Ето, че новия ден е тук. Слънцето за пореден ден надникна през прозореца и огря бюрото. Последен ден от поредната работна седмица. Сутрешния блок по телевизията си вървеше а безизразното лице гледаше огледалото. Бяха минали няколко дни от мудната еднообразна седмица и той се замисли какво да сложи днес. Отдавна си правеше експерименти и не сваляше маските вечер. В момента на лицето си носеше яд, разбиране, приветливост и тази толкова любима щастие.
Понякога се получаваше и всичко на лицето му се сливаше. Беше до някъде забавно да употребява старите наслени маски. За това реши да остави щастието. Но, днес странно чуство се беше загнездило в празното сърце - щастието щеше да надвие другите. Леко притеснен реши да я остави на лицето си, просто така да разбере какво ще стане.
Първата мисъл с ефект от тази маска беше "Еха, супер, кафето е готово". Стана и отиде до едноцветната кухня. Посегна към каничката и си наля от топлата черна течност. "Супер, точно както го обичам - черно и чисто!". След това беше облеклото - "Чудесно - любимата ми риза". Но не беше любимата му - просто маската излъчваше тази енергия. Всичко изглеждаше много готино. Подсмихвайки се, затвори вратата след себе си. Даже не бе забравил нищо - супер. Щастието беше и в таксито - разговорлив шофьор. Нямаше задръствания, хубава музика по радиото.
А, в офиса, о, в офиса - прясно кафе. Едни усмихнати хора. Петък е. Добро утро с всеки. Оперативката мина с добри новини и той не можеше да изрази щастието си от това. Колегите си говореха на по цигара с второ кафе. Даже и той се включи. Въпросителните погледи му се виждаха странни, но реално той не разбра, защото маската изливаше все повече и повече върху него.
Целия ден беше щастлив. Всяко едно нещо го караше да подскача. Дори и когато затвори файла по който работеше без да го запази и се наложи да го прави от нулата. Дори и когато в тоалетната нямаше хартия и се наложи подвикне няколко пъти за да дойде чистачката на етажа за да му донесе. "Ама какво е това?", опита се неговото същество да проумее. "Това ли е щастието реално? Нищо да не ме бутне?". С тази "трезва преценка нахлуха едни други мисли в него. От въпросите дали е толкова слаб без маска да почуства щастие до какво е щастие. И така остана в тоалетната около 40 минути.
"Ей как си?" - това вече взе нов връх в емоциите му. Гласа в телефона бе толкова нежен че щастието пак закри долните маски. Само приветливостта, която бе под щастието изби малко. Но двете се сляха и бързо се превърнаха в едно цяло. "Добре съм, щастлив съм" някак невярващо и весело изрече той. "Ти как си?" бе следващото, което успя да излезе от устата му. След около 10 минути много приятен разговор продължи с работата. И щастието отново бе там.
"Мамка му, защо се чуствам така?" изби изпод маските. Напомни си в един момент да си направи експеримент дали без тази маска би могъл да е такъв. Сети се, че хората може би ще го харесват повече щастлив. Но, дали пък нямаше да е фалшиво, ако е с маската само за да се хареса на хората. Само за да получи това щастие? Ако хората го харесваха повече може би, щеше да е по щастлив и в един момент нямаше да се налага да слага тази маска. Дали пък нямаше шанс в един момент да не слага никакви маски? Въпреки тези въпроси, той си тръгна щастлив. Маската говореше.
След като се прибра точно преди да започне познатата рутина с душ, готвене, вечеря, телевизия, книга и сън някак от нищото го удари идеята, че иска да излезе. Да отиде на едно място, където не бе ходил отдавна. Да изпие може би едно, две или повече. И в крайна сметка да провери какво се случва с тази маска в реалния свят, а не в корпоративния. На бързо се облече и след час щастлив мина през вратата на клуба.
"Уоу, колко светлини, какъв звук, и какви цветни и красиви хора" беше първата мисъл. "Това вече е чудо. Не очаквах да те видя тук!" е това което леко го извади от равновесие. А под маските неспособността да изпита нещо остави аз-а безизразен. Но рязко се промени когато силната енергия на щастието превзе отново контрола. И от тук започна двойния живот. Щастието го заведе след нея до други хора. Даже се поклащаше супер доволен и щастлив. Слабия аз под маските крещеше, че това е грешно, не е реално. А хората около него виждаха само щастието, приемаха го и това промени тях и мястото.
След всичко случило се в клуба, щастието пак му показа чудесен таксиметров шофьор и едни други мисли и пак диалога в него започна. А, аурата след него умираше. Неговата аура продължи още малко и щастието заспа. Той седна пред бюрото. Маските на стената пред него безмълвно седяха. А, дупките за очи започваха да го поглъщат все повече и повече.
С мъка се зае да маха всяка маска от лицето си, докато не остана неговото. До болка познатото безизразно лице. То го гледаше от огледалото и в очите си видя въпроса, който изникна в съзнанието му веднага - "как се докарах до това, какво стана с мен?". Като плъзгане по екран на телефон изгони мислите си и остана празен. Буквално празното му сърце, съзнание и душа машинално накараха тялото му се изправи. С бавна и като че ли изтормозена крачка стигна до леглото. Легна, целуна дясната си ръка, а после я постави там където е сърцето му.
"Някой ден, не днес. Слаб си за тази емоция, слаб си за съвкупност от емоции. Край го една по една. Мечтите са безплатни, но болят, приятелю." Без нито една мечта или следа от болка, той затвори очи и заспа.
"Отказвам да съм слаб, но не мога сам" бе последната мисъл...
ЦЪК
Няма коментари:
Публикуване на коментар