Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 4
Останалите няколко дни минаха по-бързо, отколкото Бьорн се бе надявал. Урсула изглеждаше все по-мълчалива, замислена и го отбягваше. Все още я забавляваше да го кара да върши черна домакинска работа и да яде развалена храна, но той нехаеше. Той бе спасил цяло село от гладна смърт и се гордееше със себе си; хората го боготворяха. Накрая, за да си отмъсти сам, Бьорн се преструваше, че изпълнява задачите си с желание и готовност. Когато ги завършеше, Урсула дори не тържествуваше; последните два дни само кимваше вяло с глава и го отпращаше.
На седмия ден вечета Бьорн изпълни и последната задача. С пригладените чисти ризи в ръце той се запъти към спалнята на Урсула и потропа. Нямаше никакъв отговор, а Инге му беше казала, че вдовицата не е излизала оттам. Нетърпелив да получи ключа и да се маха, той потропа отново. Пак нищо. Накрая бившият ловец открехна вратата и надникна вътре.
Гледката, на която стана свидетел, го стъписа.
Урсула седеше в единия ъгъл на стаята си на леглото, далеч от врата и плачеше. Беше прегърнала коленете си към главата, а косата закриваше лицето й. Само раменете й се разтърсваха от тихото хлипане.
Бьорн бе подготвен за последната битка преди получаването на ключа, представяше си серия насмешки или борба за надмощие, дори не изключваше възможността тя да откаже, но никога и през ум не му беше минавало, че ще види Урсула в това състояние.
Той прочисти гърло, за да оповести присъствието си. Вдовицата се сепна и стреснато вдигна очи към него: те наистина бяха пълни със сълзи, които се стичаха на вадички по бузите й. Косата й изглеждаше несресана и й липсваше обикновения блясък на лъсната мед. Бьорн чак сега забеляза колко млада е всъщност Урсула; не много по-възрастна от него когато загуби Ингрид. Той запристъпна неловко от крак на план.
"Донесох ризите," каза Бьорн накрая, за да наруши тишината. Тя само кимна вяло. "Седемте дни изтекоха." Пак същата реакция. "Ще ми дадеш ли ключа?"
Урсула не смееше да го погледне в очите. Тя само бръкна в пазвата си и извади нещо от нея. Протегна ръка напред. Нямаше и следа от борбата, която Бьорн очакваше. Това го обърка.
"Благодаря," каза той и пое ключа. "И хората ще ти благодарят. Спаси ги от гладна смърт."
Урсула нищо не каза.
Бьорн се колебаеше как да постъпи. Какво ставаше? Защо плачеше тя? Какво да направи? Накрая кимна и се запъти към врата.
"Не искам да си ходиш," проплака Урсула.
Това го закова на място. Обърна се. По бузите й отново се стичаха сълзи като порой. Бьорн мигна на парцали. Урсула стана и се втурна към него, сетне се хвана за ръкава му.
"Моля те, не си тръгвай, недей. Толкова съм самотна."
Бьорн я гледаше още по-втрещено. Беше се заклел, че ще убие Урсула когато получи ключа. Сега той беше в ръцете му, но към нея не мечтаеше повече за мъст. При вида на искрената й тъга вместо гняв, Бьорн изпита съжаление. Той седна до нея и я загледа в очакване. Очите й, тъмни като гората в късна нощ, придобиха замислен вид.
"Когато бях още доста малка, Валдемар мина през нашия стединг. Беше много богат и почитан. Братята ми веднага ме дадоха на него за жена, сякаш бях вещ, без да ме питат. Мислеха си, че ще живея по-добре при него. Валдемар нямаше деца, предишните му две жени бяха умрели. Всичко това беше за мен." тя разпрери ръце. "Валдемар беше само един застаряващ селянин. Беше мекушав и безхарактерен, благ като масло. Презирах го, но все пак беше единствения близък, който имах. Мразеха ме тук, защото бях чужденка, разполагах с всичко и не трябваше да се трудя тежко като всички тях. Нямах ги никого, тъгувах за дома си, а нямаше как да се върна."
Бьорн я гледаше с нарастващо съчувствие, ала не знаеше какво да каже. Тя продължи.
"После Валдемар умря. Останах съвсем сама. Никого си нямам, а никой не ме харесва. Още съм им чужда! Дори когато видят косата ми, тук всички са руси или тъмнокоси, си казват: чужда!" Тя заклати глава. "Сочат ме с пръст и ме отбягват, а искат да им давам храната си. Знам, че ме наричат предателка и последователка на Локи зад гърба ми."
На Бьорн му стана мъчно за онази, която в продължение на седмица му бе била мъчителка. Не можеше да я мрази повече. Не на жестокост се дължеше държанието й към него, а на разочарованието и огорчението. И той беше бил в това положение преди. Не можеше да я мрази, не.
"Исках да си отмъстя на цялото село чрез теб. Беше в ръцете ми и можех да правя каквото му хрумнеше. В началото беше забавно, но знаех, че за такъв мъж като теб трябваше да ме омъжат братята ми, е не за мекушав селянин! Силен си и много горд, а не като безхарактерния Валдемар. Хората тук те уважават." Тя преглътна, а в очите й се четеше най-горещата молба, която Бьорн бе виждал.
Той помисли. Урсула беше доста привлекателна жена. Сега знаеше, че не беше и на четвъртина толкова лоша, колкото си бе мислел. Тя сигурно щеше много да го обича и двамата щяха да живея в охолство и почит сред селяните. Опита си да си представи тази картина.
"Не мога," поклати глава той. "Съжалявам, Урсула. Не мога."
Тя се хвана за ръката му и започна да го умолява. Ала Бьорн беше непоклатим. Накрая целуна челото й и каза: "Аз съм войн, а не селянин. Моят живот е на бойното, а не на селското поле. Съжалявам, Урсула. Пусни ме да си отида по пътя."
Урсула се разплака още по-сърцераздирателно. Горкото момиче, помисли си Бьорн. Погали меденочервената й коса.
"Само съвет мога да ти предложа," рече той меко. Тя вдигна подутите си от плач очи. "Утре направи празненство за селяните и потанцувай с тях на него. За него ще остана. С времето ще си намериш достоен мъж сред тях."
Урсула само кимна и сподави хлипането си.
След два дни селяните изпратиха Бьорн като герой. Урсула бе устроила празненство както бе обещала и цяла вечер хората се веселиха и празнуваха. Бьорн благородно ги бе оставил да си шушукат зад гърба му за нощта, която бе прекарал в стаята на Урсула; само те двамата знаеха какво точно се бе случило тогава. Ако въображението им обрисуваше сцени, които правеха Урсула по-човечна, повече като всички тях, то той нямаше нищо напротив. Радваше се когато селяните пируваха със запасите на вдовицата и танцуваха заедно с нея. Тя дори им се усмихваше.
А когато Бьорн помаха на всички за сбогом на следващия ден, изпрати го цялото село, натъжената Урсула и хладен есенен дъжд.
Бьорн забеляза мъжа още докато беше сива точка на хоризонта. Не можеше да го пропусне или заобиколи, а и как би могъл? Запъти се към вече познатата фигура на стареца със сивите дрехи и широкополата шапка.
Непознатият го чакаше на пътя и се подпираше на тоягата си. "Казах ти, че пак ще се срещнем," каза той. Усмихваше ли се?
"Ти си Один," рече Бьорн.
Один се засмя. Това прозвуча като лай. "Доста време ти отне да се сетиш."
"Не ми се представи преди," отвърна Бьорн. Тръпнеше пред мисълта, че разговаряше с Върховния бог.
"Не беше необходимо." Один кимна. "Наблюдавах те от известно време."
Бьорн вдигна вежда. "Защо мен?" попита той стъписан.
"Може и да си имам причина," рече богът загадъчно.
"Нарочно ме прати при Гудрун, нали?"
"Разбира се. Хареса ли ти? Освен това прави чудесно вино." Один раздруса торбата си.
"Знаеше ли дали ще мина през гората? Какво ще ме посъветва?"
"Не. Само гледах дали ще минеш изпитанията."
Бьорн се обърна към Один и го изгледа много внимателно. Той беше бог, най-могъщия от всички, и държеше съдбата на хората в ръцете си. Какво ли искаше от него?
"Изпитания?"
Один кимна. "Ти победи страха си, а сетне гордостта си. За хората си истински герой. Валхала се нуждае от такива в дните преди Рагнарок." Бьорн преглътна. Това признание беше висока чест. "Но за да застанеш редом до другите е нужно и още нещо. Има една пречка."
"Каква е тя?" попита Бьорн.
"Миналото ти." Один бръкна в торбата и извади малка бутилка вино. Бутна я към Бьорн.
"Какво е това?" попита войнът.
"Ключът към Валхала," рече Один и стана. Преди Бьорн да може да реагира, богът изчезна.
Бьорн имаше бутилка вино и цяла мистерия в ръце. Какво означаваше това? Защо Один му беше дал своето божествено питие? Какво общо имаше това с миналото? Тези мисли го накараха да се намръщи.
Той седна и се замисли. Миналото - какво ли изпитание можеше да го чака сега? Срещу какво ли щеше да се изправи този път и по какъв начин? Дали щеше отново да види Ингрид там? Какво бяха скроили боговете този път?
Беше победил страха и гордостта си. Беше време да се изправи и срещу миналото си, реши Бьорн и изгълта виното до дъно.
Беше заспал и най-сетне се събуди. Разтърка внимателно очи, за да се разсъни. Къде ли се намираше? Спомняше си, че бе заспал от виното от Один близо до пътя, където се бяха срещнали за втори път. Огледа се. Не; вместо на прашната пътека той лежеше на тучна трева, а мястото му изглеждаше смътно познато. Бьорн стана, а очите му изучиха местността; когато се спряха на реката, той разбра къде се намира.
Беше същото онова място, където като деца ловяха риба с най-добрия си приятел, а преди повече от 10 години Хадриан намери смъртта си от ръката му.
Сърцето му заби лудо, а коремът му се сви на топка. Какво правеше тук? Как се бе озовал на мястото, на което се бе заклел да не стъпва повече? Наведе се над реката и се загледа във водата. Насреща му го гледаше мечешкото му лице, остаряло, понабръчкано и така различно от младежката невинност, която излъчваше навремето.
Нещо се заби в рамото му и го накара да се обърне.
Хадриан го гледаше съсредоточено и държеше копието си насочено към в готовност.
Бьорн извика от изненада. Не беше ли приятелят му от детинство мъртъв от повече от десет години? Той се беше променил; лицето му бе вече доста различно от онова, което помнеше Бьорн от деня, когато го надви на същото това място. Не младеж имаше насреща си, а възмъжал войн с копие в ръка.
"Хадриан?!" рече той с неверие.
Хадриан не изчака нито миг, а се нахвърли върху него с всички сили. Бьорн ловко отбягна удъра, а все още му бе трудно да преглътне изумлението си. "Какво правиш тук?" попита той.
"Бия се с теб," отвърна Хадриан. Отново нападна с копието. Беше много бърз и ловък.
"Но защо, защо?"
"Ти ми беше като брат," продължи Хадриан. Атаките му ставаха още по-чести и ожес-точени. Имаше сила на исполин и Бьорн ги отбиваше едва-едва. "А за една жена това се промени."
"Защо посегна на моята жена?" недоумяваше Бьорн. Сцената с Хадриан сега му се струваше нелепа и нереална.
"Не знаех, че е твоя жена!" изпъшка Хадриан. Бьорн използва момента да хване другия край на копието и да се бори да го изтръгне от противника както преди десет години.
"Ти я насили!" изсъска Бьорн. С времето осъзнаваше една жестока истина: Хадриан изглеждаше пораснал не само на възраст, а и на сила.
"Tогава бях млад и мислех, че светът е мой!" викна Хадриан и дръпна копието. Вече надделяваше. После добави: "Не исках да ти отнемам жената. Нямах това намерение. Не знаех за вас. Съжалявам за това, което ви причиних!"
Бьорн пъшкаше под натиска. Силен беше, ала противникът му бе три пъти по-силен от него. С рязко движение Хадриан овладя оръжието и го насочи към голите гърди на Бьорн.
"Ще ми простиш ли?" каза той много тихо.
Бьорн се върна към онзи миг преди 10 години, когато ролите им бяха разменени. Тогава, по онова време, и той беше импулсивен младеж, воден от страстите си, а не от разума. Толкова години беше живял в омраза към човека, който му отне най-свидното, а сега той молеше за прошка.
Мигове преминаха като светкавици през ума му. Мнимата изневяра на жена му с Хадриан, сълзите на Урсула, думите 'обичам те', последните, които Ингрид бе изрекла в живота си към убиеца си.
Гудрун му бе казала, че в тях е имало прошка.
"Прощавам ти," се отрони от устините му.
Хадриан заби копието си в сърцето на Бьорн и го уби.
Тялото на Бьорн остана мъртво и кухо, но душата му беше вече свободна.
Първото, което той видя, бе Фрея, предводителката на Валкириите, която дойде да го поеме в ръцете си и да го отведе във Валхала, там, където отиваха само най-великите войни.
Зад нея на вихрен кон яздеше красива девица, която се усмихваше, и Бьорн позна в нея Ингрид, неговата любима, избраницата на Фрея.
Те вече не принадлежаха един на друг, а на боговете, но ги свързваше едно: бяха герои и щяха да чакат Рагнарок заедно във Валхала.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар