И не, това не е религиозен пост. Май се явява поредната изповед. От както я няма Галя изгубих и последния човек с когото можех истински да говоря и да споделям.
Започнах да губя хора от борбата със живота рано. До тук за 17 години са 12 човека...И още много връзки с хора загубих...
Не искам да губя хора повече. Искам да имам хора до себе си. Предполагам това е едно от нещата, които иска всеки.
Напоследък искам да имам един конкретен човек до мен. Но още не се е случило. И не знам дали ще се случи.
Опитах се да се погледна отстрани. Толкова ли е смешно найстина. Голям и уж зрял човек, с разума и акъла си, средно интелигентен (или пък много интелигентен ;)), а се страхува като малко дете да признае на някого, че го обича.
Но, и това ще стане. По един или друг начин. А, за това какво ще се получи - никой нищо не знае.
Обичайте хората около себе си, по какъвто и да е начин. Нали за това казват, че любовта ще спаси човечеството?
цък
четвъртък, 28 април 2016 г.
вторник, 26 април 2016 г.
Завещание ... или какво искам да кажа на света (част 1 - още много ще последват)
Kansas - Carry On My Wayward Son (цък)
И пак стаята е тъмна. Паля следващата цигара и надигам бутилката с бира. Ех, каква хубава бира. Бях решил да гледам сериал. Но се сетих незнайно от къде за нещо, което бях писал отдавна - ПОНЕДЕЛНИК, ЮЛИ 20, 2009. Цели 7 години...Ако някога имам син пак това ще му кажа - цък
Animals - The House Of The Rising Sun (цък)
Та седя си аз, пуша си кротко и чета кво съм писал. Хората възпитават децата си по различни начини - без значение дали са момичета или момчета. Ценностната система на всеки човек е различна очевидно. Но в основата на всяка са едни няколко принципи, които не се променят (или поне така ми се иска да мисля). Едни приципи, които водят човека и го изкачват по стълбицата към човечността, към съществуването и към това да се чуства малко по-добре.
Led Zeppelin - Stairway to Heaven (цък)
По тази стълбица се изкачва човек не само от тези неща, но и като бива побутван от всички около него. Но той може и да не се изкачва. Може и да слиза. Избора, разбира се, винаги е на самия човек. Голяма роля имат родителите в това движение по стълбицата. Под родители нямам предвид само биологични. И това трябва да е ясно на всеки. Една майка, е способна да прости всичко. Една майка е способна да даде такъва съвети, толкова ценни и чисти. Един баща може да помогне за всичко. И един баща може та даде на детето си такива криле, дори и по-долеми от тези на ангел.
John Lennon - Imagine (цък)
Ако мога да кажа всичко, което искам като съвети на хората или на бъдещите си деца, как биха изглеждали те. Много близки биха били до съветите и мислите от религии и от начини на живот на различни групи хора. Но все пак:
- Не се обвързвайте с предмети, мили хора. Предмета някой ден няма да го има, и вие не може да го имате за винаги. Предмета не може да ви отговори със същото.
- Докато сте живи рая и ада са две неща, които вие сами си правите. Или разбира се с помощта или "помощта" на хората около вас. И от двете се излиза лесно или трудно. Понякога може да се получи, че там ви е комфортно, защото просто в момента така се чуствате. Не го правете, полза никому.
- Депресията, негативизма, омразата, както и повечето негативни чуства са комфортни и ще ви карат да се чуствате много добре понякога. Но те не са чуства, които трябва да изпитвате постоянно и да се държите в тях. Колкото повече седите в тези бездни - толкова по-трудно ще излезете
Aerosmith - Dream On (цък)
- Мечтайте и сънувайте хубави неща. Но, не прекалявайте, защото това носи също комфорт, които става измамен. Просто не живейте в мечтите и сънищара. Което, разбира се не значи да сте прекалени песимисти или оптимисти. Не значи и да сте пълни реалисти. Тази точка баланс между всички тези е много трудно за намиране и особено на запазване.
- Каквото и да ви казвайте дръжте се с приятелите си както вие го чуствате. Приятелите, особено тези истинските са нещо, което остава за винаги. Дръжте се за тях, никой не може да ви ги отнеме. А, този, който се опита да ви ги отнеме или да ви отдели от тях не ви прави добро. Не го мразете, а му обяснете. Ако е човек ще разбере. Истинските приятели ще ви дават само хубави неща (в много от случаите), давайте им и вие.
Queen - Friends Will Be Friends (цък)
- Говорете с хората. Бъдете отворени. Не бъдете затворени. Не се знае какво изпускате. Това важи не само за хората, но и за нещата около нас. Докато си блееш в телефона или седиш затворен вкъщи не се знае колко неща може да изпуснеш. А хубавите неща и хубавите хора са навсякъде около нас.
- Забавлявайте се така, както ви харесва. Ако намерите луди, които да се забавляват с вас - още по-добре.
Rolling Stones- Sympathy for the Devil (цък)
- Забравяйте лошите и горзни неща. Помнете хубавите и красивите.
- Без значение дали са ви близки или не, дръжте се с хората, както бихте искали те да се държат с вас.
Jefferson Airplane - Somebody to love (цък)
- Обичайте! (няма да слагам обяснения на това :))
Още имам какво да завещая, но нека е малко по малко. :)
Всички песнички са с текстовете - чудесни песни и хубави текстове.
Айде и една за края на част 1. Да се надяваме, че ще има още много части -> Journey - Don't Stop Believin' (цък)
P.S. Оставте някакъв коментар поне да се не се почуствам луд, че си водя монолог ;) (знам, че сте поне 3-4). Благодаря. А, ако не искате да оставяте, следващия път като се видим с някой от вас, ще ми е приятно да поговорим.
И пак стаята е тъмна. Паля следващата цигара и надигам бутилката с бира. Ех, каква хубава бира. Бях решил да гледам сериал. Но се сетих незнайно от къде за нещо, което бях писал отдавна - ПОНЕДЕЛНИК, ЮЛИ 20, 2009. Цели 7 години...Ако някога имам син пак това ще му кажа - цък
Animals - The House Of The Rising Sun (цък)
Та седя си аз, пуша си кротко и чета кво съм писал. Хората възпитават децата си по различни начини - без значение дали са момичета или момчета. Ценностната система на всеки човек е различна очевидно. Но в основата на всяка са едни няколко принципи, които не се променят (или поне така ми се иска да мисля). Едни приципи, които водят човека и го изкачват по стълбицата към човечността, към съществуването и към това да се чуства малко по-добре.
Led Zeppelin - Stairway to Heaven (цък)
По тази стълбица се изкачва човек не само от тези неща, но и като бива побутван от всички около него. Но той може и да не се изкачва. Може и да слиза. Избора, разбира се, винаги е на самия човек. Голяма роля имат родителите в това движение по стълбицата. Под родители нямам предвид само биологични. И това трябва да е ясно на всеки. Една майка, е способна да прости всичко. Една майка е способна да даде такъва съвети, толкова ценни и чисти. Един баща може да помогне за всичко. И един баща може та даде на детето си такива криле, дори и по-долеми от тези на ангел.
John Lennon - Imagine (цък)
Ако мога да кажа всичко, което искам като съвети на хората или на бъдещите си деца, как биха изглеждали те. Много близки биха били до съветите и мислите от религии и от начини на живот на различни групи хора. Но все пак:
- Не се обвързвайте с предмети, мили хора. Предмета някой ден няма да го има, и вие не може да го имате за винаги. Предмета не може да ви отговори със същото.
- Докато сте живи рая и ада са две неща, които вие сами си правите. Или разбира се с помощта или "помощта" на хората около вас. И от двете се излиза лесно или трудно. Понякога може да се получи, че там ви е комфортно, защото просто в момента така се чуствате. Не го правете, полза никому.
- Депресията, негативизма, омразата, както и повечето негативни чуства са комфортни и ще ви карат да се чуствате много добре понякога. Но те не са чуства, които трябва да изпитвате постоянно и да се държите в тях. Колкото повече седите в тези бездни - толкова по-трудно ще излезете
Aerosmith - Dream On (цък)
- Мечтайте и сънувайте хубави неща. Но, не прекалявайте, защото това носи също комфорт, които става измамен. Просто не живейте в мечтите и сънищара. Което, разбира се не значи да сте прекалени песимисти или оптимисти. Не значи и да сте пълни реалисти. Тази точка баланс между всички тези е много трудно за намиране и особено на запазване.
- Каквото и да ви казвайте дръжте се с приятелите си както вие го чуствате. Приятелите, особено тези истинските са нещо, което остава за винаги. Дръжте се за тях, никой не може да ви ги отнеме. А, този, който се опита да ви ги отнеме или да ви отдели от тях не ви прави добро. Не го мразете, а му обяснете. Ако е човек ще разбере. Истинските приятели ще ви дават само хубави неща (в много от случаите), давайте им и вие.
Queen - Friends Will Be Friends (цък)
- Говорете с хората. Бъдете отворени. Не бъдете затворени. Не се знае какво изпускате. Това важи не само за хората, но и за нещата около нас. Докато си блееш в телефона или седиш затворен вкъщи не се знае колко неща може да изпуснеш. А хубавите неща и хубавите хора са навсякъде около нас.
- Забавлявайте се така, както ви харесва. Ако намерите луди, които да се забавляват с вас - още по-добре.
Rolling Stones- Sympathy for the Devil (цък)
- Забравяйте лошите и горзни неща. Помнете хубавите и красивите.
- Без значение дали са ви близки или не, дръжте се с хората, както бихте искали те да се държат с вас.
Jefferson Airplane - Somebody to love (цък)
- Обичайте! (няма да слагам обяснения на това :))
Още имам какво да завещая, но нека е малко по малко. :)
Всички песнички са с текстовете - чудесни песни и хубави текстове.
Айде и една за края на част 1. Да се надяваме, че ще има още много части -> Journey - Don't Stop Believin' (цък)
P.S. Оставте някакъв коментар поне да се не се почуствам луд, че си водя монолог ;) (знам, че сте поне 3-4). Благодаря. А, ако не искате да оставяте, следващия път като се видим с някой от вас, ще ми е приятно да поговорим.
петък, 22 април 2016 г.
Хаотично ... или спомени без заглавие
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: АКО СИ ТУК С НАГЛАСА ДА ЧЕТЕШ НЕЩО КРАСИВО, РОЗОВО И ХУБАВО - ТОЧНО ТОЗИ ПОСТ НЕ Е ЗА ТЕБ!
Днес си отиде един много важен човек за мен. Тя се казваше Галя и ми бе най-добрия приятел.
Обикновено болката на хората е незначителна за други хора - това е нормално. Не колкото и да плача, бия стената или да се депресирам, не отминава. А тук мога да напиша всичко. И от утре пак ще надяна пропуканата маска, която ме пази от света и металото-невидимка, което ме прави невидим. Но днес и сега ще споделя Галя.
Тя беше красива жена. В повечето случаи усмихната. Много често избухваше срещу нещо или някои, но и често беше тиха лудост. Човек с много широк мироглед и много знания в красивата главица. Голямо сърце в, което имаше място за двете и кучета, та чак до рибката, която гледаше на бюрото си. Държеше на приятелите си, на семейството си но и на себе си. Егоизмът беше чуждо нещо за нея и се водеше от принципи като "Хвърляй зад теб за да има пред теб.", "Всичко, което имам е на всички, но всичко, което давам е само мое" и т.н.
Въпреки, че живеем на 2000 километра един от друг, тя беше като звезда за мен - не я виждах често, но знаех, че я има. Че дори и смс да напиша посред нощ - той ще бъде видян и ще му бъде отговорено - точно както трябва без лъжи. Чувахме се онлайн поне един път в седмицата - ей така, да си разкажем. Пращахме си мейли понякога с пейзажи, картинки или вицове. И бяхме се разбрали тези мейли да ги трием - за да остане спомен така както го поним за момента. Когато си дойдеше прекарвахме по поне един ден заедно - като малките деца.
Когато се омъжи искаше да съм кум - беше чудесна сватба. Нейният съпруг Бранд ми пишеше като имаха проблеми, което се случваше много рядко да ми иска съвет. А дъщеричката им, или малката принцеса, както я наричам - едно такова хлапе с рижаха косичка и едни зелени очи ми казваше тате. Това идваше от Галя. Тя ме наричаше така. Тя беше сираче и докато не се срещнахме не бе имала много приятели. Света ни събра и от тогава ми викаше тате. Опираше се на мен, когато имаше нужда. Търсеше ме когато има нужда и си говорехме. Помагахме си.
Помня когато й показах картинка на татуйровката, която искам да си направя. Тя ме погледна с едни такива сини очи и ми каза: "Пич, ако си направиш това, няма да ти викам тате вече, а боже!" и прихна във смях. Беше се заела да я преправя, за да е уникална. Така и няма да я видя преправена. "Направи си я след 2 години за да съм там и да ти държа ръчичката като ревеш от иглата!" и пак избухнахме във смях. Това беше преди 2 години. И тази години щях да я направя.
Помня когато живота я сдъфка и изплю и в същия момент се случи същото с мен. След алкохола и глупостите, които свършихме заедно - което, между впрочем не помогна, се вдигнахме и отидохме на палатка за 2 вечери. А с лула в устата и слушалки в ушите, а тя цигара от цигара и слушалки в ушите. Бяхме състави плейлиста от 5 часа музика и я пуснахме заедно, така, че да слушаме една и съща песен. Само се местехме от удобните места до огъня в палатката. През цялото време слушахме музика, не говорехме и само се поглеждахме, кимахме разбиращо и пак продължавахме да лежим заедно блеейки в небето и пейзажа около нас. Отвреме навреме се сръчквахме или потупвахме.
Когато излизахме хората ни бъркаха за двойка, която е заедно от много време, защото или се лигавехме или седяхме много близо един до друг. Веднаж даже се бихме заедно. Беше забавно докато тя не отнесе един юмрук. От там нататък историята ще замълчи.
Понякога, когато ми давеше някой съвет или ми се караше за някоя глупост, която съм свършил и казвах "Добре, мамо!". Много ми се дразнеше но минаваше след има няма минута.
Много се опасяваше дали не злоупотребява с приятелството ни като ми искаше безброй съвети и искаше да говорим. Не, Галя, никога не си и никога нямаше да злоупотребиш.
И двамата сме големи фенове на Dead Can Dance. Помня когато гледахме Baraka и Samsara заедно. След двата филма тя се объна към мен. Целуна ме толкова силно и нежно - но не по онзи начик когато човек целува любимия си а по много различен начин. Хвана главата ми между ръцете си, погледна ми и ми каза: "Чуствал ли си болката на друг? Виждал ли си дори и една сълза в очите на дете или човек? Давал ли си дори и когато да нямаш на някого? Радвал ли си се с другите, дори и когато не можеш? Мечтал ли си нещо найстина красиво, че да ти подскача сърцето от вълнение? Изпитвал ли си болка толкова силна, че да не ти се живее?". Докато я гледах в очите неспособен да помръдна от въпросите тя кимна срещу мен и каза "Да. Аз знам и още много неща знам. Не ми отговаряй. Ти си човек". Никога повече не говорихме за това.
Качихме се на мотори заедно. Първото ни каране беше заедно.
Миналото лято когато беше тук се видяхме във Варна. Ерика, малката принцеса щъкаше около нас тримата. Аз и Бранд държахме по една бира в ръцете си и си говорехме. Галя пък вървеше една крачка зад нас и въздишаше отвреме навреме. В един момент се приближи до нас, прегърна ни и двамата, целуна ни по бузите и каза "Двамата мъже, които обичам най-много на света" а в следващия момент Ерика се приближи и каза нещо, което ми бе преведено "и аз и аз". После ме хвана за ръка и превода беше "Щом мама не те пуска, и аз няма да те пусна". 4 дни изкрахме заедно. И на отиване се разбрахме тази година да отидем до Гърция - аз да си направя татуйровката, а тя да донарисува нейната.
Толкова много неща мога да разкажа за това приятелство. Сега го няма - още един човек с когото можех да говоря без да крия си отиде. Но, аз ще продължа да ти говоря, Галя. Ще те пусна да си отидеш и ще ме боли. Но както сме си говорили, когато един ден, някога един от нас умре, другия не трябва да го забравя. Трябва да го пусне, а не да се вкопчи.
Липсваш ми вече! Няма да дойда на разпръскването на праха ти - това беше твое желание. Надявам се Бранд и Ерика да знаят, че винаги когато искат могат да говорят с мен. Ти знаеш, че ако има нещо ще им помогна и ще се грижа за тях.
Обичам те! Няма да те забравя и ще живееш там някъде вътре в мен. А, толкова много неща имаше да изживеем и да споделим и да говорим. А, когато се срещнем там някъде, ще седнем и ще си говорим цяла вечност.
Днес една част от моето сърце и душа беше откъсната без време. Искам да те прегърна пак и да си говорим.
Боли ме! Чуствам се като дете, което го страх. Само в парка и лампите гаснат една след друга. Най-големите ми кошмари идват, а аз съм със сковани крака и не мога да мръдна.
Не знам с коя песен да завърша този пост. Може би, с една от любимите ни песни?
Късам тази част от мен и ще я положа заедно с теб във времето за да помня!
R.I.P. (цък)
Днес си отиде един много важен човек за мен. Тя се казваше Галя и ми бе най-добрия приятел.
Обикновено болката на хората е незначителна за други хора - това е нормално. Не колкото и да плача, бия стената или да се депресирам, не отминава. А тук мога да напиша всичко. И от утре пак ще надяна пропуканата маска, която ме пази от света и металото-невидимка, което ме прави невидим. Но днес и сега ще споделя Галя.
Тя беше красива жена. В повечето случаи усмихната. Много често избухваше срещу нещо или някои, но и често беше тиха лудост. Човек с много широк мироглед и много знания в красивата главица. Голямо сърце в, което имаше място за двете и кучета, та чак до рибката, която гледаше на бюрото си. Държеше на приятелите си, на семейството си но и на себе си. Егоизмът беше чуждо нещо за нея и се водеше от принципи като "Хвърляй зад теб за да има пред теб.", "Всичко, което имам е на всички, но всичко, което давам е само мое" и т.н.
Въпреки, че живеем на 2000 километра един от друг, тя беше като звезда за мен - не я виждах често, но знаех, че я има. Че дори и смс да напиша посред нощ - той ще бъде видян и ще му бъде отговорено - точно както трябва без лъжи. Чувахме се онлайн поне един път в седмицата - ей така, да си разкажем. Пращахме си мейли понякога с пейзажи, картинки или вицове. И бяхме се разбрали тези мейли да ги трием - за да остане спомен така както го поним за момента. Когато си дойдеше прекарвахме по поне един ден заедно - като малките деца.
Когато се омъжи искаше да съм кум - беше чудесна сватба. Нейният съпруг Бранд ми пишеше като имаха проблеми, което се случваше много рядко да ми иска съвет. А дъщеричката им, или малката принцеса, както я наричам - едно такова хлапе с рижаха косичка и едни зелени очи ми казваше тате. Това идваше от Галя. Тя ме наричаше така. Тя беше сираче и докато не се срещнахме не бе имала много приятели. Света ни събра и от тогава ми викаше тате. Опираше се на мен, когато имаше нужда. Търсеше ме когато има нужда и си говорехме. Помагахме си.
Помня когато й показах картинка на татуйровката, която искам да си направя. Тя ме погледна с едни такива сини очи и ми каза: "Пич, ако си направиш това, няма да ти викам тате вече, а боже!" и прихна във смях. Беше се заела да я преправя, за да е уникална. Така и няма да я видя преправена. "Направи си я след 2 години за да съм там и да ти държа ръчичката като ревеш от иглата!" и пак избухнахме във смях. Това беше преди 2 години. И тази години щях да я направя.
Помня когато живота я сдъфка и изплю и в същия момент се случи същото с мен. След алкохола и глупостите, които свършихме заедно - което, между впрочем не помогна, се вдигнахме и отидохме на палатка за 2 вечери. А с лула в устата и слушалки в ушите, а тя цигара от цигара и слушалки в ушите. Бяхме състави плейлиста от 5 часа музика и я пуснахме заедно, така, че да слушаме една и съща песен. Само се местехме от удобните места до огъня в палатката. През цялото време слушахме музика, не говорехме и само се поглеждахме, кимахме разбиращо и пак продължавахме да лежим заедно блеейки в небето и пейзажа около нас. Отвреме навреме се сръчквахме или потупвахме.
Когато излизахме хората ни бъркаха за двойка, която е заедно от много време, защото или се лигавехме или седяхме много близо един до друг. Веднаж даже се бихме заедно. Беше забавно докато тя не отнесе един юмрук. От там нататък историята ще замълчи.
Понякога, когато ми давеше някой съвет или ми се караше за някоя глупост, която съм свършил и казвах "Добре, мамо!". Много ми се дразнеше но минаваше след има няма минута.
Много се опасяваше дали не злоупотребява с приятелството ни като ми искаше безброй съвети и искаше да говорим. Не, Галя, никога не си и никога нямаше да злоупотребиш.
И двамата сме големи фенове на Dead Can Dance. Помня когато гледахме Baraka и Samsara заедно. След двата филма тя се объна към мен. Целуна ме толкова силно и нежно - но не по онзи начик когато човек целува любимия си а по много различен начин. Хвана главата ми между ръцете си, погледна ми и ми каза: "Чуствал ли си болката на друг? Виждал ли си дори и една сълза в очите на дете или човек? Давал ли си дори и когато да нямаш на някого? Радвал ли си се с другите, дори и когато не можеш? Мечтал ли си нещо найстина красиво, че да ти подскача сърцето от вълнение? Изпитвал ли си болка толкова силна, че да не ти се живее?". Докато я гледах в очите неспособен да помръдна от въпросите тя кимна срещу мен и каза "Да. Аз знам и още много неща знам. Не ми отговаряй. Ти си човек". Никога повече не говорихме за това.
Качихме се на мотори заедно. Първото ни каране беше заедно.
Миналото лято когато беше тук се видяхме във Варна. Ерика, малката принцеса щъкаше около нас тримата. Аз и Бранд държахме по една бира в ръцете си и си говорехме. Галя пък вървеше една крачка зад нас и въздишаше отвреме навреме. В един момент се приближи до нас, прегърна ни и двамата, целуна ни по бузите и каза "Двамата мъже, които обичам най-много на света" а в следващия момент Ерика се приближи и каза нещо, което ми бе преведено "и аз и аз". После ме хвана за ръка и превода беше "Щом мама не те пуска, и аз няма да те пусна". 4 дни изкрахме заедно. И на отиване се разбрахме тази година да отидем до Гърция - аз да си направя татуйровката, а тя да донарисува нейната.
Толкова много неща мога да разкажа за това приятелство. Сега го няма - още един човек с когото можех да говоря без да крия си отиде. Но, аз ще продължа да ти говоря, Галя. Ще те пусна да си отидеш и ще ме боли. Но както сме си говорили, когато един ден, някога един от нас умре, другия не трябва да го забравя. Трябва да го пусне, а не да се вкопчи.
Липсваш ми вече! Няма да дойда на разпръскването на праха ти - това беше твое желание. Надявам се Бранд и Ерика да знаят, че винаги когато искат могат да говорят с мен. Ти знаеш, че ако има нещо ще им помогна и ще се грижа за тях.
Обичам те! Няма да те забравя и ще живееш там някъде вътре в мен. А, толкова много неща имаше да изживеем и да споделим и да говорим. А, когато се срещнем там някъде, ще седнем и ще си говорим цяла вечност.
Днес една част от моето сърце и душа беше откъсната без време. Искам да те прегърна пак и да си говорим.
Боли ме! Чуствам се като дете, което го страх. Само в парка и лампите гаснат една след друга. Най-големите ми кошмари идват, а аз съм със сковани крака и не мога да мръдна.
Не знам с коя песен да завърша този пост. Може би, с една от любимите ни песни?
Късам тази част от мен и ще я положа заедно с теб във времето за да помня!
R.I.P. (цък)
сряда, 20 април 2016 г.
Изповед на чуствата. Част 2
Днес ще разгледаме едно чуство, което много хора казват, че изпитват. Но реално според мен не е така.
Омраза.
Според определението на омраза в уикипедиа:
Омразата е отрицателна емоция, интензивно чувство на антипатия, отвращение или враждебност към нещо или някой, чието зло се желае. Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази. На нея се гледа като на антипод на любовта. Според Речника по психоанализа на Робърт Шемама, омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“.
До тук на всички ни е ясно, че омразата е отрицателна емоция. Но, понякога може да е и движеща емоция. Нещо което движи човека е положително, защото не оставаш някъде там. Значи омразата е и положителна емоция? Значи стигаме до това към или на къде те свижи тази емоция. Много хора използват съзнателно или не омразата за да се движат на някъде. От опит мога да кажа, че ако човек използва омразата да се движи, много е загазил.
Ако разгледаме малко по-натам определението - ... зло се желае. Ех това зло, ех това понятие. Какво е зло? Кой определя кое е зло и кое не? Ама, дали найстина това е зло според другите? А сега де. Много въпроси и повечето са с индивидуален отговор. Аз искам някой да ме остави на мира и да не се занимава с мен. Ама не го мразя, най-малкото пък му желая злото. Зло е да убиеш - но има случаи в, които човек е по-добре да е мъртав от колкото да е зеленчук - казва му се евтаназия. Това, не е защото мразиш човека или му жалаеш злото. Напротив това е защото го обичаш много.
"Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази." - избегне, спре или (евентуално) спре добре, ама чак пък да унищожиш. Унищожаването, погубването, убиването - ми не всички това е от омразата към обекта на омразата. Иначе по света щеше да има доста убийци.
Не нея се гледа като антипод на любовта - добре, до тук с това съм съгласен.
Според речника на някой си омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“. Страст - много силно казано бе, чиче. "Разрушаването" ... пак силно. И пак не съм съгласен.
Значи, какво излиза до тука - омразата е отрицателна емоция, често използвана съзнателно или не да движеща сила. Понякога тя самата носи чуство на удовлетворение, което ако човек мисли трезво и реално - не е особено хубаво и веднага започва да носи отрицателни емоции и всичките негативи след себе си. Омразата не носи зло, в чистото си значение, но носи лоши неща, емоции, чуства. Омразата носи желания и чуства противоположни на любовта и обичта. Но омразата носи и близост. В някои случаи търсиш обекта на омразата си за да ограничиш или спреш чуствата си. Сигурен съм, че ще бъда разбрах. И аз лично не съм съгласен с г-н Шемама, че омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“, защото разрушаването е нещо съвсем различно.
Например ако мразите предмет и го счупите - какво ще се случи? Ако мразите звук или музика - как ще реагирате? Или пък ако мразите някого?
Омразата е едно такова чуство, което хората използват или си го признават, но малко хора, реално мразят. Погледато от тази гледна точка - аз не мразя. По-точното е "не харесвам". Но, това какво човек харесва и не е едно строго (в повечето случаи) нещо. Нещо, което определя всеки от нас. И както казват хората - ако бяхме еднакви, нямаше да е интересно.
Малкия извод от това е, че идентичността и индивидиалността на всеки е нещо хубаво.;)
И така - не мразете, нищо хубаво не излиза в крайна сметка. А, всичко на този свят се връща.
Днес кратко. Нямам много букви под пръстите си. И ми е малко зле. Така, че до скоро!
ЦЪК (Bruce Dickinson - Road to Hell)
Омраза.
Според определението на омраза в уикипедиа:
Омразата е отрицателна емоция, интензивно чувство на антипатия, отвращение или враждебност към нещо или някой, чието зло се желае. Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази. На нея се гледа като на антипод на любовта. Според Речника по психоанализа на Робърт Шемама, омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“.
До тук на всички ни е ясно, че омразата е отрицателна емоция. Но, понякога може да е и движеща емоция. Нещо което движи човека е положително, защото не оставаш някъде там. Значи омразата е и положителна емоция? Значи стигаме до това към или на къде те свижи тази емоция. Много хора използват съзнателно или не омразата за да се движат на някъде. От опит мога да кажа, че ако човек използва омразата да се движи, много е загазил.
Ако разгледаме малко по-натам определението - ... зло се желае. Ех това зло, ех това понятие. Какво е зло? Кой определя кое е зло и кое не? Ама, дали найстина това е зло според другите? А сега де. Много въпроси и повечето са с индивидуален отговор. Аз искам някой да ме остави на мира и да не се занимава с мен. Ама не го мразя, най-малкото пък му желая злото. Зло е да убиеш - но има случаи в, които човек е по-добре да е мъртав от колкото да е зеленчук - казва му се евтаназия. Това, не е защото мразиш човека или му жалаеш злото. Напротив това е защото го обичаш много.
"Омразата е свързана с желание да се избегне, ограничи, спре или унищожи всичко, което се мрази." - избегне, спре или (евентуално) спре добре, ама чак пък да унищожиш. Унищожаването, погубването, убиването - ми не всички това е от омразата към обекта на омразата. Иначе по света щеше да има доста убийци.
Не нея се гледа като антипод на любовта - добре, до тук с това съм съгласен.
Според речника на някой си омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“. Страст - много силно казано бе, чиче. "Разрушаването" ... пак силно. И пак не съм съгласен.
Значи, какво излиза до тука - омразата е отрицателна емоция, често използвана съзнателно или не да движеща сила. Понякога тя самата носи чуство на удовлетворение, което ако човек мисли трезво и реално - не е особено хубаво и веднага започва да носи отрицателни емоции и всичките негативи след себе си. Омразата не носи зло, в чистото си значение, но носи лоши неща, емоции, чуства. Омразата носи желания и чуства противоположни на любовта и обичта. Но омразата носи и близост. В някои случаи търсиш обекта на омразата си за да ограничиш или спреш чуствата си. Сигурен съм, че ще бъда разбрах. И аз лично не съм съгласен с г-н Шемама, че омразата е „страст на субекта, която цели разрушаването на своя обект“, защото разрушаването е нещо съвсем различно.
Например ако мразите предмет и го счупите - какво ще се случи? Ако мразите звук или музика - как ще реагирате? Или пък ако мразите някого?
Омразата е едно такова чуство, което хората използват или си го признават, но малко хора, реално мразят. Погледато от тази гледна точка - аз не мразя. По-точното е "не харесвам". Но, това какво човек харесва и не е едно строго (в повечето случаи) нещо. Нещо, което определя всеки от нас. И както казват хората - ако бяхме еднакви, нямаше да е интересно.
Малкия извод от това е, че идентичността и индивидиалността на всеки е нещо хубаво.;)
И така - не мразете, нищо хубаво не излиза в крайна сметка. А, всичко на този свят се връща.
Днес кратко. Нямам много букви под пръстите си. И ми е малко зле. Така, че до скоро!
ЦЪК (Bruce Dickinson - Road to Hell)
понеделник, 18 април 2016 г.
Притча за живота...
С треперещи пръсти посегна към ножчето. Кратък момент и го остави.
"Не мога все още, искам да го направя както трябва. С тази трепереща ръка няма да успея". Още една глътка от енергийната напитка. Беше си купил 3 такива с идеята, че те забързват метаболизма и кръвообращението и кръвта ще се иточи по-бързо от тялото му. Тази кръв, която захранваше болното му сърце. Сърце, което биеше и обичаше без резултат. Обич без насрещни чуства. Чуства, които го заслепяваха. Слепота, която болеше. И болка, която убиваше. Толкова болеше тази любов. Винаги си бе мислел, че няма да прибегне до такива крайни мерки, но просто не можеше да живее с тази болка. "Любовта идва и си отива" казваха хората, но тази не си отиде. Чака с дни, с месеци, но любовта си оставаше да тлее в него. Понякога на по-заден план, заради дневни задачи, а понякога на по-преден план. Излизайки от сенките на съзнанието му заради спомени, песен, нещо видяно или просто мирис на парфюм едва доловен от някое момиче на улицата. Всичко му напомняше на нея и всичко беше нея. Не беше споделена любов, тя си имаше друг.
И в тази тривиална история той беше излишния. Беше стигнал далеч в познанството си с нея. Бяха се сприятелили. Не от този тип приятелство, най-доброто и чисто, но приятелство до там, че да могат да си споделят. Страхът в него беше победил и той криеше чуствата си толкова умело, че съумяваше да ползва този похват за всичко. А болката беше голяма. И нарастваше постоянно като снежна топка търкулнала се по байр надолу.
Всеки път я изслушваше, даваше съвет, опитвайки се да е максимално непредубеден. А, след това се чудеше дали е постъпил добре. Последната глътка от последното кенче от напитката остави горчив вкус у него. Същия вкус с вкуса оставен не само в устата му когато тя му показваше снимки. О, колко щастлива изглеждаше и как сияеше. Как трепетно пишеше съобщения и как гласа й трептеше като говореше с него по телефона. Всеки път това беше мъчение за него, но заради нейно добро го изтрайваше от начало до край. Имаше чуство, че за нея съветите и приятелството им е важно. Но, не искаше това. По дяволите, не искаше това! Искаше нея, и световете им да са едно. Това чуство на искрена и чиста любов, което изпитваше толкова болеше.
Напомнянията, че ще отмине и самозалъгването, че това е може би само моментно увлечение не помагаха вече. Прехвърлянията на варианти и мисли от рода на "какво, ако?" също не помагаха. "Какво, ако споделя с нея какво чуствам? Какво, ако или като не ми отговори със същото, ще умра от срам? Какво, ако или като отговори със същото? Ако отговори със същото, как ще е? Какво, ако отговори със същото ще стане?" Вариантите бяха хиляди, колкото са звездите по небето. Същите звезди, които бяха съзерцавали заедно толкова много пъти, говорейки си за живота или дори за малки неща като музика, книги, филми. Сънищата за нея вече не помагаха също. Нищо не помагаше. Чуството беше по-силно от него, но болката беше по силна от чуството.
Пак посегна към ножчето. Този път с малко по-здрава и нетрепереща ръка. Не искаше да тежи на никой и беше взел всички мерки - гол и без срам, вана пълна със приятно гореща вода. От топлината кръвоносните съдове се разширяват, така, че и това щеше да спомогне за по-бързото настъпване на мрака. Даже се беше погрижил за бележка. "Обичам я, но не можем да сме заедно. Няма виновни, най-малкото тя. Съжалявам, но не мога да живея повече така. Вземам лесния избор. Това е самоубийство, не търсете други виновни." - кратко и ясно. Бележката беше оставена пред огледалото в същата тази баня, която щеше да се превърне в последното място, където ще съществува. Беше пуснал музика на телефона си, който беше опрян на стената и лежеше безучастно на рамката на ваната.. Не искаше да се депресира повече, а и едва ли можеше. За това звучеше радио. Бе предпочел в последните си минути да слуша каквото му пуснат.
Колкото повече мислеше и прехвърляше вариантите през главата си, толкова повече отлагаше. Сякаш последната искрица на надежда и жажда за живот го спираше. И точно когато искрицата започваше да става все по-голяма светлина биваше угасяна от тъмните варианти. А, те бяха повече от светлите. С бързо движение взе ножчето и първо го прокара по дължината на дясната си ръка. След това го прехвърли в нея и със същото движение го прекара по лявата. След това го остави да падне на земята. Положи ръцете си на рамката на ваната и зачака търпеливо. Зачуди се, че мислите му бяха изчезнали. Не мислеше за нищо, дори за нея. Спомените от живота му бавно се заличаваха със всяка вълна кръв, която сърцето му изпомпваше през правите разрези. Любима песен звучеше по радиото и посиняващите му устни едва отварящи се припяваха глухо. Слабостта надделяваше и тялото му е отпускаше все повече. Присвития крак се опъна и се зае мястото си до другия. Двете мисли, които бяха в главата му бяха свързани с въпросте, които винаги са му били интересни. Дали душата тежи 21 грама, като във филма и тялото му ще олекне толкова. И дали ще види светлина. Опита се да изгони втората, така като това беше самоубийство а този горе не обичаше такива като него. Не, че беше вярващ, но не можеше да няма никого там горе.
Ето, сега всичко ще свърши. Всеки момент. Сега, и всичко ще бъде минало. Минало и бледа следа и сянка на случките и чуствата, които боляха толкова. Сърцето му се свиваше от болка - но тя си отиваше със кръвта, която се лееше от вече посиняващите вени. Някак небрежно погледна телефона и осъна, че радиото не се чуваше. Вместо това на дисплея се виждаше индикация за входящо повикване. Беше тя. Странно, но по това време нямаше как тя да му звъни. Още повече, че плана й беше да са някъде с любимия. Реши, че загасващото му съзнание си прави номера. Очите му почти се затварява под напора на съня. Сякаш беше минал час и радиото пак спря и телефона избипка за получено съобщение. Съобщението се виждаше и от любопитство, той положи големи усилия за да си отвори очите и да го прочете. Беше от нея и гласеше "Липсваш ми, обади ми се. Имам нужда да поговорим. Разделихме се!"
Кръвта беше изтекла неумолимо. Посивелите устни без звук промълвиха "Обичам те!" и клепачите му се отпуснаха като завеса след поредния спектакъл...
А, някъде там в ноща тя се надяваше да получи отговор...
---------------------------------------------
И една притча, която някой ми разказа много отдавна. Поучителна, стига човек да иска да слуша. Бизнесмен решил да се самоубие. Бизнеса не вървял, банките го гонели за кредити, отношенията със жена му не вървели, заради нервите в работата.
Подкрал той колата си и стигнал до една поляна. Насред поляната имало едно вековно дърво и той решил, че ще е чудесно място за да сложи край на вивота си.
Излязал от колата, взел въжето от багажника. Отишал до дървото, провиснал въжето през дебел клон. Качил се на един камък и сложил примката около врата си. Точно преди да скочи от камъка и да прекърши врата си, чул дрезгав глас.
- Ей, момече! Какво правиш?
Спрял се човка и погледна през рамо. Видял стар падар и стадо овце около него. Подпрян падаря на тоягата си го гледал с любопитство.
- Искам да се самоубия, дядо. Остави ме и си върви по пътя - отговорил той.
- Я слез от тоя камък и ми разкажи.
Слязал нашия герой от камъка, мислейки си, че 5 минути не са от значение.
- Бизнеса ми не върви, дядо. С жена ми, която много обичам се караме и за най-малкото заради нервите и лошите неща, които ме следват постоянно. Детето беше болно и аз не можах да съм до него заради това. Затънал съм в дългове и банките ме гонят постоянно. Партньорите ми се готвят да ми отнемат бизнеса и прехраната. Не ми дават мира - със насълзени очи обяснил той.
- Не прави глупости, момче. Прибери се у дома. Говори с жена си, погали детето си. Легни и се наспи. Почини си. Няма винаги да е така. Бизнесмена си помислил. Почесал се умно по темето. Кимнал и си тръгнал. Осъзнал какво щял да направи и оставил въжето да виси там.
Прибрал се у дома, целунал жена си и се усмихнал. Отишъл в детската стая и погалил сина си по главичката. А, то в съня си се усмихнало. Легнал си и гушнал жена силно и искрено. На сутринта секретарката му съобщила, че една от банките е отпуснала финансиране. По-късно същия ден партньорите му говорели по друг начин с него. Вечерта сина му бил по-добре а жена му сияела. След месец живота му тръгнал много по-добре. След три нямало и помен от лошите неща. Всичко било чудесно.
Решил той да отиде на мястото където щял да сложи край на живота си и да благодари на стареца задето го отказал от смъртта. Когато стигнал слязал от колата и започнал да се оглежда. Видял стареца на близо и отишал до него.
- Дядо, аз исках да умра. Но ти ме отказа. Искам да ти се отплатя. Кажи какво искаш - пари, ново стадо, къща? Мога да ти дам много неща за да ти се отплатя.
Дядото го погледнал па сбърчил вежди и с благ глас му казал:
- Момче, ти нищо не си разбрал. Аз ти каза, че няма да е все така ...
Та поуката май излиза, че е една, мили деца:
НЕ МОЖЕ ВСЕ ДА Е ЗЛЕ. БЪДЕТЕ ОПТИМИСТИ!!!
(ама много съм добър да давам съвети дето аз не следвам) :)
Традицията си я знаете: цък (Alex Boye ft. Alisha Popat & Lemarti - The Lion King OST - "Circle of Life")
"Не мога все още, искам да го направя както трябва. С тази трепереща ръка няма да успея". Още една глътка от енергийната напитка. Беше си купил 3 такива с идеята, че те забързват метаболизма и кръвообращението и кръвта ще се иточи по-бързо от тялото му. Тази кръв, която захранваше болното му сърце. Сърце, което биеше и обичаше без резултат. Обич без насрещни чуства. Чуства, които го заслепяваха. Слепота, която болеше. И болка, която убиваше. Толкова болеше тази любов. Винаги си бе мислел, че няма да прибегне до такива крайни мерки, но просто не можеше да живее с тази болка. "Любовта идва и си отива" казваха хората, но тази не си отиде. Чака с дни, с месеци, но любовта си оставаше да тлее в него. Понякога на по-заден план, заради дневни задачи, а понякога на по-преден план. Излизайки от сенките на съзнанието му заради спомени, песен, нещо видяно или просто мирис на парфюм едва доловен от някое момиче на улицата. Всичко му напомняше на нея и всичко беше нея. Не беше споделена любов, тя си имаше друг.
И в тази тривиална история той беше излишния. Беше стигнал далеч в познанството си с нея. Бяха се сприятелили. Не от този тип приятелство, най-доброто и чисто, но приятелство до там, че да могат да си споделят. Страхът в него беше победил и той криеше чуствата си толкова умело, че съумяваше да ползва този похват за всичко. А болката беше голяма. И нарастваше постоянно като снежна топка търкулнала се по байр надолу.
Всеки път я изслушваше, даваше съвет, опитвайки се да е максимално непредубеден. А, след това се чудеше дали е постъпил добре. Последната глътка от последното кенче от напитката остави горчив вкус у него. Същия вкус с вкуса оставен не само в устата му когато тя му показваше снимки. О, колко щастлива изглеждаше и как сияеше. Как трепетно пишеше съобщения и как гласа й трептеше като говореше с него по телефона. Всеки път това беше мъчение за него, но заради нейно добро го изтрайваше от начало до край. Имаше чуство, че за нея съветите и приятелството им е важно. Но, не искаше това. По дяволите, не искаше това! Искаше нея, и световете им да са едно. Това чуство на искрена и чиста любов, което изпитваше толкова болеше.
Напомнянията, че ще отмине и самозалъгването, че това е може би само моментно увлечение не помагаха вече. Прехвърлянията на варианти и мисли от рода на "какво, ако?" също не помагаха. "Какво, ако споделя с нея какво чуствам? Какво, ако или като не ми отговори със същото, ще умра от срам? Какво, ако или като отговори със същото? Ако отговори със същото, как ще е? Какво, ако отговори със същото ще стане?" Вариантите бяха хиляди, колкото са звездите по небето. Същите звезди, които бяха съзерцавали заедно толкова много пъти, говорейки си за живота или дори за малки неща като музика, книги, филми. Сънищата за нея вече не помагаха също. Нищо не помагаше. Чуството беше по-силно от него, но болката беше по силна от чуството.
Пак посегна към ножчето. Този път с малко по-здрава и нетрепереща ръка. Не искаше да тежи на никой и беше взел всички мерки - гол и без срам, вана пълна със приятно гореща вода. От топлината кръвоносните съдове се разширяват, така, че и това щеше да спомогне за по-бързото настъпване на мрака. Даже се беше погрижил за бележка. "Обичам я, но не можем да сме заедно. Няма виновни, най-малкото тя. Съжалявам, но не мога да живея повече така. Вземам лесния избор. Това е самоубийство, не търсете други виновни." - кратко и ясно. Бележката беше оставена пред огледалото в същата тази баня, която щеше да се превърне в последното място, където ще съществува. Беше пуснал музика на телефона си, който беше опрян на стената и лежеше безучастно на рамката на ваната.. Не искаше да се депресира повече, а и едва ли можеше. За това звучеше радио. Бе предпочел в последните си минути да слуша каквото му пуснат.
Колкото повече мислеше и прехвърляше вариантите през главата си, толкова повече отлагаше. Сякаш последната искрица на надежда и жажда за живот го спираше. И точно когато искрицата започваше да става все по-голяма светлина биваше угасяна от тъмните варианти. А, те бяха повече от светлите. С бързо движение взе ножчето и първо го прокара по дължината на дясната си ръка. След това го прехвърли в нея и със същото движение го прекара по лявата. След това го остави да падне на земята. Положи ръцете си на рамката на ваната и зачака търпеливо. Зачуди се, че мислите му бяха изчезнали. Не мислеше за нищо, дори за нея. Спомените от живота му бавно се заличаваха със всяка вълна кръв, която сърцето му изпомпваше през правите разрези. Любима песен звучеше по радиото и посиняващите му устни едва отварящи се припяваха глухо. Слабостта надделяваше и тялото му е отпускаше все повече. Присвития крак се опъна и се зае мястото си до другия. Двете мисли, които бяха в главата му бяха свързани с въпросте, които винаги са му били интересни. Дали душата тежи 21 грама, като във филма и тялото му ще олекне толкова. И дали ще види светлина. Опита се да изгони втората, така като това беше самоубийство а този горе не обичаше такива като него. Не, че беше вярващ, но не можеше да няма никого там горе.
Ето, сега всичко ще свърши. Всеки момент. Сега, и всичко ще бъде минало. Минало и бледа следа и сянка на случките и чуствата, които боляха толкова. Сърцето му се свиваше от болка - но тя си отиваше със кръвта, която се лееше от вече посиняващите вени. Някак небрежно погледна телефона и осъна, че радиото не се чуваше. Вместо това на дисплея се виждаше индикация за входящо повикване. Беше тя. Странно, но по това време нямаше как тя да му звъни. Още повече, че плана й беше да са някъде с любимия. Реши, че загасващото му съзнание си прави номера. Очите му почти се затварява под напора на съня. Сякаш беше минал час и радиото пак спря и телефона избипка за получено съобщение. Съобщението се виждаше и от любопитство, той положи големи усилия за да си отвори очите и да го прочете. Беше от нея и гласеше "Липсваш ми, обади ми се. Имам нужда да поговорим. Разделихме се!"
Кръвта беше изтекла неумолимо. Посивелите устни без звук промълвиха "Обичам те!" и клепачите му се отпуснаха като завеса след поредния спектакъл...
А, някъде там в ноща тя се надяваше да получи отговор...
---------------------------------------------
И една притча, която някой ми разказа много отдавна. Поучителна, стига човек да иска да слуша. Бизнесмен решил да се самоубие. Бизнеса не вървял, банките го гонели за кредити, отношенията със жена му не вървели, заради нервите в работата.
Подкрал той колата си и стигнал до една поляна. Насред поляната имало едно вековно дърво и той решил, че ще е чудесно място за да сложи край на вивота си.
Излязал от колата, взел въжето от багажника. Отишал до дървото, провиснал въжето през дебел клон. Качил се на един камък и сложил примката около врата си. Точно преди да скочи от камъка и да прекърши врата си, чул дрезгав глас.
- Ей, момече! Какво правиш?
Спрял се човка и погледна през рамо. Видял стар падар и стадо овце около него. Подпрян падаря на тоягата си го гледал с любопитство.
- Искам да се самоубия, дядо. Остави ме и си върви по пътя - отговорил той.
- Я слез от тоя камък и ми разкажи.
Слязал нашия герой от камъка, мислейки си, че 5 минути не са от значение.
- Бизнеса ми не върви, дядо. С жена ми, която много обичам се караме и за най-малкото заради нервите и лошите неща, които ме следват постоянно. Детето беше болно и аз не можах да съм до него заради това. Затънал съм в дългове и банките ме гонят постоянно. Партньорите ми се готвят да ми отнемат бизнеса и прехраната. Не ми дават мира - със насълзени очи обяснил той.
- Не прави глупости, момче. Прибери се у дома. Говори с жена си, погали детето си. Легни и се наспи. Почини си. Няма винаги да е така. Бизнесмена си помислил. Почесал се умно по темето. Кимнал и си тръгнал. Осъзнал какво щял да направи и оставил въжето да виси там.
Прибрал се у дома, целунал жена си и се усмихнал. Отишъл в детската стая и погалил сина си по главичката. А, то в съня си се усмихнало. Легнал си и гушнал жена силно и искрено. На сутринта секретарката му съобщила, че една от банките е отпуснала финансиране. По-късно същия ден партньорите му говорели по друг начин с него. Вечерта сина му бил по-добре а жена му сияела. След месец живота му тръгнал много по-добре. След три нямало и помен от лошите неща. Всичко било чудесно.
Решил той да отиде на мястото където щял да сложи край на живота си и да благодари на стареца задето го отказал от смъртта. Когато стигнал слязал от колата и започнал да се оглежда. Видял стареца на близо и отишал до него.
- Дядо, аз исках да умра. Но ти ме отказа. Искам да ти се отплатя. Кажи какво искаш - пари, ново стадо, къща? Мога да ти дам много неща за да ти се отплатя.
Дядото го погледнал па сбърчил вежди и с благ глас му казал:
- Момче, ти нищо не си разбрал. Аз ти каза, че няма да е все така ...
Та поуката май излиза, че е една, мили деца:
НЕ МОЖЕ ВСЕ ДА Е ЗЛЕ. БЪДЕТЕ ОПТИМИСТИ!!!
(ама много съм добър да давам съвети дето аз не следвам) :)
Традицията си я знаете: цък (Alex Boye ft. Alisha Popat & Lemarti - The Lion King OST - "Circle of Life")
четвъртък, 14 април 2016 г.
Наблюдаването на хората ... или какво има около нас?
Много обичам понякога да седна някъде, без значение в заведение или насред улицата и да наблюдавам хората. От такива, които са сами до такива каквито са в компания. Някой казват, че това е воаьорство ... е може, нека съм воаьор ;)
Правя го от много години, а преди това не си давах сметка, какво може да научи и да види човек докато наблюдава. Обикновено се оставям да съм само интериор или придатък към ситуациите и с времето хората свикват, че има някой там и не му обръщат внимание. Стават си малко или много по-истински. Тогава може да се видят доста неща.
Това особено много ми помогна когато работех по клубовете. Това да виждаш хората на какво се кефят, да можеш да предухадиш какво да пуснеш и на кой точно. Защото когато чуят любимата си песен неизменно хората поглеждат към източника на щастието си - т.е. този, които я е пуснал. Било то подсъзнателно или не. И тогава се чете в погледите им едно малко частие. Дори и песента да им харесва, защото ги депресира и им напомня нещо загубено. А, аз, както се оказа съм от тези хора, който обичат да правят другите щастливи. С такъв вид наблюдения съм успявал през годините да събера или разделя хора, да измегна бой, да спечеля приятел и т.н.
Мислех тук да споделя едно кратко разказче за един старец. Лятото, крайбрежен град. Стареца всеки ден изваждал едно столче, сядал пред къщата си на главната улица, запалвал лулата си и по цял ден гледал хората, дето минават. И т.н. и т.н. Един ден докато гледал се усмихнал и издъхнал. Никой не разбрал, че си е отишъл цели 2 дена. Защото той винаги бил там и хората свикнали с него. Чак когато едно куче, което стареца хранел минало покрай него и го облизало и той паднал от стола тогава разбрали. Поуката трябваше да бъде, че стареца умрял доволен от това, което вижда. Надежда за хората. И, че винаги за нас сещат с добри чуста, тези с които се държим добре. Но няма да я напиша цялата.
Вместо това искам да ви кажа, мили деца. Оглеждайте се около вас. Заради забързания живот и личните проблеми сме се затворили в себе си и изтърваме толкова много неща около нас...
По традиция: ЦЪК (Sons Of Anarchy OST- House of the Rising Son)
Правя го от много години, а преди това не си давах сметка, какво може да научи и да види човек докато наблюдава. Обикновено се оставям да съм само интериор или придатък към ситуациите и с времето хората свикват, че има някой там и не му обръщат внимание. Стават си малко или много по-истински. Тогава може да се видят доста неща.
Това особено много ми помогна когато работех по клубовете. Това да виждаш хората на какво се кефят, да можеш да предухадиш какво да пуснеш и на кой точно. Защото когато чуят любимата си песен неизменно хората поглеждат към източника на щастието си - т.е. този, които я е пуснал. Било то подсъзнателно или не. И тогава се чете в погледите им едно малко частие. Дори и песента да им харесва, защото ги депресира и им напомня нещо загубено. А, аз, както се оказа съм от тези хора, който обичат да правят другите щастливи. С такъв вид наблюдения съм успявал през годините да събера или разделя хора, да измегна бой, да спечеля приятел и т.н.
Мислех тук да споделя едно кратко разказче за един старец. Лятото, крайбрежен град. Стареца всеки ден изваждал едно столче, сядал пред къщата си на главната улица, запалвал лулата си и по цял ден гледал хората, дето минават. И т.н. и т.н. Един ден докато гледал се усмихнал и издъхнал. Никой не разбрал, че си е отишъл цели 2 дена. Защото той винаги бил там и хората свикнали с него. Чак когато едно куче, което стареца хранел минало покрай него и го облизало и той паднал от стола тогава разбрали. Поуката трябваше да бъде, че стареца умрял доволен от това, което вижда. Надежда за хората. И, че винаги за нас сещат с добри чуста, тези с които се държим добре. Но няма да я напиша цялата.
Вместо това искам да ви кажа, мили деца. Оглеждайте се около вас. Заради забързания живот и личните проблеми сме се затворили в себе си и изтърваме толкова много неща около нас...
По традиция: ЦЪК (Sons Of Anarchy OST- House of the Rising Son)
вторник, 12 април 2016 г.
Трактат за изказвнето ... или защо не споделят хората?
Hype!
Таке е то, като не си писал много време, а си преживял и искаш да споделиш. Днес узнах, че видиш ли може и да се намерят читатели на тая щуротия, която си спретвам тука. Е да, понякога хората трябва да знаят за нещо за да го четат. Но пък съм много горд с 99.9% от нещата написани тук и що д ане ги видят и други хора. Ако поне малко някой от тея хора се замисли - то аз съм герой. В тоя ред на мисли обратна връзка е винаги дошла.
Напоследък със все по-малко хора мога да говоря. Ей така, да говоря, да споделям, да изживявам. И колкото и да съм убеден, че и все по-малко ще стават не мисля, че ще изчезнат. Трябва само да ги намеря. Бях критикуван, че не споделям, че пазя всичко в мен. Е, аз па открих хубав способ да изказвам някои неща. Макар, че има толкова неща неизказани в този свят, все пак нещата казни са толкова много и почти всички - и то с музика.
Не да се хваля колко широко скроен човек съм или да покажа колко много знам за музиката, ето малко примерчета. Приятелите ми от преди години биха ме разбрали много добре. Сегашните - не съм сигурен. Познатите - няма да им пука особено, а тези, които не ме познават - е, те са друга тема... :)
За да избегна прекалено дълъг пост с цитати от песни ще посоча само линкчета. Много от тях са свързани с настроения и чуства. Но в основни линии този пост си е една кратка плейлиста с чуства. :)
Ще ги разделя образно на две: Чуство, усещане, настроние -> по-стара песен / по-нова песен / може би бонус ;)
Оптимистична превъзбуденост (надъхване) - 1 / 2
Меланхолия - 1 / 2 / 3
Искам да танцувам! - 1 / 2 / 3
Депресия - 1 / 2 / 3
Добре де, доста трудно е... В общи линии - ако някой ме попита как съм, което не ми се случва често (то не, че и да ми се случи отговарям поради ред причини) - ако отговоря с линк към песен не ми се сърдете. Не винаги мога да се изкажа.
И пак - ЦЪК (Avatar - What I Don't Know)
Таке е то, като не си писал много време, а си преживял и искаш да споделиш. Днес узнах, че видиш ли може и да се намерят читатели на тая щуротия, която си спретвам тука. Е да, понякога хората трябва да знаят за нещо за да го четат. Но пък съм много горд с 99.9% от нещата написани тук и що д ане ги видят и други хора. Ако поне малко някой от тея хора се замисли - то аз съм герой. В тоя ред на мисли обратна връзка е винаги дошла.
Напоследък със все по-малко хора мога да говоря. Ей така, да говоря, да споделям, да изживявам. И колкото и да съм убеден, че и все по-малко ще стават не мисля, че ще изчезнат. Трябва само да ги намеря. Бях критикуван, че не споделям, че пазя всичко в мен. Е, аз па открих хубав способ да изказвам някои неща. Макар, че има толкова неща неизказани в този свят, все пак нещата казни са толкова много и почти всички - и то с музика.
Не да се хваля колко широко скроен човек съм или да покажа колко много знам за музиката, ето малко примерчета. Приятелите ми от преди години биха ме разбрали много добре. Сегашните - не съм сигурен. Познатите - няма да им пука особено, а тези, които не ме познават - е, те са друга тема... :)
За да избегна прекалено дълъг пост с цитати от песни ще посоча само линкчета. Много от тях са свързани с настроения и чуства. Но в основни линии този пост си е една кратка плейлиста с чуства. :)
Ще ги разделя образно на две: Чуство, усещане, настроние -> по-стара песен / по-нова песен / може би бонус ;)
Оптимистична превъзбуденост (надъхване) - 1 / 2
Меланхолия - 1 / 2 / 3
Искам да танцувам! - 1 / 2 / 3
Депресия - 1 / 2 / 3
Добре де, доста трудно е... В общи линии - ако някой ме попита как съм, което не ми се случва често (то не, че и да ми се случи отговарям поради ред причини) - ако отговоря с линк към песен не ми се сърдете. Не винаги мога да се изкажа.
И пак - ЦЪК (Avatar - What I Don't Know)
Лошото = добро (ама не винаги)
На бързо сглобено и пресъздадено. Истинска история на която днес гледат хората преживяли я с усмивка.
Трепетно пръстите й пишеха по екрана на телефон. "Къде си?", "Обади ми се...", "Имам нужда от теб!"... Но, така отговора не идваше. Постоянно се взираже в малкия екран поне да види знак че се пише нещо отсреща. Лошото бе, че съобщенията се доставяха, а отговор все така нямаше. Продължителния свободен сигнал и накрая женския глас, че абоната не отговаря също я плашеха много. Какви ли не тъмни и депресивни мисли минаваха през главата и сърцето й - и всички започваха с "Ами ако..." И последните думи, които все още ехтяха около нея - "Ще мина довечера, изчакай ме, искам да поговорим." Толкова тежко и сериозно звучаха. Секундите се нижеха толкова бавно все едно времето беше спряло. И пак същите думи на екрана. И пак нищо отсреща. Тежките мисли завзеха съвсем цялото и същество. Толкова запълниха всяка пора на тялото й, че даже и сълзите спряха. Болката се превърна във физическа. Спомените се завъртяха - добри и лоши. Думи изказани и неизказани. Чуства минали и болки простени. А болката се засилваше...
Той бързаше за да може да стигне докато магазина все още работи. Едрите капки дъжд го жибаха в лицето като бич на робовладелец. Но нямаше време да им обръща внимание. Връхлетя вътре 5 минути преди края на работното време. Мамка му, цял ден работа - даже и след края на работното време не можа да се измъкне навреме. На всичкото отгоре си забрави телефона и ключовете за колата на бюрото - но нямаше време да се връща. Охраната - силно момченце с навъсен поглед го погледна. Репликата "Аз, само за да купя нещо." му отвори пътя за вътрешността на магазина. Млада госпожица с красив маникюр го посрещна и с грациозно движение го покани пред витрината. Извади една малка кутийка и я отвори. "Прстена, който поръчахте. Изцяло следвахме вашия дизайн. И сме написали посланието, което поискахте от вътрешната страна. Нашия майстор бижутер, който работи по това малко бижу сподели, че е уникално красив и с радост го е направил." Последва бързо и припряно плащане и благодарности и веднага към първото такси и вкъщи. Тя сигурно вече го чакаше. Щеше да е страхотна изненада.
Лежейки и без сили дори да се привие от болка, поглеждайки телефона тя се отдаваже на болката. Отговор няма, надежда няма. Най-лошите и тъмни мисли я бяха завзели.
Няма ключ. Ще се наложи да звъни. Но главната изненада оставаше. Едно натискане на звънеца. След секунди - нищо. Второ натискане - пак нищо. Обвзеха го лоши мисли. Дали пък ... Не, няма начин. Сигурно не чува. Или е в банята. Или телевизора е увеличен. По-силно чукане по вратата.
Като че ли от далеч се дочу чукане. После още един път. Това беше - страшния съд. Сега щеше да чуе нещото, което щеше да я убие. С очи пълни със сълзи, натежало сърце и влачейки крайници тя отвори врата.
Със сълзи в очите и надежди в сърцето, падайки на коляно и отваряйки малката кутийка той промълви "Обичам те, ще се омъжиш ли за мен?" Със сълзи в очите и спокойно сърце, падайки на колене и отваряйки ръце за прегръдка тя промълви "Обичам те, да!"
Та, мили деца, не мислете винаги най-лошото, защото то може да се окаже най-доброто. Да, малко оптимистично за мен, но деня е такъв ;) И по традиция - цък
Трепетно пръстите й пишеха по екрана на телефон. "Къде си?", "Обади ми се...", "Имам нужда от теб!"... Но, така отговора не идваше. Постоянно се взираже в малкия екран поне да види знак че се пише нещо отсреща. Лошото бе, че съобщенията се доставяха, а отговор все така нямаше. Продължителния свободен сигнал и накрая женския глас, че абоната не отговаря също я плашеха много. Какви ли не тъмни и депресивни мисли минаваха през главата и сърцето й - и всички започваха с "Ами ако..." И последните думи, които все още ехтяха около нея - "Ще мина довечера, изчакай ме, искам да поговорим." Толкова тежко и сериозно звучаха. Секундите се нижеха толкова бавно все едно времето беше спряло. И пак същите думи на екрана. И пак нищо отсреща. Тежките мисли завзеха съвсем цялото и същество. Толкова запълниха всяка пора на тялото й, че даже и сълзите спряха. Болката се превърна във физическа. Спомените се завъртяха - добри и лоши. Думи изказани и неизказани. Чуства минали и болки простени. А болката се засилваше...
Той бързаше за да може да стигне докато магазина все още работи. Едрите капки дъжд го жибаха в лицето като бич на робовладелец. Но нямаше време да им обръща внимание. Връхлетя вътре 5 минути преди края на работното време. Мамка му, цял ден работа - даже и след края на работното време не можа да се измъкне навреме. На всичкото отгоре си забрави телефона и ключовете за колата на бюрото - но нямаше време да се връща. Охраната - силно момченце с навъсен поглед го погледна. Репликата "Аз, само за да купя нещо." му отвори пътя за вътрешността на магазина. Млада госпожица с красив маникюр го посрещна и с грациозно движение го покани пред витрината. Извади една малка кутийка и я отвори. "Прстена, който поръчахте. Изцяло следвахме вашия дизайн. И сме написали посланието, което поискахте от вътрешната страна. Нашия майстор бижутер, който работи по това малко бижу сподели, че е уникално красив и с радост го е направил." Последва бързо и припряно плащане и благодарности и веднага към първото такси и вкъщи. Тя сигурно вече го чакаше. Щеше да е страхотна изненада.
Лежейки и без сили дори да се привие от болка, поглеждайки телефона тя се отдаваже на болката. Отговор няма, надежда няма. Най-лошите и тъмни мисли я бяха завзели.
Няма ключ. Ще се наложи да звъни. Но главната изненада оставаше. Едно натискане на звънеца. След секунди - нищо. Второ натискане - пак нищо. Обвзеха го лоши мисли. Дали пък ... Не, няма начин. Сигурно не чува. Или е в банята. Или телевизора е увеличен. По-силно чукане по вратата.
Като че ли от далеч се дочу чукане. После още един път. Това беше - страшния съд. Сега щеше да чуе нещото, което щеше да я убие. С очи пълни със сълзи, натежало сърце и влачейки крайници тя отвори врата.
Със сълзи в очите и надежди в сърцето, падайки на коляно и отваряйки малката кутийка той промълви "Обичам те, ще се омъжиш ли за мен?" Със сълзи в очите и спокойно сърце, падайки на колене и отваряйки ръце за прегръдка тя промълви "Обичам те, да!"
Та, мили деца, не мислете винаги най-лошото, защото то може да се окаже най-доброто. Да, малко оптимистично за мен, но деня е такъв ;) И по традиция - цък
понеделник, 11 април 2016 г.
Изповед на чуствата. Част 1
Залагам на това, че тук никой не чете и не го следи. С почти чиста съвест и без много притеснения мога да споделя едни мисли. Така като го казах се сетих едно време как момичетата в нашия клас имаха едни неща наречени лексикони. Раздаваха ги на ляво на дясно и другите ги попълваха. И дневничета имаха. Мислехме ги тогава за много лигаво, а пък гледай ни сега - всеки луднал по блогове.
Така де, това не е релевантно с днескашния ми пост.
Та, нещо ме гложди от няколко дни, седмици по-скоро. Как по дяволите, мили деца ще обясните чуствата. Кое чуство какво е? Това не е ли заложено от бебешка възраст. Мама и тате ни казват кое какво? Да, но ако се замилисм първата ни любов - никой не ни е казал, че сме влюбени. Човек просто си го знае? Мммм, да сигурно.
Аз съм се влюбвал. Всеки се е влюбвал. Аз пък и сега съм влюбен! Честно казано в светлината на едни последни случки не мислех, че ще стане пак. Но, май ще се окаже вярно това, което хората казват - За любовта граници няма, или пък възраст.
Та, какво е любовта. Какво чуства и как го чуства човек. Животните не чустват любов, казват - чуствали само привързаност. Но, пък ние хората нали сме уй по-напреднали същества. Нищо, че у много от нас първичното в много случаи е доста силно проявено.
Аз съм влюбен. И същевремено ме е срам. Срам ме е от мен самия, че успях да го допусна. Чуствам се слаб и зависим. Слаб защото не мога да контролирам чуствата си. Неспособен съм да си кажа или наложа да не правя или чуствам това или онова. Но пък съм много способен да свърша някоя глупост, защото като малко дете искам да привлека внимание. Не мога да контролирам и желанията си. Искам да я виждам постоянно. Искам да я погаля или прегърна. Искам да говоря с нея, искам да я опозная. Искам да и правя подаръци и малки жестове. Искам хората да ме гледат отстрани и завистливо да ми се смеят как на тея години се държа като тийнейджър. Как държа момиче (поправка: жена) за ръката с вплетени пръсти. Да я гледам и погледа ми искри и гори. Ама не от онези искри дето хората казват, че хвърлям като съм побеснял - от другите дето са като бенгалски огън в детска ръчица. Искам да я целуна - добре де, не само един път. Срам ме е от това, че мисля почти постоянно за това. Даже и трудно заспивам. Срам, ме е че искам да я сънувам. Искам, искам и все така заспивам както пееше Милена.
Ама найстина ли любовта е срам и чуство на слабост. Ми не! Чуствам се с крила. Вярно, не много големи и с не голям размах. Някак си като спънат кон се чуствам. Искам да бягам ама току направя две-три крачки и после се спирам. Мда, тя не знае. Трудно ми е да предам и обясня всичко това. Особено пък на нея. Особено на приятел дето го няма. Даже е трудно да го предам на себе си...
Раздвоен съм какво трябва да направя. Ето и за това сигурно ме е срам - защото не мога да взема решение. А от това решение зависи моя си живот. А, дали не зависи и живота на още един човек. Дали, ако споделя ще я направя щастлива? Дали, ако споделя ще ми отговори със същото? Ето, от това ме е срам и за това се чуствам слаб. От неизвестното. Но от друга страна пък се чуствам добре. Ебахти обърканото чуство е това лщбовта. Явно съм забравил какво е, или пък никога не съм знаел. Бил съм влюбен, познато ми е. Значи съм забравил.
Така, какво имаме до тук. Любов - срам и слабост - желание - страх и несигурност - едностранно привличане - нужда. И куп други, за които даже и не знам. Колко от тези за хубави? Любов май само. Всички други или са неприятни. Е, кво излиза - любовта като цяло е лошо чуство?
А, не. Грешен път. Любовта е много чисто нещо. Осталите чуства са защото не е споделена. Ако се окаже, че дори и след стъпките, които човек направи си остава несподелена - е тогава е найстина лошо. Поне за този, който я чуства.
Добре, втори опит за извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват. Ммммм, а сега де. Защо тогава аз не се чуствам красим и добре? Айде, обратно към извод едно. Защото е несподелено. Ами, сподели я бе, тъпак. Ми, страх ме е.
Допълнение към извод две, или пък краен извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват, но става нещо много лошо за човек, ако не е споделена. А, защо не е споделена? Защото човека отсреща просто не чуства същото. И не, няма нужда да си насочваме агресията, ако отсреща няма същото. Не може пък винаги да печелим. И, вариант две - защото ти глупецо мълчиш като бит гъз.
Така, излиза, че: ЛЮБОВТА Е НЕЩО КРАСИВО И ЧИСТО, КОЕТО ХОРАТА ИЗПИТВАТ, НО СТАВА НЕЩО ЛОШО ЗА ЧОВЕК АКО Н Е СПОДЕЛЕНА, ЗАЩОТО ТОЙ Е ГЛУПАК И МЪЛЧИ. Тук не включваме другия вариант - човека дане чуства същото. Защото ако си мълча, няма да разбера и ще се измъчвам още повече.
Та, аз ще съм страхливец и глупак и че се самонаказвам и депресирам защото ме е страх да кажа какво чуствам? Или ще кажа какво чуствам с риск да се почуствам стъпкан, прегазен, пребит, сам, депресиран и т.н.?
Ми, не знам все още. Може би, няма да разбера никога. Аз губя!
Животът - това е една малка кухня, където ние се подготвяме едно ястие, наречено щастие. В тази кухня, ние сме си главни готвачи, ние сами решаваме какви съставки да добавяме към нашата храна. Важно е да се помни, че няма универсална рецепта, така че да се получи, трябва постоянно да се опитва нещо ново ... И може би след това - ще получим желаната. - Пол Бокюз (не е дословно)
Много труден избор за края на тоя пост :) И все пак, май е подходящо: цък
П.С. А, да и чуството удря яко и изневиделица (поне в случая).
За сега мога да го кажа само тук: Обичам те!
Та, нещо ме гложди от няколко дни, седмици по-скоро. Как по дяволите, мили деца ще обясните чуствата. Кое чуство какво е? Това не е ли заложено от бебешка възраст. Мама и тате ни казват кое какво? Да, но ако се замилисм първата ни любов - никой не ни е казал, че сме влюбени. Човек просто си го знае? Мммм, да сигурно.
Аз съм се влюбвал. Всеки се е влюбвал. Аз пък и сега съм влюбен! Честно казано в светлината на едни последни случки не мислех, че ще стане пак. Но, май ще се окаже вярно това, което хората казват - За любовта граници няма, или пък възраст.
Та, какво е любовта. Какво чуства и как го чуства човек. Животните не чустват любов, казват - чуствали само привързаност. Но, пък ние хората нали сме уй по-напреднали същества. Нищо, че у много от нас първичното в много случаи е доста силно проявено.
Аз съм влюбен. И същевремено ме е срам. Срам ме е от мен самия, че успях да го допусна. Чуствам се слаб и зависим. Слаб защото не мога да контролирам чуствата си. Неспособен съм да си кажа или наложа да не правя или чуствам това или онова. Но пък съм много способен да свърша някоя глупост, защото като малко дете искам да привлека внимание. Не мога да контролирам и желанията си. Искам да я виждам постоянно. Искам да я погаля или прегърна. Искам да говоря с нея, искам да я опозная. Искам да и правя подаръци и малки жестове. Искам хората да ме гледат отстрани и завистливо да ми се смеят как на тея години се държа като тийнейджър. Как държа момиче (поправка: жена) за ръката с вплетени пръсти. Да я гледам и погледа ми искри и гори. Ама не от онези искри дето хората казват, че хвърлям като съм побеснял - от другите дето са като бенгалски огън в детска ръчица. Искам да я целуна - добре де, не само един път. Срам ме е от това, че мисля почти постоянно за това. Даже и трудно заспивам. Срам, ме е че искам да я сънувам. Искам, искам и все така заспивам както пееше Милена.
Ама найстина ли любовта е срам и чуство на слабост. Ми не! Чуствам се с крила. Вярно, не много големи и с не голям размах. Някак си като спънат кон се чуствам. Искам да бягам ама току направя две-три крачки и после се спирам. Мда, тя не знае. Трудно ми е да предам и обясня всичко това. Особено пък на нея. Особено на приятел дето го няма. Даже е трудно да го предам на себе си...
Раздвоен съм какво трябва да направя. Ето и за това сигурно ме е срам - защото не мога да взема решение. А от това решение зависи моя си живот. А, дали не зависи и живота на още един човек. Дали, ако споделя ще я направя щастлива? Дали, ако споделя ще ми отговори със същото? Ето, от това ме е срам и за това се чуствам слаб. От неизвестното. Но от друга страна пък се чуствам добре. Ебахти обърканото чуство е това лщбовта. Явно съм забравил какво е, или пък никога не съм знаел. Бил съм влюбен, познато ми е. Значи съм забравил.
Така, какво имаме до тук. Любов - срам и слабост - желание - страх и несигурност - едностранно привличане - нужда. И куп други, за които даже и не знам. Колко от тези за хубави? Любов май само. Всички други или са неприятни. Е, кво излиза - любовта като цяло е лошо чуство?
А, не. Грешен път. Любовта е много чисто нещо. Осталите чуства са защото не е споделена. Ако се окаже, че дори и след стъпките, които човек направи си остава несподелена - е тогава е найстина лошо. Поне за този, който я чуства.
Добре, втори опит за извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват. Ммммм, а сега де. Защо тогава аз не се чуствам красим и добре? Айде, обратно към извод едно. Защото е несподелено. Ами, сподели я бе, тъпак. Ми, страх ме е.
Допълнение към извод две, или пък краен извод. Любовта е нещо красиво и чисто, което хората изпитват, но става нещо много лошо за човек, ако не е споделена. А, защо не е споделена? Защото човека отсреща просто не чуства същото. И не, няма нужда да си насочваме агресията, ако отсреща няма същото. Не може пък винаги да печелим. И, вариант две - защото ти глупецо мълчиш като бит гъз.
Така, излиза, че: ЛЮБОВТА Е НЕЩО КРАСИВО И ЧИСТО, КОЕТО ХОРАТА ИЗПИТВАТ, НО СТАВА НЕЩО ЛОШО ЗА ЧОВЕК АКО Н Е СПОДЕЛЕНА, ЗАЩОТО ТОЙ Е ГЛУПАК И МЪЛЧИ. Тук не включваме другия вариант - човека дане чуства същото. Защото ако си мълча, няма да разбера и ще се измъчвам още повече.
Та, аз ще съм страхливец и глупак и че се самонаказвам и депресирам защото ме е страх да кажа какво чуствам? Или ще кажа какво чуствам с риск да се почуствам стъпкан, прегазен, пребит, сам, депресиран и т.н.?
Ми, не знам все още. Може би, няма да разбера никога. Аз губя!
Животът - това е една малка кухня, където ние се подготвяме едно ястие, наречено щастие. В тази кухня, ние сме си главни готвачи, ние сами решаваме какви съставки да добавяме към нашата храна. Важно е да се помни, че няма универсална рецепта, така че да се получи, трябва постоянно да се опитва нещо ново ... И може би след това - ще получим желаната. - Пол Бокюз (не е дословно)
Много труден избор за края на тоя пост :) И все пак, май е подходящо: цък
П.С. А, да и чуството удря яко и изневиделица (поне в случая).
За сега мога да го кажа само тук: Обичам те!
Абонамент за:
Коментари (Atom)
