ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ГАРМ ... ИЛИ УРОЦИТЕ НА ЖИВОТА

 

Глава 1 - "Първото мнение на човек важи за кратко, освен ако той не е достатъчно сляп и инат за да го поддържа..."

 

Селото бе сгушено до снежна гора, която бе толкова гъста, че дори и със снежните си дървета бе непрогледна навътре. Това бе главното село на клана на мечките. Клан известен с това, че зимата носеха мечешки кожи, по    читаха и се кланяха на кафевите зверове. Хората от селото се занимаваха главно със ловуване на дребен дивече и риба, но имаше и славни дни когато правеха набези срещу други села. Плячкосаните съкровища трупаха, за да могат да купуват жито и желязо.

            Гарм бе млад ловец а, родители му, живееха в друго село и той бе останал сам. Ежедневието му минаваше в ловуване, а когато имаше набези на войните от селото той отиваше с тях. Бе се доказал като добър войн с годините. Натрупал бе и добра печалба. Когато вали или е студено, той прекарваше дните в ремонти и стягане на къщата.

            Един ден въщайки се от поредния набег, нарамил щита си той мина покрай къща, пред която на красиво резбован стол стоеше девойка. Тя изглеждаше толкова красива, със черна дълга коса падаща върху раменете, проста бяла роба. Зелените й очи гледаха зареяни в далечината, където хоризонта се сливаше с океана. Гарм забави ход и се загледа в нея. От къщата излезе прегърбен старец, който й поднесе купа с храна, погали я бащински по главата, целуна я по челото и влезе в къщата. Гарм се блъсна в някого. Когато вдигна поглед, пред него стоеше Олаф – най-добрия из между воините в селото. С черната си ризница, покрила силното му тяло и мечата кожа на раменете и гърба му изглеждаше доста страшен. В едната си ръка той държеше бронзовия си шлен с две дълги рога.

            - Хей, по-леко! Какво си я загледал тая мързелана? След час се събираме да делим.

            - Коя е тя? Не съм я виждал до сега.

            - Е, как ще си я виждал, като къщата ти е на края на селото. А и тя си седи само на столчето и мързелува. Казва се Ева, а баща й е Грил – мелничаря. Но те съветвам да не я заглеждаш, мързелива е, по цял ден само седи на този проклет стол и нищо не прави. А баща й се трепе и мели житото на цялото село. Не ти трябва такава за жена.

            По късно в главната сграда ярл Грим седеше на трона си, на чийто облегалка бяха резбовани драконови глави на горния край. Трона беше върху каменен подиум, така, че седящия да вижда всичко, което става в голямата зала. Дългата маса бе отрупана с месо и медовина, а в единия й край струпана стоеше плячката от набега - златни и сребърни съдове, бронзови накити, оръжия. Викингите се веселяха, пиеха и ядяха. Големия огън в единия край на залата създаваше весела атмосфера. Трима музиканти обикаляха залата и се мъчеха да надсвирят цялата глъч, която идваше от празнуващите воини. Олаф, който стоеше до Гарм шляпна една от девойките, който разнасяха вино, докато минаваше покрай тях, а тя от своя страна, с зачервени бузи се обърна и му намигна.

            - Обичам тези празненства – каза той, захапал голям бут в устата си. Някой ден, когато валкирийте ни отведат във Валхала, няма да помним нищо от сегашния си живот. Ще се подготвяме за Рагнарок, затова нека сега живеем - и той потупа с мазната си ръка Гарм по рамото.

            Но Гарм мислеше за Ева. Девойка така красива и така мързелива. Не искаше да повярва. За това той реши на другия ден да мине покрай къщата на Грил и да я заговори.

            Зимното слънце, все така ярко заигра по лицето на спящия ловец. На вратата се почука и той помисли, че бирника идва да прибере своето. С все още затворени очи, напипа ботуша си и го запрати по вратата:

            - Махай се, нямам какво да ти дам – извика той ядосано.

            - Добре, но ти губиш. – отвън се чу гласа на пътуващия търгивец. Бях ти запазил красив нож. – и докато Гарм стане от леглото и се облече, човека си беше отишъл.

            Ядосан, Гарм си изми лицето, облече чиста риза, захапа една ябълка и се запъти към къщата на Грил. Ева седеше на стола загледана във водите на океана. Косата й бе сресана, и падаше свободно върху избелялата, но чиста зелена роба. В нежната си ръка държеше сребърен гребен. Когато се приближи Гарм забрави зя яда си, и с леко зачервено лице поздрави:

            - Здравей, аз съм Гарм.

Тя го погледна уморено, едва се усмихна, кимна и пак отмести замечтания си поглед към океана.

            - Живея на края на селото – но, тя не му отговори нищо. Олаф спомена, че баща ти се грижи за теб. Какво ти има?

            - Съвсем нищо – гласа и прозвъня и бе толкова мек и спокоен, даже някак меланхоличен. – Добре съм. Би ли ме оставил на спокойствие, Гарм? Искам да си почина.

            - Аз ... да. – отгови объркано младия ловец. В главата му изникнаха думите на Олаф – “А и тя си седи само на столчето и мързелува. Казва се Ева, а баща й е Грил – мелничаря. Но те съветвам да не я заглеждаш, мързелива е, по цял ден само седи на този проклет стол и нищо не прави. А баща й се трепе и мели житото на цялото село. Не ти трябва такава за жена.” – Хубав ден! – той се обърна и с посърнало лице се отправи към дома си.

            Колко красива девойка. Какво не казваше, защо беше такава. Гарм си мислеше, че е успял да й покаже, че се интерисува от нея. Реши да изгони мислите за Ева, като отиде на лов. Обу си леките мокасини, които сам бе ушил от еленова кожа, взе лъка си с 2-3 стрели и навлезе в заснежената гора. Намери подходяща поляна, сви се до един храст и зачака. Тук обикновено минаваха елените. Той си помисли, че още една кожа би му свършила чудесна работа. Искаше да я ощави и да я подари на Ева – хубав подарък би бил, още повече, че баща й едва ли имаше време да ловува, а и бе достатъчно стар вече. Красивия елен излезе на поляната, спря се, огледа се и започна да рови с муцуна в снега за да намери храна. Силните му хълбуци се свиваха и отпускаха, докато той вдишваше и издишваше от зимния студен въздух. Сивата му кожа блестеше на слънцето. Гарм сложи стрелата на тетивата, като се стараеше да не вдига шум, за да не изплаши дивеча, опъна тетивата и се прицели. Колко хубава дреха би станала тази кожа, и колко хубаво ще стои и на красивата фигура на Ева. Елена падна промушен. Червената му кръв се разля по белия сняг и тънки строй пара се понесоха нагоре. Гарм се приближи, извади ножа си и погледна умиращото животно в очите. Сети се, че баща му, му бе разказвал за странно племе, живеещо отвъд големия океан, което изяждало сърцето и черния дроб на убитите животни, за да освободят душите им.(*1)

Върна се с мъртвия елен на раменете си в селото и се зае да го дере. Кожата завърза и опъна до къщата да съхне и започна да реже месото и да го отделя от костите. Месото беше много за сам човек, замисли се той. За това по-голямата част сложи във един съд и отиде при местния месар.

- Имам едно месо за продан – и той сложи огромната купа на масата пред месаря. Торнсен, месаря, добел човек на около 50 години, се почеса по плешивото теме, погледна Гарм и кимна.

- Добре, мога да ти дам две златни монети за него. Но, нека ти кажа, че дивеча малко по малко изчезва. Така казват ловците, които обикалят далеч отвъд нашите поляни. Може да ти е от полза някой ден.

- Едва ли, Торнсен, но благодаря за съвета. Аз си имам достатъчно. Вместо да се разваля, би могъл да го продадеш на някой друг.

- Добре, Гарм, ти си знаеш. После да не кажеш, че не съм те предупредил.

Доволен, Гарм се прибра вкъщи. Сложи месото в дълбоки делви, поръси го обилно със сол, а бутовете окачи да се сушат.

            Вечерта беше студена. Гарм не беше събрал достатъчно дърва през деня, защото бе останал с впечатление, че има достатъчно, а и нямаше изгледи да вали сняг. Когато се усети, бе прекалено късно, за да излиза, още повече с вълчия вой, който се чуваше от гората. Затова той се сви под кожите, за да запази телесната си толина и се опита да заспи. В главата му изплува мисълта за Ева – девойката в, която се бе влюбил от пръв поглед. В селото имаше доста жени, не по малко красиви от нея, но Ева бе спечлила сърцето на Гарм, а причината оставаше неизвестна, дори и за него самия. Когато в полузаспало състояние той наистина осъзна, че е влюбен в нея, и че копнее да говорят, да я прегърне и целуне, и един ден да се оженят, той отвори очи. Стана, облече се и излезе. От студа кожата на елена, която бе опъната до къщата се беше втвърдила. Гарм я откачи и я внесе в къщата. Реши още тази вечер да я ощави и обработи, за да може утре рано сутринта да отиде при Ева и да я предложи като сватбен подарък.

            Сутринта бе студена. Слънцето се беше скрило зад сивите облаци. Из селото не се виждаха много хора, но това не правеше никакво впечатление на младия ловец. С еленовата кожа на рамо той се бе запътил към къщата на стария мелничар. Когато стигна, той се спря вцепенен. Пред къщата под навеса стоеше тя. Черната и коса контрастираше със тъмно кафявите греди на къщата зад нея. Зелените и очи се открояваха на фона на леко зачервените й от студ бузи. А те, от своя страна, се сливаха със снежно бялото й лице. „Фрея е на земята” – си помисли Гарм. Той се приближи до нея, свали кожата от рамото си, подаде й я с плах жест и каза:

            - Аз съм Гарм. Помниш ли ме? Тази кожа е подарък за теб.

            - Благодаря ти, Гарм. – тя извади ръката си из под мечешката кожа, с която се беше наметнала, взе кожата от Гарм, кимна и се загледа пак към водата. Уморените й очи, бяха леко притворени.

            - Искам да те помоля да поговориш с мен. Искам да те опозная. Бих искал да говоря и с баща ти.

            - За? – попита тя вглеждайки се върху лицето на Гарм.

            - Дали би позволил да живеем заедно? Даже да се оженим. Щом не си способна на домашна работа аз бих я вършил с радост. Искам да те направя щастлива.

Тя го погледна с вече широко отворените си очи. Все едно от тях излизаше огън.

            - Моля? Не съм способна на домашна работа? Върви си! – и ръката й посочи пътя на Гарм.

            - Но ... Олаф така каза. А и аз като минавам от тук все те виждам да си почиваш.

Но отговор не последва. Тя все така гледаше уморено към водата. Гарм се обърна и с натежало сърце се запъти към малката си и празна къща. „Добре, щом е така. Нямам намерение да се занимавам повече с нея. Щом е мързелива не ми трябва. Аз мога да направя друга жена щастлива. Жена, която да е работлива, която да ме обича. А тя ... тя, даже не искаше да ме погледне.Отказвам се!” Опитвайки се да се убеди, че не я обича, той влезе в къщата си, седна на леглото и потъна в мрачни мисли...

            На другия ден, рано сутринта, той все още се чустваше празен. Реши, че живота му в селото вече не му харесва, и че искаше да го промени. Осъзна колко е самотен, как му липсват прключения, как жадува да види земите отвъд тъмния и снежен лес. Изрови делвите с месото и отиде при Торнсен. Продаде го всичкото. С парите си купи дрехи, които уви във един вързоп. Отделно в парче плат зави храната, която бе оставил в къщата, взе копието и меча си, опъна ремък през щита си и го сложи на силните си рамене. И така, Гарм тръгна по света да дири щастието си...

 

            Гарм бе захвърлил мръсните и прашни дрехи до реката. На друга купчина бе подредил щита, копието, ножа и меча си. Ботушите от мечешка кожа бе подпрял до дървото, под чиято сянка бяха купчините с принадлежностите му. Умореното му от път тяло се наслаждаваше на водата и той се замисли колко е хубаво да си свободен. Да живвеш ден за ден, без да си обвързан с хората от селото. Без да се тревожиш за девойка, или за това как ще мине набега. Дали ще бъдеш ранен, дали ще спечелиш хубав дял от плячката. Наоколо пееха птички, а пролетното слънце огряваше върховете на дърветата. Реши, че тази вечер ще си направи лагера до реката и утре ще продължи към непознатото. Страхуваше се до някъде от това непознато. Мислеше, че ще го доведе до нещо неприятно. Впечатлението му от гората, която го очакваше го караше да потръпне. Тъмни клони, странни шумове, непознати животни. А какво имаше след гората, а след това, а след това? Беше го страх от неизвестното. Когато излезе от водата, легна гол на слънцето, притвори очи и заспа. Стресна го странен шум между дърветата. Все едно голямо животно го заобикаляше. Той имаше впечатление, че чифт огромни очи го търсят между храсите. Уплашен и треперещ, нахлузи панаталона си и грабна копието. Съществото сигурно беше нещо голямо с което той нямаше желание да се среща. Замисли се и остави тихо копието на зелената трева, облече се, като се стараеше да не вдига много шум. Бързо уви оръжията си и тихо тръгна към далечния край на поляната, за да се отдалечи колкото се може повече. Чуството, че очите го следят не го оставяше на мира. Когато се отдалечи на безопастно според него разстояние, той се затича без дори да поглжда назад. След време се спря, ослуша се и когато не чу странните звуци, седна на един камък, за да си поеме дъх. Скоро щеше да започне да се свечерява. Плановете му да си направи лагер до реката бяха пропаднали, затова реши да намери подходящо и добре защитено място, докато още бе светло. А, на сутринта щеше да помисли на къде да тръгне. Направи си лагер до една висока скала, която се намираше на края на малка поляна. От всякъде се издигаше гората, тъмна и непрогледна. Огъня, който запали едва осветяваше. Малкия светъл кръг все пак му даваше някаква сигурност. Ако дойде някой или нещо, щеше да го види.

Шумът постоянно го преследваше в мислите му. Гарм реши, че си въобразява. Чуваше се само лекото пукане на сухите дървета. Той придърпа вързопа, в който беше храната му. Вътре намери и почти празен мях с медовина. Когато извади увитото в плат месо, си помисли, че може би за седмица то вече е развалено, както и медовината, която беше в мяха. Разви плата, подуши месото, нямаше усещането, че е развалено, но все пак реши да не опитва. Можеше да се разболее, ако беше развалено. Реши, че на сутринта, ще хване нещо. А, когато захапа тапата на мяха и я изплю през главата му мина същата мисъл и за медовината. Затова даже и не я опита. Минутите минаваха, а Гарм се ослушваше. Освен пукота на сухите дърва, той чуваше и къркоренето на стомаха си. Реши все пак да опита от храната и медовината, придърпа плата и мяха, и едва едва с плахо отхапа от месото, преглътна. Отпи малка глътка, сбърчи вежди и осъзна, че нито месото, нито медовината са развалени. Предположението му се беше оказало погрешно ...

            След като се нахрани, той се излегна до огъня, напълни лулата, която баща му бе подарил преди години и я запали. “Тази лула, Гарм е била на баща ми, а преди това на неговия баща. На нея са нарисувани двата гарвана на Один, за да може той, чрез техните очи да те вижда навсякъде, да те напътства и да ти помага.” С този приятен спомен, той плъзна лявата ръка под главата си, загледа се в ярките звезди, напълни дробовете си с тютюнев дим и се замисли какво ли е това, което цял ден го преследва. Започна да си мисли дали не е някое животно избрало го за жертва, или е някой крадец, искащ да го обере. Все неща, които не му се сториха приятни. После се сети за Ева – девойката  от селото, която бе оставила в него впечатлението, че е  мързелива и само живее на гърба на отрудения си баща, което е неприемливо за една млада жена. А всъщност, той още я обичаше. Но нямаше шанс вече. На него не му трябваше такава жена.

            Както си стоеше със затворени очи и слушаше пукота на огъня, замислен за времето когато беше в селото, мислите му секнаха от глас на възрастен мъж. Гласа беше кротък и плътен, изпълнен с мъдрост:

            - Здравей, пътнико! Цял ден те следя...

В първия момент, Гарм не отвори очи. Помисли си, че това е крадеца, който ще се опита да го убие и ограби. След това, може би, ще захвърли тялото му някъде, така, че да не бъде намерено...

      - Няма ли да ми предложиш да пия от твоята медовина? – попита пак гласа.

      Гарм  отвори очите си и погледна в посоката, от където идваше гласа. Беше възрастен мъж, но седящ гордо изправен. В дясната си ръка носеше крива тояга, която може би служеше не толкова за подпора, а за самозащита ако се наложи. Беше облечен в сива роба, а на главата си носеше островърха сива шака, която закриваше половината му лице и очите. Бялата му брада се виждаше на едва огрятото от огъня лице. Тази изправена фигура излъчваше достолепие и мъдрост. Спокойствието му учуди младия ловец.

      - Ъъъъ, да ... заповядай. Седни край огъня. – изломоти Гарм, опипвайки около себе си за меча си.

      Стареца приседна до огъня. Повдигна шапката си, погледна към Гарм и му намигна. Тогава младежа видя, че непознатия е едноок. Там, където трябваше да има око, имаше кожена превръзка, изящно гравирана със руна - три триъгълника вплети един в друг(*2). Гарм не бе религиозен човек, но винаги почиташе боговете на празниците, принасяше жертви когато трябва и понякога тайно се молеше на някои от тях ... Той се изправи и се поклони.

      - Хех, недей. Изправи се! Считай ме за приятел – каза стареца.

      - Но ... нали няма да ме отведеш във Валхала? Искам да живея още. Искам да видя света, искам да преживея любовта.  

      - Не, разбира се. Рано ти е. Ето, че пак първото впечатление и първите ти мисли не са правилни, млади ми приятелю. Помисли, нямаше да съм тук за да те отведа, а щях да изпратя някоя от валкирийте. А, и няма да те отвеждам аз, защото не виждам покрай нас да има битка, нито пък ти да умираш в нея ...

      Гарм наведе виновно глава. Замисли се, може би пък стареца бе прав. Ето, и преди малко – чу шум и си помисли най-лошото. Преди години – случката за която се бе сетил, девойката – грешно бе помислил. А какво ако тя помагаше на баща си и затова бе уморена? Баща му и майка му, които бяха го зарязали да живее сам след 15 годишнината му ... стигна до извода, че е било за негово добро. Нямаше да научи толкова много за живота, ако го бяха гледали и бе живял с тях. Дори храната и медовината, които беше помислил за развалени. Без да повдига глава, усещайки мириса на запалена лула откъм мястото, на което стоеше стареца, Гарм каза:

      - Май найстина си прав. Постоянно съдя за нещата от първо впечатление, защото може би така ми е угодно. Или защото вътрешно отказвам да помисля за вариантите. И това винаги ми прави лоша шега. Трябва да се науча да оглеждам ситуацията отвсякъде, да не правя грешни изводи и да се науча да живея като мисля повече. Май отстрани изглеждам като повърхностен човек ... И ...

      Гарм вдигна главата, но мястото до огъня беше празно, все едно никой не е седял там до преди минута. Дали си бе въобразил? Пиенето ли му бе направило лоша шега?

      А от гората се чу далечения глас на стареца:

      - Правилно мислиш, млади ми ловецо!

 

 

(*1) – Става дума за северноамериканските индианци. Счита се, че първи са открили Северна Америка още преди Колумб около 985 година.

(*2) – руната Валкнут, представлява точно три триъгълника вплетени един в друг. Според някои теории, се смята, че това е руната на върховния бог във скандинавската митология - Один