Слабия човек...ИЛИ СЛЕДВАЩАТА МАСКА (Част 2 - ЩАСТИЕ)

Ето, че новия ден е тук. Слънцето за пореден ден надникна през прозореца и огря бюрото. Последен ден от поредната работна седмица. Сутрешния блок по телевизията си вървеше а безизразното лице гледаше огледалото. Бяха минали няколко дни от мудната еднообразна седмица и той се замисли какво да сложи днес. Отдавна си правеше експерименти и не сваляше маските вечер. В момента на лицето си носеше яд, разбиране, приветливост и тази толкова любима щастие. 

Понякога се получаваше и всичко на лицето му се сливаше. Беше до някъде забавно да употребява старите наслени маски. За това реши да остави щастието. Но, днес странно чуство се беше загнездило в празното сърце - щастието щеше да надвие другите. Леко притеснен реши да я остави на лицето си, просто така да разбере какво ще стане. 

Първата мисъл с ефект от тази маска беше "Еха, супер, кафето е готово". Стана и отиде до едноцветната кухня. Посегна към каничката и си наля от топлата черна течност. "Супер, точно както го обичам - черно и чисто!". След това беше облеклото - "Чудесно - любимата ми риза". Но не беше любимата му - просто маската излъчваше тази енергия. Всичко изглеждаше много готино. Подсмихвайки се, затвори вратата след себе си. Даже не бе забравил нищо - супер. Щастието беше и в таксито - разговорлив шофьор. Нямаше задръствания, хубава музика по радиото. 

А, в офиса, о, в офиса - прясно кафе. Едни усмихнати хора. Петък е. Добро утро с всеки. Оперативката мина с добри новини и той не можеше да изрази щастието си от това. Колегите си говореха на по цигара с второ кафе. Даже и той се включи. Въпросителните погледи му се виждаха странни, но реално той не разбра, защото маската изливаше все повече и повече върху него. 

Целия ден беше щастлив. Всяко едно нещо го караше да подскача. Дори и когато затвори файла по който работеше без да го запази и се наложи да го прави от нулата. Дори и когато в тоалетната нямаше хартия и се наложи подвикне няколко пъти за да дойде чистачката на етажа за да му донесе. "Ама какво е това?", опита се неговото същество да проумее. "Това ли е щастието реално? Нищо да не ме бутне?". С тази "трезва преценка нахлуха едни други мисли в него. От въпросите дали е толкова слаб без маска да почуства щастие до какво е щастие. И така остана в тоалетната около 40 минути.

"Ей как си?" - това вече взе нов връх в емоциите му. Гласа в телефона бе толкова нежен че щастието пак закри долните маски.   Само приветливостта, която бе под щастието изби малко. Но двете се сляха и бързо се превърнаха в едно цяло. "Добре съм, щастлив съм" някак невярващо и весело изрече той. "Ти как си?" бе следващото, което успя да излезе от устата му. След около 10 минути много приятен разговор продължи с работата. И щастието отново бе там. 

"Мамка му, защо се чуствам така?" изби изпод маските. Напомни си в един момент да си направи експеримент дали без тази маска би могъл да е такъв. Сети се, че хората може би ще го харесват повече щастлив. Но, дали пък нямаше да е фалшиво, ако е с маската само за да се хареса на хората. Само за да получи това щастие? Ако хората го харесваха повече може би, щеше да е по щастлив и в един момент нямаше да се налага да слага тази маска. Дали пък нямаше шанс в един момент да не слага никакви маски? Въпреки тези въпроси, той си тръгна щастлив. Маската говореше. 

След като се прибра точно преди да започне познатата рутина с душ, готвене, вечеря, телевизия, книга и сън някак от нищото го удари идеята, че иска да излезе. Да отиде на едно място, където не бе ходил отдавна. Да изпие може би едно, две или повече. И в крайна сметка да провери какво се случва с тази маска в реалния свят, а не в корпоративния. На бързо се облече и след час щастлив мина през вратата на клуба. 

"Уоу, колко светлини, какъв звук, и какви цветни и красиви хора" беше първата мисъл. "Това вече е чудо. Не очаквах да те видя тук!" е това което леко го извади от равновесие. А под маските неспособността да изпита нещо остави аз-а безизразен. Но рязко се промени когато силната енергия на щастието превзе отново контрола. И от тук започна двойния живот. Щастието го заведе след нея до други хора. Даже се поклащаше супер доволен и щастлив. Слабия аз под маските крещеше, че това е грешно, не е реално. А хората около него виждаха само щастието, приемаха го и това промени тях и мястото. 

След всичко случило се в клуба, щастието пак му показа чудесен таксиметров шофьор и едни други мисли и пак диалога в него започна. А, аурата след него умираше. Неговата аура продължи още малко и щастието заспа. Той седна пред бюрото. Маските на стената пред него безмълвно седяха. А, дупките за очи започваха да го поглъщат все повече и повече. 

С мъка се зае да маха всяка маска от лицето си, докато не остана неговото. До болка познатото безизразно лице. То го гледаше от огледалото и в очите си видя въпроса, който изникна в съзнанието му веднага - "как се докарах до това, какво стана с мен?". Като плъзгане по екран на телефон изгони мислите си и остана празен. Буквално празното му сърце, съзнание и душа машинално накараха тялото му се изправи. С бавна и като че ли изтормозена крачка стигна до леглото. Легна, целуна дясната си ръка, а после я постави там където е сърцето му.

"Някой ден, не днес. Слаб си за тази емоция, слаб си за съвкупност от емоции. Край го една по една. Мечтите са безплатни, но болят, приятелю." Без нито една мечта или следа от болка, той затвори очи и заспа. 

"Отказвам да съм слаб, но не мога сам" бе последната мисъл...

ЦЪК

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ГАРМ ... ИЛИ УРОЦИТЕ НА ЖИВОТА

 

Глава 1 - "Първото мнение на човек важи за кратко, освен ако той не е достатъчно сляп и инат за да го поддържа..."

 

Селото бе сгушено до снежна гора, която бе толкова гъста, че дори и със снежните си дървета бе непрогледна навътре. Това бе главното село на клана на мечките. Клан известен с това, че зимата носеха мечешки кожи, по    читаха и се кланяха на кафевите зверове. Хората от селото се занимаваха главно със ловуване на дребен дивече и риба, но имаше и славни дни когато правеха набези срещу други села. Плячкосаните съкровища трупаха, за да могат да купуват жито и желязо.

            Гарм бе млад ловец а, родители му, живееха в друго село и той бе останал сам. Ежедневието му минаваше в ловуване, а когато имаше набези на войните от селото той отиваше с тях. Бе се доказал като добър войн с годините. Натрупал бе и добра печалба. Когато вали или е студено, той прекарваше дните в ремонти и стягане на къщата.

            Един ден въщайки се от поредния набег, нарамил щита си той мина покрай къща, пред която на красиво резбован стол стоеше девойка. Тя изглеждаше толкова красива, със черна дълга коса падаща върху раменете, проста бяла роба. Зелените й очи гледаха зареяни в далечината, където хоризонта се сливаше с океана. Гарм забави ход и се загледа в нея. От къщата излезе прегърбен старец, който й поднесе купа с храна, погали я бащински по главата, целуна я по челото и влезе в къщата. Гарм се блъсна в някого. Когато вдигна поглед, пред него стоеше Олаф – най-добрия из между воините в селото. С черната си ризница, покрила силното му тяло и мечата кожа на раменете и гърба му изглеждаше доста страшен. В едната си ръка той държеше бронзовия си шлен с две дълги рога.

            - Хей, по-леко! Какво си я загледал тая мързелана? След час се събираме да делим.

            - Коя е тя? Не съм я виждал до сега.

            - Е, как ще си я виждал, като къщата ти е на края на селото. А и тя си седи само на столчето и мързелува. Казва се Ева, а баща й е Грил – мелничаря. Но те съветвам да не я заглеждаш, мързелива е, по цял ден само седи на този проклет стол и нищо не прави. А баща й се трепе и мели житото на цялото село. Не ти трябва такава за жена.

            По късно в главната сграда ярл Грим седеше на трона си, на чийто облегалка бяха резбовани драконови глави на горния край. Трона беше върху каменен подиум, така, че седящия да вижда всичко, което става в голямата зала. Дългата маса бе отрупана с месо и медовина, а в единия й край струпана стоеше плячката от набега - златни и сребърни съдове, бронзови накити, оръжия. Викингите се веселяха, пиеха и ядяха. Големия огън в единия край на залата създаваше весела атмосфера. Трима музиканти обикаляха залата и се мъчеха да надсвирят цялата глъч, която идваше от празнуващите воини. Олаф, който стоеше до Гарм шляпна една от девойките, който разнасяха вино, докато минаваше покрай тях, а тя от своя страна, с зачервени бузи се обърна и му намигна.

            - Обичам тези празненства – каза той, захапал голям бут в устата си. Някой ден, когато валкирийте ни отведат във Валхала, няма да помним нищо от сегашния си живот. Ще се подготвяме за Рагнарок, затова нека сега живеем - и той потупа с мазната си ръка Гарм по рамото.

            Но Гарм мислеше за Ева. Девойка така красива и така мързелива. Не искаше да повярва. За това той реши на другия ден да мине покрай къщата на Грил и да я заговори.

            Зимното слънце, все така ярко заигра по лицето на спящия ловец. На вратата се почука и той помисли, че бирника идва да прибере своето. С все още затворени очи, напипа ботуша си и го запрати по вратата:

            - Махай се, нямам какво да ти дам – извика той ядосано.

            - Добре, но ти губиш. – отвън се чу гласа на пътуващия търгивец. Бях ти запазил красив нож. – и докато Гарм стане от леглото и се облече, човека си беше отишъл.

            Ядосан, Гарм си изми лицето, облече чиста риза, захапа една ябълка и се запъти към къщата на Грил. Ева седеше на стола загледана във водите на океана. Косата й бе сресана, и падаше свободно върху избелялата, но чиста зелена роба. В нежната си ръка държеше сребърен гребен. Когато се приближи Гарм забрави зя яда си, и с леко зачервено лице поздрави:

            - Здравей, аз съм Гарм.

Тя го погледна уморено, едва се усмихна, кимна и пак отмести замечтания си поглед към океана.

            - Живея на края на селото – но, тя не му отговори нищо. Олаф спомена, че баща ти се грижи за теб. Какво ти има?

            - Съвсем нищо – гласа и прозвъня и бе толкова мек и спокоен, даже някак меланхоличен. – Добре съм. Би ли ме оставил на спокойствие, Гарм? Искам да си почина.

            - Аз ... да. – отгови объркано младия ловец. В главата му изникнаха думите на Олаф – “А и тя си седи само на столчето и мързелува. Казва се Ева, а баща й е Грил – мелничаря. Но те съветвам да не я заглеждаш, мързелива е, по цял ден само седи на този проклет стол и нищо не прави. А баща й се трепе и мели житото на цялото село. Не ти трябва такава за жена.” – Хубав ден! – той се обърна и с посърнало лице се отправи към дома си.

            Колко красива девойка. Какво не казваше, защо беше такава. Гарм си мислеше, че е успял да й покаже, че се интерисува от нея. Реши да изгони мислите за Ева, като отиде на лов. Обу си леките мокасини, които сам бе ушил от еленова кожа, взе лъка си с 2-3 стрели и навлезе в заснежената гора. Намери подходяща поляна, сви се до един храст и зачака. Тук обикновено минаваха елените. Той си помисли, че още една кожа би му свършила чудесна работа. Искаше да я ощави и да я подари на Ева – хубав подарък би бил, още повече, че баща й едва ли имаше време да ловува, а и бе достатъчно стар вече. Красивия елен излезе на поляната, спря се, огледа се и започна да рови с муцуна в снега за да намери храна. Силните му хълбуци се свиваха и отпускаха, докато той вдишваше и издишваше от зимния студен въздух. Сивата му кожа блестеше на слънцето. Гарм сложи стрелата на тетивата, като се стараеше да не вдига шум, за да не изплаши дивеча, опъна тетивата и се прицели. Колко хубава дреха би станала тази кожа, и колко хубаво ще стои и на красивата фигура на Ева. Елена падна промушен. Червената му кръв се разля по белия сняг и тънки строй пара се понесоха нагоре. Гарм се приближи, извади ножа си и погледна умиращото животно в очите. Сети се, че баща му, му бе разказвал за странно племе, живеещо отвъд големия океан, което изяждало сърцето и черния дроб на убитите животни, за да освободят душите им.(*1)

Върна се с мъртвия елен на раменете си в селото и се зае да го дере. Кожата завърза и опъна до къщата да съхне и започна да реже месото и да го отделя от костите. Месото беше много за сам човек, замисли се той. За това по-голямата част сложи във един съд и отиде при местния месар.

- Имам едно месо за продан – и той сложи огромната купа на масата пред месаря. Торнсен, месаря, добел човек на около 50 години, се почеса по плешивото теме, погледна Гарм и кимна.

- Добре, мога да ти дам две златни монети за него. Но, нека ти кажа, че дивеча малко по малко изчезва. Така казват ловците, които обикалят далеч отвъд нашите поляни. Може да ти е от полза някой ден.

- Едва ли, Торнсен, но благодаря за съвета. Аз си имам достатъчно. Вместо да се разваля, би могъл да го продадеш на някой друг.

- Добре, Гарм, ти си знаеш. После да не кажеш, че не съм те предупредил.

Доволен, Гарм се прибра вкъщи. Сложи месото в дълбоки делви, поръси го обилно със сол, а бутовете окачи да се сушат.

            Вечерта беше студена. Гарм не беше събрал достатъчно дърва през деня, защото бе останал с впечатление, че има достатъчно, а и нямаше изгледи да вали сняг. Когато се усети, бе прекалено късно, за да излиза, още повече с вълчия вой, който се чуваше от гората. Затова той се сви под кожите, за да запази телесната си толина и се опита да заспи. В главата му изплува мисълта за Ева – девойката в, която се бе влюбил от пръв поглед. В селото имаше доста жени, не по малко красиви от нея, но Ева бе спечлила сърцето на Гарм, а причината оставаше неизвестна, дори и за него самия. Когато в полузаспало състояние той наистина осъзна, че е влюбен в нея, и че копнее да говорят, да я прегърне и целуне, и един ден да се оженят, той отвори очи. Стана, облече се и излезе. От студа кожата на елена, която бе опъната до къщата се беше втвърдила. Гарм я откачи и я внесе в къщата. Реши още тази вечер да я ощави и обработи, за да може утре рано сутринта да отиде при Ева и да я предложи като сватбен подарък.

            Сутринта бе студена. Слънцето се беше скрило зад сивите облаци. Из селото не се виждаха много хора, но това не правеше никакво впечатление на младия ловец. С еленовата кожа на рамо той се бе запътил към къщата на стария мелничар. Когато стигна, той се спря вцепенен. Пред къщата под навеса стоеше тя. Черната и коса контрастираше със тъмно кафявите греди на къщата зад нея. Зелените и очи се открояваха на фона на леко зачервените й от студ бузи. А те, от своя страна, се сливаха със снежно бялото й лице. „Фрея е на земята” – си помисли Гарм. Той се приближи до нея, свали кожата от рамото си, подаде й я с плах жест и каза:

            - Аз съм Гарм. Помниш ли ме? Тази кожа е подарък за теб.

            - Благодаря ти, Гарм. – тя извади ръката си из под мечешката кожа, с която се беше наметнала, взе кожата от Гарм, кимна и се загледа пак към водата. Уморените й очи, бяха леко притворени.

            - Искам да те помоля да поговориш с мен. Искам да те опозная. Бих искал да говоря и с баща ти.

            - За? – попита тя вглеждайки се върху лицето на Гарм.

            - Дали би позволил да живеем заедно? Даже да се оженим. Щом не си способна на домашна работа аз бих я вършил с радост. Искам да те направя щастлива.

Тя го погледна с вече широко отворените си очи. Все едно от тях излизаше огън.

            - Моля? Не съм способна на домашна работа? Върви си! – и ръката й посочи пътя на Гарм.

            - Но ... Олаф така каза. А и аз като минавам от тук все те виждам да си почиваш.

Но отговор не последва. Тя все така гледаше уморено към водата. Гарм се обърна и с натежало сърце се запъти към малката си и празна къща. „Добре, щом е така. Нямам намерение да се занимавам повече с нея. Щом е мързелива не ми трябва. Аз мога да направя друга жена щастлива. Жена, която да е работлива, която да ме обича. А тя ... тя, даже не искаше да ме погледне.Отказвам се!” Опитвайки се да се убеди, че не я обича, той влезе в къщата си, седна на леглото и потъна в мрачни мисли...

            На другия ден, рано сутринта, той все още се чустваше празен. Реши, че живота му в селото вече не му харесва, и че искаше да го промени. Осъзна колко е самотен, как му липсват прключения, как жадува да види земите отвъд тъмния и снежен лес. Изрови делвите с месото и отиде при Торнсен. Продаде го всичкото. С парите си купи дрехи, които уви във един вързоп. Отделно в парче плат зави храната, която бе оставил в къщата, взе копието и меча си, опъна ремък през щита си и го сложи на силните си рамене. И така, Гарм тръгна по света да дири щастието си...

 

            Гарм бе захвърлил мръсните и прашни дрехи до реката. На друга купчина бе подредил щита, копието, ножа и меча си. Ботушите от мечешка кожа бе подпрял до дървото, под чиято сянка бяха купчините с принадлежностите му. Умореното му от път тяло се наслаждаваше на водата и той се замисли колко е хубаво да си свободен. Да живвеш ден за ден, без да си обвързан с хората от селото. Без да се тревожиш за девойка, или за това как ще мине набега. Дали ще бъдеш ранен, дали ще спечелиш хубав дял от плячката. Наоколо пееха птички, а пролетното слънце огряваше върховете на дърветата. Реши, че тази вечер ще си направи лагера до реката и утре ще продължи към непознатото. Страхуваше се до някъде от това непознато. Мислеше, че ще го доведе до нещо неприятно. Впечатлението му от гората, която го очакваше го караше да потръпне. Тъмни клони, странни шумове, непознати животни. А какво имаше след гората, а след това, а след това? Беше го страх от неизвестното. Когато излезе от водата, легна гол на слънцето, притвори очи и заспа. Стресна го странен шум между дърветата. Все едно голямо животно го заобикаляше. Той имаше впечатление, че чифт огромни очи го търсят между храсите. Уплашен и треперещ, нахлузи панаталона си и грабна копието. Съществото сигурно беше нещо голямо с което той нямаше желание да се среща. Замисли се и остави тихо копието на зелената трева, облече се, като се стараеше да не вдига много шум. Бързо уви оръжията си и тихо тръгна към далечния край на поляната, за да се отдалечи колкото се може повече. Чуството, че очите го следят не го оставяше на мира. Когато се отдалечи на безопастно според него разстояние, той се затича без дори да поглжда назад. След време се спря, ослуша се и когато не чу странните звуци, седна на един камък, за да си поеме дъх. Скоро щеше да започне да се свечерява. Плановете му да си направи лагер до реката бяха пропаднали, затова реши да намери подходящо и добре защитено място, докато още бе светло. А, на сутринта щеше да помисли на къде да тръгне. Направи си лагер до една висока скала, която се намираше на края на малка поляна. От всякъде се издигаше гората, тъмна и непрогледна. Огъня, който запали едва осветяваше. Малкия светъл кръг все пак му даваше някаква сигурност. Ако дойде някой или нещо, щеше да го види.

Шумът постоянно го преследваше в мислите му. Гарм реши, че си въобразява. Чуваше се само лекото пукане на сухите дървета. Той придърпа вързопа, в който беше храната му. Вътре намери и почти празен мях с медовина. Когато извади увитото в плат месо, си помисли, че може би за седмица то вече е развалено, както и медовината, която беше в мяха. Разви плата, подуши месото, нямаше усещането, че е развалено, но все пак реши да не опитва. Можеше да се разболее, ако беше развалено. Реши, че на сутринта, ще хване нещо. А, когато захапа тапата на мяха и я изплю през главата му мина същата мисъл и за медовината. Затова даже и не я опита. Минутите минаваха, а Гарм се ослушваше. Освен пукота на сухите дърва, той чуваше и къркоренето на стомаха си. Реши все пак да опита от храната и медовината, придърпа плата и мяха, и едва едва с плахо отхапа от месото, преглътна. Отпи малка глътка, сбърчи вежди и осъзна, че нито месото, нито медовината са развалени. Предположението му се беше оказало погрешно ...

            След като се нахрани, той се излегна до огъня, напълни лулата, която баща му бе подарил преди години и я запали. “Тази лула, Гарм е била на баща ми, а преди това на неговия баща. На нея са нарисувани двата гарвана на Один, за да може той, чрез техните очи да те вижда навсякъде, да те напътства и да ти помага.” С този приятен спомен, той плъзна лявата ръка под главата си, загледа се в ярките звезди, напълни дробовете си с тютюнев дим и се замисли какво ли е това, което цял ден го преследва. Започна да си мисли дали не е някое животно избрало го за жертва, или е някой крадец, искащ да го обере. Все неща, които не му се сториха приятни. После се сети за Ева – девойката  от селото, която бе оставила в него впечатлението, че е  мързелива и само живее на гърба на отрудения си баща, което е неприемливо за една млада жена. А всъщност, той още я обичаше. Но нямаше шанс вече. На него не му трябваше такава жена.

            Както си стоеше със затворени очи и слушаше пукота на огъня, замислен за времето когато беше в селото, мислите му секнаха от глас на възрастен мъж. Гласа беше кротък и плътен, изпълнен с мъдрост:

            - Здравей, пътнико! Цял ден те следя...

В първия момент, Гарм не отвори очи. Помисли си, че това е крадеца, който ще се опита да го убие и ограби. След това, може би, ще захвърли тялото му някъде, така, че да не бъде намерено...

      - Няма ли да ми предложиш да пия от твоята медовина? – попита пак гласа.

      Гарм  отвори очите си и погледна в посоката, от където идваше гласа. Беше възрастен мъж, но седящ гордо изправен. В дясната си ръка носеше крива тояга, която може би служеше не толкова за подпора, а за самозащита ако се наложи. Беше облечен в сива роба, а на главата си носеше островърха сива шака, която закриваше половината му лице и очите. Бялата му брада се виждаше на едва огрятото от огъня лице. Тази изправена фигура излъчваше достолепие и мъдрост. Спокойствието му учуди младия ловец.

      - Ъъъъ, да ... заповядай. Седни край огъня. – изломоти Гарм, опипвайки около себе си за меча си.

      Стареца приседна до огъня. Повдигна шапката си, погледна към Гарм и му намигна. Тогава младежа видя, че непознатия е едноок. Там, където трябваше да има око, имаше кожена превръзка, изящно гравирана със руна - три триъгълника вплети един в друг(*2). Гарм не бе религиозен човек, но винаги почиташе боговете на празниците, принасяше жертви когато трябва и понякога тайно се молеше на някои от тях ... Той се изправи и се поклони.

      - Хех, недей. Изправи се! Считай ме за приятел – каза стареца.

      - Но ... нали няма да ме отведеш във Валхала? Искам да живея още. Искам да видя света, искам да преживея любовта.  

      - Не, разбира се. Рано ти е. Ето, че пак първото впечатление и първите ти мисли не са правилни, млади ми приятелю. Помисли, нямаше да съм тук за да те отведа, а щях да изпратя някоя от валкирийте. А, и няма да те отвеждам аз, защото не виждам покрай нас да има битка, нито пък ти да умираш в нея ...

      Гарм наведе виновно глава. Замисли се, може би пък стареца бе прав. Ето, и преди малко – чу шум и си помисли най-лошото. Преди години – случката за която се бе сетил, девойката – грешно бе помислил. А какво ако тя помагаше на баща си и затова бе уморена? Баща му и майка му, които бяха го зарязали да живее сам след 15 годишнината му ... стигна до извода, че е било за негово добро. Нямаше да научи толкова много за живота, ако го бяха гледали и бе живял с тях. Дори храната и медовината, които беше помислил за развалени. Без да повдига глава, усещайки мириса на запалена лула откъм мястото, на което стоеше стареца, Гарм каза:

      - Май найстина си прав. Постоянно съдя за нещата от първо впечатление, защото може би така ми е угодно. Или защото вътрешно отказвам да помисля за вариантите. И това винаги ми прави лоша шега. Трябва да се науча да оглеждам ситуацията отвсякъде, да не правя грешни изводи и да се науча да живея като мисля повече. Май отстрани изглеждам като повърхностен човек ... И ...

      Гарм вдигна главата, но мястото до огъня беше празно, все едно никой не е седял там до преди минута. Дали си бе въобразил? Пиенето ли му бе направило лоша шега?

      А от гората се чу далечения глас на стареца:

      - Правилно мислиш, млади ми ловецо!

 

 

(*1) – Става дума за северноамериканските индианци. Счита се, че първи са открили Северна Америка още преди Колумб около 985 година.

(*2) – руната Валкнут, представлява точно три триъгълника вплетени един в друг. Според някои теории, се смята, че това е руната на върховния бог във скандинавската митология - Один

Товара, които носим…или празните години

- Много ми е болно…
- Какво има, добре ли си?
- След толкова години, красиви спомени, усмихнати очи и щастие, тя ме остави. Умря в катастрофа…
- Не те е оставила нарочно. Изпадаш в дупка на сила. Вдигни тая чаша и да си спомним…
И понеже той обичаше да се забавлява и да наблюдава. Погледна други двама.
- Скъпа, днес го ударих. За едното цапане със сладолед. Плеснах го по бузата и той се разплака.
- Случва се, мило. Просто не го прави повече заради такива малки причини. Шамара трябва да е възпитателен, защото оставя ясна следа и спомен в ума на детето и то го помни цял живот. В много случаи е даже като травма…
Той се огледа и едно едва чуто „хм“ се отдели от устата му.
А долу, долу щъкаха множество тела. Повечето даже нямаха души в тях. Просто едни празни черупки. Черупки защото бяха толкова твърди, че ако се чукнеха една в друга се чупеха, а не огъваха като опаковки. С малко повече вглеждане се забелязваше, или направо се набиваше в очи как всяко едно такова създание носи различно по големина камъче на раменете си. Много, даже прекалено много от тях бяха направо скали и крехките души, където го имаше толкова се огъваха, че едвам ходеха. Интересното беше, че големите скали се носеха от черупки с душа. Но тези души гаснеха. Още едно „хм“, но този път доста по-любопитно. Добре де, какво по дяволите, или ангелите беше това?
Насред всичките тълпи пълзящи под него, видя едно крехко създание. Дете! Душата му светеше толкова ярко и бе толкова чиста, чак заслепяваща. Но грозната картина, която последва почерни красотата на детето. Създанието до него, родител може би, отчупи едно голямо парче от скалата, която носеше и я метна със сила върху плещите на малкото ангелче. Част от тази скала беше толкова стара, че нямаше как да е на родителя. Тази част се бе прехвърляла през поколенията и даже той не знаеше колко е стара. Крачката на детето се подвиха под тежестта, но то с ясен поглед и мечти за живота пред себе си се изправи и помъкна парчето. Умиращото тяло на старица, без душа се сгърчи и застина. Последната малка искрица премигна и заблестя преди да полети нагоре към него. Искрица за по-добро съществуване някъде там. Огромната скала която лежеше на гърдите й, остана. Тогава, създанията събрали се около голямото, отдавна празно легло започнаха да чупят от нея. Части си ги слагаха върху техните купчинки, части слагаха върху другите, но нито една част не остана „раздадена“.
Навсякъде двойки или групи хора вървяха, едва доловимо си говореха и докато се усмихваха едни на други, слагаха камъни върху другите, а някои даже ги хвърляха по другите. Те се залепваха по купчините, които носеха и оставаха там. Трети, за да е по-трагично ги беряха. Сами вземаха части от другите или от земята и ги слагаха върху себе си.
Може би единственото хубаво беше, че много рядко, изключително рядко и то само ако се вгледаш много се виждаха такива, които въпреки огромните и тежки купчини, които носеха, вземаха тайно или явно от камарите на другите и ги прибавяха към своите. - Дай да ти помогна с това.
И той се присегна и взе един доста голям къс от скалата, която другия носеше. Краката й леко се изправиха, сякаш душата й заискря леко по-ярко. Едва виждаща се усмивка и тя си продължи по пътя. Или пък.
- Хей. Харесваш ми. Носиш голям товар. За жалост, не мога да поема много, но ако ми дадеш една част, мога да вървя с теб и ако ти натежи, ще взема колкото мога.
Той потърси с поглед повече такива. Докато под него облаците и светлините се гонеха, и времето се изнизваше, той виждаше все по-малко и по-малко такива създания. Най-жалкото в цялата тази сива картина бе, че той нямаше как да помогне… Отчаяние се загнезди в божественото му сърце. Черни мисли се завъртяха в главата, но само едно му идваше на акъла.
„Този свят е към края си. Време ли е да започна на ново?“


Once the stone
You're crawling under
Is lifted off your shoulders
Once the cloud that's raining
Over your head disappears
The noise that you'll hear
Is the crashing down of hollow years...


И традицията с песничка. Текста е важен...
ЦЪК

Отплаващия кораб

- Аз…
- …не мога да продължа. Да аз ще го кажа за теб. Загубих всичко, всичко не материално. Искрата, която ме водеше. Любовта, която сънувах. Живота, който мечтаех.
- Ама…
- …не мога. Или не искам. А, когато искам не става. Хората са прави като казват, че само с искане не става. Но аз действах, и пак не ставаше.
- И имам чувството…
- …че не съм за този свят. Не ми е мястото тук и сега. Гледам хората около мен и една голяма част не ги разбирам.
- Но пък…
- …аз не разбирам и себе си понякога. Живея и мечтая за неща, които не мога да имам. Нямам желание за нищо и съм изгубен. Подвластен съм на агресията, апатията и депресията.
- Да, и тази…
- …тъмнина ме поглъща със всеки изминал ден. Дори намразвам бавно и тези, които наричам приятели. Тези, на които трябва да се подпра. Мислех, че аз трябва да съм скалата, на която те трябва да се подпрат. Насред тъмното море живот да застанат и да видят фара към щастието.
- Да, да и помагах…
- …на всички. Почти сигурен съм, че много малко хора ще кажат лошо за мен. Сигурно не съм чак толкова лош като човек. Но, това ми костваше и продължава да ми коства много. Събличам и късам от душата си всеки път. И раздавам. Хората вземат и учудващо някои благодарят.
- Така ли…
- …свършвам аз? Така ли изчезвам? Самотен, но не сам? Заобиколен от всичко това, което ме убива. Това не ме прави по силен. А бях силен! И сега си мисля, че съм силен! Всяка една любов си отива или е недостижима. Всяко едно приятелство избледнява и не може да се върне. Това ли е депресията? Това ли са черните мисли за изчезването безследно? - Толкова…
- …много въпроси. Аз ли съм такъв или света ме направи такъв?
- Всъщност…
- …остави ножа и заспивай. Утре е нов ден. Един кораб никога не се губи в безкрайното синьо. Всеки кораб има пристанище.

Утринните лъчи на слънцето се прокрадваха през клоните на дърветата и в стаята. Ароматната свещ вече догаряше и отдавна бе изгубила аромата на канела. През отворения прозорец сутрешния вятър сякаш наговорил се я изгаси. Нова тупна глухо на килима. Изморените и натежали клепачи се затвориха и кораба на днешния ден отплава…

Take me with you,
Take me far away,
Lead me to the distant shore

И по традиция - ПЕСНИЧКА

Инвокация на Один

Баща на Всичко!
Баща на Боговете и Хората!
Дарител на сила и мъдрост!
Който ходи по Земята.
Който се движи всред морето.
Който се носи всред небето.
Създател на Руните.
Създател на Магията.
Който носи всичката сила между двете Си ръце.
Който вижда всяко кътче на Битието.
Ела сега при своите деца.
Ти,Който ни дари
със светлата медовина на Асгарт,
Изливаща се истина.
Мит,магия и поезия.
Божественото доверие и мисъл
Дай ни сила.
Да запазим Пътя към Светлината.
И мъдростта да я разпознаем.
Помогни ни да съживим нашата раса.
Да излекуваме Ранената Земя.
ДА осъществим съдбата на Хората.
Дай ни Сила.
Да открием нашата Истинска Воля.
И да се борим за Теб в този Свят.
Борба за теб при Рагнарок.
И да построим новата Златна Ера,която трябва да дойде.

Аз знам,че висях на дърво,брулено от вятъра
за девет нощи,
пронизан от копие-и жертван за Один
Жертвам себе си за себе си
на това Дърво
и никой човек не знае корените му къде са
Никой не ми даде хляб
никой не ми даде медовина
аз висях надолу,аз взех Руните
Викайки от болка аз ги взех
и след това се спуснах долу.

Sounds Of Odin

Защо ли? Защото...

Защо е един въпрос, който всеки си задава. Не бях пил от толкова много време. Исках да спра. Не искам да се превръщам в алкохолик, който ще загуби всичко един ден заради алкохола. Не искам да се взирам в чашата и само тя да ми е приятел. В интерес на истината искам приятели, искам подкрепа, но не в прословутата чаша. Пиенето по поводи и с приятели си остава, разбира се. Но не е това темата на този пак закуснял пост.

Дали заради алкохола, или поради случките напоследък се опитвам да отговоря на въпроса "Защо?". Конректно "Защо, по дяволите живота си играе с мен, и постоянно попадам на неподходящите жени?".

Супер е готино, че тук не чете никой. Мога да си пиша каквото искам спокойно.

Та историята - ми както се пее в една песен "Харесах си аз една мома...". Супер готина, супер ме кефи, супер чаровна и за мен красива. Онова харесване от пръв поглед, онова притегляне и желание да говориш с нея постоянно. Не знам дали е любов, не смея да мисля за това. Но супер...да. Схванахте или схванах идеята. Та кратко време - 2 дена вече обменяме някакви реплики, водим супер готин разговор. Аз си мисля, че можем да си говорим с часове. Но както не се случва в приказките всеки е зает с ежедневните си неща, и разбира се не си говорим чак толкова много. А, ми се иска. Не знам, и не смея да мечтая за същото от другата страна. Живота ме научи никога да не се надявам. Сакат съм в тази насока. Но, момичето според мен е супер...да. Та, така. Може би заради моето черноглество, или реализма, който уж е такъв, но всъщност е голям песимизън не вярвам. Чуденката ми е защо? Защо излгежда така, че във вселената нещата са подредени така? Защо трябваше да ми се случва това. Защо трябва пак да остана с пръст в гъз, както обичам да казвам? Всъщност бих се радвал, ако знам че във вселената нещата са подредени така, че има баланс. Т.е. в случая аз страдам, но някой близък му се случва нещо супер готино и щастливо, поне равно на това което аз изпитвам, само че в обратна посока разбира се. Ми не, не съм егоист и не искам само на мен да ми се случват хубави неща, въпреки че няма да е зле да се случват.

Напоследък изпитвам трудност да напиша каквото и да е. Все си повтарям, че ще си намеря музата. Все я намирам и си отива после. Било то човек, песен, мисъл, нещо...

Нямам идея как да продължа това. За това май ще свърша просто с нещо семпло, лигаво и романтично.

Ех, защо трябваше да се случва това, моме. Защо трябваше за няколкото минути, за които бяхме един до друг и няколкото съвсем невинни реплики, които обменихме да ме удариш така? Защо трябваше и аз да си позволявам това течение, по което се пуснах. Искам да не те оставям да заспиш за да си говорим. Искам да те виждам всеки ден и да чуствам това, което не съм чуствал отдавна - просто щастие че ми се усмихваш. Защо това се нарича привличане, любов, увлечение. Защо трябва на тези години и в тези времена да има хора, които се чустват така...

Бях решил да се променя пак. Не, че не мога. Може би не искам? Защо не искам, ако не искам? Защо движещата ми сила трябва да е тази тъмнина, песимизъм и депресия? Може би съм депресарче, емо, на години, което винаги ще е така. Неспособно да даде или получи каквото и да е. Но, имам какво дам...

Защо това трябва да е поредния спомен, който ще ме топли само мен? Но ще го помня - помага ми може би, и ме изгражда...

Защо ми се иска да знам и да вярвам, че ти си там за мен?

Защо ли ме е страх да постна това? Ами ако го видиш някой ден? И все пак...

И пак защо?

Why is it always the ones that we love
Are the ones that will never come home
Why must all of the bridges we cross take their toll
Always remember the voice in your head
Speaks to you when you're alone
And it comforts you
From the top of your heart to the bottom of your soul


и по традиция :) /цък/

Посвещение /без рима и съжаление/

Това е посветено на всички,
които никога не ги е грижа.
Това е посветено на всички,
който никога не дават.
Това е посветено на всички,
които те карат да страдаш
И това е посветено на всички,
които винаги вярват.
Мислех, че сте ми приятели,
заседнали с мен до края на този живот.
Мислех, че сте щастливи,
че вървим по един път.
Мислех, че мога да ви се доверя,
да споделя, всичко най-лично.
Мислех, че имам надежда и щастие,
да се справим с вичко по-добре заедно.

Не, че не мога,
да живея сам.
Не, че не мога,
да се справя с всичко сам.
Не, че не мога,
да си дам всичко.
Не, че не мога,
да бъда щастлив и сам.

Но, човек не е създаден да живее сам.

Разхождах се между вас,
и късах от моето щастие.
Разхождах се между вас,
и късах от моето сърце за да ви дам.
Разхождах се между вас,
и късах от моята душа за да има за всички.
Разхождах се между вас,
и плаках заедно с вас - по-малко умирах.

Сега когато нямам нищо да дам,
всички ми обърнаха гръб.
Сега когато нямам нищо да дам,
никои не плаче с мен.
Сега когато нямам нищо да дам,
за вас се превърнах в демон, съсипваш живота ви.
Сега когато нямам нищо да дам,
още по бързо умирам сам.

Но, човек не е създаден да живее сам.

Сега когато изтича всичко,
аз се изправям пред вас с нищо в ръце.
Сега когато изтича всичко,
аз съм гол от чуства и мисли.
Сега когато изтича всичко,
аз все още ви гледам.
Сега когато изтича всичко,
аз крещя безсилен.

И последните слова са изречени,
без омраза и вина.
Отнех си всичко и нямам какво повече дам.
Убих се, чуствайки вина голяма,
Не за мен, а за вас.
Поднасям ви се без съжаление за мен,
но със съжаление за вас.

Но от горе пак ще ви гледам,
и ще ви обичам, толкова колкото и преди.
Защото аз не тая омраза,
И човек не е създаден да живее сам.


ЛИНК

Скопени хора...ИЛИ ПЕРФЕКТНАТА МАСКА (Част 1 - ЯД)

Тежкия мрак се избутваше бавно от леката светлина на сутрешното слънце. В сумрачната стая тихо влезе мъж все още сънен. С вдървени движения взе кибрита от масата и запали свещ. След това с малки стъпки обиколи стаята и запали други свещи намиращи се на всевъзможни места. Когато стаята бе достатъчно осветена, той остави свеща по средата на масата. Меката жълта светлина осветяваше стена на която имаше човешки лица. Всичките еднакви с неговото собствено безизрасно. Маските изразяваха различни емоции и бяха грижливо подредени една до друга. Всяка същестуваща емоция, издялана до перектност върху тези изкуствени лица стоеше и чакаше да бъде взета.

Под маските долепено до стената имаше бюро, а върху него в средата голямо огледало. Той седна на стола и постави ръцете си върху краката си. Загледа се в маските. Времето летеше и без да осъзнае през прозореца започна да се проградват лъчите на сутршното слънце. Не първия ден от седмицата. Нова седмица - ново начало - нов късмет, казваха хората. Но за него това бе безсмислена реплика, чута и имаща значение някъде назад във времето.

Изведнъж лампата в средата на тавана светна и от другата стая се чу приятния глас на жената, четяща новините в сутрешния блок по телевизията. Той разтърси глава и се огледа. Тока бе спрял посред нощ и сега се появи отново. Чудесно, време беше за работа. Той стана и отново обиколи стаята като с присвити устни изгасяше свечите, които по-рано бе запалил. След това до бюрото и посегна към една от маските.

Тя бе по сива и изтъркана, явно от честа употреба. На малкия надпис под нея пишеше "ЯД". Внимателно държейки я в ръце седна пред бюрото, погледна в огледалото леко наведе глава и сложи маската. Тя пасна на лицето му идеално и в миг като че ли изчезна. Лицето му придоби изражението на маската. Той завъртя глава и се огледа. Примигна няколко пъти за и опипа лицето си за да се убеди, че всичко е наред и маската е паснала на чертите му.

Стана и излезе от стаята. След като обиколи апартамента и се оправи за работа, нарами раницата си, обу обувките си и преди да завтори вратата с ядосано движение изгаси лампите. Таксито го чакаше вече долу и той с неприязън отвори вратата и седна на предната седалка до шофьора. Погледна го ядосано, а думите в устата на човека се спряха и вместо "Добро утро" той едва чуто попита "На къде". С ядосан глас той даде адреса и се загледа през прозореца. Шофьора не искаше да говори с този привидно ядосан човек, а още по-малко да разпитва за него. За това си караше и привидно търпеливо изчакваше в задръстванията.

След като жълтата кола спря пред сградата и той хвърли в скута на таксиджията парите слезе без дори да каже дума. Мина през въртящата се врата на сградата и се качи в асансьора. Влизайки в офиса веднага го нападнаха гласовете на колегите му. Ушите му запулсираха опитвайки се да погълнат или по-скоро да игнорират целия този шум. "Добро утро", "Ей, как е" и всякакви такива поздрави, идващи от всички страни го дразнеха и той с бърза крачка отиде до бюрото си и седна. След като подготви работното си място отиде до машината за кафе. Около нея имаше двама негови колеги, които обсъждаха снощния футболен мач. "Здрасти, как е? Гледа ли мача снощи?". Въпреки, че той симпатизираше на единия отбор отговора му беше "Не, не ме интерисуват тези некадърници. Имам по-важни дела!".

С чашата горещо кафе в ръка се запъти към зоната за пушене. Хора и пак хора. Мразеше ги. Усмихващи се, обсъждайки дребни проблеми, говорейки и опитвайки се да се надвикат в целия този хаос от звуци. Красиви жени, но същевремено толкова грозни отвътре. Мъже, които по-скоро приличаха на хомосексуални - всичкия този хаос се преплиташе с цигарен дим и аромат на кафе. Ах, тази миризма на цигари...

Без дори да изпуши цигарата си влезе, затръшвайки вратата след себе си. Седна на бюрото си и се загледа в монитора. "Имам да правя това, после другото, третото и т.н.. Мразя тези хора, мразя колегите ядосан съм им! Днес ще се държа ядосано." Четейки писмо след писмо, пръстите му играеха по клавиатурата и той отговаряше на всяко писмо. В някои се четеше скрита нотка заплаха или закана, в други скрит яд, в трети заповеди. Не се замисляше как хората от другата страна ще се почустват. Това не бе важно. Важното бе, че той хранеше яда си, а по този начин омразата растеше и застрашително вземаше връх и над едва породените други емоции. Маската си вършеше работата идеално, спирайки всички други емоции да излиза през нея. Тя поглъщаше всичко захвърлено срещу нея и от нея излизаше само яд и омраза.

Деня бавно минаваше и хората го избягваха. Беше му добре. Никой не го занимаваше с дребните си проблеми и сам във фалшивото си спокойствие той си вършеше работата. Всичко вървеше по план докато в един момент той вдигна глава и се загледа през прозореца. Сякаш невидима ръка едвам усезаемо му побутна главата и той отмести поглед от гледната на вън и погледна към бюрата в края на офиса. Седнал там той видя негов колега. Бяха говорили съвсем малко, само се поздравяваха и то рядко. Точно в този момента маската като че ли се стегна около лицето му, изкриви се в злобна усмивка и той стана. Отиде до колегата си и с по-силен глас каза:
- Ей, ти ли работи по проекта за клиента ни в Германия?
Човека погледна нагоре с учудено лице, кимна и каза:
- Здрасти, да. Всичко мина добре и клиента е доволен. Финализираме го днес.
- Не, не го финализираме. Объркал си всичко. Сега трябва да започнем отначало. Ти си виновен. Ще говоря с шефовете, за да те накажат!
В главата му изплуваха картини как човека под него мило говори с колегите си, как се смеят и как обсъждат неща. Яда в него злобно се хилеше, а омразата ликуваше. Обърна се и се върна на бюрото си. Деня отиваше към края си и докато свърши той успя да се скара с още няколко колеги. Причини нямаше, просто така. Така му диктуваше маската...

След като подхвърли парите на таксиметровия шофьор и тръшна вратата на колата след себе си, отвори врата на апртамента. Остави раницата на шкафа в коридора и отиде в спалнята. Съблече дрехите си и ядосано ги захвърли в ъгъла върху купчината от другите дрехи, които бяха за пране. Влезе в стята с маските и светна лампата. Сядайки зад бюрото си помисли "И този ден отмина". Постави пръстите на лицето и свали маската. А под нея лицето му беше все така безизразно. Нямаше и следа от яд или омраза. Единствено спомените бяха живи в главата му от отминалия ден, както и от всички отминали дни. Изправи се и остави маската на стената. Погледа му обиколи всички маски на стената. "Утре ще му мисля". А сега е време за почивка. Вечерта мина както всяка една през последните години. Готвене, вечеря, телевизия, душ, книга, сън. Точно в този ред. Рутина като предната вечер, и като по-предната...



Опитвайте се, хора да не се поддавате на гнева и яда - те пораждат омраза. А омразата трябва се храни, и в много случаи става толкова голяма, че изяжда всичко и всеки.

И по традиция: Disturbed - Down With The Sickness (цък)

Обрати...или понякога тъмнината може да ти покаже светлината (част 2)

Осъзнаването на грешките е много трудно понякога. Така беше о в случая. Съня не идваше и той лежеше в леглото с ръце под главата загледан в тавана. Мислите, които минаваха през главата му биваха анализирани и след това затваряни в далчно кътче на съзнанието му. Всички тези неща, които бе направил или казал го жигосваха и в крайна сметка се чудеше защо.

В училище той оглеждаше всички с които се разминаваше. Те се отдалечаваха от него, страняха. Никой не го заговаряше, даже нямаше и поздрави. След последните случки той искаше да се променят нещата. Не искаше да е от тези лигавите и популярни хора, но искаше поне да го поздравяват, да му се усмихват и най-малкото да не бягат от него. Никъде не срещна онова клето момче, което тормозеше в продължение на години. Искаше да започне с него. В годините се бе чуствал силен, но сега се чустваше малък и нищожен. Дали всичко бе вече отминало и имаше ли начин да се върне обратно? Начина бе друг - не обратно, а отново...

Докато кротко си хапваше от сандвича, хората около него започнаха да си шушукат. По разтревожените му погледи разбра, че нещо неприятно се е случило. Със свито сърце и страх дали ще може да получи отговор се приближи до група ученички. Сега, когато душата му се освобождаваше от тъмнината и омразата, любопитството му бе голямо. И душата му сякаш усещаше, че лошата случка е свързана с него. Видя страха на момичетата и вдигна ръце. Думите му се спряха в гърлото и на него му костваше голямо усилие да ги изрече.
- Здравейте, няма да ви тормозя! каква е тази суматоха?
- Едно момче е в болницата, в критично състояние. Опитало е да се самоубие. - промълви едно от момичетата и веднага се обърнаха и с бърза крачка се отдалечиха.

Събирайки 2 и 2 той осъзна, че това е момчето, което тормозеше. Веднага отхвърли мисълта, че може да е свързано с него. Но видя добра възможност да започне новото си съществуване от тук. Реши да отиде в болницата - да се представи като нов човек и да помогне на момчето. Новото начало бе поставено вече в мислите и сърцето му. ОСтаваше само някой да му подаде ръка. Помоща можеше да дойде от това момче, стига омразата да не го бе взела на нейна страна. Доказателството, че хората се променят тепърва щеше да дойде.

Седна на един стол до леглото. Момчето бе бледо и очите му не помръдваха под затворените клепачи. Тих, бипкащ звук се чуваше от машината до леглото. Сестрите минаваха по коридора и си говореха за проблеми и случки от деня. Доктори уговаряха срещи и визитации, а хората, които бяха дошли да видят близките си чакаха безмълвно. Поседя мълчаливо около полувин час и си отиде. Утре ще се събуди и ще говорим.

Така се минаха няколко дни. Всеки ден след училище и на края на времето за свиждане той идваше и седеше до леглото. Всеки път искаше да каже нещо и всеки път онемяваше. На петия ден когато влезе в стаята момчето бе будно. Той замръзна на вратата, а зениците на лежащия веднага се уголемиха. Страха и ужаса завзеха завитото му тяло. Той пристъпи плахо до леглото и седна на обичайния стол. Сложи ръка върху ръката на своя бъдещ приятел:
- Съжалявм за всичко. Промених се. Сестра ми искаше да се самоубие заради мен, заради чудовището което бях. Аз исках да умра защото осъзнах, че не е това пътя ми. Бях изпълнен с безгранична омраза, незнайно защо. Или поне все още не съм открил причината. Исках просто да ти кажа съжалявам и да предложа помоща си ако имаш нужда от нещо.

В миг сърцето и мислите на момчето се изчистиха. Страха изчезна и го завладя спокойствие. Той само кимна. И проследи с поглед как той стана от стола и се запъти към вратата.
- Спри! Ела седни и ми разкажи.

А някъде там горе между два рафта, две фигури се свързаха. Пазителя изчезна, нямаше работа за него. А, възрастния мъж кимна с усмивка и се обърна за да продължи, това което правеше преди.



Понякога не можем да знаем кой може да ни е приятел или не. Понякога нещата се случват, а ние сме просто наблюдатели. Но е факт, че ако правим нещо, то винаги се случва нещо.



Five Finger Death Punch - Coming Down (цък)

Обрати...или понякога тъмнината може да ти покаже светлината (част 1)

Той беше много проблемно дете. Не проблемно като всяко дете, а доста повече. На 9 донесе гълъб със счупено крило. Уж да го гледа и превърже докато пак може да лети. Гълъба изчезна един ден и повече никой не го видя, но майка му видя капки кръв по пода на кухнята. Само той си знаеше, че беше обезглавил горката птица, бе я сготвил и после нахранил котката с черното ястие. Същата тази котка един ден избяга. И нея никой не я видя. Залепиха обяви по дърветата из квартала. Пуснаха обява в местния вестник. Същата тази котка увисна на едно дърво и бе разпрана. А вътрешностите й се оказаха във куклата на сестра му с идеята тя да оживее.

На 13 тормозеше, биеше и се гавреше с другите деца в училище. Един ден например причака една от девойките от другия клас и след като я спъна стъпи на гърба й, а с другия крак я рита в корема и слабините с преправен глас крещейки "ти ня заслужаваш деца".

На 14 започна да краде от всички около него. Причакваше децата пред училище и ги биеше, а дори и да му даваха парите си, пак не спираше. Започна да крещи на майка си. Обиждаше я и постоянно повтаряше на жената, че тя е виновна за всичко. Не искаше дори и да чуе за промяна на държанието си.

На 16 всичко продължаваше. Малтретирането и гаврата с животни и деца. Постоянните нападки и обиди към майка му. Единственото, за което му пукаше бе сестра му. Тя беше всичко за него. Когато бяха заедно, той бе различно дете. Нямаше и помен от тази тъмнина и отблъскваща злоба у него. Той я прегръщаше, изслушваше я и винаги й помагаше да се справи със всякакви трудности, които имаше. Бе готов даже да убие.

Сестра му от друга страна приемаше тази обич като нещо дадено и че винаги ще е там. Винаги ще бъде гарантирано и никога нямаше да бъде предадена. С годините започна да да злоупотребява с това. Използваше брат си за всякакви неща и искаше постоянно услуги от него. Или му вземаше парите, които майка им даваше, или го караше да намери кой да й напише домашните, та чак до това да набие или тормози някого в училище само защото на нея не й допадаше.

Живота си вървеше и нещата продължаваха. Понякога имаше и по-лоши моменти, но нищо не се променяше и двете деца все повече се сближаваха. Той братски обичаше сестра си, а тя го обичаше и го използваше. Случката, която промени нещата се случи един привидно нормален ден в гимназията. Тя харесваше едно момче. Тривиалната история със заигравките, гъделичканията, излизането да изпият по кафе след училище, разходките, се случваше и тя беше почти сигурна, че това беше първата и споделена любов. Разбира се, беше на ясно, че това няма да трае вечно. Но искаше да извлече колкото се може повече добри спомени. За това се отдръпна от брат си и вложи всичките си усилия да бъде с това момече, колото се може по-често и за повече време. Брат й от друга страна, разбираше всичко това и не искаше да пречи. Щастието на сестра му беше важно. Но това го караше да се затвори още повече. Всичките му тъмни навици се върнаха с още по-голяма сила.

На 18 вече мислеше за кражби, за да може да си позволи повече неща. Сестра му на 19 бе толкова далеч вече. Вече 2 години бе с момчето и нещата вървяха добре за тях. Брат й се върна към тормоза над съучениците си. Имеше едно момче, което тормозеше от 3 години насам. Вземаше му парите, биеше го, караше го да лази, целия арсенал от психически и физически тормоз. Момчето не искаше да се оплаче, за това и се случваше толкова продължително вече.

Един ден след училище брат й се прибираше от училище. И видя да седи на една пейка приятеля на сестра му. Той се приближи и седна до него. Без да казва нищо извади цигара и я запали. Момчето се обърна към него и щом го позна, поздрави. Изведнъж чуството да иска да доминира над всички и чуството на ревност заляха цялото му сърце. Всичко лошо се засили още повече след като момчето замислено се обърна към него и с толкова сериозен и искрен глас каза: "Обичам сестра ти. И някой ден ще оженя за нея и ще станеш чичо." След това се усмина мило и пак се загледа в далечината. Братът се паникьоса, чуставата на радост и на ревност се сблъскаха в него. И след кратка схватка по тъмните победиха. С всичката си налична сила удари момчето в главата. След това втори удар в гърдите. Поваленото момче едва питаше защо го прави, но между виковете и молбите да спре той само чуваше в главата си ударите на юмруците в плътта. Обърна се и се запъти към дома. А зад него остана да се превива обезобразеното момче, ревящо и не спирайки да се пита защо.

Вървейки към дома, той нямаше отговор на въпроса защо. Малкото останала човечност в него се опитваше да си обясни какво и защо бе станало. Това нямаше как да не повлияе на сестра му, дори и на него. След дългата разходка към дома, влизайки през вратата, сестра му се нахвърли върху него. Думите го жегнаха в сърцето и оставиха трайна следа. Последното, което сестра му каза преди да се затвори в стаята си бе "Благодаря ти! Сега пак съм сама. Иска ми се да умра..."

Той се затвори в стаята си, пусна музиката и увеличи звука, легна в леглото си и със скръстени зад главата ръце се загледа в тавана. Мислите се въртяха в главата му и колкото и да се опитваше да ги изгони, само чуваше думите на сестра си. Дори и кървавото лице на онова момче, не го трогваше. Депресията го налегна и стисна сърцето му. Камък се загнезди на гърдите му, а главата му започна до пулсира. Той осъзна, че не е за този свят. Агресията бе твърде голяма, депресията и самотата го убиваха бавно, и съвсем скоро нямаше да може да слезе от разрушителния път по, който бе поел. Тук се появи мисълта, че май нещата щяха да са съвсем различни ако го нямаше. Сестра му нямаше да има да умре, момчето, което преби щеше да е добре и да даде толкова много любов на сестра му. Момчето, което тормозеше най-вероятно щеше да е много щастливо. Майка му - тази изстрдала жена - и тя щеше да е много по-добре. Той бе тумор на този свят. В цялата тази тирада на мисли и чуства две неща не му даваха покой. Защо? И мисълта за самоубийство. Той широко отвори очи и реши, че последната глупост, която може да сътвори, ще е красива глупост. Щеше да отърве света от себе си и заедно с това да направи света по-хубав, поне за няколко човека.

В другата стая сестра му, с подпухнали очи от плач бе изпаднала в дълбока дупка. Мислите, че е сама пак, не брат й е прогонил човек с, когото беше щастлива не и даваха мира. КАто всеки млад човек тя беше болна от любов и страдаше толкова силно, че болката беше почти физическа. И точно в този момент, тя взе глупавото решение, че иска да сложи край на жовота си. Но преди това искаше да се помири с брат си. Най-малкото да си отиде с чиста съвест. Стана от стола, оправи си косата и отвори вратата. Първото нещо, което видя, бе лицето на брат си, тъмно и намръщено. В ръката си той държеше пистолет, а в другата лист хартия и химикал. Уплахата изчезна веднага и тя осъзна какво се канеше той да направи. Единственото, което успя да изстреля от треперештите си устни бе "Моля те, обичам те..."

Той се тресна от думите й. Очакваше поредната тирада, която само щеше да подхрани агонията му и да му даде тласък към края. Вместо това, тя с мил и уплашен поглед изстреля това. В този момент, сякаш нещо в него се пречупи. Всичките тъмни неща се стекоха някъде навътре, толкова навътре че изчезнаха. Той пусна пистолета, листа хартия и химикала. Разтвори ръце и прегърна сестра си. "Какво щях да сторя? Просто ми, сестро, обичам те". Мислите за края бяха изчезнали, заместени от чуство на вина и желание за по-добро. Искаше да поправи всичко, а дали не бе късно.

Тя не можа да повярва, че това каза. Искаше да каже нещо от сорта "Съжалявам, ти ме нарани, сега какво ще правя?", заедно с няколко обиди. И след това да му прочете лекция и чак накрая да му прости. Но, не се получи така. Думите, които каза излязоха сами от устата й или по-скоро от сърцето й. След като той я прегърна тя промълви "Щях да сторя същото като теб...". Прегърнати, седнаха на леглото и в следващите няколко часа плакаха и си говориха. Края на тъмните страници бе дошъл и за двете души...

Ще има продължение ;)



Disturbed - The Light (цък)

Завещание ... или какво искам да кажа на света - част 2

Още едно нещо, което искам да кажа на света. Човека си го е казал, но малко хора го знаят.

I always feel happy, you know why? Because I don't expect anything from anyone; expectations always hurt.. Life is short.. So love your life.. Be happy.. And Keep smiling.. Just Live for yourself and always remember:
Before you speak... Listen
Before you write... Think
Before you spend... Earn
Before you pray... Forgive
Before you hurt... Feel
Before you hate... Love
Before you quit... Try
Before you die... Live

Dead Can Dance - Spirit (цък)

Ангелска изповед...или нещата от моя живот

Това ще е много кратък пост. Ако някои иска обяснение, и съм сигурен, че има такива - знаете как да ме намерите. ;)
Изброените хора по-долу не четат тук, но аз ще имам спокойствието, че съм го казал.
Преживял съм много неща, и още имам да преживявам. От едната крайност, та чак до другата. Казвал съм и съм правил много неща, всичко, което съм казал или направил съм го мислел и искал. Някои по-късно от колкото е трябвало, някои по-рано, а някои точно когато е трябвало. Пораснах много рано. Но, предполагам на някои от нас така е писано. Всички знаят, че не съм религиозен. Но, вярвам, че някъде има една друга сила. Било то природата, било от старите скандинавси богове, или египетски, еврейски и т.н. Едно мога да кажа - ангелите съществуват. И не ангелите в библейския смисъл - а, хората с един други души.
Който е чел по-предните ми умотворения знаят за пазителите, ангелите, връзките. Днес един от тези ангели ми каза, че аз съм пазител в духа на моите разкази. И то от тези войнските пазители. Това може само да ме радва. Приемам го като признание и се надявам да успея да продължа.
На ангелите Киро, Габи, Ели, Боби, Дари, другото Ели, Жоро, Наката (почивай в мир, братко) и жена му Деси, Ицо (почивай в мир) и Деси, Ники (почивай в мир), Кари, братята Горан и Гриша (и вие почивайте в мир, дано сте на по-добро място), Петя (почивай в мир), Галя (лека пръст, маме), Вальо (не съм те забравил и никога няма да те забравя), Пламен (благодаря ти, ще се видим някога в един друг свят) и Таня (специално, лека пръст и на теб) и разбира се малкия Гошко (чист си отиде без време) - БЛАГОДАРЯ ВИ, ОБИЧАМ ВИ, ВИЕ СТЕ ХОРА! (и повечето го знаете).
Родихме се в едно време, което не е особено подходящо, но успяхте да докажете и покажете кои сте. Искрено ви желая всичко най-красиво, най-добре.
Това ще е единствения пост без песен. Искам всеки да си пусне песента, която му е най-близка в момента.
А, тази си е за мен - цък

АНГЕЛСКИ КРИЛЕ...или за една помощ

Измежду хората стоеше свит в ъгъла човек, не искащ да се набива на очи. Кротък и смирен се забавляваше по собствен начин. Наблюдаваше хората, а мислите препускаха в главата му. Чуствата се меняха постоянно, а душата му толкова изстрадала се беше свила в измамен покой. Чуството, че ще се случи нещо лошо не го напускаше, но той се опитваше да не мисли за това. Беше тук за да получи малко приятни мигове сред красиви души. Имаше нужда от това и за нищо на света не искаше да предава тази нужда. Отмести настрани черните мисли и чуства и се опита да не ги допуска до себе си. Поне до края на вечерта.

Минута след минута ставаше все по забавно и усмивката се връщаше на лицето му. Докато в един момент екрана на телефона не светна. "Поредното нещо свързано с работата", помисли си той и взе телефона. А там съобщението беше черно. Съобщаваше за смърт. Един ангел си бе заминал от този свят без време. Един ангел се бе върнал там от където бе дошъл.

Катастрофите бяха ежедневие в наши дни. Точно едно такова ежедневие бе отнело от този свят приятел. След краткия шок той остави телефона. Огледа хората около себе си и след като се увери, че никой не го гледа, зарови глава в шепите си и неговата болка започна. Зачуди се дали да не си тръгне. Дали да не избяга в нощта и да остане сам със спомените. Бе свикнал с болката и лесно щеше да я преодолее. Точно сега всичко, което бе заспало в него се събуди. Не, той нямаше да избяга. Не искаше да става жертва на затовира, който в момент се строеше в душата му. Поне не сега, може би утре, когато всичко щеше да е малко по-ясно.

Изведнаж ръка го докосна. Въпросителен поглед и думи питащи дали всичко е наред. В миг той изстреля какво се бе случило и душата му се се отскубна от часто от веригата, която току що я бе обвила. А до него седеше ангел. Или поне той така го виждаше. Създание окъпано във светъл ореол. И той сподели с него всичко. Камарата камъни, които се бяха стоварили върху съществото му се вдигнаха и той почуства една искра, която рестартира нещо.

Със сигурност имаше какво още да се направи покрай неприятната случка. Те първа трябваше да се изправи пред това да сподели лошата новина с други хора. Да гледа болката, която извираше от очите им. Предстоящото го жегна и камъните започнаха да се трупат пак. И тогава се случи нещо, което не бе очаквал, но искаше. Това сияние с нежен глас му сподели нещо. Думи бяха изречени, които той чуваше и разбираше. Но усещаше с голяма тежест. Протегна ръце и прегърна ангела. Чуството на спокойствие бе дадено. А той го прие с чиста душа. Тези криле, които го обгърнаха го изпратиха в една светлина, която накара душата му да почине за миг. След това всичко беше по ярко, всичко бе по-притъпено. А, лъча светлина бе неописуем.

За миг се замисли, че това не е правилно. Не искаше да занимава хората около себе си с проблемите си. Не бе правилно да осакатява забавлението им. И съжали, че бе споделил. Двете чуства се биеха в него и в крайна сметка надделя това, приятното. Реши да се оттгли. Имаше още много работа да свърши покрай случката. Разгледа хората около себе си. Искаше да ги запомни, за да може да се връща към приятното. Думите, които бе чул се загнездиха в сърцето му, точно до черните топки тъмнина. Вътрешната борба започваше и щеше да продължи. Но нещата се случваха понякога без предупреждение и всеки трябва да продължи. Защото, ако човек се предаде и откаже, някъде там нещо умираше и се губеше. И някой ден далеч в бъдещето нямаше да има никой.

Последните моменти преди да си тръгне, той прегърна хората и ангелските криле отново му дадоха това спокойствие. С чисто сърце и душа, той изчезна в ноща мислейки за следващите си действия. Живота продължаваше...поне за него...


Поуката тук е, хора, винаги се оглеждайте и търсете красивото, ангелите около нас. Винаги има на кого да се опрете и чуството е красиво и хубаво. Хората никога не са сами и не са създадени да са сами.
Аз ще пазя това, което знам, това което ми бе споделено като лично мое.

На тези хора, които може би ще видят това и може би ще се познаят...
Hellyeah - Thank you (цък)

Деня на страшния съд... или малко остана

И не, това не е религиозен пост. Май се явява поредната изповед. От както я няма Галя изгубих и последния човек с когото можех истински да говоря и да споделям.
Започнах да губя хора от борбата със живота рано. До тук за 17 години са 12 човека...И още много връзки с хора загубих...
Не искам да губя хора повече. Искам да имам хора до себе си. Предполагам това е едно от нещата, които иска всеки.
Напоследък искам да имам един конкретен човек до мен. Но още не се е случило. И не знам дали ще се случи.
Опитах се да се погледна отстрани. Толкова ли е смешно найстина. Голям и уж зрял човек, с разума и акъла си, средно интелигентен (или пък много интелигентен ;)), а се страхува като малко дете да признае на някого, че го обича.
Но, и това ще стане. По един или друг начин. А, за това какво ще се получи - никой нищо не знае.
Обичайте хората около себе си, по какъвто и да е начин. Нали за това казват, че любовта ще спаси човечеството?
цък

Завещание ... или какво искам да кажа на света (част 1 - още много ще последват)

Kansas - Carry On My Wayward Son (цък)
И пак стаята е тъмна. Паля следващата цигара и надигам бутилката с бира. Ех, каква хубава бира. Бях решил да гледам сериал. Но се сетих незнайно от къде за нещо, което бях писал отдавна - ПОНЕДЕЛНИК, ЮЛИ 20, 2009. Цели 7 години...Ако някога имам син пак това ще му кажа - цък
Animals - The House Of The Rising Sun (цък)
Та седя си аз, пуша си кротко и чета кво съм писал. Хората възпитават децата си по различни начини - без значение дали са момичета или момчета. Ценностната система на всеки човек е различна очевидно. Но в основата на всяка са едни няколко принципи, които не се променят (или поне така ми се иска да мисля). Едни приципи, които водят човека и го изкачват по стълбицата към човечността, към съществуването и към това да се чуства малко по-добре.
Led Zeppelin - Stairway to Heaven (цък)
По тази стълбица се изкачва човек не само от тези неща, но и като бива побутван от всички около него. Но той може и да не се изкачва. Може и да слиза. Избора, разбира се, винаги е на самия човек. Голяма роля имат родителите в това движение по стълбицата. Под родители нямам предвид само биологични. И това трябва да е ясно на всеки. Една майка, е способна да прости всичко. Една майка е способна да даде такъва съвети, толкова ценни и чисти. Един баща може да помогне за всичко. И един баща може та даде на детето си такива криле, дори и по-долеми от тези на ангел.
John Lennon - Imagine (цък)
Ако мога да кажа всичко, което искам като съвети на хората или на бъдещите си деца, как биха изглеждали те. Много близки биха били до съветите и мислите от религии и от начини на живот на различни групи хора. Но все пак:
- Не се обвързвайте с предмети, мили хора. Предмета някой ден няма да го има, и вие не може да го имате за винаги. Предмета не може да ви отговори със същото.
- Докато сте живи рая и ада са две неща, които вие сами си правите. Или разбира се с помощта или "помощта" на хората около вас. И от двете се излиза лесно или трудно. Понякога може да се получи, че там ви е комфортно, защото просто в момента така се чуствате. Не го правете, полза никому.
- Депресията, негативизма, омразата, както и повечето негативни чуства са комфортни и ще ви карат да се чуствате много добре понякога. Но те не са чуства, които трябва да изпитвате постоянно и да се държите в тях. Колкото повече седите в тези бездни - толкова по-трудно ще излезете
Aerosmith - Dream On (цък)
- Мечтайте и сънувайте хубави неща. Но, не прекалявайте, защото това носи също комфорт, които става измамен. Просто не живейте в мечтите и сънищара. Което, разбира се не значи да сте прекалени песимисти или оптимисти. Не значи и да сте пълни реалисти. Тази точка баланс между всички тези е много трудно за намиране и особено на запазване.
- Каквото и да ви казвайте дръжте се с приятелите си както вие го чуствате. Приятелите, особено тези истинските са нещо, което остава за винаги. Дръжте се за тях, никой не може да ви ги отнеме. А, този, който се опита да ви ги отнеме или да ви отдели от тях не ви прави добро. Не го мразете, а му обяснете. Ако е човек ще разбере. Истинските приятели ще ви дават само хубави неща (в много от случаите), давайте им и вие.
Queen - Friends Will Be Friends (цък)
- Говорете с хората. Бъдете отворени. Не бъдете затворени. Не се знае какво изпускате. Това важи не само за хората, но и за нещата около нас. Докато си блееш в телефона или седиш затворен вкъщи не се знае колко неща може да изпуснеш. А хубавите неща и хубавите хора са навсякъде около нас.
- Забавлявайте се така, както ви харесва. Ако намерите луди, които да се забавляват с вас - още по-добре.
Rolling Stones- Sympathy for the Devil (цък)
- Забравяйте лошите и горзни неща. Помнете хубавите и красивите.
- Без значение дали са ви близки или не, дръжте се с хората, както бихте искали те да се държат с вас.
Jefferson Airplane - Somebody to love (цък)
- Обичайте! (няма да слагам обяснения на това :))

Още имам какво да завещая, но нека е малко по малко. :)
Всички песнички са с текстовете - чудесни песни и хубави текстове.
Айде и една за края на част 1. Да се надяваме, че ще има още много части -> Journey - Don't Stop Believin' (цък)


P.S. Оставте някакъв коментар поне да се не се почуствам луд, че си водя монолог ;) (знам, че сте поне 3-4). Благодаря. А, ако не искате да оставяте, следващия път като се видим с някой от вас, ще ми е приятно да поговорим.

Хаотично ... или спомени без заглавие

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: АКО СИ ТУК С НАГЛАСА ДА ЧЕТЕШ НЕЩО КРАСИВО, РОЗОВО И ХУБАВО - ТОЧНО ТОЗИ ПОСТ НЕ Е ЗА ТЕБ!

Днес си отиде един много важен човек за мен. Тя се казваше Галя и ми бе най-добрия приятел.
Обикновено болката на хората е незначителна за други хора - това е нормално. Не колкото и да плача, бия стената или да се депресирам, не отминава. А тук мога да напиша всичко. И от утре пак ще надяна пропуканата маска, която ме пази от света и металото-невидимка, което ме прави невидим. Но днес и сега ще споделя Галя.
Тя беше красива жена. В повечето случаи усмихната. Много често избухваше срещу нещо или някои, но и често беше тиха лудост. Човек с много широк мироглед и много знания в красивата главица. Голямо сърце в, което имаше място за двете и кучета, та чак до рибката, която гледаше на бюрото си. Държеше на приятелите си, на семейството си но и на себе си. Егоизмът беше чуждо нещо за нея и се водеше от принципи като "Хвърляй зад теб за да има пред теб.", "Всичко, което имам е на всички, но всичко, което давам е само мое" и т.н.
Въпреки, че живеем на 2000 километра един от друг, тя беше като звезда за мен - не я виждах често, но знаех, че я има. Че дори и смс да напиша посред нощ - той ще бъде видян и ще му бъде отговорено - точно както трябва без лъжи. Чувахме се онлайн поне един път в седмицата - ей така, да си разкажем. Пращахме си мейли понякога с пейзажи, картинки или вицове. И бяхме се разбрали тези мейли да ги трием - за да остане спомен така както го поним за момента. Когато си дойдеше прекарвахме по поне един ден заедно - като малките деца.
Когато се омъжи искаше да съм кум - беше чудесна сватба. Нейният съпруг Бранд ми пишеше като имаха проблеми, което се случваше много рядко да ми иска съвет. А дъщеричката им, или малката принцеса, както я наричам - едно такова хлапе с рижаха косичка и едни зелени очи ми казваше тате. Това идваше от Галя. Тя ме наричаше така. Тя беше сираче и докато не се срещнахме не бе имала много приятели. Света ни събра и от тогава ми викаше тате. Опираше се на мен, когато имаше нужда. Търсеше ме когато има нужда и си говорехме. Помагахме си.
Помня когато й показах картинка на татуйровката, която искам да си направя. Тя ме погледна с едни такива сини очи и ми каза: "Пич, ако си направиш това, няма да ти викам тате вече, а боже!" и прихна във смях. Беше се заела да я преправя, за да е уникална. Така и няма да я видя преправена. "Направи си я след 2 години за да съм там и да ти държа ръчичката като ревеш от иглата!" и пак избухнахме във смях. Това беше преди 2 години. И тази години щях да я направя.
Помня когато живота я сдъфка и изплю и в същия момент се случи същото с мен. След алкохола и глупостите, които свършихме заедно - което, между впрочем не помогна, се вдигнахме и отидохме на палатка за 2 вечери. А с лула в устата и слушалки в ушите, а тя цигара от цигара и слушалки в ушите. Бяхме състави плейлиста от 5 часа музика и я пуснахме заедно, така, че да слушаме една и съща песен. Само се местехме от удобните места до огъня в палатката. През цялото време слушахме музика, не говорехме и само се поглеждахме, кимахме разбиращо и пак продължавахме да лежим заедно блеейки в небето и пейзажа около нас. Отвреме навреме се сръчквахме или потупвахме.
Когато излизахме хората ни бъркаха за двойка, която е заедно от много време, защото или се лигавехме или седяхме много близо един до друг. Веднаж даже се бихме заедно. Беше забавно докато тя не отнесе един юмрук. От там нататък историята ще замълчи.
Понякога, когато ми давеше някой съвет или ми се караше за някоя глупост, която съм свършил и казвах "Добре, мамо!". Много ми се дразнеше но минаваше след има няма минута.
Много се опасяваше дали не злоупотребява с приятелството ни като ми искаше безброй съвети и искаше да говорим. Не, Галя, никога не си и никога нямаше да злоупотребиш.
И двамата сме големи фенове на Dead Can Dance. Помня когато гледахме Baraka и Samsara заедно. След двата филма тя се объна към мен. Целуна ме толкова силно и нежно - но не по онзи начик когато човек целува любимия си а по много различен начин. Хвана главата ми между ръцете си, погледна ми и ми каза: "Чуствал ли си болката на друг? Виждал ли си дори и една сълза в очите на дете или човек? Давал ли си дори и когато да нямаш на някого? Радвал ли си се с другите, дори и когато не можеш? Мечтал ли си нещо найстина красиво, че да ти подскача сърцето от вълнение? Изпитвал ли си болка толкова силна, че да не ти се живее?". Докато я гледах в очите неспособен да помръдна от въпросите тя кимна срещу мен и каза "Да. Аз знам и още много неща знам. Не ми отговаряй. Ти си човек". Никога повече не говорихме за това.
Качихме се на мотори заедно. Първото ни каране беше заедно.
Миналото лято когато беше тук се видяхме във Варна. Ерика, малката принцеса щъкаше около нас тримата. Аз и Бранд държахме по една бира в ръцете си и си говорехме. Галя пък вървеше една крачка зад нас и въздишаше отвреме навреме. В един момент се приближи до нас, прегърна ни и двамата, целуна ни по бузите и каза "Двамата мъже, които обичам най-много на света" а в следващия момент Ерика се приближи и каза нещо, което ми бе преведено "и аз и аз". После ме хвана за ръка и превода беше "Щом мама не те пуска, и аз няма да те пусна". 4 дни изкрахме заедно. И на отиване се разбрахме тази година да отидем до Гърция - аз да си направя татуйровката, а тя да донарисува нейната.
Толкова много неща мога да разкажа за това приятелство. Сега го няма - още един човек с когото можех да говоря без да крия си отиде. Но, аз ще продължа да ти говоря, Галя. Ще те пусна да си отидеш и ще ме боли. Но както сме си говорили, когато един ден, някога един от нас умре, другия не трябва да го забравя. Трябва да го пусне, а не да се вкопчи.
Липсваш ми вече! Няма да дойда на разпръскването на праха ти - това беше твое желание. Надявам се Бранд и Ерика да знаят, че винаги когато искат могат да говорят с мен. Ти знаеш, че ако има нещо ще им помогна и ще се грижа за тях.
Обичам те! Няма да те забравя и ще живееш там някъде вътре в мен. А, толкова много неща имаше да изживеем и да споделим и да говорим. А, когато се срещнем там някъде, ще седнем и ще си говорим цяла вечност.
Днес една част от моето сърце и душа беше откъсната без време. Искам да те прегърна пак и да си говорим.
Боли ме! Чуствам се като дете, което го страх. Само в парка и лампите гаснат една след друга. Най-големите ми кошмари идват, а аз съм със сковани крака и не мога да мръдна.
Не знам с коя песен да завърша този пост. Може би, с една от любимите ни песни?

Късам тази част от мен и ще я положа заедно с теб във времето за да помня!
R.I.P. (цък)

Изповед на чуствата. Част 2

Днес ще разгледаме едно чуство, което много хора казват, че изпитват. Но реално според мен не е така.
Омраза.
Според определението на омраза в уикипедиа:
Омразата е отрицателна емоция, интензивно чувство на антипатия, отвращение или враждебност към нещо или някой, чието зло се желае. Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази. На нея се гледа като на антипод на любовта. Според Речника по психоанализа на Робърт Шемама, омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“.
До тук на всички ни е ясно, че омразата е отрицателна емоция. Но, понякога може да е и движеща емоция. Нещо което движи човека е положително, защото не оставаш някъде там. Значи омразата е и положителна емоция? Значи стигаме до това към или на къде те свижи тази емоция. Много хора използват съзнателно или не омразата за да се движат на някъде. От опит мога да кажа, че ако човек използва омразата да се движи, много е загазил.
Ако разгледаме малко по-натам определението - ... зло се желае. Ех това зло, ех това понятие. Какво е зло? Кой определя кое е зло и кое не? Ама, дали найстина това е зло според другите? А сега де. Много въпроси и повечето са с индивидуален отговор. Аз искам някой да ме остави на мира и да не се занимава с мен. Ама не го мразя, най-малкото пък му желая злото. Зло е да убиеш - но има случаи в, които човек е по-добре да е мъртав от колкото да е зеленчук - казва му се евтаназия. Това, не е защото мразиш човека или му жалаеш злото. Напротив това е защото го обичаш много.
"Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази." - избегне, спре или (евентуално) спре добре, ама чак пък да унищожиш. Унищожаването, погубването, убиването - ми не всички това е от омразата към обекта на омразата. Иначе по света щеше да има доста убийци.
Не нея се гледа като антипод на любовта - добре, до тук с това съм съгласен.
Според речника на някой си омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“. Страст - много силно казано бе, чиче. "Разрушаването" ... пак силно. И пак не съм съгласен.
Значи, какво излиза до тука - омразата е отрицателна емоция, често използвана съзнателно или не да движеща сила. Понякога тя самата носи чуство на удовлетворение, което ако човек мисли трезво и реално - не е особено хубаво и веднага започва да носи отрицателни емоции и всичките негативи след себе си. Омразата не носи зло, в чистото си значение, но носи лоши неща, емоции, чуства. Омразата носи желания и чуства противоположни на любовта и обичта. Но омразата носи и близост. В някои случаи търсиш обекта на омразата си за да ограничиш или спреш чуствата си. Сигурен съм, че ще бъда разбрах. И аз лично не съм съгласен с г-н Шемама, че омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“, защото разрушаването е нещо съвсем различно.
Например ако мразите предмет и го счупите - какво ще се случи? Ако мразите звук или музика - как ще реагирате? Или пък ако мразите някого?
Омразата е едно такова чуство, което хората използват или си го признават, но малко хора, реално мразят. Погледато от тази гледна точка - аз не мразя. По-точното е "не харесвам". Но, това какво човек харесва и не е едно строго (в повечето случаи) нещо. Нещо, което определя всеки от нас. И както казват хората - ако бяхме еднакви, нямаше да е интересно.
Малкия извод от това е, че идентичността и индивидиалността на всеки е нещо хубаво.;)
И така - не мразете, нищо хубаво не излиза в крайна сметка. А, всичко на този свят се връща.
Днес кратко. Нямам много букви под пръстите си. И ми е малко зле. Така, че до скоро!
ЦЪК (Bruce Dickinson - Road to Hell)