики боецо. Ако условията ми не те задоволяват, няма да те спирам," рече тя с отровна усмивка. "Ще мина да видя как се справяш по-късно. Сега на работа."

С тези думи Урсула плесна три пъти с ръце и излезе. Бьорн прехапа устна и щом остана сам удари земята с мощния си плесник. Подът потръпна от сблъсъка. Инге подаде глава и погледна уплашено; Бьорн само въздъхна и я последва навън към градината.

Последната не беше много голяма и един вол можеше да я изоре за половин ден, ала сам човек впрегнат като скот? Идеше му да се върне при ужасната жена и да я удуши; ако знаеше къде е ключа, щеше да го направи и с чиста съвест.

Плугът вече го чакаше там и той впрегна цялата сила на волята си, за да се напъха в него и да разоре почвата. Гневът му към него го тласкаше и той ореше ли ореше, воден от образа на омразната Урсула и от желанието си да я накара да си плати. Колко време мина така той не усети, а се сепна едва когато чу звънлив смях и глас, който вече ненавиждаше.

"Давай все така, велики храбрецо. Съвсем като вол!"

Бьорн се засили да каже нещо убийствено, но Урсула вече бе изчезнала.


Ако Бьорн бе решил, че първият ден му е донесъл унижения, които мъжката гордост на можеше да прегътне, то на следващия го чакаше още по-тежко изпитание. Рано сутрин Урсула го повика, накара го да се изкъпе и да я чака на двора.

По усмивката й той позна, че ще му трябва сила на волята да издържи. Тя дойде при него и му остави две ленени ризи. Твърде обикновено изглеждаха, за да са нейни, тъй като Урсула носеше само богато извезани дрехи, но чиито и да бяха, тя му ги остави и каза: "Искам да лъснат от белота."

Той я изгледа втрещено. "Искаш да ги пера?" попита я той с треперещ от неверие глас. Тя кимна. "Това е женска работа!"

"Сега е твоя," отсече тя. "Свърши я бързо," добави и се махна бързо.

Бьорн погледна ризите, сетне към ръцете си. Той имаше мечешки лапи, силни мищци на войн, а не деликатни женски ръце за пране на фини ризи. Една глупава млада фуста се подиграваше с достойнството му, на каква цена? Никой нямаше правото да го прави. Той беше Бьорн, воина, а го правеха на посмешище. Щеше да сложи край но това сега и завинаги.

Той остави ведрото с ризите и се запъти към вратата. Крачка и още една крачка напред и щеше да е свободен, да се махне от ужасното село и да го остави зад гърба си. Никога повече нямаше да види Урсула.

Но тогава всички щяха да умрат от глад, а вината щеше да я носи само той, отново и отново. Спря се. Можеше ли да остави селяните, които бяха вложили цялата си надежда в него? Щеше ли да се чувства отново герой като преди, истински мъж, ако ги оставеше на произвола на Урсула?

Той въздъхна и знаеше отговора. Имаше отговорност към тези хора, които до преди дни му бяха били напълно чужди. Този път не се биеше на страната на някое племе, нито проливаше кръв на бойното поле. Тази битка бе на сила на волята и той щеше да я спечели, а Урсула щеше да я загуби.

Бьорн потопи ръцете си във ведрото и ризите усетиха силата на решителността му.


Когато Бьорн видя количката, той реши, че Урсула вече отиде твърде далеч.

"Нали искат храна?" рече тя подигравателно. "Аз ще им я давам лично. Нима това не те радва, велики храбрецо?"

"До сега бях в къщатата ти, но няма, НЯМА да ме унижаваш пред цялото село!"

"Изборът е само твой," повтори тя и се запъти към количката, сетне седна отзад.

Нямаше да е трудно да тегли количката, в която имаше само една крехка, зла жена и торба картофи. Не беше в това въпросът. Трябваше да застане отпред, да затегне ремъците и да играе ролята на впрегатен кон. Беше изтърпях плуга в градината, прането на женски ризи, беленето на картофи, чистенето на бобени зрънца, но все пак всичко това ставаше в рамките не нейната къща и той успяваше да преглътне личната обида. Сега обаче Урсула беше на път да го унижи пред цялото село. Всяка жена, дете и мъж щяха да го видят впрегнат вместо кон и подканян с края на пръчка. Как щяха да му се смеят, да се подиграват докато поемат картофите от ръката й…

"Чакам," повтори тя.

Бьорн бе твърде зает с идеята как ще стисне гърлото на Урсула и ще я убие бавно, жена или не. Такива като нея, реши той, са по-вредни и коварни от Локи. Щеше да се опита, да вземе ключа от нея и после да я убие, за да въздаде възмездие.

Той застана пред количката и затегна ремъците. Врата се отвори и той напредна жили да я подкара напред.

В мига в който преминаха през прага, Бьорн реши, че по-добре да загине, отколкото да понесе това. Тълпата беше струпана навън в надеждата си да получи храната, която Урсула държеше в скута си. Очакваха го присмех, подигравки и унижения и Бьорн го знаеше. От героя, който певците възпяваха в песните си, се бе превърнал в посмешище.

Количката се показа и селяните се надигнаха като буря. В цетъра й беше той, Бьорн, запрегнат като кон в количката. Чуха се ахкания и шепот. Стене хората се стекоха към него и Урсула.

Не можеше да издържи повече. Нямаше и капка останала чест. Нищо повече нямаше значение. Нямаше по-голямо падение за един войн, от това, което понасяше. Той започна да разхлабва ремъците, за да се измъкне.

Нещо студено го притисна откъм реброто и той разко се обърна да види. Беше едно дребно недохранено момченце, което стискаше в ръката си една спаружена ябълка и му я протягаше.

Урсула не раздаваше ябълки, веднага си помисли Бьорн. Детето не го замерваше с нея, а му я подаряваше и в очите му се четеше желание мъжът да я приеме. Когато видя объркването на Бьорн, то още веднъж настоятелно го сръчка със сухия плод.

Те нямаха никаква храна, помисли си бившия ловец, умираха от глад. И все пак, вместо да я запази за себе си, защото дори спаружена ябълката беше деликатес за бедстващите селяни, момчето му я даваше от все сърце. Бьорн се трогна и я пое в ръце, кимна в знак на благодарност, а детето изчезна сред тълпата.

Едва тогава Бьорн се вгледа в лицата на хората. Те всички се взираха в него; ала никъде той не видя присмех, нито поругаване. Не подигравка прозираше на лицата им, а съчувствие и признателност. Не презрение изпитваха те към окаяното положение, в което го постаяше Урсула: за тях Бьорн бе техния спасител.

В техните очи той бе герой.

За пръв път в живота си след смъртта на Ингрид Бьорн наистина се почувства такъв. Гордостта му? Тя съществуваше само в неговите представи за нея. Никой не му се присми-ваше; единиствено и само на него му пукаше. А нима честта и гордостта не бяха зависими именно от останалите? Количката продължаваше напред из тълпата и Урсула раздаваше така нужната храна. Ала не на нея благодаряха селяните, а на Бьорн.

А той я теглеше напред и славата му сред хората растеше.

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 3

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"

ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 3

На другата сутрин Гудрун го изпрати и както бе обещала, му разказа как да стигне до селото. Бьорн се улови, че слуша думите й много внимателно, а когато тя му подаде една кърпичка със завити в нея меденки, й благодари от все сърце, сбогува се и пое по пътя си. Искаше му се да остане още малко при красивата прорицателка, но сега го чакаше предизвикателство: една част от него негодуваше за неприсъщата задача, но другата се вълнуваше искрено.

Отне му почти седмица да стигне до селото; поне това мина без премеждия като онези в Бларк Морк. По пътя забеляза, че тучната трева от гората намаляваше и след като премина и билото на планината съвсем изчезна. Вече му стана ясно защо хората гладуват по думите на Гудрун: имаше страшна суша по тия места.

На седмия ден Бьорн видя селото и се запъти към него. Още в далечината можеше да различи схлупени, бедни колиби и суха, напукана от слънцето почва. Много рядко се виждаше някое обрулено, безплодно дърво или изгоряла от жегата трева. Когато навлезе в селото, той знаеше какво ще види.

Улицата представляваше една проста прашна пътека, край която бяха наредени коли-бите. Щом видяха, че някой нов се задава по пътя, хората заизлизаха навън да го посрещнат. Бьорн се ужаси от това, което завари. Сухи като скелети селяни и жени се взираха в него; някои от децата бяха твърде немощни за да се държат на крака и да играят.

Те не просто гладуваха, а измираха от глад.

"Стой! Кой си ти?" викна му някой. Той се обърна и спря. Беше младо момиче на не повече от 16 с руса коса на плитка и изпито лице. Останалите се затълпиха около него.

"Бьорн ми е името," представи се той след като ги поздрави. "Виждам, че гладувате. Защо е така? Не ви ли дават дъжд боговете?"

Всеки започна да обяснява и нищо не се разбираше. Накрая Бьорн се обърна към момичето, което го бе заговорило първо.

"Тъжна история е," обясни тя. "Тази година първо имаше порои и наводнения; после дойде сушата. Всичко изсъхна, всеки стрък трева и всяко дърво. Ние се прехранваме и с лов на дивеч, но скоро и животните погинаха заедно с храната си. Няма какво да се яде; за да намерим нещо трябва да търсим на север в продължение на дни. Ако Урсула не отвори хамбарите си, ще измрем."

Бьорн я спря. "Урсула?"

Селяните закимаха в хор.

"Само тя има храна в хамбарите си, но не дава на никого. Онези дето слугуват в къщата й получават по малко, колкото да се изхранят, но за останалите няма друго спасение."

"Урсула е вдовицата на най-богатия мъж в селото." Това го каза един възрастен селянин с плешива глава. "Чужденка е и няма капка милост дори за децата. Тя крие някъде ключа за хамбарите, иначе отдавна да сме ги разбили."

Бьорн кимна. Гладът беше страшно нещо: от човека правеше звяр, а от селянина - крадец. Не можеше да вини хората за настроенията им. Е, явно Гудрун искаше от него да намери начин да склони тази Урсула.

"Помогни ни!" примолиха се селяните. "Молим те! Ако Урсула не омекне, децата ни ще измрат от глад."

'Молим те' се чуваше от всички страни. Бьорн отново огледа лицата на хората. Те до един носеха белези на изтощение и трагедия; колко ли отчаяни бяха, за да молят за спасението си един напълно непознат? Очите на децата се взираха в него с надежда и очакване.

Той осъзна, че е готов да даде всичко от себе си, за да им помогне. "Къде живее тази Урсула?" попита той решително.

"В другия край на селото, в най-голямата къща."

"Аз ще те заведа," предложи русокосата девойка. Останалите мълчаливо тръгнаха след тях. "Аз съм Грета."

"Що за човек е Урсула, Грета?" попита Бьорн.

Грета направи кисела физиономия. "Ужасна е! Мъжът й Валдемар бе много благ, но умря преди две години. Беше много по-възрастен от нея и много я глезеше, все й угаждаше, а тя се държеше с нас студено и надменно. Тя дори не е от селото! Защо просто не се върне там, от където е дошла!" Тя въздъхна дълбоко. В очите й се четеше омраза към чужденката.

Те спряха. Намираха се пред висока каменна къща с голяма градина; изглеждаше като палат в сравнение с бедните колиби на селяните.

"Тук живее Урсула," рече Грета и се изплю на пътя, сетне се обърна към Бьорн. "Не знам дали боговете са те изпратили в отговор на молитвите ни, но дано са на твоя страна. В теб ни е единствената надежда."

Бьорн отново погледна в гладните й очи, кимна и се приближи. Почука на вратата и зачака. От вътре се чуха стъпки и някой отвори. Беше едно хубавко стройно момиче с прилежно сплетена на плитка руса коса. "Няма храна за теб," каза тя машинално и понечи да затвори когато видя, че срещу нея стои непознат.

"Искам да говоря с господарката ти," рече Бьорн. Когато беше ловец се срамуваше от мечешката си външност, но сега я използваше, за да вдъхва страхопочитание когато му бе нужно. Това явно подейства на момичето, защото тя кимна, затвори вратата и се върна след минута.

"Можеш да влезеш," рече тя тихо и сведе поглед към земята. Бьорн реши, че е изплашена по някаква причина, но смело пристъпи вътре.

В много стединги и села бе оставал Бьорн, в много къщи бе нощувал, но за пръв път виждаше толкова добре стегнат и чист дом. Колкото и да се взираше не можеше да забележи и прашинка или петънце. Момичето въведе в една вътрешна стая и той пристъпи вътре.

Не бе имал време да си представя Урсула, но със сигурно не би си я представил така. Намери я облегната до прозореца, загледана в залеза. Беше облечена в прекрасно извезана ленена риза, а косите й се стелеха като водопад от течен огън до кръста й. Бьорн никога не бе виждал такава наситеночервена коса. Когато Урсула се обърна, в него се взряха две големи черни като нощта очи; те силно контастираха на бледата й нежна кожа. Около дългата й шия имаше тежък наниз с пурпурен камък в средата, а високо на ръката си жената носеше гривна от масивно злато. Жена беше силна дума, защото имаше вид на двайсетиняколкогодишно момиче. Бьорн не можеше да я нарече точно красива, но около Урсула витаеше някаква загадъчна, по-скоро призрачна хубост.

"А, гости в селото!" плясна тя с ръце. Бьорн не можеше да повярва, че такъв приятен, мелодичен глас може да дойде от толкова безчувствена и жестока жена. "Какво желаеш от мен?"

"Нахрани гладните деца!" викна й той.

"Така ли? И защо ми е на мен да го правя?" на лицето й разцъфна подигравателна усмивка. "Моите хамбари са пълни, а техните - не. Това не е мой проблем."

"Нахрани гладните деца!" повтори той гневно.

Урсула тропна с крак и стана. "Ти се намираш в моя дом!" рече тя с леден, равен, кадифяномек глас. "Как си позволяваш това? Дори не благоволи да се представиш, а идваш тук и се разпореждаш като господар!"

Бьорн млъкна. Урсула може да беше студена и жестока, ала беше в правото си. Не, нямаше да я склони със заплахи и заповеди. Трябваше да има и друг подход.

"Аз съм Бьорн," рече той меко. "Войн съм."

В тъмните й очи сякаш проблесна искра на … нещо. Сякаш таен механизъм неочаквано се бе задвижил след думите му.

"И какво търсиш в това забравено от боговете село, велики боецо Бьорн?" попита Урсула.

Бьорн се замисли дали в думите й имаше презрение, насмешка или чисто ласкателство, но не можеше да реши със сигурност. Едно обаче знаеше: ако не бяха боговете, едва ли щеше да е тук и да преговаря с коварната жена.

"Минавах от тук," призна той само половината истина. "Видях, че хората гладуват."

"И реши да се направиш на герой и да им помогнеш?" Тя оново плесна с ръце. Бьорн се смути от жестокостта в лъскавите й черни очи. "Е, щом така си решил, ти предлагам сделка." Той й кимна да продължи. "Бъди ми роб за една седмица, велики герой Бьорн, и ако си прослужил времето, ще отворя хамбарите си за селяните. Кажи ми, куражът ти само на думи ли е, или приемаш предизвикателството?"

Челюстта на Бьорн увисна. Всичко бе очаквал, но това не. Той бе войн, мъж на честта, а да стане … роб … на една капризна жена за цяла седмица?! За нищо на света! Ала в главата му нахлуха образите на бедните, бедставащи селяни. Бьорн преглътна. Една седмица, но щеше да спаси децата на селото.

"Аз съм войн," каза той сухо, но с достойнство. "Не слуга."

"Ти не отговори на въпроса ми. Куражът ти на думи ли е или приемаш?"

Така поставен въпросът, можеше да има само един отговор.

"Приемам," едва чуто изрече той.

Тъмночервената коса на Урсула сякаш хвърляше огнени искри в очите й. Бьорн потръпна вътрешно от лошо предчувствие.

"Много добре, меченце," натърти тя на последната дума. "Ще ми служиш точно седем дни от този миг нататък. Не, не, недей да мислиш, че ще те окова във вериги, не. Вратата…" и тя посочи с пръст, "ще е винаги отворена да си тръгнеш. Ала направиш ли го, край на сделката. Няма ли една седмица, няма храна за селяните." Той кимна мрачно. "И така! Докато измисля задача за теб утре, ще ти дам време да поспиш и да отпочинеш. Инге ще ти покаже обора. Ще спиш при воловете."

Урсула плесна три пъти с ръце. Появи се девойката, която му бе отворила вратата. "Инге, заведи великия герой Бьорн в обора и му остави малко суха слама. Доведи ми го утре след закуска. Веднага."

Преди Бьорн да успее да възрази, Инге го хвана за ръка и го поведе навън. Устата му още беше суха от шока когато прислужницата го въведе в обора и му показа мръсната слама, която щеше да му служи за възглавница.

"Но аз не мога…" започна да възразява той. Инге само го погледна с тъга и покати глава.

"Всичко зависи от теб," рече тя. "Всичко." С това момичето затвори врата и излезе, а на Бьорн не му ставаше нищо друго освен да легне в сламата и да се надява, че някак ще изтрае тази седмица.

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 2

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"

ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 2

Бьорн лесно хвана посоката към Бларк Морк. Движеше се на запад и за известно време следваше утъпкания път. Когато той се превърна в коларска пътека, той знаеше, че е близо. Огледа се. Беше изправен пред гора с много високи дървета, които се сгъстяваха навътре. Стисна торбата с храната в лявата си ръка, а в дясната - вярното копие. Това му вдъхна увереност. Щеше да я намери тази прорицателка и да я разпита.

Воинът дори си тананикаше когато навлезе в горските дебри. Понякога се обаждаше някоя пойна птичка или прошумоляваше гущер и той вървеше уверено напред. С времето обаче мъничката пътечка съвсем се изгуби и Бьорн се озова в гора, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. И през ум не му минаваше да се откаже и да върне и само напредваше без да дава воля на страховете си. Скоро стана съвсем тихо. Стъпките му в шумата бяха единствения звук, който се чуваше наоколо. Той се поколеба: накъде ли вървеше? Не отиваше ли към гибелта си?

Гората стана съвсем тъмна и много страшна. Бе сякаш бе попаднал в някакъв подземен проход и нямаше дори лъч светлина. Трудно можеше да се ориентира и скоро започна да си проправя път пипнешком, като разчиташе повече на интуицията си, отколкото на очите си, които сега не виждаха нищо.

"Мечка страх, мен не страх," каза си мъжът и продължи.

Стана още по-тъмно. Бьорн вдигна ръката си пред очите си, но дори нея не виждаше. Сигурно това е усещнето да си в блато 20 стъпки под повърхността, помисли си той. Въздухът бе тежък, влажен и гаден, сякаш се лепеше по тялото му. Войнът нададе вик: той отекна глухо в тъмнината и заглъхна.

Беше съвсем сам в тъмнина, която за сетивата му граничеше със слепота. Как да постъпи? Можеше само да се движи напред и да се опита да потисне паниката, която се надигаше в сърцето му. Сега разбра защо наричаха мястото Бларк Морк; едва ли имаше по земята по-злокобна и смразяваща гора. Крачка напред, още една, още една…. трябваше да излезе оттам.

Почвата под краката му поддаде и той се сгромоляса в тишината с единичък вик "Ингрииииииииииид".

Знаеше, че е отворил очи, защото почувства клепачите си да мърдат, а не защото виждаше каквото и да било. Опипа земята под себе си: беше влажна, лепкава почва. Копието му лешеше паднало до торбата с храната. Той го взе в ръце и допирът с оръжието го накара да се чувства толкова по-спокоен. Ала все пак паника го обливаше. Това ли бе краят му? Така ли щеше да свържи Войнът Бьорн? Сам, на никого немил, недраг, без дом, на дъното на някаква яма, загинал не като герой в битка на бойното поле, а от глад и жажда? Не, трябваше да има начин….

Тогава той чу гласа.

Звукът бе пронизителен, като писък, като жена, която умира в агонията си. Той плачеше, стенеше, молеше се, но какво казваше, Бьорн не можеше да разбере. Ако тъмната гора и тишината му се бяха сторили злокобни, то това го накара да потрепери от истински ужас. Умираше ли жената? Болна си беше, ранена? И тя ли беше в клопката на Бларк Морк като него? Ако някой не й помогнеше, щеше ли да се справи? Щеше ли да загине и тя като него?

Бьорн се вдигна на крака - ах, как го болеше дясното коляно от удъра! Може би имаше навехната кост. Ала там някой се нуждаеше от помощта му, както и той се нуждаеше от своята собствена. Нямаше на кого да разчита. Имаше единствено и само себе си, а жената, която не преставаше да стене, можеше да се надява само на него. Воплите й не преставаха и това му даде криле. С трескаво напрежение започна да опипва стените на малкия си затвор. Поне от това разбра, че наистина бе под земното ниво, че е сигурно в яма между дърветата. Ужасният звук се чуваше все така силно и от него косите му натръхваха. Трябваше, трябваше да се измъкне и да види коя е жената!

Воден от гласа и от инстинкта си, в пълна тъмнина, без никаква надежда в сърцето, Бьорн най-сетне откри извора на спасението си. В пълната безизходица той сграбчи един корен и го стисна като удавник за сламка. Можеше да се опита да се изкачи по него! А воплите не секваха и не секваха…

Беше много мъчно и мищниците му се напрягаха от усилието. Колко време му отне да стигне повърността, това не знаеше, ала му се стори векове. Когато веднъж се изправи ранен срещу петима врагове и си мислеше, че краят му идва, нито когато го ухапа змия не бе изпитвал такъв неконтролируем, див ужас както в ямата в непрогледната тъмница. Ала и това свърши; той метна копието отвън, повдигна се на ръце и успя да се изкатери извън дупката.

Насочи се към източника на звука, блъскаше се в дънерите, ала нехаеше: беше близо и го знаеше. Дърветата постепенно започнаха да придобиват очертания и когато Бьорн излезе напред, той най-сетне видя жената, която стенеше.

Беше облечена в бяла риза и лежеше на земята, дългата й руса коса разпиляна около главата й, а ръцете й бяха притиснати към гърдите. Виждаше се голямо червено петно изпод дланите й. Тя стенеше от болка като смъртно ранена. Защо това му напомни на Ингрид? Жената не приличаше на нея. Искаше му се да се притича на помощ и да направи за нея това, което за любимата си не бе успял.

Затича се и излезе на полянката, която водеше до нея.

Между двамата зееше пропаст.

Сега от намаленото разстояние можеше да види онова, което преди бе прикрито от тревата. Не беше просто дупка в земята; беше си истинска бездна. Бьорн се приближи внимателно и огледа. На ляво и надясно не се виждаше нищо друго; нямаше нито мост, нито просека, нищо. Другият край бе отдалечен на поне четиридесет стъпки: и боговете да му помагаха, пак нямаше да успее да я прескочи. Ритна в нея едно камъче, после още едно; друг звук освен воплите на жената не се чуваха.

Той я погледна и потръпна. Да, ризата й наистина изглеждаше обагрена с кръв. О, Ингрид… как да помогне на ранената? Обърна се към гората. Бларк Морк тъмнееше непрогледен зад него; нямаше връщане назад. Ако не измислеше нещо бързо, и той, и жената настина щяха да загинат. Щеше да остане погребан в това ужасяващо място, без да е свършил нищо значително през живота си освен убийството на невинната си жена, забравен от всички. Щеше да умре бавно и мъчително, а после богиня Хел щеше да го отнесе в безрадостното си подземно царство. Ранената сигурно щеше да е следваща.

Обзе го нова вълна на отчаяние и безизходица. На ум прокле онзи непознат задето го бе обезпокоил в онзи ден да му дава напразна надежда. Бьорн бе сам мъж. Какво можеше да направи, за да победи демоните, които го използваха за свое забавление?

"Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си."

Думите на странника пронизаха съзнанието му. Раздвижи ли се жената, махна ли му за миг да се приближи? Или така му се стори? Наистина нямаше нищо за губене сега. Можеше да погуби само себе си. Така или иначе душата му бе погубена от деня на смъртта на Ингрид. Ала сега не бе време да мисли за това. Сега някой се нуждаеше от него и той щеше да повярва в себе си.

Бьорн затъкна копието си с ремъка и затвори очи. Крачка напред. Крачка напред. Още една крачка. Той -щеше- да стигне до жената и да секне воплите й. Той пристъпи още със силно стиснати очи и повярва, че ще стигне до нея. Още една крачка. Ала Бьорн не падаше! Стъпваше на солидна земя там където трябваше да има само въздух. Да, той щеше да успее. Изпита огромно изкушение да отвори очи и да провери, ала го преодоля и си повтори, че напредва, че ще стигне, че ще победи трудностите. И, о, да, гласът на жената идваше от все по-близко, по-близко… да! Но… вопли ли бяха това? Стенанието започна да прилича на песен. Как можеше да бъде сигурен? Бьорн продължаваше още и още без да отвори очи. Усети нещо топло на кожата си. Можеше ли да е слънце? Жената все още се чуваше, но Бьорн сега вече бе сигурен, че е песен, а не плач и вопли. Изумен и объркан, той отвори очи.

Първото нещо, което стори, бе да погледне към краката си. Не, не беше въздух, а сочна зелена трева и черна почва личеше под нея! Бьорн вдигна глава и погледна към жената, която сега пееше нещо весело.

Видя я в двора на малка къща; премиташе двора с дълга сламена метла. Край нея се въртеше малко момченце, едва няколкогодишно по негова преценка. Бьорн се приближи и я огледа с широко отворени очи. Жената носеше бяла риза, тъмна фуста и престилка; беше млада, на най-много 25 години, с руса коса до кръста и изглеждаше много красива. Какво ли правеше тук? А къде ли се намираха?

"Добър ден!" поздрави той. Жената спря да премита и се изправи. Усмихна му се привет-ливо. "Търся прорицателката от Бларк Морк."

"Аз съм," рече тя.

Бьорн я изгледа с очевидно недоверие. Той си представяше, че ще види побеляла старица с набръчкано от старостта лице, обградена от мистична обстановка. Със сигурност не бе очаквал млада, нежна жена с бяла като мляко кожа, с дете, живееща в скромна къщичка насред гората.

"Друго мислеше, че ще намериш, а?" поклати глава жената с кротка усмивка. "До сега не се ли научи да се доверяваш на сърцето си, а не на очите си?"

Бьорн най-сетне се сепна и се огледа. Намираше се на зелена поляна а лекият полъх идваше от рехавия гъсталак вдясно. Обърна се назад от където бе дошъл; там където преди зееше бездна, сега се виждаше широк мост над река, а зад него се чернееше гора. Той мигна на парцали и разбра. Всичко бе маскирано с илюзия за онзи, които се намира-ше от другата страна. Бе прекосил мост, който не виждаше с очите си. Бьорн прехапа устна.

"Аз съм Гудрун," представи се жената и изтри ръце в престилката си. "Защо не влезеш? Имам меденки, а съм чувала, че мечките обичат."

Тя се усмихна широко и го подкани към къщата с жест. Ако бе имал някакви съмнения относно идентичността на жената, те се изпариха и се заместиха от неясно смущение. Когато влязоха, тя го подкани да седне на масата и сложи пред него купа меденки. Toй си взе една и поблагодари с кимване на глава.

"Е," попита накрая Гудрун, "какво мога да направя за теб?"

"Нали си прорицателка. Нима не знаеш?"

"Може и да се досещам. А може и да искам да го чуя от теб самия. Трудно е ли е?"

Бьорн я загледа. Косата й се стелеше на прекрасни златисти вълни до кръста, а шията й имаше цвета на пресен сняг. На лицето й бе изписана приветлива усмивка, която много я разхубавяваше. Oчите й му напомняха на два бездънни сини кладенеца с весели точици топаз в тях. Гудрун бе много красива и за пръв път от десет години до сега Бьорн се прочувства привлечен от жена.

"Никога не е лесно," сви рамене той.

"Тъй е. Но ако битката е лесна, победата не е така славна." Бьорн кимна. "Е?"

"Казаха ми, че можеш да ми дадеш съвет." Тя слушаше внимателно. "Преди десет години в пристъп на луда ревност убих любимата си и неродения ни син…" болеше го да изрече тия думи, но Гудрун излъчваше странно спокойствие и вдъхваше доверие както никой друг.

"Нормално е да чувстваш вина, при това голяма," отвърна тя. "Но аз виждам, че ти съжа-ляваш и това е добро."

"Хммм?" изломоти той с пълна уста. Меденките бяха чудесни.

"Ето как виждам аз нещата," рече Гудрун. "Любимата ти е загинала от твоята ръка и ти осъзнаваш, че стореното е било голяма грешка. На пръсти се броят смелчаците дошли чак до тук да търсят отговор на въпросите си. Е, за съжаление аз нямам силата да върна времето назад."

"Няма ли начин да я върна от там където е тя сега?" попита той тихо.

Гудрун поклати глава бавно. "Не. Боговете не могат да правят изключения, инак всички щяха да молят за своите близки. Тя вече е при Фрея. Мъртва е и това не можеш да промениш. Ала друго все можеш да сториш." Той я погледна изпитателно. "Нима всеки ден не си мислиш дали тя би ти простила?"

Бьорн кимна много бавно в знак на съгласие.

"Какво ти каза преди да умре?"

Гърлото на бившия ловец бе сухо като пясък. "Че ме обича," рече той едва чуто.

"А знаеш ли защо ти е казала точно това?" попита го Гудрун. Бьорн отново поклати глава мълчаливо. "Защото е имало нещо в теб, ловецо, което я е накарало да се влюби в теб."

Погледът му срещна нейния и Бьорн го полази тръпка. Тя можеше да има осанка на млада жена, но очите й бяха като два бездънни кладенеца на знанието и проникновеността.

Гудрун сама взе една меденка и я захапа. "Хубави са, нали?" кимна тя и продължи. "Ти си извършил престъпление, боецо, и не можеш да го промениш. Аз съм сигурна, че ако любимата ти беше жива, щеше да ти прости. Нещо повече, мисля, че последните й думи да били точно това. Да простиш другиму за неволно стореното е лесно; ала да простиш на себе си?"

Бьорн нямаше отговор и само се взираше в меденките.

"Тя е добре сега," каза Гудрун. "На нея повече не можеш да помогнеш, но можеш да помогнеш на други."

Той вдигна и двете си вежди.

"Не си тук защото си измъчван от вина, ловецо. Тук си или за да посрещнеш смъртта или да намериш изкупление." Очите й се взряха в него и сякаш пробиваха дупки до самото му същество. "Любимата и сина си от гроба не можеш да върнеш, но можеш да помогнеш на много други жени и деца да не споделят същата съдба."

"Как да сторя това?"

"На няколко дни път от тук има едно село. Хората в него гладуват и ако не се намери храна, ще умрат."

Бьорн се намръщи. "Аз съм войн, а не земеделец!" възрази той разпалено.

Гудрун стана, взе някакъв зеленчук в полата си и започна да го бели. "Какво знаеш за бог Один?" попита тя.

"Че е върховен бог. Че е баща на Тор и съпруг на Фрея. Че е бог на войната."

"И на какво още?"

"На мъдростта."

"Така е. А мислил ли си защо е така? Ако Один бе само един убиец без да има мъдро и справедливо сърце, щеше ли да е върховен бог, щеше ли да е повече от свирен звяр?

"Помисли, че в това може да има смисъл, боецо. Ти доказа силата и куража си. Нека видим сега и мъдростта. Великите мъже имат мощта да побеждава враговете на бойното поле, да разрушват, но само най-великите знаят и да градят." Тя започна да реже зеленчука с много бързи, коси движения. "Лесно е да отнемеш живот, а трудно е да дадеш. Вината те измъчва, ала колкото далеч би отишъл, за да я изкупиш?"

"Не знам," отвърна тай, въпреки че знаеше, че Гудрун не очаква от него отговор.

"Изборът е твой," отвърна тя и се наведе към него. "Ти дойде при мен за съвет, каза ми, и аз ти го дадох. Дали ще го послушаш зависи само и единствено от това колко е силно желанието да получиш прошката на убитата си любима и своята собствена." Жената го погледна в очите и отново го побиха тръпки от дълбочината в тях. "Това вече нито аз, нито боговете можем да ти кажем. Само твоето сърце може да го направи."

Гудрун остави зеленчука на масата.

"Става вече късно. Можеш да пренощуваш тук ако желаеш. Утре ще ти кажа как да намериш селото. Имаш време да мислиш до тогава."

Той с радост прие.

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 1

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"

ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 1

"We know the truth not only by the reason, but by the heart" - Blaise Pascal

Десет години се минаха от как Бьорн запали дома си и напусна родните си земи завинаги. Той изостави обичаите си на ловец, за да се превърне във войн. А войн прочут и велик стана той наистина; бе известен навред и хората говореха за него. Храбростта в битките и силата му рядко намираха равни на себе си сред другите войни. Към много племена се бе присъединявал за кратко и бе извоювал положение, чест, но никъде не се задържаше за дълго, към никого не се привързваше. Другар в битките бе на много, ала никой не можеше да го нарече свой приятел или да надникне в душата му.

А Бьорн бе измъчван от огромна вина.

През всичките тези години смъртта, която бе причинил на невинната си жена и дете, го изяждаше отвътре. Самотата беше единствения му компаньон в безкрайните битки на бойното поле и със себе си. Колкото и слава и чест да печелеше все не беше достатъчна да отмие ужасното деяние. Ненавистта му към самия него му даваше криле; където другите влизаха в битка с напрегнато очакване в сърцето, той слизаше с желание и хъс. Сам търсеше смъртта, не се страхуваше от нея, защото вече се бе научил да презира живота. По негова вина бяха загинали най-скъпите му същества и както тогава не бе проявил милост към тях, така и сега не проявяваше такава към самия себе си.

Спечелените битки и славата се трупаха, но времето течеше бавно и мъчително. Никаква победа не успя да му се услади, да го накара да се почувства по-малко предател и повече герой. Всяка година на датата, когато умряха Ингрид и сина му, Бьорн се оттегляше сам и някоя гора и прекарваше деня в усамотение след дърветета. Береше цял сноп цветя, които нареждаше внимателно, палеше огън и се молеше за душата на жена си докато най-сетне умората не надделееше над него късно след залез.

Този път той се бе разположил на сенчеста полянка и медитираше подпрял гръб на едър камък покрит с мъх. В мислите си Бьорн се връщаше отново и отново към онези щастливи мигове край реката, когато Ингрид бе жива и двамата се любеха безкрайно под откритото небе. Споменът дори успя да извика усмивка на устните му - нещо, което се случваше така рядко при други обстоятелства.

Само инстинктът на войн му помогна да се наведе бързо и да избегне летящия към него камък. Бе улучил малка птичка, която сега лежеше мъртва на земята, убита от силата на удъра. Бьорн подскочи и веднага стана на крак, а гняв бушуваше в гърдите му.

Измежду дърветата се показа грамадната фигура на мъж облечен със сиви дрехи и широкопола шапка, която прикриваше лицето му. В ръцете си носеше тежка тояга.

"Кой си ти?" извикна Бьорн. "Не можа ли другаде да ловуваш?"

"ХА! Тая гора не е само твоя. Не виждам името то изписано по нея."

Натрапникът се приближи към убитата птичка и я прибра в торбата си. Бьорн сега успя да го огледа по-добре. Изглеждаше вече възрастен, ала нещо му подсказваше, че е доста силен. Гъста брада закриваше брадичката на странника, а шапката все така му пречеше да види очите му.

"Върви си," каза Бьорн през зъби. Яростта го заслепяваше.

"Или?" отвърна мъжът спокойно.

"Опитах с добро да ме оставиш на мира, старче, не ме карай да опитвам със сила."

Натрапникът само се усмихна и приседна до огъня. Започна да скубе перцата й едно по едно и ги пускаше на прилежно подредените цветя. Това преля чашата, помисли си Бьорн, и се спусна към него. Протегна се да сграбчи мъжа и да го разтърси, за да го уплаши, ала го чакаше изненада. Другият се премести по-бързо, отколкото Бьорн бе смятал за възможно. С едно леко, плавно движение от кръста встрани той избегна удъра, а ръката му веднага се стрелна и хвана рамото на противника. Очите на Бьорн се разшириха както от изненадата, така и от болка; натрапникът го стискаше като в менгеме с уж слабите си ръце и не го оствяше да се обърне.

"Сила на великан, а ум на дете," рече старецът и го пусна. Бьорн го изгледа на кръв, но не каза нищо и седна до него победен.

"Защо просто не си тръгнеш?" попита го той още веднъж, този път по-меко.

"А защо да си тръгнвам щом можем да пийнем вино, за битки да си поговорим, опит да обменим?"

"Не ми приличаш на войн."

Странникът се засмя с пълно гърло. "Не винаги всичко е така както изглежда когато го видим на пръв поглед." той се закашля и добави, "не си ли го забелязвал?"

Това стресна Бьорн. Защо ли веднага се сети за Ингрид и изневярата, която тя така и не бе извършила, а бе заплатила с живота си заради прибързаните му заключения? Той изгледа странника под ъгъл. "Може би," отвърна той уклончиво.

През това време старецът бръкна в торбата си и както бе обещал, извади от там мях вино. Махна запушалката и отпи шумно, сетне по приятелски го предложи на Бьорн. Бившият ловец сви рамене, пое го и сам го надигна. Кимна; виното беше превъзходно и сега не съжаляваше, че другият е останал да го сподели с него.

"За кого са цветята?"

"За мен са," отвърна Бьорн. Виното беше много силно и ароматно, а главата му се замая от него.

"Ами!" изсумтя странникът с недоверие.

"За жена ми са," въздъхна Бьорн. Виното му действаше успокояващо. "Само че тя няма да ги види. Умря точно пред десет години."

"Липсва ти, а?" Бьорн само кимна. "Какво се случи с нея?"

При нормални обстоятелства бившият ловец никога не би разкрил сърцето си, още по малко пред напълно непознат човек, ала беше годишнината от трагичния ден, споменът много му тежеше, а виното му действаше необичайно отпускащо. Думите сами се плъзгаха по езика му преди той да успее да ги спре.

"Един ден я видях на поляната близо до къщата ми с най-близкия ми приятел. Веднага реших, че ми е изневерила." Той отпи юнашки от виното; това му помогна да продължи. Вече почти нехаеше, че говори за най-дълбоката си болка с друго живо същество. "Когато се върна у дома я прободох в сърцето с копието си. Тя загина от моята ръка, невинна и насилена от онзи, когото зачитах като роден брат."

"Ааааааааа," каза старецът и също отпи от мяха. "Затова реши да станеш войн, а?"

"Мммхммм," кимна Бьорн. Какво ли му ставаше? Това бяха няколко глътки, а той много носеше на пиене. "Затуй."

"Лесно е да си войн така."

"Ами. Това е единствения избор."

Старецът поглади сивата си брада. Шапката още закриваше очите му, които оставаха в сянка. "Много войни съм срещал и много истории съм слушал. Така е - най-свиреп е този, който няма какво повече да губи."

Бьорн само кимпа. Сините му очи, обикновено равнодушни и студени, сега се взираха и подредените цветчета по земята и не се вдигаха от там. "Аз нямам какво повече да губя," рече той глухо. "Затова и не се страхувам от нищо."

"Хохо! От нищо ли не се страхуваш? Не вярвам!"

Бьорг го изгледа с досада и отпи поредна глътка от божественото питие.

"Истинският герой се страхува," рече странникът. "Страхът не му е непознат, но той се бори срещу света въпреки него."

"Какво искаш да кажеш?"

Старецът се облегна на камъка и сложи тежката тояга в скута си. "Ти нямаш страх от враговете на бойното поле, ала всъщност така бягаш от страховете в сърцето си, бягаш от самия себе си. А от себе си никъде не можеш да се скриеш."

Първата реакция на Бьорн бе да сграбчи края на копието си с мисълта да удари странника задето го наричаше страхливец. Но в същия миг бившият ловец премисли и се отказа. Беше си самата истина. С бой нямаше да убеди непознатия в противното; вместо това щеше само да потвърди казаното.

"Не мога да се скрия," въздъхна той. "Колкото и да бягам."

"Страхът се надвива с кураж и решителност, момче." Непознатият сви рамене. "Колкото и воини да избиеш в битка, без тези двете нищо не постигаш. Слава, чест ли? Аха! Щом човек няма смелостта да погледне отражението си в реката в очите, що за герой е? Истински смелият първо надвива врага в себе си."

Тези думи тежаха на Бьорн. В пиянското си заслепение - или може би проникновение - той виждаше правотата в тях. Смъртта му се струваше като утеха, като прошка. Не от смелост влизаше в битка, а от страх и презрение към самия себе си. На света нямаше товар, който тежеше повече на плещите от вината и невъзможността за изкупление.

Внезапно го озари идея. "Ти нали каза, че много си видял," рече той. Не бе ясно дали в думите си е вложил насмешка или уважение. "Ако беше на мое място, какво би направил?"

"Щях да победя врага в себе си," отвърна хитро странникът.

"И как точно щеше да го направиш?"

"Ммммм," изломоти непознатия. "Ти, момче, май имаш да измиеш петно от името си, за което само ти знаеш, а?"

"Това, да. А и все си мисля как ли е Ингрид сега. Дали е спокойна. Дали има сили да ми прости това, което аз не мога да си простя."

"А, така ли!" старецът плесна с ръце. "Ами, това аз знам кой може да ти помогне с него."

Бьорн се чувстваше странно. Виното го бе опило както никога преди през живота му, но някак мислите му се подреждаха логично по начин, по който не беше разсъждавал и той му се струваше по-трезв от всякога. Беше чувал поговорката, че във виното бе истината: може би това бе ключа?

"Кой?" попита той нетърпеливо.

"Ами, аз знам за една Премъдра жена, която живее в Бларк Морк; казват, че била прорицателка и боговете се спирали да говорят с нея. Срещал съм я и аз." Непознатият кимна неопределено. "Може би тя може да отговори на въпросите ти."

"Не знам," смутолеви Бьорн.

Старецът се надигна. "Хубаво поговорихме с теб, боецо, но мен пътят ме зове, а и слън-цето ще залезе скоро. Иди ти при Премъдрата все пак, сигурно ще научиш нещо за себе си. Успех ти пожелавам. Ала едно нещо запомни от мен. Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си. Пак ще се срещнем." С това той махна на Бьорн, пожела му лека вечер и преди да чуе отговора изчезна между дърветата.

А воинът остана да размишлява.


На следващата сутрин Бьорн се събуди в средата на леглото от цветя с пресъхнала уста и схванато от лежане тяло. Беше сънувал нещо мрачно и злокобно както винаги. Първата му мисъл бе за странника, който бе видял вчера, и за думите му. Извади сушено месо от торбата си и го загриза, а пред това време обмисляше какво да направи.

Можеше да пренебрегне случилото се, сякаш никога нищо не е било. Ала какъв живот го очакваше? Щеше да е както сега, изпълнен само с горчивина и угризения. А дали тази прорицателка можеше да му каже дали Ингрид му е простила? Струваше ли си да опита? "Не се страхувам от нищо," бе казал той, "защото нямам какво да губя." Страх ли го беше да навлезе в Бларк Морк? Не. Наистина ли, помисли си той.

Не се страхуваше от нищо и щеше да го докаже сам на себе си. Пред него стоеше дилемата да се впусне в нещо ново и неизвестно, окрилен от някаква неопределена надежда, или да продължи живота си както до сега, в горчивина, вина и безнадежност. Бьорн се изправи на крака и прибра остатъка от храната в торбата си. Вече беше решил.