Товара, които носим…или празните години

- Много ми е болно…
- Какво има, добре ли си?
- След толкова години, красиви спомени, усмихнати очи и щастие, тя ме остави. Умря в катастрофа…
- Не те е оставила нарочно. Изпадаш в дупка на сила. Вдигни тая чаша и да си спомним…
И понеже той обичаше да се забавлява и да наблюдава. Погледна други двама.
- Скъпа, днес го ударих. За едното цапане със сладолед. Плеснах го по бузата и той се разплака.
- Случва се, мило. Просто не го прави повече заради такива малки причини. Шамара трябва да е възпитателен, защото оставя ясна следа и спомен в ума на детето и то го помни цял живот. В много случаи е даже като травма…
Той се огледа и едно едва чуто „хм“ се отдели от устата му.
А долу, долу щъкаха множество тела. Повечето даже нямаха души в тях. Просто едни празни черупки. Черупки защото бяха толкова твърди, че ако се чукнеха една в друга се чупеха, а не огъваха като опаковки. С малко повече вглеждане се забелязваше, или направо се набиваше в очи как всяко едно такова създание носи различно по големина камъче на раменете си. Много, даже прекалено много от тях бяха направо скали и крехките души, където го имаше толкова се огъваха, че едвам ходеха. Интересното беше, че големите скали се носеха от черупки с душа. Но тези души гаснеха. Още едно „хм“, но този път доста по-любопитно. Добре де, какво по дяволите, или ангелите беше това?
Насред всичките тълпи пълзящи под него, видя едно крехко създание. Дете! Душата му светеше толкова ярко и бе толкова чиста, чак заслепяваща. Но грозната картина, която последва почерни красотата на детето. Създанието до него, родител може би, отчупи едно голямо парче от скалата, която носеше и я метна със сила върху плещите на малкото ангелче. Част от тази скала беше толкова стара, че нямаше как да е на родителя. Тази част се бе прехвърляла през поколенията и даже той не знаеше колко е стара. Крачката на детето се подвиха под тежестта, но то с ясен поглед и мечти за живота пред себе си се изправи и помъкна парчето. Умиращото тяло на старица, без душа се сгърчи и застина. Последната малка искрица премигна и заблестя преди да полети нагоре към него. Искрица за по-добро съществуване някъде там. Огромната скала която лежеше на гърдите й, остана. Тогава, създанията събрали се около голямото, отдавна празно легло започнаха да чупят от нея. Части си ги слагаха върху техните купчинки, части слагаха върху другите, но нито една част не остана „раздадена“.
Навсякъде двойки или групи хора вървяха, едва доловимо си говореха и докато се усмихваха едни на други, слагаха камъни върху другите, а някои даже ги хвърляха по другите. Те се залепваха по купчините, които носеха и оставаха там. Трети, за да е по-трагично ги беряха. Сами вземаха части от другите или от земята и ги слагаха върху себе си.
Може би единственото хубаво беше, че много рядко, изключително рядко и то само ако се вгледаш много се виждаха такива, които въпреки огромните и тежки купчини, които носеха, вземаха тайно или явно от камарите на другите и ги прибавяха към своите. - Дай да ти помогна с това.
И той се присегна и взе един доста голям къс от скалата, която другия носеше. Краката й леко се изправиха, сякаш душата й заискря леко по-ярко. Едва виждаща се усмивка и тя си продължи по пътя. Или пък.
- Хей. Харесваш ми. Носиш голям товар. За жалост, не мога да поема много, но ако ми дадеш една част, мога да вървя с теб и ако ти натежи, ще взема колкото мога.
Той потърси с поглед повече такива. Докато под него облаците и светлините се гонеха, и времето се изнизваше, той виждаше все по-малко и по-малко такива създания. Най-жалкото в цялата тази сива картина бе, че той нямаше как да помогне… Отчаяние се загнезди в божественото му сърце. Черни мисли се завъртяха в главата, но само едно му идваше на акъла.
„Този свят е към края си. Време ли е да започна на ново?“


Once the stone
You're crawling under
Is lifted off your shoulders
Once the cloud that's raining
Over your head disappears
The noise that you'll hear
Is the crashing down of hollow years...


И традицията с песничка. Текста е важен...
ЦЪК