Осъзнаването на грешките е много трудно понякога. Така беше о в случая. Съня не идваше и той лежеше в леглото с ръце под главата загледан в тавана. Мислите, които минаваха през главата му биваха анализирани и след това затваряни в далчно кътче на съзнанието му. Всички тези неща, които бе направил или казал го жигосваха и в крайна сметка се чудеше защо.
В училище той оглеждаше всички с които се разминаваше. Те се отдалечаваха от него, страняха. Никой не го заговаряше, даже нямаше и поздрави. След последните случки той искаше да се променят нещата. Не искаше да е от тези лигавите и популярни хора, но искаше поне да го поздравяват, да му се усмихват и най-малкото да не бягат от него. Никъде не срещна онова клето момче, което тормозеше в продължение на години. Искаше да започне с него. В годините се бе чуствал силен, но сега се чустваше малък и нищожен. Дали всичко бе вече отминало и имаше ли начин да се върне обратно? Начина бе друг - не обратно, а отново...
Докато кротко си хапваше от сандвича, хората около него започнаха да си шушукат. По разтревожените му погледи разбра, че нещо неприятно се е случило. Със свито сърце и страх дали ще може да получи отговор се приближи до група ученички. Сега, когато душата му се освобождаваше от тъмнината и омразата, любопитството му бе голямо. И душата му сякаш усещаше, че лошата случка е свързана с него. Видя страха на момичетата и вдигна ръце. Думите му се спряха в гърлото и на него му костваше голямо усилие да ги изрече.
- Здравейте, няма да ви тормозя! каква е тази суматоха?
- Едно момче е в болницата, в критично състояние. Опитало е да се самоубие. - промълви едно от момичетата и веднага се обърнаха и с бърза крачка се отдалечиха.
Събирайки 2 и 2 той осъзна, че това е момчето, което тормозеше. Веднага отхвърли мисълта, че може да е свързано с него. Но видя добра възможност да започне новото си съществуване от тук. Реши да отиде в болницата - да се представи като нов човек и да помогне на момчето. Новото начало бе поставено вече в мислите и сърцето му. ОСтаваше само някой да му подаде ръка. Помоща можеше да дойде от това момче, стига омразата да не го бе взела на нейна страна. Доказателството, че хората се променят тепърва щеше да дойде.
Седна на един стол до леглото. Момчето бе бледо и очите му не помръдваха под затворените клепачи. Тих, бипкащ звук се чуваше от машината до леглото. Сестрите минаваха по коридора и си говореха за проблеми и случки от деня. Доктори уговаряха срещи и визитации, а хората, които бяха дошли да видят близките си чакаха безмълвно. Поседя мълчаливо около полувин час и си отиде. Утре ще се събуди и ще говорим.
Така се минаха няколко дни. Всеки ден след училище и на края на времето за свиждане той идваше и седеше до леглото. Всеки път искаше да каже нещо и всеки път онемяваше. На петия ден когато влезе в стаята момчето бе будно. Той замръзна на вратата, а зениците на лежащия веднага се уголемиха. Страха и ужаса завзеха завитото му тяло. Той пристъпи плахо до леглото и седна на обичайния стол. Сложи ръка върху ръката на своя бъдещ приятел:
- Съжалявм за всичко. Промених се. Сестра ми искаше да се самоубие заради мен, заради чудовището което бях. Аз исках да умра защото осъзнах, че не е това пътя ми. Бях изпълнен с безгранична омраза, незнайно защо. Или поне все още не съм открил причината. Исках просто да ти кажа съжалявам и да предложа помоща си ако имаш нужда от нещо.
В миг сърцето и мислите на момчето се изчистиха. Страха изчезна и го завладя спокойствие. Той само кимна. И проследи с поглед как той стана от стола и се запъти към вратата.
- Спри! Ела седни и ми разкажи.
А някъде там горе между два рафта, две фигури се свързаха. Пазителя изчезна, нямаше работа за него. А, възрастния мъж кимна с усмивка и се обърна за да продължи, това което правеше преди.
Понякога не можем да знаем кой може да ни е приятел или не. Понякога нещата се случват, а ние сме просто наблюдатели. Но е факт, че ако правим нещо, то винаги се случва нещо.
Five Finger Death Punch - Coming Down (цък)
неделя, 15 май 2016 г.
неделя, 8 май 2016 г.
Обрати...или понякога тъмнината може да ти покаже светлината (част 1)
Той беше много проблемно дете. Не проблемно като всяко дете, а доста повече. На 9 донесе гълъб със счупено крило. Уж да го гледа и превърже докато пак може да лети. Гълъба изчезна един ден и повече никой не го видя, но майка му видя капки кръв по пода на кухнята. Само той си знаеше, че беше обезглавил горката птица, бе я сготвил и после нахранил котката с черното ястие. Същата тази котка един ден избяга. И нея никой не я видя. Залепиха обяви по дърветата из квартала. Пуснаха обява в местния вестник. Същата тази котка увисна на едно дърво и бе разпрана. А вътрешностите й се оказаха във куклата на сестра му с идеята тя да оживее.
На 13 тормозеше, биеше и се гавреше с другите деца в училище. Един ден например причака една от девойките от другия клас и след като я спъна стъпи на гърба й, а с другия крак я рита в корема и слабините с преправен глас крещейки "ти ня заслужаваш деца".
На 14 започна да краде от всички около него. Причакваше децата пред училище и ги биеше, а дори и да му даваха парите си, пак не спираше. Започна да крещи на майка си. Обиждаше я и постоянно повтаряше на жената, че тя е виновна за всичко. Не искаше дори и да чуе за промяна на държанието си.
На 16 всичко продължаваше. Малтретирането и гаврата с животни и деца. Постоянните нападки и обиди към майка му. Единственото, за което му пукаше бе сестра му. Тя беше всичко за него. Когато бяха заедно, той бе различно дете. Нямаше и помен от тази тъмнина и отблъскваща злоба у него. Той я прегръщаше, изслушваше я и винаги й помагаше да се справи със всякакви трудности, които имаше. Бе готов даже да убие.
Сестра му от друга страна приемаше тази обич като нещо дадено и че винаги ще е там. Винаги ще бъде гарантирано и никога нямаше да бъде предадена. С годините започна да да злоупотребява с това. Използваше брат си за всякакви неща и искаше постоянно услуги от него. Или му вземаше парите, които майка им даваше, или го караше да намери кой да й напише домашните, та чак до това да набие или тормози някого в училище само защото на нея не й допадаше.
Живота си вървеше и нещата продължаваха. Понякога имаше и по-лоши моменти, но нищо не се променяше и двете деца все повече се сближаваха. Той братски обичаше сестра си, а тя го обичаше и го използваше. Случката, която промени нещата се случи един привидно нормален ден в гимназията. Тя харесваше едно момче. Тривиалната история със заигравките, гъделичканията, излизането да изпият по кафе след училище, разходките, се случваше и тя беше почти сигурна, че това беше първата и споделена любов. Разбира се, беше на ясно, че това няма да трае вечно. Но искаше да извлече колкото се може повече добри спомени. За това се отдръпна от брат си и вложи всичките си усилия да бъде с това момече, колото се може по-често и за повече време. Брат й от друга страна, разбираше всичко това и не искаше да пречи. Щастието на сестра му беше важно. Но това го караше да се затвори още повече. Всичките му тъмни навици се върнаха с още по-голяма сила.
На 18 вече мислеше за кражби, за да може да си позволи повече неща. Сестра му на 19 бе толкова далеч вече. Вече 2 години бе с момчето и нещата вървяха добре за тях. Брат й се върна към тормоза над съучениците си. Имеше едно момче, което тормозеше от 3 години насам. Вземаше му парите, биеше го, караше го да лази, целия арсенал от психически и физически тормоз. Момчето не искаше да се оплаче, за това и се случваше толкова продължително вече.
Един ден след училище брат й се прибираше от училище. И видя да седи на една пейка приятеля на сестра му. Той се приближи и седна до него. Без да казва нищо извади цигара и я запали. Момчето се обърна към него и щом го позна, поздрави. Изведнъж чуството да иска да доминира над всички и чуството на ревност заляха цялото му сърце. Всичко лошо се засили още повече след като момчето замислено се обърна към него и с толкова сериозен и искрен глас каза: "Обичам сестра ти. И някой ден ще оженя за нея и ще станеш чичо." След това се усмина мило и пак се загледа в далечината. Братът се паникьоса, чуставата на радост и на ревност се сблъскаха в него. И след кратка схватка по тъмните победиха. С всичката си налична сила удари момчето в главата. След това втори удар в гърдите. Поваленото момче едва питаше защо го прави, но между виковете и молбите да спре той само чуваше в главата си ударите на юмруците в плътта. Обърна се и се запъти към дома. А зад него остана да се превива обезобразеното момче, ревящо и не спирайки да се пита защо.
Вървейки към дома, той нямаше отговор на въпроса защо. Малкото останала човечност в него се опитваше да си обясни какво и защо бе станало. Това нямаше как да не повлияе на сестра му, дори и на него. След дългата разходка към дома, влизайки през вратата, сестра му се нахвърли върху него. Думите го жегнаха в сърцето и оставиха трайна следа. Последното, което сестра му каза преди да се затвори в стаята си бе "Благодаря ти! Сега пак съм сама. Иска ми се да умра..."
Той се затвори в стаята си, пусна музиката и увеличи звука, легна в леглото си и със скръстени зад главата ръце се загледа в тавана. Мислите се въртяха в главата му и колкото и да се опитваше да ги изгони, само чуваше думите на сестра си. Дори и кървавото лице на онова момче, не го трогваше. Депресията го налегна и стисна сърцето му. Камък се загнезди на гърдите му, а главата му започна до пулсира. Той осъзна, че не е за този свят. Агресията бе твърде голяма, депресията и самотата го убиваха бавно, и съвсем скоро нямаше да може да слезе от разрушителния път по, който бе поел. Тук се появи мисълта, че май нещата щяха да са съвсем различни ако го нямаше. Сестра му нямаше да има да умре, момчето, което преби щеше да е добре и да даде толкова много любов на сестра му. Момчето, което тормозеше най-вероятно щеше да е много щастливо. Майка му - тази изстрдала жена - и тя щеше да е много по-добре. Той бе тумор на този свят. В цялата тази тирада на мисли и чуства две неща не му даваха покой. Защо? И мисълта за самоубийство. Той широко отвори очи и реши, че последната глупост, която може да сътвори, ще е красива глупост. Щеше да отърве света от себе си и заедно с това да направи света по-хубав, поне за няколко човека.
В другата стая сестра му, с подпухнали очи от плач бе изпаднала в дълбока дупка. Мислите, че е сама пак, не брат й е прогонил човек с, когото беше щастлива не и даваха мира. КАто всеки млад човек тя беше болна от любов и страдаше толкова силно, че болката беше почти физическа. И точно в този момент, тя взе глупавото решение, че иска да сложи край на жовота си. Но преди това искаше да се помири с брат си. Най-малкото да си отиде с чиста съвест. Стана от стола, оправи си косата и отвори вратата. Първото нещо, което видя, бе лицето на брат си, тъмно и намръщено. В ръката си той държеше пистолет, а в другата лист хартия и химикал. Уплахата изчезна веднага и тя осъзна какво се канеше той да направи. Единственото, което успя да изстреля от треперештите си устни бе "Моля те, обичам те..."
Той се тресна от думите й. Очакваше поредната тирада, която само щеше да подхрани агонията му и да му даде тласък към края. Вместо това, тя с мил и уплашен поглед изстреля това. В този момент, сякаш нещо в него се пречупи. Всичките тъмни неща се стекоха някъде навътре, толкова навътре че изчезнаха. Той пусна пистолета, листа хартия и химикала. Разтвори ръце и прегърна сестра си. "Какво щях да сторя? Просто ми, сестро, обичам те". Мислите за края бяха изчезнали, заместени от чуство на вина и желание за по-добро. Искаше да поправи всичко, а дали не бе късно.
Тя не можа да повярва, че това каза. Искаше да каже нещо от сорта "Съжалявам, ти ме нарани, сега какво ще правя?", заедно с няколко обиди. И след това да му прочете лекция и чак накрая да му прости. Но, не се получи така. Думите, които каза излязоха сами от устата й или по-скоро от сърцето й. След като той я прегърна тя промълви "Щях да сторя същото като теб...". Прегърнати, седнаха на леглото и в следващите няколко часа плакаха и си говориха. Края на тъмните страници бе дошъл и за двете души...
Ще има продължение ;)
Disturbed - The Light (цък)
На 13 тормозеше, биеше и се гавреше с другите деца в училище. Един ден например причака една от девойките от другия клас и след като я спъна стъпи на гърба й, а с другия крак я рита в корема и слабините с преправен глас крещейки "ти ня заслужаваш деца".
На 14 започна да краде от всички около него. Причакваше децата пред училище и ги биеше, а дори и да му даваха парите си, пак не спираше. Започна да крещи на майка си. Обиждаше я и постоянно повтаряше на жената, че тя е виновна за всичко. Не искаше дори и да чуе за промяна на държанието си.
На 16 всичко продължаваше. Малтретирането и гаврата с животни и деца. Постоянните нападки и обиди към майка му. Единственото, за което му пукаше бе сестра му. Тя беше всичко за него. Когато бяха заедно, той бе различно дете. Нямаше и помен от тази тъмнина и отблъскваща злоба у него. Той я прегръщаше, изслушваше я и винаги й помагаше да се справи със всякакви трудности, които имаше. Бе готов даже да убие.
Сестра му от друга страна приемаше тази обич като нещо дадено и че винаги ще е там. Винаги ще бъде гарантирано и никога нямаше да бъде предадена. С годините започна да да злоупотребява с това. Използваше брат си за всякакви неща и искаше постоянно услуги от него. Или му вземаше парите, които майка им даваше, или го караше да намери кой да й напише домашните, та чак до това да набие или тормози някого в училище само защото на нея не й допадаше.
Живота си вървеше и нещата продължаваха. Понякога имаше и по-лоши моменти, но нищо не се променяше и двете деца все повече се сближаваха. Той братски обичаше сестра си, а тя го обичаше и го използваше. Случката, която промени нещата се случи един привидно нормален ден в гимназията. Тя харесваше едно момче. Тривиалната история със заигравките, гъделичканията, излизането да изпият по кафе след училище, разходките, се случваше и тя беше почти сигурна, че това беше първата и споделена любов. Разбира се, беше на ясно, че това няма да трае вечно. Но искаше да извлече колкото се може повече добри спомени. За това се отдръпна от брат си и вложи всичките си усилия да бъде с това момече, колото се може по-често и за повече време. Брат й от друга страна, разбираше всичко това и не искаше да пречи. Щастието на сестра му беше важно. Но това го караше да се затвори още повече. Всичките му тъмни навици се върнаха с още по-голяма сила.
На 18 вече мислеше за кражби, за да може да си позволи повече неща. Сестра му на 19 бе толкова далеч вече. Вече 2 години бе с момчето и нещата вървяха добре за тях. Брат й се върна към тормоза над съучениците си. Имеше едно момче, което тормозеше от 3 години насам. Вземаше му парите, биеше го, караше го да лази, целия арсенал от психически и физически тормоз. Момчето не искаше да се оплаче, за това и се случваше толкова продължително вече.
Един ден след училище брат й се прибираше от училище. И видя да седи на една пейка приятеля на сестра му. Той се приближи и седна до него. Без да казва нищо извади цигара и я запали. Момчето се обърна към него и щом го позна, поздрави. Изведнъж чуството да иска да доминира над всички и чуството на ревност заляха цялото му сърце. Всичко лошо се засили още повече след като момчето замислено се обърна към него и с толкова сериозен и искрен глас каза: "Обичам сестра ти. И някой ден ще оженя за нея и ще станеш чичо." След това се усмина мило и пак се загледа в далечината. Братът се паникьоса, чуставата на радост и на ревност се сблъскаха в него. И след кратка схватка по тъмните победиха. С всичката си налична сила удари момчето в главата. След това втори удар в гърдите. Поваленото момче едва питаше защо го прави, но между виковете и молбите да спре той само чуваше в главата си ударите на юмруците в плътта. Обърна се и се запъти към дома. А зад него остана да се превива обезобразеното момче, ревящо и не спирайки да се пита защо.
Вървейки към дома, той нямаше отговор на въпроса защо. Малкото останала човечност в него се опитваше да си обясни какво и защо бе станало. Това нямаше как да не повлияе на сестра му, дори и на него. След дългата разходка към дома, влизайки през вратата, сестра му се нахвърли върху него. Думите го жегнаха в сърцето и оставиха трайна следа. Последното, което сестра му каза преди да се затвори в стаята си бе "Благодаря ти! Сега пак съм сама. Иска ми се да умра..."
Той се затвори в стаята си, пусна музиката и увеличи звука, легна в леглото си и със скръстени зад главата ръце се загледа в тавана. Мислите се въртяха в главата му и колкото и да се опитваше да ги изгони, само чуваше думите на сестра си. Дори и кървавото лице на онова момче, не го трогваше. Депресията го налегна и стисна сърцето му. Камък се загнезди на гърдите му, а главата му започна до пулсира. Той осъзна, че не е за този свят. Агресията бе твърде голяма, депресията и самотата го убиваха бавно, и съвсем скоро нямаше да може да слезе от разрушителния път по, който бе поел. Тук се появи мисълта, че май нещата щяха да са съвсем различни ако го нямаше. Сестра му нямаше да има да умре, момчето, което преби щеше да е добре и да даде толкова много любов на сестра му. Момчето, което тормозеше най-вероятно щеше да е много щастливо. Майка му - тази изстрдала жена - и тя щеше да е много по-добре. Той бе тумор на този свят. В цялата тази тирада на мисли и чуства две неща не му даваха покой. Защо? И мисълта за самоубийство. Той широко отвори очи и реши, че последната глупост, която може да сътвори, ще е красива глупост. Щеше да отърве света от себе си и заедно с това да направи света по-хубав, поне за няколко човека.
В другата стая сестра му, с подпухнали очи от плач бе изпаднала в дълбока дупка. Мислите, че е сама пак, не брат й е прогонил човек с, когото беше щастлива не и даваха мира. КАто всеки млад човек тя беше болна от любов и страдаше толкова силно, че болката беше почти физическа. И точно в този момент, тя взе глупавото решение, че иска да сложи край на жовота си. Но преди това искаше да се помири с брат си. Най-малкото да си отиде с чиста съвест. Стана от стола, оправи си косата и отвори вратата. Първото нещо, което видя, бе лицето на брат си, тъмно и намръщено. В ръката си той държеше пистолет, а в другата лист хартия и химикал. Уплахата изчезна веднага и тя осъзна какво се канеше той да направи. Единственото, което успя да изстреля от треперештите си устни бе "Моля те, обичам те..."
Той се тресна от думите й. Очакваше поредната тирада, която само щеше да подхрани агонията му и да му даде тласък към края. Вместо това, тя с мил и уплашен поглед изстреля това. В този момент, сякаш нещо в него се пречупи. Всичките тъмни неща се стекоха някъде навътре, толкова навътре че изчезнаха. Той пусна пистолета, листа хартия и химикала. Разтвори ръце и прегърна сестра си. "Какво щях да сторя? Просто ми, сестро, обичам те". Мислите за края бяха изчезнали, заместени от чуство на вина и желание за по-добро. Искаше да поправи всичко, а дали не бе късно.
Тя не можа да повярва, че това каза. Искаше да каже нещо от сорта "Съжалявам, ти ме нарани, сега какво ще правя?", заедно с няколко обиди. И след това да му прочете лекция и чак накрая да му прости. Но, не се получи така. Думите, които каза излязоха сами от устата й или по-скоро от сърцето й. След като той я прегърна тя промълви "Щях да сторя същото като теб...". Прегърнати, седнаха на леглото и в следващите няколко часа плакаха и си говориха. Края на тъмните страници бе дошъл и за двете души...
Ще има продължение ;)
Disturbed - The Light (цък)
понеделник, 2 май 2016 г.
Завещание ... или какво искам да кажа на света - част 2
Още едно нещо, което искам да кажа на света. Човека си го е казал, но малко хора го знаят.
I always feel happy, you know why? Because I don't expect anything from anyone; expectations always hurt.. Life is short.. So love your life.. Be happy.. And Keep smiling.. Just Live for yourself and always remember:
Before you speak... Listen
Before you write... Think
Before you spend... Earn
Before you pray... Forgive
Before you hurt... Feel
Before you hate... Love
Before you quit... Try
Before you die... Live
Dead Can Dance - Spirit (цък)
I always feel happy, you know why? Because I don't expect anything from anyone; expectations always hurt.. Life is short.. So love your life.. Be happy.. And Keep smiling.. Just Live for yourself and always remember:
Before you speak... Listen
Before you write... Think
Before you spend... Earn
Before you pray... Forgive
Before you hurt... Feel
Before you hate... Love
Before you quit... Try
Before you die... Live
Dead Can Dance - Spirit (цък)
неделя, 1 май 2016 г.
Ангелска изповед...или нещата от моя живот
Това ще е много кратък пост. Ако някои иска обяснение, и съм сигурен, че има такива - знаете как да ме намерите. ;)
Изброените хора по-долу не четат тук, но аз ще имам спокойствието, че съм го казал.
Преживял съм много неща, и още имам да преживявам. От едната крайност, та чак до другата. Казвал съм и съм правил много неща, всичко, което съм казал или направил съм го мислел и искал. Някои по-късно от колкото е трябвало, някои по-рано, а някои точно когато е трябвало. Пораснах много рано. Но, предполагам на някои от нас така е писано. Всички знаят, че не съм религиозен. Но, вярвам, че някъде има една друга сила. Било то природата, било от старите скандинавси богове, или египетски, еврейски и т.н. Едно мога да кажа - ангелите съществуват. И не ангелите в библейския смисъл - а, хората с един други души.
Който е чел по-предните ми умотворения знаят за пазителите, ангелите, връзките. Днес един от тези ангели ми каза, че аз съм пазител в духа на моите разкази. И то от тези войнските пазители. Това може само да ме радва. Приемам го като признание и се надявам да успея да продължа.
На ангелите Киро, Габи, Ели, Боби, Дари, другото Ели, Жоро, Наката (почивай в мир, братко) и жена му Деси, Ицо (почивай в мир) и Деси, Ники (почивай в мир), Кари, братята Горан и Гриша (и вие почивайте в мир, дано сте на по-добро място), Петя (почивай в мир), Галя (лека пръст, маме), Вальо (не съм те забравил и никога няма да те забравя), Пламен (благодаря ти, ще се видим някога в един друг свят) и Таня (специално, лека пръст и на теб) и разбира се малкия Гошко (чист си отиде без време) - БЛАГОДАРЯ ВИ, ОБИЧАМ ВИ, ВИЕ СТЕ ХОРА! (и повечето го знаете).
Родихме се в едно време, което не е особено подходящо, но успяхте да докажете и покажете кои сте. Искрено ви желая всичко най-красиво, най-добре.
Това ще е единствения пост без песен. Искам всеки да си пусне песента, която му е най-близка в момента.
А, тази си е за мен - цък
Изброените хора по-долу не четат тук, но аз ще имам спокойствието, че съм го казал.
Преживял съм много неща, и още имам да преживявам. От едната крайност, та чак до другата. Казвал съм и съм правил много неща, всичко, което съм казал или направил съм го мислел и искал. Някои по-късно от колкото е трябвало, някои по-рано, а някои точно когато е трябвало. Пораснах много рано. Но, предполагам на някои от нас така е писано. Всички знаят, че не съм религиозен. Но, вярвам, че някъде има една друга сила. Било то природата, било от старите скандинавси богове, или египетски, еврейски и т.н. Едно мога да кажа - ангелите съществуват. И не ангелите в библейския смисъл - а, хората с един други души.
Който е чел по-предните ми умотворения знаят за пазителите, ангелите, връзките. Днес един от тези ангели ми каза, че аз съм пазител в духа на моите разкази. И то от тези войнските пазители. Това може само да ме радва. Приемам го като признание и се надявам да успея да продължа.
На ангелите Киро, Габи, Ели, Боби, Дари, другото Ели, Жоро, Наката (почивай в мир, братко) и жена му Деси, Ицо (почивай в мир) и Деси, Ники (почивай в мир), Кари, братята Горан и Гриша (и вие почивайте в мир, дано сте на по-добро място), Петя (почивай в мир), Галя (лека пръст, маме), Вальо (не съм те забравил и никога няма да те забравя), Пламен (благодаря ти, ще се видим някога в един друг свят) и Таня (специално, лека пръст и на теб) и разбира се малкия Гошко (чист си отиде без време) - БЛАГОДАРЯ ВИ, ОБИЧАМ ВИ, ВИЕ СТЕ ХОРА! (и повечето го знаете).
Родихме се в едно време, което не е особено подходящо, но успяхте да докажете и покажете кои сте. Искрено ви желая всичко най-красиво, най-добре.
Това ще е единствения пост без песен. Искам всеки да си пусне песента, която му е най-близка в момента.
А, тази си е за мен - цък
АНГЕЛСКИ КРИЛЕ...или за една помощ
Измежду хората стоеше свит в ъгъла човек, не искащ да се набива на очи. Кротък и смирен се забавляваше по собствен начин. Наблюдаваше хората, а мислите препускаха в главата му. Чуствата се меняха постоянно, а душата му толкова изстрадала се беше свила в измамен покой. Чуството, че ще се случи нещо лошо не го напускаше, но той се опитваше да не мисли за това. Беше тук за да получи малко приятни мигове сред красиви души. Имаше нужда от това и за нищо на света не искаше да предава тази нужда. Отмести настрани черните мисли и чуства и се опита да не ги допуска до себе си. Поне до края на вечерта.
Минута след минута ставаше все по забавно и усмивката се връщаше на лицето му. Докато в един момент екрана на телефона не светна. "Поредното нещо свързано с работата", помисли си той и взе телефона. А там съобщението беше черно. Съобщаваше за смърт. Един ангел си бе заминал от този свят без време. Един ангел се бе върнал там от където бе дошъл.
Катастрофите бяха ежедневие в наши дни. Точно едно такова ежедневие бе отнело от този свят приятел. След краткия шок той остави телефона. Огледа хората около себе си и след като се увери, че никой не го гледа, зарови глава в шепите си и неговата болка започна. Зачуди се дали да не си тръгне. Дали да не избяга в нощта и да остане сам със спомените. Бе свикнал с болката и лесно щеше да я преодолее. Точно сега всичко, което бе заспало в него се събуди. Не, той нямаше да избяга. Не искаше да става жертва на затовира, който в момент се строеше в душата му. Поне не сега, може би утре, когато всичко щеше да е малко по-ясно.
Изведнаж ръка го докосна. Въпросителен поглед и думи питащи дали всичко е наред. В миг той изстреля какво се бе случило и душата му се се отскубна от часто от веригата, която току що я бе обвила. А до него седеше ангел. Или поне той така го виждаше. Създание окъпано във светъл ореол. И той сподели с него всичко. Камарата камъни, които се бяха стоварили върху съществото му се вдигнаха и той почуства една искра, която рестартира нещо.
Със сигурност имаше какво още да се направи покрай неприятната случка. Те първа трябваше да се изправи пред това да сподели лошата новина с други хора. Да гледа болката, която извираше от очите им. Предстоящото го жегна и камъните започнаха да се трупат пак. И тогава се случи нещо, което не бе очаквал, но искаше. Това сияние с нежен глас му сподели нещо. Думи бяха изречени, които той чуваше и разбираше. Но усещаше с голяма тежест. Протегна ръце и прегърна ангела. Чуството на спокойствие бе дадено. А той го прие с чиста душа. Тези криле, които го обгърнаха го изпратиха в една светлина, която накара душата му да почине за миг. След това всичко беше по ярко, всичко бе по-притъпено. А, лъча светлина бе неописуем.
За миг се замисли, че това не е правилно. Не искаше да занимава хората около себе си с проблемите си. Не бе правилно да осакатява забавлението им. И съжали, че бе споделил. Двете чуства се биеха в него и в крайна сметка надделя това, приятното. Реши да се оттгли. Имаше още много работа да свърши покрай случката. Разгледа хората около себе си. Искаше да ги запомни, за да може да се връща към приятното. Думите, които бе чул се загнездиха в сърцето му, точно до черните топки тъмнина. Вътрешната борба започваше и щеше да продължи. Но нещата се случваха понякога без предупреждение и всеки трябва да продължи. Защото, ако човек се предаде и откаже, някъде там нещо умираше и се губеше. И някой ден далеч в бъдещето нямаше да има никой.
Последните моменти преди да си тръгне, той прегърна хората и ангелските криле отново му дадоха това спокойствие. С чисто сърце и душа, той изчезна в ноща мислейки за следващите си действия. Живота продължаваше...поне за него...
Поуката тук е, хора, винаги се оглеждайте и търсете красивото, ангелите около нас. Винаги има на кого да се опрете и чуството е красиво и хубаво. Хората никога не са сами и не са създадени да са сами.
Аз ще пазя това, което знам, това което ми бе споделено като лично мое.
На тези хора, които може би ще видят това и може би ще се познаят...
Hellyeah - Thank you (цък)
Минута след минута ставаше все по забавно и усмивката се връщаше на лицето му. Докато в един момент екрана на телефона не светна. "Поредното нещо свързано с работата", помисли си той и взе телефона. А там съобщението беше черно. Съобщаваше за смърт. Един ангел си бе заминал от този свят без време. Един ангел се бе върнал там от където бе дошъл.
Катастрофите бяха ежедневие в наши дни. Точно едно такова ежедневие бе отнело от този свят приятел. След краткия шок той остави телефона. Огледа хората около себе си и след като се увери, че никой не го гледа, зарови глава в шепите си и неговата болка започна. Зачуди се дали да не си тръгне. Дали да не избяга в нощта и да остане сам със спомените. Бе свикнал с болката и лесно щеше да я преодолее. Точно сега всичко, което бе заспало в него се събуди. Не, той нямаше да избяга. Не искаше да става жертва на затовира, който в момент се строеше в душата му. Поне не сега, може би утре, когато всичко щеше да е малко по-ясно.
Изведнаж ръка го докосна. Въпросителен поглед и думи питащи дали всичко е наред. В миг той изстреля какво се бе случило и душата му се се отскубна от часто от веригата, която току що я бе обвила. А до него седеше ангел. Или поне той така го виждаше. Създание окъпано във светъл ореол. И той сподели с него всичко. Камарата камъни, които се бяха стоварили върху съществото му се вдигнаха и той почуства една искра, която рестартира нещо.
Със сигурност имаше какво още да се направи покрай неприятната случка. Те първа трябваше да се изправи пред това да сподели лошата новина с други хора. Да гледа болката, която извираше от очите им. Предстоящото го жегна и камъните започнаха да се трупат пак. И тогава се случи нещо, което не бе очаквал, но искаше. Това сияние с нежен глас му сподели нещо. Думи бяха изречени, които той чуваше и разбираше. Но усещаше с голяма тежест. Протегна ръце и прегърна ангела. Чуството на спокойствие бе дадено. А той го прие с чиста душа. Тези криле, които го обгърнаха го изпратиха в една светлина, която накара душата му да почине за миг. След това всичко беше по ярко, всичко бе по-притъпено. А, лъча светлина бе неописуем.
За миг се замисли, че това не е правилно. Не искаше да занимава хората около себе си с проблемите си. Не бе правилно да осакатява забавлението им. И съжали, че бе споделил. Двете чуства се биеха в него и в крайна сметка надделя това, приятното. Реши да се оттгли. Имаше още много работа да свърши покрай случката. Разгледа хората около себе си. Искаше да ги запомни, за да може да се връща към приятното. Думите, които бе чул се загнездиха в сърцето му, точно до черните топки тъмнина. Вътрешната борба започваше и щеше да продължи. Но нещата се случваха понякога без предупреждение и всеки трябва да продължи. Защото, ако човек се предаде и откаже, някъде там нещо умираше и се губеше. И някой ден далеч в бъдещето нямаше да има никой.
Последните моменти преди да си тръгне, той прегърна хората и ангелските криле отново му дадоха това спокойствие. С чисто сърце и душа, той изчезна в ноща мислейки за следващите си действия. Живота продължаваше...поне за него...
Поуката тук е, хора, винаги се оглеждайте и търсете красивото, ангелите около нас. Винаги има на кого да се опрете и чуството е красиво и хубаво. Хората никога не са сами и не са създадени да са сами.
Аз ще пазя това, което знам, това което ми бе споделено като лично мое.
На тези хора, които може би ще видят това и може би ще се познаят...
Hellyeah - Thank you (цък)
Абонамент за:
Коментари (Atom)
