Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 4
Останалите няколко дни минаха по-бързо, отколкото Бьорн се бе надявал. Урсула изглеждаше все по-мълчалива, замислена и го отбягваше. Все още я забавляваше да го кара да върши черна домакинска работа и да яде развалена храна, но той нехаеше. Той бе спасил цяло село от гладна смърт и се гордееше със себе си; хората го боготворяха. Накрая, за да си отмъсти сам, Бьорн се преструваше, че изпълнява задачите си с желание и готовност. Когато ги завършеше, Урсула дори не тържествуваше; последните два дни само кимваше вяло с глава и го отпращаше.
На седмия ден вечета Бьорн изпълни и последната задача. С пригладените чисти ризи в ръце той се запъти към спалнята на Урсула и потропа. Нямаше никакъв отговор, а Инге му беше казала, че вдовицата не е излизала оттам. Нетърпелив да получи ключа и да се маха, той потропа отново. Пак нищо. Накрая бившият ловец открехна вратата и надникна вътре.
Гледката, на която стана свидетел, го стъписа.
Урсула седеше в единия ъгъл на стаята си на леглото, далеч от врата и плачеше. Беше прегърнала коленете си към главата, а косата закриваше лицето й. Само раменете й се разтърсваха от тихото хлипане.
Бьорн бе подготвен за последната битка преди получаването на ключа, представяше си серия насмешки или борба за надмощие, дори не изключваше възможността тя да откаже, но никога и през ум не му беше минавало, че ще види Урсула в това състояние.
Той прочисти гърло, за да оповести присъствието си. Вдовицата се сепна и стреснато вдигна очи към него: те наистина бяха пълни със сълзи, които се стичаха на вадички по бузите й. Косата й изглеждаше несресана и й липсваше обикновения блясък на лъсната мед. Бьорн чак сега забеляза колко млада е всъщност Урсула; не много по-възрастна от него когато загуби Ингрид. Той запристъпна неловко от крак на план.
"Донесох ризите," каза Бьорн накрая, за да наруши тишината. Тя само кимна вяло. "Седемте дни изтекоха." Пак същата реакция. "Ще ми дадеш ли ключа?"
Урсула не смееше да го погледне в очите. Тя само бръкна в пазвата си и извади нещо от нея. Протегна ръка напред. Нямаше и следа от борбата, която Бьорн очакваше. Това го обърка.
"Благодаря," каза той и пое ключа. "И хората ще ти благодарят. Спаси ги от гладна смърт."
Урсула нищо не каза.
Бьорн се колебаеше как да постъпи. Какво ставаше? Защо плачеше тя? Какво да направи? Накрая кимна и се запъти към врата.
"Не искам да си ходиш," проплака Урсула.
Това го закова на място. Обърна се. По бузите й отново се стичаха сълзи като порой. Бьорн мигна на парцали. Урсула стана и се втурна към него, сетне се хвана за ръкава му.
"Моля те, не си тръгвай, недей. Толкова съм самотна."
Бьорн я гледаше още по-втрещено. Беше се заклел, че ще убие Урсула когато получи ключа. Сега той беше в ръцете му, но към нея не мечтаеше повече за мъст. При вида на искрената й тъга вместо гняв, Бьорн изпита съжаление. Той седна до нея и я загледа в очакване. Очите й, тъмни като гората в късна нощ, придобиха замислен вид.
"Когато бях още доста малка, Валдемар мина през нашия стединг. Беше много богат и почитан. Братята ми веднага ме дадоха на него за жена, сякаш бях вещ, без да ме питат. Мислеха си, че ще живея по-добре при него. Валдемар нямаше деца, предишните му две жени бяха умрели. Всичко това беше за мен." тя разпрери ръце. "Валдемар беше само един застаряващ селянин. Беше мекушав и безхарактерен, благ като масло. Презирах го, но все пак беше единствения близък, който имах. Мразеха ме тук, защото бях чужденка, разполагах с всичко и не трябваше да се трудя тежко като всички тях. Нямах ги никого, тъгувах за дома си, а нямаше как да се върна."
Бьорн я гледаше с нарастващо съчувствие, ала не знаеше какво да каже. Тя продължи.
"После Валдемар умря. Останах съвсем сама. Никого си нямам, а никой не ме харесва. Още съм им чужда! Дори когато видят косата ми, тук всички са руси или тъмнокоси, си казват: чужда!" Тя заклати глава. "Сочат ме с пръст и ме отбягват, а искат да им давам храната си. Знам, че ме наричат предателка и последователка на Локи зад гърба ми."
На Бьорн му стана мъчно за онази, която в продължение на седмица му бе била мъчителка. Не можеше да я мрази повече. Не на жестокост се дължеше държанието й към него, а на разочарованието и огорчението. И той беше бил в това положение преди. Не можеше да я мрази, не.
"Исках да си отмъстя на цялото село чрез теб. Беше в ръцете ми и можех да правя каквото му хрумнеше. В началото беше забавно, но знаех, че за такъв мъж като теб трябваше да ме омъжат братята ми, е не за мекушав селянин! Силен си и много горд, а не като безхарактерния Валдемар. Хората тук те уважават." Тя преглътна, а в очите й се четеше най-горещата молба, която Бьорн бе виждал.
Той помисли. Урсула беше доста привлекателна жена. Сега знаеше, че не беше и на четвъртина толкова лоша, колкото си бе мислел. Тя сигурно щеше много да го обича и двамата щяха да живея в охолство и почит сред селяните. Опита си да си представи тази картина.
"Не мога," поклати глава той. "Съжалявам, Урсула. Не мога."
Тя се хвана за ръката му и започна да го умолява. Ала Бьорн беше непоклатим. Накрая целуна челото й и каза: "Аз съм войн, а не селянин. Моят живот е на бойното, а не на селското поле. Съжалявам, Урсула. Пусни ме да си отида по пътя."
Урсула се разплака още по-сърцераздирателно. Горкото момиче, помисли си Бьорн. Погали меденочервената й коса.
"Само съвет мога да ти предложа," рече той меко. Тя вдигна подутите си от плач очи. "Утре направи празненство за селяните и потанцувай с тях на него. За него ще остана. С времето ще си намериш достоен мъж сред тях."
Урсула само кимна и сподави хлипането си.
След два дни селяните изпратиха Бьорн като герой. Урсула бе устроила празненство както бе обещала и цяла вечер хората се веселиха и празнуваха. Бьорн благородно ги бе оставил да си шушукат зад гърба му за нощта, която бе прекарал в стаята на Урсула; само те двамата знаеха какво точно се бе случило тогава. Ако въображението им обрисуваше сцени, които правеха Урсула по-човечна, повече като всички тях, то той нямаше нищо напротив. Радваше се когато селяните пируваха със запасите на вдовицата и танцуваха заедно с нея. Тя дори им се усмихваше.
А когато Бьорн помаха на всички за сбогом на следващия ден, изпрати го цялото село, натъжената Урсула и хладен есенен дъжд.
Бьорн забеляза мъжа още докато беше сива точка на хоризонта. Не можеше да го пропусне или заобиколи, а и как би могъл? Запъти се към вече познатата фигура на стареца със сивите дрехи и широкополата шапка.
Непознатият го чакаше на пътя и се подпираше на тоягата си. "Казах ти, че пак ще се срещнем," каза той. Усмихваше ли се?
"Ти си Один," рече Бьорн.
Один се засмя. Това прозвуча като лай. "Доста време ти отне да се сетиш."
"Не ми се представи преди," отвърна Бьорн. Тръпнеше пред мисълта, че разговаряше с Върховния бог.
"Не беше необходимо." Один кимна. "Наблюдавах те от известно време."
Бьорн вдигна вежда. "Защо мен?" попита той стъписан.
"Може и да си имам причина," рече богът загадъчно.
"Нарочно ме прати при Гудрун, нали?"
"Разбира се. Хареса ли ти? Освен това прави чудесно вино." Один раздруса торбата си.
"Знаеше ли дали ще мина през гората? Какво ще ме посъветва?"
"Не. Само гледах дали ще минеш изпитанията."
Бьорн се обърна към Один и го изгледа много внимателно. Той беше бог, най-могъщия от всички, и държеше съдбата на хората в ръцете си. Какво ли искаше от него?
"Изпитания?"
Один кимна. "Ти победи страха си, а сетне гордостта си. За хората си истински герой. Валхала се нуждае от такива в дните преди Рагнарок." Бьорн преглътна. Това признание беше висока чест. "Но за да застанеш редом до другите е нужно и още нещо. Има една пречка."
"Каква е тя?" попита Бьорн.
"Миналото ти." Один бръкна в торбата и извади малка бутилка вино. Бутна я към Бьорн.
"Какво е това?" попита войнът.
"Ключът към Валхала," рече Один и стана. Преди Бьорн да може да реагира, богът изчезна.
Бьорн имаше бутилка вино и цяла мистерия в ръце. Какво означаваше това? Защо Один му беше дал своето божествено питие? Какво общо имаше това с миналото? Тези мисли го накараха да се намръщи.
Той седна и се замисли. Миналото - какво ли изпитание можеше да го чака сега? Срещу какво ли щеше да се изправи този път и по какъв начин? Дали щеше отново да види Ингрид там? Какво бяха скроили боговете този път?
Беше победил страха и гордостта си. Беше време да се изправи и срещу миналото си, реши Бьорн и изгълта виното до дъно.
Беше заспал и най-сетне се събуди. Разтърка внимателно очи, за да се разсъни. Къде ли се намираше? Спомняше си, че бе заспал от виното от Один близо до пътя, където се бяха срещнали за втори път. Огледа се. Не; вместо на прашната пътека той лежеше на тучна трева, а мястото му изглеждаше смътно познато. Бьорн стана, а очите му изучиха местността; когато се спряха на реката, той разбра къде се намира.
Беше същото онова място, където като деца ловяха риба с най-добрия си приятел, а преди повече от 10 години Хадриан намери смъртта си от ръката му.
Сърцето му заби лудо, а коремът му се сви на топка. Какво правеше тук? Как се бе озовал на мястото, на което се бе заклел да не стъпва повече? Наведе се над реката и се загледа във водата. Насреща му го гледаше мечешкото му лице, остаряло, понабръчкано и така различно от младежката невинност, която излъчваше навремето.
Нещо се заби в рамото му и го накара да се обърне.
Хадриан го гледаше съсредоточено и държеше копието си насочено към в готовност.
Бьорн извика от изненада. Не беше ли приятелят му от детинство мъртъв от повече от десет години? Той се беше променил; лицето му бе вече доста различно от онова, което помнеше Бьорн от деня, когато го надви на същото това място. Не младеж имаше насреща си, а възмъжал войн с копие в ръка.
"Хадриан?!" рече той с неверие.
Хадриан не изчака нито миг, а се нахвърли върху него с всички сили. Бьорн ловко отбягна удъра, а все още му бе трудно да преглътне изумлението си. "Какво правиш тук?" попита той.
"Бия се с теб," отвърна Хадриан. Отново нападна с копието. Беше много бърз и ловък.
"Но защо, защо?"
"Ти ми беше като брат," продължи Хадриан. Атаките му ставаха още по-чести и ожес-точени. Имаше сила на исполин и Бьорн ги отбиваше едва-едва. "А за една жена това се промени."
"Защо посегна на моята жена?" недоумяваше Бьорн. Сцената с Хадриан сега му се струваше нелепа и нереална.
"Не знаех, че е твоя жена!" изпъшка Хадриан. Бьорн използва момента да хване другия край на копието и да се бори да го изтръгне от противника както преди десет години.
"Ти я насили!" изсъска Бьорн. С времето осъзнаваше една жестока истина: Хадриан изглеждаше пораснал не само на възраст, а и на сила.
"Tогава бях млад и мислех, че светът е мой!" викна Хадриан и дръпна копието. Вече надделяваше. После добави: "Не исках да ти отнемам жената. Нямах това намерение. Не знаех за вас. Съжалявам за това, което ви причиних!"
Бьорн пъшкаше под натиска. Силен беше, ала противникът му бе три пъти по-силен от него. С рязко движение Хадриан овладя оръжието и го насочи към голите гърди на Бьорн.
"Ще ми простиш ли?" каза той много тихо.
Бьорн се върна към онзи миг преди 10 години, когато ролите им бяха разменени. Тогава, по онова време, и той беше импулсивен младеж, воден от страстите си, а не от разума. Толкова години беше живял в омраза към човека, който му отне най-свидното, а сега той молеше за прошка.
Мигове преминаха като светкавици през ума му. Мнимата изневяра на жена му с Хадриан, сълзите на Урсула, думите 'обичам те', последните, които Ингрид бе изрекла в живота си към убиеца си.
Гудрун му бе казала, че в тях е имало прошка.
"Прощавам ти," се отрони от устините му.
Хадриан заби копието си в сърцето на Бьорн и го уби.
Тялото на Бьорн остана мъртво и кухо, но душата му беше вече свободна.
Първото, което той видя, бе Фрея, предводителката на Валкириите, която дойде да го поеме в ръцете си и да го отведе във Валхала, там, където отиваха само най-великите войни.
Зад нея на вихрен кон яздеше красива девица, която се усмихваше, и Бьорн позна в нея Ингрид, неговата любима, избраницата на Фрея.
Те вече не принадлежаха един на друг, а на боговете, но ги свързваше едно: бяха герои и щяха да чакат Рагнарок заедно във Валхала.
вторник, 4 август 2009 г.
понеделник, 3 август 2009 г.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 4
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 4
Призори Инге дойде да го събуди. Бьорн замърмори, защото усещаше тялото си сковано и натъртено от грубата слама, а мирише не по-различно от воловете в обора. Прислужницата му бе взела копието на съхранение докато бе на служба, така че отгоре на всичко се чувстваше самотен и незащитен без оръжието си.
Урсула вече го чакаше в малката стая. Лъчите на изгряващото слънце проблясваха в косата й с меденочервени отблясъци, цвят в пълен унисон с алената й престилка. Бьорн си помисли, че тя е като обляна в кръв от глава до пети. Когато той влезе, вдовицата го изгледа и сбърчи нос.
"Едър като скот, силен като скот, мирише на скот. Цял скот влезе в стаята." Тя потупа устни в размисъл с дългия си изящен показалец. "И понеже този скот работи за мен, нека изоре градината ми на мястото на стария вол днес!"
Инге ахна. Лицето на Бьорн стана по-червено и от престилката на Урсула. Тя се подигра-ваше с него и с войнската му чест! Да оре впрегнат в плуг като домашно животно!
"Не можеш да ми причиниш това," процеди той през зъби.
"Вратата е винаги отворена, велики боецо. Ако условията ми не те задоволяват, няма да те спирам," рече тя с отровна усмивка. "Ще мина да видя как се справяш по-късно. Сега на работа."
С тези думи Урсула плесна три пъти с ръце и излезе. Бьорн прехапа устна и щом остана сам удари земята с мощния си плесник. Подът потръпна от сблъсъка. Инге подаде глава и погледна уплашено; Бьорн само въздъхна и я последва навън към градината.
Последната не беше много голяма и един вол можеше да я изоре за половин ден, ала сам човек впрегнат като скот? Идеше му да се върне при ужасната жена и да я удуши; ако знаеше къде е ключа, щеше да го направи и с чиста съвест.
Плугът вече го чакаше там и той впрегна цялата сила на волята си, за да се напъха в него и да разоре почвата. Гневът му към него го тласкаше и той ореше ли ореше, воден от образа на омразната Урсула и от желанието си да я накара да си плати. Колко време мина така той не усети, а се сепна едва когато чу звънлив смях и глас, който вече ненавиждаше.
"Давай все така, велики храбрецо. Съвсем като вол!"
Бьорн се засили да каже нещо убийствено, но Урсула вече бе изчезнала.
Ако Бьорн бе решил, че първият ден му е донесъл унижения, които мъжката гордост на можеше да прегътне, то на следващия го чакаше още по-тежко изпитание. Рано сутрин Урсула го повика, накара го да се изкъпе и да я чака на двора.
По усмивката й той позна, че ще му трябва сила на волята да издържи. Тя дойде при него и му остави две ленени ризи. Твърде обикновено изглеждаха, за да са нейни, тъй като Урсула носеше само богато извезани дрехи, но чиито и да бяха, тя му ги остави и каза: "Искам да лъснат от белота."
Той я изгледа втрещено. "Искаш да ги пера?" попита я той с треперещ от неверие глас. Тя кимна. "Това е женска работа!"
"Сега е твоя," отсече тя. "Свърши я бързо," добави и се махна бързо.
Бьорн погледна ризите, сетне към ръцете си. Той имаше мечешки лапи, силни мищци на войн, а не деликатни женски ръце за пране на фини ризи. Една глупава млада фуста се подиграваше с достойнството му, на каква цена? Никой нямаше правото да го прави. Той беше Бьорн, воина, а го правеха на посмешище. Щеше да сложи край но това сега и завинаги.
Той остави ведрото с ризите и се запъти към вратата. Крачка и още една крачка напред и щеше да е свободен, да се махне от ужасното село и да го остави зад гърба си. Никога повече нямаше да види Урсула.
Но тогава всички щяха да умрат от глад, а вината щеше да я носи само той, отново и отново. Спря се. Можеше ли да остави селяните, които бяха вложили цялата си надежда в него? Щеше ли да се чувства отново герой като преди, истински мъж, ако ги оставеше на произвола на Урсула?
Той въздъхна и знаеше отговора. Имаше отговорност към тези хора, които до преди дни му бяха били напълно чужди. Този път не се биеше на страната на някое племе, нито проливаше кръв на бойното поле. Тази битка бе на сила на волята и той щеше да я спечели, а Урсула щеше да я загуби.
Бьорн потопи ръцете си във ведрото и ризите усетиха силата на решителността му.
Когато Бьорн видя количката, той реши, че Урсула вече отиде твърде далеч.
"Нали искат храна?" рече тя подигравателно. "Аз ще им я давам лично. Нима това не те радва, велики храбрецо?"
"До сега бях в къщатата ти, но няма, НЯМА да ме унижаваш пред цялото село!"
"Изборът е само твой," повтори тя и се запъти към количката, сетне седна отзад.
Нямаше да е трудно да тегли количката, в която имаше само една крехка, зла жена и торба картофи. Не беше в това въпросът. Трябваше да застане отпред, да затегне ремъците и да играе ролята на впрегатен кон. Беше изтърпях плуга в градината, прането на женски ризи, беленето на картофи, чистенето на бобени зрънца, но все пак всичко това ставаше в рамките не нейната къща и той успяваше да преглътне личната обида. Сега обаче Урсула беше на път да го унижи пред цялото село. Всяка жена, дете и мъж щяха да го видят впрегнат вместо кон и подканян с края на пръчка. Как щяха да му се смеят, да се подиграват докато поемат картофите от ръката й…
"Чакам," повтори тя.
Бьорн бе твърде зает с идеята как ще стисне гърлото на Урсула и ще я убие бавно, жена или не. Такива като нея, реши той, са по-вредни и коварни от Локи. Щеше да се опита, да вземе ключа от нея и после да я убие, за да въздаде възмездие.
Той застана пред количката и затегна ремъците. Врата се отвори и той напредна жили да я подкара напред.
В мига в който преминаха през прага, Бьорн реши, че по-добре да загине, отколкото да понесе това. Тълпата беше струпана навън в надеждата си да получи храната, която Урсула държеше в скута си. Очакваха го присмех, подигравки и унижения и Бьорн го знаеше. От героя, който певците възпяваха в песните си, се бе превърнал в посмешище.
Количката се показа и селяните се надигнаха като буря. В цетъра й беше той, Бьорн, запрегнат като кон в количката. Чуха се ахкания и шепот. Стене хората се стекоха към него и Урсула.
Не можеше да издържи повече. Нямаше и капка останала чест. Нищо повече нямаше значение. Нямаше по-голямо падение за един войн, от това, което понасяше. Той започна да разхлабва ремъците, за да се измъкне.
Нещо студено го притисна откъм реброто и той разко се обърна да види. Беше едно дребно недохранено момченце, което стискаше в ръката си една спаружена ябълка и му я протягаше.
Урсула не раздаваше ябълки, веднага си помисли Бьорн. Детето не го замерваше с нея, а му я подаряваше и в очите му се четеше желание мъжът да я приеме. Когато видя объркването на Бьорн, то още веднъж настоятелно го сръчка със сухия плод.
Те нямаха никаква храна, помисли си бившия ловец, умираха от глад. И все пак, вместо да я запази за себе си, защото дори спаружена ябълката беше деликатес за бедстващите селяни, момчето му я даваше от все сърце. Бьорн се трогна и я пое в ръце, кимна в знак на благодарност, а детето изчезна сред тълпата.
Едва тогава Бьорн се вгледа в лицата на хората. Те всички се взираха в него; ала никъде той не видя присмех, нито поругаване. Не подигравка прозираше на лицата им, а съчувствие и признателност. Не презрение изпитваха те към окаяното положение, в което го постаяше Урсула: за тях Бьорн бе техния спасител.
В техните очи той бе герой.
За пръв път в живота си след смъртта на Ингрид Бьорн наистина се почувства такъв. Гордостта му? Тя съществуваше само в неговите представи за нея. Никой не му се присми-ваше; единиствено и само на него му пукаше. А нима честта и гордостта не бяха зависими именно от останалите? Количката продължаваше напред из тълпата и Урсула раздаваше така нужната храна. Ала не на нея благодаряха селяните, а на Бьорн.
А той я теглеше напред и славата му сред хората растеше.
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 4
Призори Инге дойде да го събуди. Бьорн замърмори, защото усещаше тялото си сковано и натъртено от грубата слама, а мирише не по-различно от воловете в обора. Прислужницата му бе взела копието на съхранение докато бе на служба, така че отгоре на всичко се чувстваше самотен и незащитен без оръжието си.
Урсула вече го чакаше в малката стая. Лъчите на изгряващото слънце проблясваха в косата й с меденочервени отблясъци, цвят в пълен унисон с алената й престилка. Бьорн си помисли, че тя е като обляна в кръв от глава до пети. Когато той влезе, вдовицата го изгледа и сбърчи нос.
"Едър като скот, силен като скот, мирише на скот. Цял скот влезе в стаята." Тя потупа устни в размисъл с дългия си изящен показалец. "И понеже този скот работи за мен, нека изоре градината ми на мястото на стария вол днес!"
Инге ахна. Лицето на Бьорн стана по-червено и от престилката на Урсула. Тя се подигра-ваше с него и с войнската му чест! Да оре впрегнат в плуг като домашно животно!
"Не можеш да ми причиниш това," процеди той през зъби.
"Вратата е винаги отворена, велики боецо. Ако условията ми не те задоволяват, няма да те спирам," рече тя с отровна усмивка. "Ще мина да видя как се справяш по-късно. Сега на работа."
С тези думи Урсула плесна три пъти с ръце и излезе. Бьорн прехапа устна и щом остана сам удари земята с мощния си плесник. Подът потръпна от сблъсъка. Инге подаде глава и погледна уплашено; Бьорн само въздъхна и я последва навън към градината.
Последната не беше много голяма и един вол можеше да я изоре за половин ден, ала сам човек впрегнат като скот? Идеше му да се върне при ужасната жена и да я удуши; ако знаеше къде е ключа, щеше да го направи и с чиста съвест.
Плугът вече го чакаше там и той впрегна цялата сила на волята си, за да се напъха в него и да разоре почвата. Гневът му към него го тласкаше и той ореше ли ореше, воден от образа на омразната Урсула и от желанието си да я накара да си плати. Колко време мина така той не усети, а се сепна едва когато чу звънлив смях и глас, който вече ненавиждаше.
"Давай все така, велики храбрецо. Съвсем като вол!"
Бьорн се засили да каже нещо убийствено, но Урсула вече бе изчезнала.
Ако Бьорн бе решил, че първият ден му е донесъл унижения, които мъжката гордост на можеше да прегътне, то на следващия го чакаше още по-тежко изпитание. Рано сутрин Урсула го повика, накара го да се изкъпе и да я чака на двора.
По усмивката й той позна, че ще му трябва сила на волята да издържи. Тя дойде при него и му остави две ленени ризи. Твърде обикновено изглеждаха, за да са нейни, тъй като Урсула носеше само богато извезани дрехи, но чиито и да бяха, тя му ги остави и каза: "Искам да лъснат от белота."
Той я изгледа втрещено. "Искаш да ги пера?" попита я той с треперещ от неверие глас. Тя кимна. "Това е женска работа!"
"Сега е твоя," отсече тя. "Свърши я бързо," добави и се махна бързо.
Бьорн погледна ризите, сетне към ръцете си. Той имаше мечешки лапи, силни мищци на войн, а не деликатни женски ръце за пране на фини ризи. Една глупава млада фуста се подиграваше с достойнството му, на каква цена? Никой нямаше правото да го прави. Той беше Бьорн, воина, а го правеха на посмешище. Щеше да сложи край но това сега и завинаги.
Той остави ведрото с ризите и се запъти към вратата. Крачка и още една крачка напред и щеше да е свободен, да се махне от ужасното село и да го остави зад гърба си. Никога повече нямаше да види Урсула.
Но тогава всички щяха да умрат от глад, а вината щеше да я носи само той, отново и отново. Спря се. Можеше ли да остави селяните, които бяха вложили цялата си надежда в него? Щеше ли да се чувства отново герой като преди, истински мъж, ако ги оставеше на произвола на Урсула?
Той въздъхна и знаеше отговора. Имаше отговорност към тези хора, които до преди дни му бяха били напълно чужди. Този път не се биеше на страната на някое племе, нито проливаше кръв на бойното поле. Тази битка бе на сила на волята и той щеше да я спечели, а Урсула щеше да я загуби.
Бьорн потопи ръцете си във ведрото и ризите усетиха силата на решителността му.
Когато Бьорн видя количката, той реши, че Урсула вече отиде твърде далеч.
"Нали искат храна?" рече тя подигравателно. "Аз ще им я давам лично. Нима това не те радва, велики храбрецо?"
"До сега бях в къщатата ти, но няма, НЯМА да ме унижаваш пред цялото село!"
"Изборът е само твой," повтори тя и се запъти към количката, сетне седна отзад.
Нямаше да е трудно да тегли количката, в която имаше само една крехка, зла жена и торба картофи. Не беше в това въпросът. Трябваше да застане отпред, да затегне ремъците и да играе ролята на впрегатен кон. Беше изтърпях плуга в градината, прането на женски ризи, беленето на картофи, чистенето на бобени зрънца, но все пак всичко това ставаше в рамките не нейната къща и той успяваше да преглътне личната обида. Сега обаче Урсула беше на път да го унижи пред цялото село. Всяка жена, дете и мъж щяха да го видят впрегнат вместо кон и подканян с края на пръчка. Как щяха да му се смеят, да се подиграват докато поемат картофите от ръката й…
"Чакам," повтори тя.
Бьорн бе твърде зает с идеята как ще стисне гърлото на Урсула и ще я убие бавно, жена или не. Такива като нея, реши той, са по-вредни и коварни от Локи. Щеше да се опита, да вземе ключа от нея и после да я убие, за да въздаде възмездие.
Той застана пред количката и затегна ремъците. Врата се отвори и той напредна жили да я подкара напред.
В мига в който преминаха през прага, Бьорн реши, че по-добре да загине, отколкото да понесе това. Тълпата беше струпана навън в надеждата си да получи храната, която Урсула държеше в скута си. Очакваха го присмех, подигравки и унижения и Бьорн го знаеше. От героя, който певците възпяваха в песните си, се бе превърнал в посмешище.
Количката се показа и селяните се надигнаха като буря. В цетъра й беше той, Бьорн, запрегнат като кон в количката. Чуха се ахкания и шепот. Стене хората се стекоха към него и Урсула.
Не можеше да издържи повече. Нямаше и капка останала чест. Нищо повече нямаше значение. Нямаше по-голямо падение за един войн, от това, което понасяше. Той започна да разхлабва ремъците, за да се измъкне.
Нещо студено го притисна откъм реброто и той разко се обърна да види. Беше едно дребно недохранено момченце, което стискаше в ръката си една спаружена ябълка и му я протягаше.
Урсула не раздаваше ябълки, веднага си помисли Бьорн. Детето не го замерваше с нея, а му я подаряваше и в очите му се четеше желание мъжът да я приеме. Когато видя объркването на Бьорн, то още веднъж настоятелно го сръчка със сухия плод.
Те нямаха никаква храна, помисли си бившия ловец, умираха от глад. И все пак, вместо да я запази за себе си, защото дори спаружена ябълката беше деликатес за бедстващите селяни, момчето му я даваше от все сърце. Бьорн се трогна и я пое в ръце, кимна в знак на благодарност, а детето изчезна сред тълпата.
Едва тогава Бьорн се вгледа в лицата на хората. Те всички се взираха в него; ала никъде той не видя присмех, нито поругаване. Не подигравка прозираше на лицата им, а съчувствие и признателност. Не презрение изпитваха те към окаяното положение, в което го постаяше Урсула: за тях Бьорн бе техния спасител.
В техните очи той бе герой.
За пръв път в живота си след смъртта на Ингрид Бьорн наистина се почувства такъв. Гордостта му? Тя съществуваше само в неговите представи за нея. Никой не му се присми-ваше; единиствено и само на него му пукаше. А нима честта и гордостта не бяха зависими именно от останалите? Количката продължаваше напред из тълпата и Урсула раздаваше така нужната храна. Ала не на нея благодаряха селяните, а на Бьорн.
А той я теглеше напред и славата му сред хората растеше.
петък, 31 юли 2009 г.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 3
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 3
На другата сутрин Гудрун го изпрати и както бе обещала, му разказа как да стигне до селото. Бьорн се улови, че слуша думите й много внимателно, а когато тя му подаде една кърпичка със завити в нея меденки, й благодари от все сърце, сбогува се и пое по пътя си. Искаше му се да остане още малко при красивата прорицателка, но сега го чакаше предизвикателство: една част от него негодуваше за неприсъщата задача, но другата се вълнуваше искрено.
Отне му почти седмица да стигне до селото; поне това мина без премеждия като онези в Бларк Морк. По пътя забеляза, че тучната трева от гората намаляваше и след като премина и билото на планината съвсем изчезна. Вече му стана ясно защо хората гладуват по думите на Гудрун: имаше страшна суша по тия места.
На седмия ден Бьорн видя селото и се запъти към него. Още в далечината можеше да различи схлупени, бедни колиби и суха, напукана от слънцето почва. Много рядко се виждаше някое обрулено, безплодно дърво или изгоряла от жегата трева. Когато навлезе в селото, той знаеше какво ще види.
Улицата представляваше една проста прашна пътека, край която бяха наредени коли-бите. Щом видяха, че някой нов се задава по пътя, хората заизлизаха навън да го посрещнат. Бьорн се ужаси от това, което завари. Сухи като скелети селяни и жени се взираха в него; някои от децата бяха твърде немощни за да се държат на крака и да играят.
Те не просто гладуваха, а измираха от глад.
"Стой! Кой си ти?" викна му някой. Той се обърна и спря. Беше младо момиче на не повече от 16 с руса коса на плитка и изпито лице. Останалите се затълпиха около него.
"Бьорн ми е името," представи се той след като ги поздрави. "Виждам, че гладувате. Защо е така? Не ви ли дават дъжд боговете?"
Всеки започна да обяснява и нищо не се разбираше. Накрая Бьорн се обърна към момичето, което го бе заговорило първо.
"Тъжна история е," обясни тя. "Тази година първо имаше порои и наводнения; после дойде сушата. Всичко изсъхна, всеки стрък трева и всяко дърво. Ние се прехранваме и с лов на дивеч, но скоро и животните погинаха заедно с храната си. Няма какво да се яде; за да намерим нещо трябва да търсим на север в продължение на дни. Ако Урсула не отвори хамбарите си, ще измрем."
Бьорн я спря. "Урсула?"
Селяните закимаха в хор.
"Само тя има храна в хамбарите си, но не дава на никого. Онези дето слугуват в къщата й получават по малко, колкото да се изхранят, но за останалите няма друго спасение."
"Урсула е вдовицата на най-богатия мъж в селото." Това го каза един възрастен селянин с плешива глава. "Чужденка е и няма капка милост дори за децата. Тя крие някъде ключа за хамбарите, иначе отдавна да сме ги разбили."
Бьорн кимна. Гладът беше страшно нещо: от човека правеше звяр, а от селянина - крадец. Не можеше да вини хората за настроенията им. Е, явно Гудрун искаше от него да намери начин да склони тази Урсула.
"Помогни ни!" примолиха се селяните. "Молим те! Ако Урсула не омекне, децата ни ще измрат от глад."
'Молим те' се чуваше от всички страни. Бьорн отново огледа лицата на хората. Те до един носеха белези на изтощение и трагедия; колко ли отчаяни бяха, за да молят за спасението си един напълно непознат? Очите на децата се взираха в него с надежда и очакване.
Той осъзна, че е готов да даде всичко от себе си, за да им помогне. "Къде живее тази Урсула?" попита той решително.
"В другия край на селото, в най-голямата къща."
"Аз ще те заведа," предложи русокосата девойка. Останалите мълчаливо тръгнаха след тях. "Аз съм Грета."
"Що за човек е Урсула, Грета?" попита Бьорн.
Грета направи кисела физиономия. "Ужасна е! Мъжът й Валдемар бе много благ, но умря преди две години. Беше много по-възрастен от нея и много я глезеше, все й угаждаше, а тя се държеше с нас студено и надменно. Тя дори не е от селото! Защо просто не се върне там, от където е дошла!" Тя въздъхна дълбоко. В очите й се четеше омраза към чужденката.
Те спряха. Намираха се пред висока каменна къща с голяма градина; изглеждаше като палат в сравнение с бедните колиби на селяните.
"Тук живее Урсула," рече Грета и се изплю на пътя, сетне се обърна към Бьорн. "Не знам дали боговете са те изпратили в отговор на молитвите ни, но дано са на твоя страна. В теб ни е единствената надежда."
Бьорн отново погледна в гладните й очи, кимна и се приближи. Почука на вратата и зачака. От вътре се чуха стъпки и някой отвори. Беше едно хубавко стройно момиче с прилежно сплетена на плитка руса коса. "Няма храна за теб," каза тя машинално и понечи да затвори когато видя, че срещу нея стои непознат.
"Искам да говоря с господарката ти," рече Бьорн. Когато беше ловец се срамуваше от мечешката си външност, но сега я използваше, за да вдъхва страхопочитание когато му бе нужно. Това явно подейства на момичето, защото тя кимна, затвори вратата и се върна след минута.
"Можеш да влезеш," рече тя тихо и сведе поглед към земята. Бьорн реши, че е изплашена по някаква причина, но смело пристъпи вътре.
В много стединги и села бе оставал Бьорн, в много къщи бе нощувал, но за пръв път виждаше толкова добре стегнат и чист дом. Колкото и да се взираше не можеше да забележи и прашинка или петънце. Момичето въведе в една вътрешна стая и той пристъпи вътре.
Не бе имал време да си представя Урсула, но със сигурно не би си я представил така. Намери я облегната до прозореца, загледана в залеза. Беше облечена в прекрасно извезана ленена риза, а косите й се стелеха като водопад от течен огън до кръста й. Бьорн никога не бе виждал такава наситеночервена коса. Когато Урсула се обърна, в него се взряха две големи черни като нощта очи; те силно контастираха на бледата й нежна кожа. Около дългата й шия имаше тежък наниз с пурпурен камък в средата, а високо на ръката си жената носеше гривна от масивно злато. Жена беше силна дума, защото имаше вид на двайсетиняколкогодишно момиче. Бьорн не можеше да я нарече точно красива, но около Урсула витаеше някаква загадъчна, по-скоро призрачна хубост.
"А, гости в селото!" плясна тя с ръце. Бьорн не можеше да повярва, че такъв приятен, мелодичен глас може да дойде от толкова безчувствена и жестока жена. "Какво желаеш от мен?"
"Нахрани гладните деца!" викна й той.
"Така ли? И защо ми е на мен да го правя?" на лицето й разцъфна подигравателна усмивка. "Моите хамбари са пълни, а техните - не. Това не е мой проблем."
"Нахрани гладните деца!" повтори той гневно.
Урсула тропна с крак и стана. "Ти се намираш в моя дом!" рече тя с леден, равен, кадифяномек глас. "Как си позволяваш това? Дори не благоволи да се представиш, а идваш тук и се разпореждаш като господар!"
Бьорн млъкна. Урсула може да беше студена и жестока, ала беше в правото си. Не, нямаше да я склони със заплахи и заповеди. Трябваше да има и друг подход.
"Аз съм Бьорн," рече той меко. "Войн съм."
В тъмните й очи сякаш проблесна искра на … нещо. Сякаш таен механизъм неочаквано се бе задвижил след думите му.
"И какво търсиш в това забравено от боговете село, велики боецо Бьорн?" попита Урсула.
Бьорн се замисли дали в думите й имаше презрение, насмешка или чисто ласкателство, но не можеше да реши със сигурност. Едно обаче знаеше: ако не бяха боговете, едва ли щеше да е тук и да преговаря с коварната жена.
"Минавах от тук," призна той само половината истина. "Видях, че хората гладуват."
"И реши да се направиш на герой и да им помогнеш?" Тя оново плесна с ръце. Бьорн се смути от жестокостта в лъскавите й черни очи. "Е, щом така си решил, ти предлагам сделка." Той й кимна да продължи. "Бъди ми роб за една седмица, велики герой Бьорн, и ако си прослужил времето, ще отворя хамбарите си за селяните. Кажи ми, куражът ти само на думи ли е, или приемаш предизвикателството?"
Челюстта на Бьорн увисна. Всичко бе очаквал, но това не. Той бе войн, мъж на честта, а да стане … роб … на една капризна жена за цяла седмица?! За нищо на света! Ала в главата му нахлуха образите на бедните, бедставащи селяни. Бьорн преглътна. Една седмица, но щеше да спаси децата на селото.
"Аз съм войн," каза той сухо, но с достойнство. "Не слуга."
"Ти не отговори на въпроса ми. Куражът ти на думи ли е или приемаш?"
Така поставен въпросът, можеше да има само един отговор.
"Приемам," едва чуто изрече той.
Тъмночервената коса на Урсула сякаш хвърляше огнени искри в очите й. Бьорн потръпна вътрешно от лошо предчувствие.
"Много добре, меченце," натърти тя на последната дума. "Ще ми служиш точно седем дни от този миг нататък. Не, не, недей да мислиш, че ще те окова във вериги, не. Вратата…" и тя посочи с пръст, "ще е винаги отворена да си тръгнеш. Ала направиш ли го, край на сделката. Няма ли една седмица, няма храна за селяните." Той кимна мрачно. "И така! Докато измисля задача за теб утре, ще ти дам време да поспиш и да отпочинеш. Инге ще ти покаже обора. Ще спиш при воловете."
Урсула плесна три пъти с ръце. Появи се девойката, която му бе отворила вратата. "Инге, заведи великия герой Бьорн в обора и му остави малко суха слама. Доведи ми го утре след закуска. Веднага."
Преди Бьорн да успее да възрази, Инге го хвана за ръка и го поведе навън. Устата му още беше суха от шока когато прислужницата го въведе в обора и му показа мръсната слама, която щеше да му служи за възглавница.
"Но аз не мога…" започна да възразява той. Инге само го погледна с тъга и покати глава.
"Всичко зависи от теб," рече тя. "Всичко." С това момичето затвори врата и излезе, а на Бьорн не му ставаше нищо друго освен да легне в сламата и да се надява, че някак ще изтрае тази седмица.
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 3
На другата сутрин Гудрун го изпрати и както бе обещала, му разказа как да стигне до селото. Бьорн се улови, че слуша думите й много внимателно, а когато тя му подаде една кърпичка със завити в нея меденки, й благодари от все сърце, сбогува се и пое по пътя си. Искаше му се да остане още малко при красивата прорицателка, но сега го чакаше предизвикателство: една част от него негодуваше за неприсъщата задача, но другата се вълнуваше искрено.
Отне му почти седмица да стигне до селото; поне това мина без премеждия като онези в Бларк Морк. По пътя забеляза, че тучната трева от гората намаляваше и след като премина и билото на планината съвсем изчезна. Вече му стана ясно защо хората гладуват по думите на Гудрун: имаше страшна суша по тия места.
На седмия ден Бьорн видя селото и се запъти към него. Още в далечината можеше да различи схлупени, бедни колиби и суха, напукана от слънцето почва. Много рядко се виждаше някое обрулено, безплодно дърво или изгоряла от жегата трева. Когато навлезе в селото, той знаеше какво ще види.
Улицата представляваше една проста прашна пътека, край която бяха наредени коли-бите. Щом видяха, че някой нов се задава по пътя, хората заизлизаха навън да го посрещнат. Бьорн се ужаси от това, което завари. Сухи като скелети селяни и жени се взираха в него; някои от децата бяха твърде немощни за да се държат на крака и да играят.
Те не просто гладуваха, а измираха от глад.
"Стой! Кой си ти?" викна му някой. Той се обърна и спря. Беше младо момиче на не повече от 16 с руса коса на плитка и изпито лице. Останалите се затълпиха около него.
"Бьорн ми е името," представи се той след като ги поздрави. "Виждам, че гладувате. Защо е така? Не ви ли дават дъжд боговете?"
Всеки започна да обяснява и нищо не се разбираше. Накрая Бьорн се обърна към момичето, което го бе заговорило първо.
"Тъжна история е," обясни тя. "Тази година първо имаше порои и наводнения; после дойде сушата. Всичко изсъхна, всеки стрък трева и всяко дърво. Ние се прехранваме и с лов на дивеч, но скоро и животните погинаха заедно с храната си. Няма какво да се яде; за да намерим нещо трябва да търсим на север в продължение на дни. Ако Урсула не отвори хамбарите си, ще измрем."
Бьорн я спря. "Урсула?"
Селяните закимаха в хор.
"Само тя има храна в хамбарите си, но не дава на никого. Онези дето слугуват в къщата й получават по малко, колкото да се изхранят, но за останалите няма друго спасение."
"Урсула е вдовицата на най-богатия мъж в селото." Това го каза един възрастен селянин с плешива глава. "Чужденка е и няма капка милост дори за децата. Тя крие някъде ключа за хамбарите, иначе отдавна да сме ги разбили."
Бьорн кимна. Гладът беше страшно нещо: от човека правеше звяр, а от селянина - крадец. Не можеше да вини хората за настроенията им. Е, явно Гудрун искаше от него да намери начин да склони тази Урсула.
"Помогни ни!" примолиха се селяните. "Молим те! Ако Урсула не омекне, децата ни ще измрат от глад."
'Молим те' се чуваше от всички страни. Бьорн отново огледа лицата на хората. Те до един носеха белези на изтощение и трагедия; колко ли отчаяни бяха, за да молят за спасението си един напълно непознат? Очите на децата се взираха в него с надежда и очакване.
Той осъзна, че е готов да даде всичко от себе си, за да им помогне. "Къде живее тази Урсула?" попита той решително.
"В другия край на селото, в най-голямата къща."
"Аз ще те заведа," предложи русокосата девойка. Останалите мълчаливо тръгнаха след тях. "Аз съм Грета."
"Що за човек е Урсула, Грета?" попита Бьорн.
Грета направи кисела физиономия. "Ужасна е! Мъжът й Валдемар бе много благ, но умря преди две години. Беше много по-възрастен от нея и много я глезеше, все й угаждаше, а тя се държеше с нас студено и надменно. Тя дори не е от селото! Защо просто не се върне там, от където е дошла!" Тя въздъхна дълбоко. В очите й се четеше омраза към чужденката.
Те спряха. Намираха се пред висока каменна къща с голяма градина; изглеждаше като палат в сравнение с бедните колиби на селяните.
"Тук живее Урсула," рече Грета и се изплю на пътя, сетне се обърна към Бьорн. "Не знам дали боговете са те изпратили в отговор на молитвите ни, но дано са на твоя страна. В теб ни е единствената надежда."
Бьорн отново погледна в гладните й очи, кимна и се приближи. Почука на вратата и зачака. От вътре се чуха стъпки и някой отвори. Беше едно хубавко стройно момиче с прилежно сплетена на плитка руса коса. "Няма храна за теб," каза тя машинално и понечи да затвори когато видя, че срещу нея стои непознат.
"Искам да говоря с господарката ти," рече Бьорн. Когато беше ловец се срамуваше от мечешката си външност, но сега я използваше, за да вдъхва страхопочитание когато му бе нужно. Това явно подейства на момичето, защото тя кимна, затвори вратата и се върна след минута.
"Можеш да влезеш," рече тя тихо и сведе поглед към земята. Бьорн реши, че е изплашена по някаква причина, но смело пристъпи вътре.
В много стединги и села бе оставал Бьорн, в много къщи бе нощувал, но за пръв път виждаше толкова добре стегнат и чист дом. Колкото и да се взираше не можеше да забележи и прашинка или петънце. Момичето въведе в една вътрешна стая и той пристъпи вътре.
Не бе имал време да си представя Урсула, но със сигурно не би си я представил така. Намери я облегната до прозореца, загледана в залеза. Беше облечена в прекрасно извезана ленена риза, а косите й се стелеха като водопад от течен огън до кръста й. Бьорн никога не бе виждал такава наситеночервена коса. Когато Урсула се обърна, в него се взряха две големи черни като нощта очи; те силно контастираха на бледата й нежна кожа. Около дългата й шия имаше тежък наниз с пурпурен камък в средата, а високо на ръката си жената носеше гривна от масивно злато. Жена беше силна дума, защото имаше вид на двайсетиняколкогодишно момиче. Бьорн не можеше да я нарече точно красива, но около Урсула витаеше някаква загадъчна, по-скоро призрачна хубост.
"А, гости в селото!" плясна тя с ръце. Бьорн не можеше да повярва, че такъв приятен, мелодичен глас може да дойде от толкова безчувствена и жестока жена. "Какво желаеш от мен?"
"Нахрани гладните деца!" викна й той.
"Така ли? И защо ми е на мен да го правя?" на лицето й разцъфна подигравателна усмивка. "Моите хамбари са пълни, а техните - не. Това не е мой проблем."
"Нахрани гладните деца!" повтори той гневно.
Урсула тропна с крак и стана. "Ти се намираш в моя дом!" рече тя с леден, равен, кадифяномек глас. "Как си позволяваш това? Дори не благоволи да се представиш, а идваш тук и се разпореждаш като господар!"
Бьорн млъкна. Урсула може да беше студена и жестока, ала беше в правото си. Не, нямаше да я склони със заплахи и заповеди. Трябваше да има и друг подход.
"Аз съм Бьорн," рече той меко. "Войн съм."
В тъмните й очи сякаш проблесна искра на … нещо. Сякаш таен механизъм неочаквано се бе задвижил след думите му.
"И какво търсиш в това забравено от боговете село, велики боецо Бьорн?" попита Урсула.
Бьорн се замисли дали в думите й имаше презрение, насмешка или чисто ласкателство, но не можеше да реши със сигурност. Едно обаче знаеше: ако не бяха боговете, едва ли щеше да е тук и да преговаря с коварната жена.
"Минавах от тук," призна той само половината истина. "Видях, че хората гладуват."
"И реши да се направиш на герой и да им помогнеш?" Тя оново плесна с ръце. Бьорн се смути от жестокостта в лъскавите й черни очи. "Е, щом така си решил, ти предлагам сделка." Той й кимна да продължи. "Бъди ми роб за една седмица, велики герой Бьорн, и ако си прослужил времето, ще отворя хамбарите си за селяните. Кажи ми, куражът ти само на думи ли е, или приемаш предизвикателството?"
Челюстта на Бьорн увисна. Всичко бе очаквал, но това не. Той бе войн, мъж на честта, а да стане … роб … на една капризна жена за цяла седмица?! За нищо на света! Ала в главата му нахлуха образите на бедните, бедставащи селяни. Бьорн преглътна. Една седмица, но щеше да спаси децата на селото.
"Аз съм войн," каза той сухо, но с достойнство. "Не слуга."
"Ти не отговори на въпроса ми. Куражът ти на думи ли е или приемаш?"
Така поставен въпросът, можеше да има само един отговор.
"Приемам," едва чуто изрече той.
Тъмночервената коса на Урсула сякаш хвърляше огнени искри в очите й. Бьорн потръпна вътрешно от лошо предчувствие.
"Много добре, меченце," натърти тя на последната дума. "Ще ми служиш точно седем дни от този миг нататък. Не, не, недей да мислиш, че ще те окова във вериги, не. Вратата…" и тя посочи с пръст, "ще е винаги отворена да си тръгнеш. Ала направиш ли го, край на сделката. Няма ли една седмица, няма храна за селяните." Той кимна мрачно. "И така! Докато измисля задача за теб утре, ще ти дам време да поспиш и да отпочинеш. Инге ще ти покаже обора. Ще спиш при воловете."
Урсула плесна три пъти с ръце. Появи се девойката, която му бе отворила вратата. "Инге, заведи великия герой Бьорн в обора и му остави малко суха слама. Доведи ми го утре след закуска. Веднага."
Преди Бьорн да успее да възрази, Инге го хвана за ръка и го поведе навън. Устата му още беше суха от шока когато прислужницата го въведе в обора и му показа мръсната слама, която щеше да му служи за възглавница.
"Но аз не мога…" започна да възразява той. Инге само го погледна с тъга и покати глава.
"Всичко зависи от теб," рече тя. "Всичко." С това момичето затвори врата и излезе, а на Бьорн не му ставаше нищо друго освен да легне в сламата и да се надява, че някак ще изтрае тази седмица.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 2
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 2
Бьорн лесно хвана посоката към Бларк Морк. Движеше се на запад и за известно време следваше утъпкания път. Когато той се превърна в коларска пътека, той знаеше, че е близо. Огледа се. Беше изправен пред гора с много високи дървета, които се сгъстяваха навътре. Стисна торбата с храната в лявата си ръка, а в дясната - вярното копие. Това му вдъхна увереност. Щеше да я намери тази прорицателка и да я разпита.
Воинът дори си тананикаше когато навлезе в горските дебри. Понякога се обаждаше някоя пойна птичка или прошумоляваше гущер и той вървеше уверено напред. С времето обаче мъничката пътечка съвсем се изгуби и Бьорн се озова в гора, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. И през ум не му минаваше да се откаже и да върне и само напредваше без да дава воля на страховете си. Скоро стана съвсем тихо. Стъпките му в шумата бяха единствения звук, който се чуваше наоколо. Той се поколеба: накъде ли вървеше? Не отиваше ли към гибелта си?
Гората стана съвсем тъмна и много страшна. Бе сякаш бе попаднал в някакъв подземен проход и нямаше дори лъч светлина. Трудно можеше да се ориентира и скоро започна да си проправя път пипнешком, като разчиташе повече на интуицията си, отколкото на очите си, които сега не виждаха нищо.
"Мечка страх, мен не страх," каза си мъжът и продължи.
Стана още по-тъмно. Бьорн вдигна ръката си пред очите си, но дори нея не виждаше. Сигурно това е усещнето да си в блато 20 стъпки под повърхността, помисли си той. Въздухът бе тежък, влажен и гаден, сякаш се лепеше по тялото му. Войнът нададе вик: той отекна глухо в тъмнината и заглъхна.
Беше съвсем сам в тъмнина, която за сетивата му граничеше със слепота. Как да постъпи? Можеше само да се движи напред и да се опита да потисне паниката, която се надигаше в сърцето му. Сега разбра защо наричаха мястото Бларк Морк; едва ли имаше по земята по-злокобна и смразяваща гора. Крачка напред, още една, още една…. трябваше да излезе оттам.
Почвата под краката му поддаде и той се сгромоляса в тишината с единичък вик "Ингрииииииииииид".
Знаеше, че е отворил очи, защото почувства клепачите си да мърдат, а не защото виждаше каквото и да било. Опипа земята под себе си: беше влажна, лепкава почва. Копието му лешеше паднало до торбата с храната. Той го взе в ръце и допирът с оръжието го накара да се чувства толкова по-спокоен. Ала все пак паника го обливаше. Това ли бе краят му? Така ли щеше да свържи Войнът Бьорн? Сам, на никого немил, недраг, без дом, на дъното на някаква яма, загинал не като герой в битка на бойното поле, а от глад и жажда? Не, трябваше да има начин….
Тогава той чу гласа.
Звукът бе пронизителен, като писък, като жена, която умира в агонията си. Той плачеше, стенеше, молеше се, но какво казваше, Бьорн не можеше да разбере. Ако тъмната гора и тишината му се бяха сторили злокобни, то това го накара да потрепери от истински ужас. Умираше ли жената? Болна си беше, ранена? И тя ли беше в клопката на Бларк Морк като него? Ако някой не й помогнеше, щеше ли да се справи? Щеше ли да загине и тя като него?
Бьорн се вдигна на крака - ах, как го болеше дясното коляно от удъра! Може би имаше навехната кост. Ала там някой се нуждаеше от помощта му, както и той се нуждаеше от своята собствена. Нямаше на кого да разчита. Имаше единствено и само себе си, а жената, която не преставаше да стене, можеше да се надява само на него. Воплите й не преставаха и това му даде криле. С трескаво напрежение започна да опипва стените на малкия си затвор. Поне от това разбра, че наистина бе под земното ниво, че е сигурно в яма между дърветата. Ужасният звук се чуваше все така силно и от него косите му натръхваха. Трябваше, трябваше да се измъкне и да види коя е жената!
Воден от гласа и от инстинкта си, в пълна тъмнина, без никаква надежда в сърцето, Бьорн най-сетне откри извора на спасението си. В пълната безизходица той сграбчи един корен и го стисна като удавник за сламка. Можеше да се опита да се изкачи по него! А воплите не секваха и не секваха…
Беше много мъчно и мищниците му се напрягаха от усилието. Колко време му отне да стигне повърността, това не знаеше, ала му се стори векове. Когато веднъж се изправи ранен срещу петима врагове и си мислеше, че краят му идва, нито когато го ухапа змия не бе изпитвал такъв неконтролируем, див ужас както в ямата в непрогледната тъмница. Ала и това свърши; той метна копието отвън, повдигна се на ръце и успя да се изкатери извън дупката.
Насочи се към източника на звука, блъскаше се в дънерите, ала нехаеше: беше близо и го знаеше. Дърветата постепенно започнаха да придобиват очертания и когато Бьорн излезе напред, той най-сетне видя жената, която стенеше.
Беше облечена в бяла риза и лежеше на земята, дългата й руса коса разпиляна около главата й, а ръцете й бяха притиснати към гърдите. Виждаше се голямо червено петно изпод дланите й. Тя стенеше от болка като смъртно ранена. Защо това му напомни на Ингрид? Жената не приличаше на нея. Искаше му се да се притича на помощ и да направи за нея това, което за любимата си не бе успял.
Затича се и излезе на полянката, която водеше до нея.
Между двамата зееше пропаст.
Сега от намаленото разстояние можеше да види онова, което преди бе прикрито от тревата. Не беше просто дупка в земята; беше си истинска бездна. Бьорн се приближи внимателно и огледа. На ляво и надясно не се виждаше нищо друго; нямаше нито мост, нито просека, нищо. Другият край бе отдалечен на поне четиридесет стъпки: и боговете да му помагаха, пак нямаше да успее да я прескочи. Ритна в нея едно камъче, после още едно; друг звук освен воплите на жената не се чуваха.
Той я погледна и потръпна. Да, ризата й наистина изглеждаше обагрена с кръв. О, Ингрид… как да помогне на ранената? Обърна се към гората. Бларк Морк тъмнееше непрогледен зад него; нямаше връщане назад. Ако не измислеше нещо бързо, и той, и жената настина щяха да загинат. Щеше да остане погребан в това ужасяващо място, без да е свършил нищо значително през живота си освен убийството на невинната си жена, забравен от всички. Щеше да умре бавно и мъчително, а после богиня Хел щеше да го отнесе в безрадостното си подземно царство. Ранената сигурно щеше да е следваща.
Обзе го нова вълна на отчаяние и безизходица. На ум прокле онзи непознат задето го бе обезпокоил в онзи ден да му дава напразна надежда. Бьорн бе сам мъж. Какво можеше да направи, за да победи демоните, които го използваха за свое забавление?
"Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си."
Думите на странника пронизаха съзнанието му. Раздвижи ли се жената, махна ли му за миг да се приближи? Или така му се стори? Наистина нямаше нищо за губене сега. Можеше да погуби само себе си. Така или иначе душата му бе погубена от деня на смъртта на Ингрид. Ала сега не бе време да мисли за това. Сега някой се нуждаеше от него и той щеше да повярва в себе си.
Бьорн затъкна копието си с ремъка и затвори очи. Крачка напред. Крачка напред. Още една крачка. Той -щеше- да стигне до жената и да секне воплите й. Той пристъпи още със силно стиснати очи и повярва, че ще стигне до нея. Още една крачка. Ала Бьорн не падаше! Стъпваше на солидна земя там където трябваше да има само въздух. Да, той щеше да успее. Изпита огромно изкушение да отвори очи и да провери, ала го преодоля и си повтори, че напредва, че ще стигне, че ще победи трудностите. И, о, да, гласът на жената идваше от все по-близко, по-близко… да! Но… вопли ли бяха това? Стенанието започна да прилича на песен. Как можеше да бъде сигурен? Бьорн продължаваше още и още без да отвори очи. Усети нещо топло на кожата си. Можеше ли да е слънце? Жената все още се чуваше, но Бьорн сега вече бе сигурен, че е песен, а не плач и вопли. Изумен и объркан, той отвори очи.
Първото нещо, което стори, бе да погледне към краката си. Не, не беше въздух, а сочна зелена трева и черна почва личеше под нея! Бьорн вдигна глава и погледна към жената, която сега пееше нещо весело.
Видя я в двора на малка къща; премиташе двора с дълга сламена метла. Край нея се въртеше малко момченце, едва няколкогодишно по негова преценка. Бьорн се приближи и я огледа с широко отворени очи. Жената носеше бяла риза, тъмна фуста и престилка; беше млада, на най-много 25 години, с руса коса до кръста и изглеждаше много красива. Какво ли правеше тук? А къде ли се намираха?
"Добър ден!" поздрави той. Жената спря да премита и се изправи. Усмихна му се привет-ливо. "Търся прорицателката от Бларк Морк."
"Аз съм," рече тя.
Бьорн я изгледа с очевидно недоверие. Той си представяше, че ще види побеляла старица с набръчкано от старостта лице, обградена от мистична обстановка. Със сигурност не бе очаквал млада, нежна жена с бяла като мляко кожа, с дете, живееща в скромна къщичка насред гората.
"Друго мислеше, че ще намериш, а?" поклати глава жената с кротка усмивка. "До сега не се ли научи да се доверяваш на сърцето си, а не на очите си?"
Бьорн най-сетне се сепна и се огледа. Намираше се на зелена поляна а лекият полъх идваше от рехавия гъсталак вдясно. Обърна се назад от където бе дошъл; там където преди зееше бездна, сега се виждаше широк мост над река, а зад него се чернееше гора. Той мигна на парцали и разбра. Всичко бе маскирано с илюзия за онзи, които се намира-ше от другата страна. Бе прекосил мост, който не виждаше с очите си. Бьорн прехапа устна.
"Аз съм Гудрун," представи се жената и изтри ръце в престилката си. "Защо не влезеш? Имам меденки, а съм чувала, че мечките обичат."
Тя се усмихна широко и го подкани към къщата с жест. Ако бе имал някакви съмнения относно идентичността на жената, те се изпариха и се заместиха от неясно смущение. Когато влязоха, тя го подкани да седне на масата и сложи пред него купа меденки. Toй си взе една и поблагодари с кимване на глава.
"Е," попита накрая Гудрун, "какво мога да направя за теб?"
"Нали си прорицателка. Нима не знаеш?"
"Може и да се досещам. А може и да искам да го чуя от теб самия. Трудно е ли е?"
Бьорн я загледа. Косата й се стелеше на прекрасни златисти вълни до кръста, а шията й имаше цвета на пресен сняг. На лицето й бе изписана приветлива усмивка, която много я разхубавяваше. Oчите й му напомняха на два бездънни сини кладенеца с весели точици топаз в тях. Гудрун бе много красива и за пръв път от десет години до сега Бьорн се прочувства привлечен от жена.
"Никога не е лесно," сви рамене той.
"Тъй е. Но ако битката е лесна, победата не е така славна." Бьорн кимна. "Е?"
"Казаха ми, че можеш да ми дадеш съвет." Тя слушаше внимателно. "Преди десет години в пристъп на луда ревност убих любимата си и неродения ни син…" болеше го да изрече тия думи, но Гудрун излъчваше странно спокойствие и вдъхваше доверие както никой друг.
"Нормално е да чувстваш вина, при това голяма," отвърна тя. "Но аз виждам, че ти съжа-ляваш и това е добро."
"Хммм?" изломоти той с пълна уста. Меденките бяха чудесни.
"Ето как виждам аз нещата," рече Гудрун. "Любимата ти е загинала от твоята ръка и ти осъзнаваш, че стореното е било голяма грешка. На пръсти се броят смелчаците дошли чак до тук да търсят отговор на въпросите си. Е, за съжаление аз нямам силата да върна времето назад."
"Няма ли начин да я върна от там където е тя сега?" попита той тихо.
Гудрун поклати глава бавно. "Не. Боговете не могат да правят изключения, инак всички щяха да молят за своите близки. Тя вече е при Фрея. Мъртва е и това не можеш да промениш. Ала друго все можеш да сториш." Той я погледна изпитателно. "Нима всеки ден не си мислиш дали тя би ти простила?"
Бьорн кимна много бавно в знак на съгласие.
"Какво ти каза преди да умре?"
Гърлото на бившия ловец бе сухо като пясък. "Че ме обича," рече той едва чуто.
"А знаеш ли защо ти е казала точно това?" попита го Гудрун. Бьорн отново поклати глава мълчаливо. "Защото е имало нещо в теб, ловецо, което я е накарало да се влюби в теб."
Погледът му срещна нейния и Бьорн го полази тръпка. Тя можеше да има осанка на млада жена, но очите й бяха като два бездънни кладенеца на знанието и проникновеността.
Гудрун сама взе една меденка и я захапа. "Хубави са, нали?" кимна тя и продължи. "Ти си извършил престъпление, боецо, и не можеш да го промениш. Аз съм сигурна, че ако любимата ти беше жива, щеше да ти прости. Нещо повече, мисля, че последните й думи да били точно това. Да простиш другиму за неволно стореното е лесно; ала да простиш на себе си?"
Бьорн нямаше отговор и само се взираше в меденките.
"Тя е добре сега," каза Гудрун. "На нея повече не можеш да помогнеш, но можеш да помогнеш на други."
Той вдигна и двете си вежди.
"Не си тук защото си измъчван от вина, ловецо. Тук си или за да посрещнеш смъртта или да намериш изкупление." Очите й се взряха в него и сякаш пробиваха дупки до самото му същество. "Любимата и сина си от гроба не можеш да върнеш, но можеш да помогнеш на много други жени и деца да не споделят същата съдба."
"Как да сторя това?"
"На няколко дни път от тук има едно село. Хората в него гладуват и ако не се намери храна, ще умрат."
Бьорн се намръщи. "Аз съм войн, а не земеделец!" възрази той разпалено.
Гудрун стана, взе някакъв зеленчук в полата си и започна да го бели. "Какво знаеш за бог Один?" попита тя.
"Че е върховен бог. Че е баща на Тор и съпруг на Фрея. Че е бог на войната."
"И на какво още?"
"На мъдростта."
"Така е. А мислил ли си защо е така? Ако Один бе само един убиец без да има мъдро и справедливо сърце, щеше ли да е върховен бог, щеше ли да е повече от свирен звяр?
"Помисли, че в това може да има смисъл, боецо. Ти доказа силата и куража си. Нека видим сега и мъдростта. Великите мъже имат мощта да побеждава враговете на бойното поле, да разрушват, но само най-великите знаят и да градят." Тя започна да реже зеленчука с много бързи, коси движения. "Лесно е да отнемеш живот, а трудно е да дадеш. Вината те измъчва, ала колкото далеч би отишъл, за да я изкупиш?"
"Не знам," отвърна тай, въпреки че знаеше, че Гудрун не очаква от него отговор.
"Изборът е твой," отвърна тя и се наведе към него. "Ти дойде при мен за съвет, каза ми, и аз ти го дадох. Дали ще го послушаш зависи само и единствено от това колко е силно желанието да получиш прошката на убитата си любима и своята собствена." Жената го погледна в очите и отново го побиха тръпки от дълбочината в тях. "Това вече нито аз, нито боговете можем да ти кажем. Само твоето сърце може да го направи."
Гудрун остави зеленчука на масата.
"Става вече късно. Можеш да пренощуваш тук ако желаеш. Утре ще ти кажа как да намериш селото. Имаш време да мислиш до тогава."
Той с радост прие.
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 2
Бьорн лесно хвана посоката към Бларк Морк. Движеше се на запад и за известно време следваше утъпкания път. Когато той се превърна в коларска пътека, той знаеше, че е близо. Огледа се. Беше изправен пред гора с много високи дървета, които се сгъстяваха навътре. Стисна торбата с храната в лявата си ръка, а в дясната - вярното копие. Това му вдъхна увереност. Щеше да я намери тази прорицателка и да я разпита.
Воинът дори си тананикаше когато навлезе в горските дебри. Понякога се обаждаше някоя пойна птичка или прошумоляваше гущер и той вървеше уверено напред. С времето обаче мъничката пътечка съвсем се изгуби и Бьорн се озова в гора, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. И през ум не му минаваше да се откаже и да върне и само напредваше без да дава воля на страховете си. Скоро стана съвсем тихо. Стъпките му в шумата бяха единствения звук, който се чуваше наоколо. Той се поколеба: накъде ли вървеше? Не отиваше ли към гибелта си?
Гората стана съвсем тъмна и много страшна. Бе сякаш бе попаднал в някакъв подземен проход и нямаше дори лъч светлина. Трудно можеше да се ориентира и скоро започна да си проправя път пипнешком, като разчиташе повече на интуицията си, отколкото на очите си, които сега не виждаха нищо.
"Мечка страх, мен не страх," каза си мъжът и продължи.
Стана още по-тъмно. Бьорн вдигна ръката си пред очите си, но дори нея не виждаше. Сигурно това е усещнето да си в блато 20 стъпки под повърхността, помисли си той. Въздухът бе тежък, влажен и гаден, сякаш се лепеше по тялото му. Войнът нададе вик: той отекна глухо в тъмнината и заглъхна.
Беше съвсем сам в тъмнина, която за сетивата му граничеше със слепота. Как да постъпи? Можеше само да се движи напред и да се опита да потисне паниката, която се надигаше в сърцето му. Сега разбра защо наричаха мястото Бларк Морк; едва ли имаше по земята по-злокобна и смразяваща гора. Крачка напред, още една, още една…. трябваше да излезе оттам.
Почвата под краката му поддаде и той се сгромоляса в тишината с единичък вик "Ингрииииииииииид".
Знаеше, че е отворил очи, защото почувства клепачите си да мърдат, а не защото виждаше каквото и да било. Опипа земята под себе си: беше влажна, лепкава почва. Копието му лешеше паднало до торбата с храната. Той го взе в ръце и допирът с оръжието го накара да се чувства толкова по-спокоен. Ала все пак паника го обливаше. Това ли бе краят му? Така ли щеше да свържи Войнът Бьорн? Сам, на никого немил, недраг, без дом, на дъното на някаква яма, загинал не като герой в битка на бойното поле, а от глад и жажда? Не, трябваше да има начин….
Тогава той чу гласа.
Звукът бе пронизителен, като писък, като жена, която умира в агонията си. Той плачеше, стенеше, молеше се, но какво казваше, Бьорн не можеше да разбере. Ако тъмната гора и тишината му се бяха сторили злокобни, то това го накара да потрепери от истински ужас. Умираше ли жената? Болна си беше, ранена? И тя ли беше в клопката на Бларк Морк като него? Ако някой не й помогнеше, щеше ли да се справи? Щеше ли да загине и тя като него?
Бьорн се вдигна на крака - ах, как го болеше дясното коляно от удъра! Може би имаше навехната кост. Ала там някой се нуждаеше от помощта му, както и той се нуждаеше от своята собствена. Нямаше на кого да разчита. Имаше единствено и само себе си, а жената, която не преставаше да стене, можеше да се надява само на него. Воплите й не преставаха и това му даде криле. С трескаво напрежение започна да опипва стените на малкия си затвор. Поне от това разбра, че наистина бе под земното ниво, че е сигурно в яма между дърветата. Ужасният звук се чуваше все така силно и от него косите му натръхваха. Трябваше, трябваше да се измъкне и да види коя е жената!
Воден от гласа и от инстинкта си, в пълна тъмнина, без никаква надежда в сърцето, Бьорн най-сетне откри извора на спасението си. В пълната безизходица той сграбчи един корен и го стисна като удавник за сламка. Можеше да се опита да се изкачи по него! А воплите не секваха и не секваха…
Беше много мъчно и мищниците му се напрягаха от усилието. Колко време му отне да стигне повърността, това не знаеше, ала му се стори векове. Когато веднъж се изправи ранен срещу петима врагове и си мислеше, че краят му идва, нито когато го ухапа змия не бе изпитвал такъв неконтролируем, див ужас както в ямата в непрогледната тъмница. Ала и това свърши; той метна копието отвън, повдигна се на ръце и успя да се изкатери извън дупката.
Насочи се към източника на звука, блъскаше се в дънерите, ала нехаеше: беше близо и го знаеше. Дърветата постепенно започнаха да придобиват очертания и когато Бьорн излезе напред, той най-сетне видя жената, която стенеше.
Беше облечена в бяла риза и лежеше на земята, дългата й руса коса разпиляна около главата й, а ръцете й бяха притиснати към гърдите. Виждаше се голямо червено петно изпод дланите й. Тя стенеше от болка като смъртно ранена. Защо това му напомни на Ингрид? Жената не приличаше на нея. Искаше му се да се притича на помощ и да направи за нея това, което за любимата си не бе успял.
Затича се и излезе на полянката, която водеше до нея.
Между двамата зееше пропаст.
Сега от намаленото разстояние можеше да види онова, което преди бе прикрито от тревата. Не беше просто дупка в земята; беше си истинска бездна. Бьорн се приближи внимателно и огледа. На ляво и надясно не се виждаше нищо друго; нямаше нито мост, нито просека, нищо. Другият край бе отдалечен на поне четиридесет стъпки: и боговете да му помагаха, пак нямаше да успее да я прескочи. Ритна в нея едно камъче, после още едно; друг звук освен воплите на жената не се чуваха.
Той я погледна и потръпна. Да, ризата й наистина изглеждаше обагрена с кръв. О, Ингрид… как да помогне на ранената? Обърна се към гората. Бларк Морк тъмнееше непрогледен зад него; нямаше връщане назад. Ако не измислеше нещо бързо, и той, и жената настина щяха да загинат. Щеше да остане погребан в това ужасяващо място, без да е свършил нищо значително през живота си освен убийството на невинната си жена, забравен от всички. Щеше да умре бавно и мъчително, а после богиня Хел щеше да го отнесе в безрадостното си подземно царство. Ранената сигурно щеше да е следваща.
Обзе го нова вълна на отчаяние и безизходица. На ум прокле онзи непознат задето го бе обезпокоил в онзи ден да му дава напразна надежда. Бьорн бе сам мъж. Какво можеше да направи, за да победи демоните, които го използваха за свое забавление?
"Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си."
Думите на странника пронизаха съзнанието му. Раздвижи ли се жената, махна ли му за миг да се приближи? Или така му се стори? Наистина нямаше нищо за губене сега. Можеше да погуби само себе си. Така или иначе душата му бе погубена от деня на смъртта на Ингрид. Ала сега не бе време да мисли за това. Сега някой се нуждаеше от него и той щеше да повярва в себе си.
Бьорн затъкна копието си с ремъка и затвори очи. Крачка напред. Крачка напред. Още една крачка. Той -щеше- да стигне до жената и да секне воплите й. Той пристъпи още със силно стиснати очи и повярва, че ще стигне до нея. Още една крачка. Ала Бьорн не падаше! Стъпваше на солидна земя там където трябваше да има само въздух. Да, той щеше да успее. Изпита огромно изкушение да отвори очи и да провери, ала го преодоля и си повтори, че напредва, че ще стигне, че ще победи трудностите. И, о, да, гласът на жената идваше от все по-близко, по-близко… да! Но… вопли ли бяха това? Стенанието започна да прилича на песен. Как можеше да бъде сигурен? Бьорн продължаваше още и още без да отвори очи. Усети нещо топло на кожата си. Можеше ли да е слънце? Жената все още се чуваше, но Бьорн сега вече бе сигурен, че е песен, а не плач и вопли. Изумен и объркан, той отвори очи.
Първото нещо, което стори, бе да погледне към краката си. Не, не беше въздух, а сочна зелена трева и черна почва личеше под нея! Бьорн вдигна глава и погледна към жената, която сега пееше нещо весело.
Видя я в двора на малка къща; премиташе двора с дълга сламена метла. Край нея се въртеше малко момченце, едва няколкогодишно по негова преценка. Бьорн се приближи и я огледа с широко отворени очи. Жената носеше бяла риза, тъмна фуста и престилка; беше млада, на най-много 25 години, с руса коса до кръста и изглеждаше много красива. Какво ли правеше тук? А къде ли се намираха?
"Добър ден!" поздрави той. Жената спря да премита и се изправи. Усмихна му се привет-ливо. "Търся прорицателката от Бларк Морк."
"Аз съм," рече тя.
Бьорн я изгледа с очевидно недоверие. Той си представяше, че ще види побеляла старица с набръчкано от старостта лице, обградена от мистична обстановка. Със сигурност не бе очаквал млада, нежна жена с бяла като мляко кожа, с дете, живееща в скромна къщичка насред гората.
"Друго мислеше, че ще намериш, а?" поклати глава жената с кротка усмивка. "До сега не се ли научи да се доверяваш на сърцето си, а не на очите си?"
Бьорн най-сетне се сепна и се огледа. Намираше се на зелена поляна а лекият полъх идваше от рехавия гъсталак вдясно. Обърна се назад от където бе дошъл; там където преди зееше бездна, сега се виждаше широк мост над река, а зад него се чернееше гора. Той мигна на парцали и разбра. Всичко бе маскирано с илюзия за онзи, които се намира-ше от другата страна. Бе прекосил мост, който не виждаше с очите си. Бьорн прехапа устна.
"Аз съм Гудрун," представи се жената и изтри ръце в престилката си. "Защо не влезеш? Имам меденки, а съм чувала, че мечките обичат."
Тя се усмихна широко и го подкани към къщата с жест. Ако бе имал някакви съмнения относно идентичността на жената, те се изпариха и се заместиха от неясно смущение. Когато влязоха, тя го подкани да седне на масата и сложи пред него купа меденки. Toй си взе една и поблагодари с кимване на глава.
"Е," попита накрая Гудрун, "какво мога да направя за теб?"
"Нали си прорицателка. Нима не знаеш?"
"Може и да се досещам. А може и да искам да го чуя от теб самия. Трудно е ли е?"
Бьорн я загледа. Косата й се стелеше на прекрасни златисти вълни до кръста, а шията й имаше цвета на пресен сняг. На лицето й бе изписана приветлива усмивка, която много я разхубавяваше. Oчите й му напомняха на два бездънни сини кладенеца с весели точици топаз в тях. Гудрун бе много красива и за пръв път от десет години до сега Бьорн се прочувства привлечен от жена.
"Никога не е лесно," сви рамене той.
"Тъй е. Но ако битката е лесна, победата не е така славна." Бьорн кимна. "Е?"
"Казаха ми, че можеш да ми дадеш съвет." Тя слушаше внимателно. "Преди десет години в пристъп на луда ревност убих любимата си и неродения ни син…" болеше го да изрече тия думи, но Гудрун излъчваше странно спокойствие и вдъхваше доверие както никой друг.
"Нормално е да чувстваш вина, при това голяма," отвърна тя. "Но аз виждам, че ти съжа-ляваш и това е добро."
"Хммм?" изломоти той с пълна уста. Меденките бяха чудесни.
"Ето как виждам аз нещата," рече Гудрун. "Любимата ти е загинала от твоята ръка и ти осъзнаваш, че стореното е било голяма грешка. На пръсти се броят смелчаците дошли чак до тук да търсят отговор на въпросите си. Е, за съжаление аз нямам силата да върна времето назад."
"Няма ли начин да я върна от там където е тя сега?" попита той тихо.
Гудрун поклати глава бавно. "Не. Боговете не могат да правят изключения, инак всички щяха да молят за своите близки. Тя вече е при Фрея. Мъртва е и това не можеш да промениш. Ала друго все можеш да сториш." Той я погледна изпитателно. "Нима всеки ден не си мислиш дали тя би ти простила?"
Бьорн кимна много бавно в знак на съгласие.
"Какво ти каза преди да умре?"
Гърлото на бившия ловец бе сухо като пясък. "Че ме обича," рече той едва чуто.
"А знаеш ли защо ти е казала точно това?" попита го Гудрун. Бьорн отново поклати глава мълчаливо. "Защото е имало нещо в теб, ловецо, което я е накарало да се влюби в теб."
Погледът му срещна нейния и Бьорн го полази тръпка. Тя можеше да има осанка на млада жена, но очите й бяха като два бездънни кладенеца на знанието и проникновеността.
Гудрун сама взе една меденка и я захапа. "Хубави са, нали?" кимна тя и продължи. "Ти си извършил престъпление, боецо, и не можеш да го промениш. Аз съм сигурна, че ако любимата ти беше жива, щеше да ти прости. Нещо повече, мисля, че последните й думи да били точно това. Да простиш другиму за неволно стореното е лесно; ала да простиш на себе си?"
Бьорн нямаше отговор и само се взираше в меденките.
"Тя е добре сега," каза Гудрун. "На нея повече не можеш да помогнеш, но можеш да помогнеш на други."
Той вдигна и двете си вежди.
"Не си тук защото си измъчван от вина, ловецо. Тук си или за да посрещнеш смъртта или да намериш изкупление." Очите й се взряха в него и сякаш пробиваха дупки до самото му същество. "Любимата и сина си от гроба не можеш да върнеш, но можеш да помогнеш на много други жени и деца да не споделят същата съдба."
"Как да сторя това?"
"На няколко дни път от тук има едно село. Хората в него гладуват и ако не се намери храна, ще умрат."
Бьорн се намръщи. "Аз съм войн, а не земеделец!" възрази той разпалено.
Гудрун стана, взе някакъв зеленчук в полата си и започна да го бели. "Какво знаеш за бог Один?" попита тя.
"Че е върховен бог. Че е баща на Тор и съпруг на Фрея. Че е бог на войната."
"И на какво още?"
"На мъдростта."
"Така е. А мислил ли си защо е така? Ако Один бе само един убиец без да има мъдро и справедливо сърце, щеше ли да е върховен бог, щеше ли да е повече от свирен звяр?
"Помисли, че в това може да има смисъл, боецо. Ти доказа силата и куража си. Нека видим сега и мъдростта. Великите мъже имат мощта да побеждава враговете на бойното поле, да разрушват, но само най-великите знаят и да градят." Тя започна да реже зеленчука с много бързи, коси движения. "Лесно е да отнемеш живот, а трудно е да дадеш. Вината те измъчва, ала колкото далеч би отишъл, за да я изкупиш?"
"Не знам," отвърна тай, въпреки че знаеше, че Гудрун не очаква от него отговор.
"Изборът е твой," отвърна тя и се наведе към него. "Ти дойде при мен за съвет, каза ми, и аз ти го дадох. Дали ще го послушаш зависи само и единствено от това колко е силно желанието да получиш прошката на убитата си любима и своята собствена." Жената го погледна в очите и отново го побиха тръпки от дълбочината в тях. "Това вече нито аз, нито боговете можем да ти кажем. Само твоето сърце може да го направи."
Гудрун остави зеленчука на масата.
"Става вече късно. Можеш да пренощуваш тук ако желаеш. Утре ще ти кажа как да намериш селото. Имаш време да мислиш до тогава."
Той с радост прие.
четвъртък, 30 юли 2009 г.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 1
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 1
"We know the truth not only by the reason, but by the heart" - Blaise Pascal
Десет години се минаха от как Бьорн запали дома си и напусна родните си земи завинаги. Той изостави обичаите си на ловец, за да се превърне във войн. А войн прочут и велик стана той наистина; бе известен навред и хората говореха за него. Храбростта в битките и силата му рядко намираха равни на себе си сред другите войни. Към много племена се бе присъединявал за кратко и бе извоювал положение, чест, но никъде не се задържаше за дълго, към никого не се привързваше. Другар в битките бе на много, ала никой не можеше да го нарече свой приятел или да надникне в душата му.
А Бьорн бе измъчван от огромна вина.
През всичките тези години смъртта, която бе причинил на невинната си жена и дете, го изяждаше отвътре. Самотата беше единствения му компаньон в безкрайните битки на бойното поле и със себе си. Колкото и слава и чест да печелеше все не беше достатъчна да отмие ужасното деяние. Ненавистта му към самия него му даваше криле; където другите влизаха в битка с напрегнато очакване в сърцето, той слизаше с желание и хъс. Сам търсеше смъртта, не се страхуваше от нея, защото вече се бе научил да презира живота. По негова вина бяха загинали най-скъпите му същества и както тогава не бе проявил милост към тях, така и сега не проявяваше такава към самия себе си.
Спечелените битки и славата се трупаха, но времето течеше бавно и мъчително. Никаква победа не успя да му се услади, да го накара да се почувства по-малко предател и повече герой. Всяка година на датата, когато умряха Ингрид и сина му, Бьорн се оттегляше сам и някоя гора и прекарваше деня в усамотение след дърветета. Береше цял сноп цветя, които нареждаше внимателно, палеше огън и се молеше за душата на жена си докато най-сетне умората не надделееше над него късно след залез.
Този път той се бе разположил на сенчеста полянка и медитираше подпрял гръб на едър камък покрит с мъх. В мислите си Бьорн се връщаше отново и отново към онези щастливи мигове край реката, когато Ингрид бе жива и двамата се любеха безкрайно под откритото небе. Споменът дори успя да извика усмивка на устните му - нещо, което се случваше така рядко при други обстоятелства.
Само инстинктът на войн му помогна да се наведе бързо и да избегне летящия към него камък. Бе улучил малка птичка, която сега лежеше мъртва на земята, убита от силата на удъра. Бьорн подскочи и веднага стана на крак, а гняв бушуваше в гърдите му.
Измежду дърветата се показа грамадната фигура на мъж облечен със сиви дрехи и широкопола шапка, която прикриваше лицето му. В ръцете си носеше тежка тояга.
"Кой си ти?" извикна Бьорн. "Не можа ли другаде да ловуваш?"
"ХА! Тая гора не е само твоя. Не виждам името то изписано по нея."
Натрапникът се приближи към убитата птичка и я прибра в торбата си. Бьорн сега успя да го огледа по-добре. Изглеждаше вече възрастен, ала нещо му подсказваше, че е доста силен. Гъста брада закриваше брадичката на странника, а шапката все така му пречеше да види очите му.
"Върви си," каза Бьорн през зъби. Яростта го заслепяваше.
"Или?" отвърна мъжът спокойно.
"Опитах с добро да ме оставиш на мира, старче, не ме карай да опитвам със сила."
Натрапникът само се усмихна и приседна до огъня. Започна да скубе перцата й едно по едно и ги пускаше на прилежно подредените цветя. Това преля чашата, помисли си Бьорн, и се спусна към него. Протегна се да сграбчи мъжа и да го разтърси, за да го уплаши, ала го чакаше изненада. Другият се премести по-бързо, отколкото Бьорн бе смятал за възможно. С едно леко, плавно движение от кръста встрани той избегна удъра, а ръката му веднага се стрелна и хвана рамото на противника. Очите на Бьорн се разшириха както от изненадата, така и от болка; натрапникът го стискаше като в менгеме с уж слабите си ръце и не го оствяше да се обърне.
"Сила на великан, а ум на дете," рече старецът и го пусна. Бьорн го изгледа на кръв, но не каза нищо и седна до него победен.
"Защо просто не си тръгнеш?" попита го той още веднъж, този път по-меко.
"А защо да си тръгнвам щом можем да пийнем вино, за битки да си поговорим, опит да обменим?"
"Не ми приличаш на войн."
Странникът се засмя с пълно гърло. "Не винаги всичко е така както изглежда когато го видим на пръв поглед." той се закашля и добави, "не си ли го забелязвал?"
Това стресна Бьорн. Защо ли веднага се сети за Ингрид и изневярата, която тя така и не бе извършила, а бе заплатила с живота си заради прибързаните му заключения? Той изгледа странника под ъгъл. "Може би," отвърна той уклончиво.
През това време старецът бръкна в торбата си и както бе обещал, извади от там мях вино. Махна запушалката и отпи шумно, сетне по приятелски го предложи на Бьорн. Бившият ловец сви рамене, пое го и сам го надигна. Кимна; виното беше превъзходно и сега не съжаляваше, че другият е останал да го сподели с него.
"За кого са цветята?"
"За мен са," отвърна Бьорн. Виното беше много силно и ароматно, а главата му се замая от него.
"Ами!" изсумтя странникът с недоверие.
"За жена ми са," въздъхна Бьорн. Виното му действаше успокояващо. "Само че тя няма да ги види. Умря точно пред десет години."
"Липсва ти, а?" Бьорн само кимна. "Какво се случи с нея?"
При нормални обстоятелства бившият ловец никога не би разкрил сърцето си, още по малко пред напълно непознат човек, ала беше годишнината от трагичния ден, споменът много му тежеше, а виното му действаше необичайно отпускащо. Думите сами се плъзгаха по езика му преди той да успее да ги спре.
"Един ден я видях на поляната близо до къщата ми с най-близкия ми приятел. Веднага реших, че ми е изневерила." Той отпи юнашки от виното; това му помогна да продължи. Вече почти нехаеше, че говори за най-дълбоката си болка с друго живо същество. "Когато се върна у дома я прободох в сърцето с копието си. Тя загина от моята ръка, невинна и насилена от онзи, когото зачитах като роден брат."
"Ааааааааа," каза старецът и също отпи от мяха. "Затова реши да станеш войн, а?"
"Мммхммм," кимна Бьорн. Какво ли му ставаше? Това бяха няколко глътки, а той много носеше на пиене. "Затуй."
"Лесно е да си войн така."
"Ами. Това е единствения избор."
Старецът поглади сивата си брада. Шапката още закриваше очите му, които оставаха в сянка. "Много войни съм срещал и много истории съм слушал. Така е - най-свиреп е този, който няма какво повече да губи."
Бьорн само кимпа. Сините му очи, обикновено равнодушни и студени, сега се взираха и подредените цветчета по земята и не се вдигаха от там. "Аз нямам какво повече да губя," рече той глухо. "Затова и не се страхувам от нищо."
"Хохо! От нищо ли не се страхуваш? Не вярвам!"
Бьорг го изгледа с досада и отпи поредна глътка от божественото питие.
"Истинският герой се страхува," рече странникът. "Страхът не му е непознат, но той се бори срещу света въпреки него."
"Какво искаш да кажеш?"
Старецът се облегна на камъка и сложи тежката тояга в скута си. "Ти нямаш страх от враговете на бойното поле, ала всъщност така бягаш от страховете в сърцето си, бягаш от самия себе си. А от себе си никъде не можеш да се скриеш."
Първата реакция на Бьорн бе да сграбчи края на копието си с мисълта да удари странника задето го наричаше страхливец. Но в същия миг бившият ловец премисли и се отказа. Беше си самата истина. С бой нямаше да убеди непознатия в противното; вместо това щеше само да потвърди казаното.
"Не мога да се скрия," въздъхна той. "Колкото и да бягам."
"Страхът се надвива с кураж и решителност, момче." Непознатият сви рамене. "Колкото и воини да избиеш в битка, без тези двете нищо не постигаш. Слава, чест ли? Аха! Щом човек няма смелостта да погледне отражението си в реката в очите, що за герой е? Истински смелият първо надвива врага в себе си."
Тези думи тежаха на Бьорн. В пиянското си заслепение - или може би проникновение - той виждаше правотата в тях. Смъртта му се струваше като утеха, като прошка. Не от смелост влизаше в битка, а от страх и презрение към самия себе си. На света нямаше товар, който тежеше повече на плещите от вината и невъзможността за изкупление.
Внезапно го озари идея. "Ти нали каза, че много си видял," рече той. Не бе ясно дали в думите си е вложил насмешка или уважение. "Ако беше на мое място, какво би направил?"
"Щях да победя врага в себе си," отвърна хитро странникът.
"И как точно щеше да го направиш?"
"Ммммм," изломоти непознатия. "Ти, момче, май имаш да измиеш петно от името си, за което само ти знаеш, а?"
"Това, да. А и все си мисля как ли е Ингрид сега. Дали е спокойна. Дали има сили да ми прости това, което аз не мога да си простя."
"А, така ли!" старецът плесна с ръце. "Ами, това аз знам кой може да ти помогне с него."
Бьорн се чувстваше странно. Виното го бе опило както никога преди през живота му, но някак мислите му се подреждаха логично по начин, по който не беше разсъждавал и той му се струваше по-трезв от всякога. Беше чувал поговорката, че във виното бе истината: може би това бе ключа?
"Кой?" попита той нетърпеливо.
"Ами, аз знам за една Премъдра жена, която живее в Бларк Морк; казват, че била прорицателка и боговете се спирали да говорят с нея. Срещал съм я и аз." Непознатият кимна неопределено. "Може би тя може да отговори на въпросите ти."
"Не знам," смутолеви Бьорн.
Старецът се надигна. "Хубаво поговорихме с теб, боецо, но мен пътят ме зове, а и слън-цето ще залезе скоро. Иди ти при Премъдрата все пак, сигурно ще научиш нещо за себе си. Успех ти пожелавам. Ала едно нещо запомни от мен. Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си. Пак ще се срещнем." С това той махна на Бьорн, пожела му лека вечер и преди да чуе отговора изчезна между дърветата.
А воинът остана да размишлява.
На следващата сутрин Бьорн се събуди в средата на леглото от цветя с пресъхнала уста и схванато от лежане тяло. Беше сънувал нещо мрачно и злокобно както винаги. Първата му мисъл бе за странника, който бе видял вчера, и за думите му. Извади сушено месо от торбата си и го загриза, а пред това време обмисляше какво да направи.
Можеше да пренебрегне случилото се, сякаш никога нищо не е било. Ала какъв живот го очакваше? Щеше да е както сега, изпълнен само с горчивина и угризения. А дали тази прорицателка можеше да му каже дали Ингрид му е простила? Струваше ли си да опита? "Не се страхувам от нищо," бе казал той, "защото нямам какво да губя." Страх ли го беше да навлезе в Бларк Морк? Не. Наистина ли, помисли си той.
Не се страхуваше от нищо и щеше да го докаже сам на себе си. Пред него стоеше дилемата да се впусне в нещо ново и неизвестно, окрилен от някаква неопределена надежда, или да продължи живота си както до сега, в горчивина, вина и безнадежност. Бьорн се изправи на крака и прибра остатъка от храната в торбата си. Вече беше решил.
или "Божествена комедия"
ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 1
"We know the truth not only by the reason, but by the heart" - Blaise Pascal
Десет години се минаха от как Бьорн запали дома си и напусна родните си земи завинаги. Той изостави обичаите си на ловец, за да се превърне във войн. А войн прочут и велик стана той наистина; бе известен навред и хората говореха за него. Храбростта в битките и силата му рядко намираха равни на себе си сред другите войни. Към много племена се бе присъединявал за кратко и бе извоювал положение, чест, но никъде не се задържаше за дълго, към никого не се привързваше. Другар в битките бе на много, ала никой не можеше да го нарече свой приятел или да надникне в душата му.
А Бьорн бе измъчван от огромна вина.
През всичките тези години смъртта, която бе причинил на невинната си жена и дете, го изяждаше отвътре. Самотата беше единствения му компаньон в безкрайните битки на бойното поле и със себе си. Колкото и слава и чест да печелеше все не беше достатъчна да отмие ужасното деяние. Ненавистта му към самия него му даваше криле; където другите влизаха в битка с напрегнато очакване в сърцето, той слизаше с желание и хъс. Сам търсеше смъртта, не се страхуваше от нея, защото вече се бе научил да презира живота. По негова вина бяха загинали най-скъпите му същества и както тогава не бе проявил милост към тях, така и сега не проявяваше такава към самия себе си.
Спечелените битки и славата се трупаха, но времето течеше бавно и мъчително. Никаква победа не успя да му се услади, да го накара да се почувства по-малко предател и повече герой. Всяка година на датата, когато умряха Ингрид и сина му, Бьорн се оттегляше сам и някоя гора и прекарваше деня в усамотение след дърветета. Береше цял сноп цветя, които нареждаше внимателно, палеше огън и се молеше за душата на жена си докато най-сетне умората не надделееше над него късно след залез.
Този път той се бе разположил на сенчеста полянка и медитираше подпрял гръб на едър камък покрит с мъх. В мислите си Бьорн се връщаше отново и отново към онези щастливи мигове край реката, когато Ингрид бе жива и двамата се любеха безкрайно под откритото небе. Споменът дори успя да извика усмивка на устните му - нещо, което се случваше така рядко при други обстоятелства.
Само инстинктът на войн му помогна да се наведе бързо и да избегне летящия към него камък. Бе улучил малка птичка, която сега лежеше мъртва на земята, убита от силата на удъра. Бьорн подскочи и веднага стана на крак, а гняв бушуваше в гърдите му.
Измежду дърветата се показа грамадната фигура на мъж облечен със сиви дрехи и широкопола шапка, която прикриваше лицето му. В ръцете си носеше тежка тояга.
"Кой си ти?" извикна Бьорн. "Не можа ли другаде да ловуваш?"
"ХА! Тая гора не е само твоя. Не виждам името то изписано по нея."
Натрапникът се приближи към убитата птичка и я прибра в торбата си. Бьорн сега успя да го огледа по-добре. Изглеждаше вече възрастен, ала нещо му подсказваше, че е доста силен. Гъста брада закриваше брадичката на странника, а шапката все така му пречеше да види очите му.
"Върви си," каза Бьорн през зъби. Яростта го заслепяваше.
"Или?" отвърна мъжът спокойно.
"Опитах с добро да ме оставиш на мира, старче, не ме карай да опитвам със сила."
Натрапникът само се усмихна и приседна до огъня. Започна да скубе перцата й едно по едно и ги пускаше на прилежно подредените цветя. Това преля чашата, помисли си Бьорн, и се спусна към него. Протегна се да сграбчи мъжа и да го разтърси, за да го уплаши, ала го чакаше изненада. Другият се премести по-бързо, отколкото Бьорн бе смятал за възможно. С едно леко, плавно движение от кръста встрани той избегна удъра, а ръката му веднага се стрелна и хвана рамото на противника. Очите на Бьорн се разшириха както от изненадата, така и от болка; натрапникът го стискаше като в менгеме с уж слабите си ръце и не го оствяше да се обърне.
"Сила на великан, а ум на дете," рече старецът и го пусна. Бьорн го изгледа на кръв, но не каза нищо и седна до него победен.
"Защо просто не си тръгнеш?" попита го той още веднъж, този път по-меко.
"А защо да си тръгнвам щом можем да пийнем вино, за битки да си поговорим, опит да обменим?"
"Не ми приличаш на войн."
Странникът се засмя с пълно гърло. "Не винаги всичко е така както изглежда когато го видим на пръв поглед." той се закашля и добави, "не си ли го забелязвал?"
Това стресна Бьорн. Защо ли веднага се сети за Ингрид и изневярата, която тя така и не бе извършила, а бе заплатила с живота си заради прибързаните му заключения? Той изгледа странника под ъгъл. "Може би," отвърна той уклончиво.
През това време старецът бръкна в торбата си и както бе обещал, извади от там мях вино. Махна запушалката и отпи шумно, сетне по приятелски го предложи на Бьорн. Бившият ловец сви рамене, пое го и сам го надигна. Кимна; виното беше превъзходно и сега не съжаляваше, че другият е останал да го сподели с него.
"За кого са цветята?"
"За мен са," отвърна Бьорн. Виното беше много силно и ароматно, а главата му се замая от него.
"Ами!" изсумтя странникът с недоверие.
"За жена ми са," въздъхна Бьорн. Виното му действаше успокояващо. "Само че тя няма да ги види. Умря точно пред десет години."
"Липсва ти, а?" Бьорн само кимна. "Какво се случи с нея?"
При нормални обстоятелства бившият ловец никога не би разкрил сърцето си, още по малко пред напълно непознат човек, ала беше годишнината от трагичния ден, споменът много му тежеше, а виното му действаше необичайно отпускащо. Думите сами се плъзгаха по езика му преди той да успее да ги спре.
"Един ден я видях на поляната близо до къщата ми с най-близкия ми приятел. Веднага реших, че ми е изневерила." Той отпи юнашки от виното; това му помогна да продължи. Вече почти нехаеше, че говори за най-дълбоката си болка с друго живо същество. "Когато се върна у дома я прободох в сърцето с копието си. Тя загина от моята ръка, невинна и насилена от онзи, когото зачитах като роден брат."
"Ааааааааа," каза старецът и също отпи от мяха. "Затова реши да станеш войн, а?"
"Мммхммм," кимна Бьорн. Какво ли му ставаше? Това бяха няколко глътки, а той много носеше на пиене. "Затуй."
"Лесно е да си войн така."
"Ами. Това е единствения избор."
Старецът поглади сивата си брада. Шапката още закриваше очите му, които оставаха в сянка. "Много войни съм срещал и много истории съм слушал. Така е - най-свиреп е този, който няма какво повече да губи."
Бьорн само кимпа. Сините му очи, обикновено равнодушни и студени, сега се взираха и подредените цветчета по земята и не се вдигаха от там. "Аз нямам какво повече да губя," рече той глухо. "Затова и не се страхувам от нищо."
"Хохо! От нищо ли не се страхуваш? Не вярвам!"
Бьорг го изгледа с досада и отпи поредна глътка от божественото питие.
"Истинският герой се страхува," рече странникът. "Страхът не му е непознат, но той се бори срещу света въпреки него."
"Какво искаш да кажеш?"
Старецът се облегна на камъка и сложи тежката тояга в скута си. "Ти нямаш страх от враговете на бойното поле, ала всъщност така бягаш от страховете в сърцето си, бягаш от самия себе си. А от себе си никъде не можеш да се скриеш."
Първата реакция на Бьорн бе да сграбчи края на копието си с мисълта да удари странника задето го наричаше страхливец. Но в същия миг бившият ловец премисли и се отказа. Беше си самата истина. С бой нямаше да убеди непознатия в противното; вместо това щеше само да потвърди казаното.
"Не мога да се скрия," въздъхна той. "Колкото и да бягам."
"Страхът се надвива с кураж и решителност, момче." Непознатият сви рамене. "Колкото и воини да избиеш в битка, без тези двете нищо не постигаш. Слава, чест ли? Аха! Щом човек няма смелостта да погледне отражението си в реката в очите, що за герой е? Истински смелият първо надвива врага в себе си."
Тези думи тежаха на Бьорн. В пиянското си заслепение - или може би проникновение - той виждаше правотата в тях. Смъртта му се струваше като утеха, като прошка. Не от смелост влизаше в битка, а от страх и презрение към самия себе си. На света нямаше товар, който тежеше повече на плещите от вината и невъзможността за изкупление.
Внезапно го озари идея. "Ти нали каза, че много си видял," рече той. Не бе ясно дали в думите си е вложил насмешка или уважение. "Ако беше на мое място, какво би направил?"
"Щях да победя врага в себе си," отвърна хитро странникът.
"И как точно щеше да го направиш?"
"Ммммм," изломоти непознатия. "Ти, момче, май имаш да измиеш петно от името си, за което само ти знаеш, а?"
"Това, да. А и все си мисля как ли е Ингрид сега. Дали е спокойна. Дали има сили да ми прости това, което аз не мога да си простя."
"А, така ли!" старецът плесна с ръце. "Ами, това аз знам кой може да ти помогне с него."
Бьорн се чувстваше странно. Виното го бе опило както никога преди през живота му, но някак мислите му се подреждаха логично по начин, по който не беше разсъждавал и той му се струваше по-трезв от всякога. Беше чувал поговорката, че във виното бе истината: може би това бе ключа?
"Кой?" попита той нетърпеливо.
"Ами, аз знам за една Премъдра жена, която живее в Бларк Морк; казват, че била прорицателка и боговете се спирали да говорят с нея. Срещал съм я и аз." Непознатият кимна неопределено. "Може би тя може да отговори на въпросите ти."
"Не знам," смутолеви Бьорн.
Старецът се надигна. "Хубаво поговорихме с теб, боецо, но мен пътят ме зове, а и слън-цето ще залезе скоро. Иди ти при Премъдрата все пак, сигурно ще научиш нещо за себе си. Успех ти пожелавам. Ала едно нещо запомни от мен. Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си. Пак ще се срещнем." С това той махна на Бьорн, пожела му лека вечер и преди да чуе отговора изчезна между дърветата.
А воинът остана да размишлява.
На следващата сутрин Бьорн се събуди в средата на леглото от цветя с пресъхнала уста и схванато от лежане тяло. Беше сънувал нещо мрачно и злокобно както винаги. Първата му мисъл бе за странника, който бе видял вчера, и за думите му. Извади сушено месо от торбата си и го загриза, а пред това време обмисляше какво да направи.
Можеше да пренебрегне случилото се, сякаш никога нищо не е било. Ала какъв живот го очакваше? Щеше да е както сега, изпълнен само с горчивина и угризения. А дали тази прорицателка можеше да му каже дали Ингрид му е простила? Струваше ли си да опита? "Не се страхувам от нищо," бе казал той, "защото нямам какво да губя." Страх ли го беше да навлезе в Бларк Морк? Не. Наистина ли, помисли си той.
Не се страхуваше от нищо и щеше да го докаже сам на себе си. Пред него стоеше дилемата да се впусне в нещо ново и неизвестно, окрилен от някаква неопределена надежда, или да продължи живота си както до сега, в горчивина, вина и безнадежност. Бьорн се изправи на крака и прибра остатъка от храната в торбата си. Вече беше решил.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 4
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 4
Знаеше, че ще намери Хадриан край реката близо до селото. Той имаше обичай да лови риба там след дъжд. Бьорн открои едрата фигура на приятеля си от детинство от разстояние и с безшумни стъпки си приближи към него.
Хадриан беше мъж, не като Ингрид. Бьорн бе човек на честта и щеше да му позволи да падне в бой както подобава, или сам да загине. Двубоят бе най-добрият начин да се разреши един спор между двама мъже. Не, нямаше чест в това да забие копието в гърба му. Щеше да го убие, но първо щеше да го победи.
Бьорн нямаше време за приказки; с бърза стъпка той се запъти към младежа концентриран над водата. Без много да му мисли, ловецът блъсна рамото на бившия си приятел. Хадриан се обърна среснат, за да види червеното от сляпа ярост лице на Бьорн.
"Какво ти става?" извика той и отскочи настрани. Бьорн го грабна за рамото и го дръпна към себе си все едно че скубеше корен. "Бьорн, това съм аз, Хадриан, приятелят ти!"
Бьорн не щеше и да знае. "Ти ме опозори, пале долно!" кресна той и хвърли меча си към него. Хадриан и без друго предпочиташе това оръжие. "Вземи го и се защитавай като мъж!"
Хандриан го погледна объркан за секунда, ала свирепостта на ловеца и насоченото копие го убедиха, че това не е шега и че е по-разумно да послуша съвета. Младежът грабна меча и зае отбранителна позиция. Очите на Бьорн горяха с омраза. Той нападна дръзко с върха на копието, ала Хадриан ловко отбягна.
"Бьорн, какво ти става? Защо искаш да ме убиеш?!"
"ТИ!" втурна се напред Бьорн като полудял. "Ти ми се подигра, поруга се с честта ми, плю на приятелството ни!"
Хадриан, който бе физически не по-малко силен от Бьорн едва отбиваше ударите му. Нападението на ловеца бе като порой - не спираше, а ставаше все по-силно. Копието издрънча в меча и за малко да го счупи.
"Не разбирам за какво говориш!" изпъшка Хадриан, изпотен не на шега от атаката на бившия си другар. "Нищо не съм ти сторил!"
"Ти съблазни жена ми! Слагал си ми рога зад гърба ми!!! А ме наричаш приятел. Умри, предателско пале!"
Хадриан замръзна за миг. Това за малко да му коства живота, защото Бьорн успя да избие меча от ръката му. Ала в този миг преструвките паднаха. Хадриан присви очи, а лицето му придоби ехидно изражение.
"Ингрииииид. Трябваше да се досетя." Хадриан отскочи, за да избегне смъртоносния връх. "Оооо… значи затова не я намерих мома." Бьорн нападна отново с боен вик. Това чакаше Хадриан; той го издебна когато се завъртя и двамата се сбиха за копието. Приятелите от детинство сега напрягаха мищници стиснали същото оръжие.
"Измет!" изсъска Бьорн.
"Тя ми принадлежеше по право!" кресна Хадриан. "Беше моя по право! Моя! Моя!"
"Ти ми отне най-свидното и двамата слагахте рога зад гърба ми! Сега и тя, и копелето ти са в ада, а ти ще ги последваш!" с това Бьорн с последни сили дръпна копието от ръцете на Хадриан; то не издържа и се счупи. Сега и двамата бяха с голи ръце и се сборичкаха скопчени на земята.
"Твоя жена ли е била?" каза Хадриан някак тъпо. "Бременна? Мъртва?"
"Долно предателско пале…" Ръцете на Бьорн, силни и тежки като същински мечи лапи се бяха стегнали около гърлото на противника му. Ловецът надвиваше. Очите на Хадриан леко се изцъклиха. "Кога се събирахте, кога се усамотявахте сами в гората? След като тя свършеше с мен?"
Лицето на Хадриан посиняваше. Изражението му придоби смесица от нечовешка злоба и ужас. С последни сили, вече загубил битката, той се напрегна, за да може Бьорн да го чуе добре. Очите му се втренчиха в тези на Бьорн.
"Тя ти беше вярна, глупако" едва процеди той. "Аз я насилих щом тя припадна. Ти уби невинната си жена и детето си."
"НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!" извика Бьорн, а ужасът от наученото му даде свръхчовешка мощ; той стисна гръкляна на Хадриан толкова силно, че прекърши гръбнака му и го уби.
Хадриан падна мъртъв настрани. Празните му изцъклени очи все още гледаха Бьорн с презрение и злост.
Ловецът падна на колене и зарови пръсти в почвата, а гърдите му се разтърсваха от ридания.
"Нее….. о, богове, какво сторих, какво сторих!!"
Умът му беше празен и безчувствен. За един ден той бе загубил най-ценното, което бе имал, и то го бе разрушил съвсем сам. До вчера имаше най-хубавата жена, най-добрата, най-нежната, имаше и син, който щеше да се роди пролетта, имаше дом, имаше уют и какво да радва душата му. Сега нямаше нищо. Неговата гълъбичка, цветенцето му бе брутално насилена от приятеля му; а вместо Бьорн да я подрепи, да излекува раната й с любовта си, той бе отнел живота й в дивата си ревност.
До сутринта той бе най-богатия мъж на земята; сега бе никой, едно нищожество. Единственото, което му оставаше, бе спомена за усмивката й, за гласа й, за нежната бяла кожа. Те си бяха отишли безвъзвратно. Вината щеше да остане завинаги.
Ала той все пак трябваше да свърши още нещо. Той искаше да се махне още сега, да замине, да загине, ала имаше дълг към Ингрид. С натежало от нечовешка болка сърце, той се затътри към колибата, която някога бе негов дом, а сега бе гробище.
Пътят му се стори безкраен и все пак не достатъчно дълъг. С безчувствена ръка Бьорн бутна вратата и влезе. Огледа се. Ингрид, убитата Ингрид, все още лежеше където я бе оставил, все така красива и нежна. Кръвта бе обагрила ризата й, ала лицето й не се бе променило изобщо от деня когато я зърна край реката. Бьорн сведе очи и тихо се запъти към нея сякаш беше спяща девойка, която можеше да събуди със стъпките си. Седна до нея и взе студената й ръка в своята. Беше така деликатна. Погали все още мокрите й коси и й се усмихна.
За миг забрави всичко. Ингрид сякаш бе само заспала, все още носеше сина му в утробата си и скоро щеше да се събуди, да го целуне и да му се усмихне. Ала тя не се събуждаше… само лежеше спокойно и нищо вече нямаше да може да я нарани. Неговото красиво цвете… той можеше да е най-ревностния защитник в най-тежкия момент от живота й. Вместо това стана нейн убиец.
Ингрид бе едничкото хубаво нещо, което боговете му бяха изпратили, и той го бе унищожил. Никога нямаше да си го прости. Нямаше нещо на света, което можеше да изкупи вината от стореното зло, от ужасната грешка.
Идеше му да се хвърли в краката й, да й каже колко я обича, колко ужасно съжалява за жестокостта и прибързаните си заключения, да предложи зрението си, кръвта си, само и само тя да се върне и да му прости. Но тя си оставаше студена и все тъй безжизнена.
А сърцето му беше пусто и прекършено.
"Обичам те," бе казала с последни сили когато умираше. Обичаше ги въпреки че той й бе отнел живота вместо да го изпълни с любов. Тези последни думи щеше да носи завинаги в сърцето си. Ингрид бе умряла като мъченица и той бе бил нейния мъчител, нейния и на детето им.
Какво бе сторил, какво бе сторил!!!!
Не му оставаше много. Духът на Ингрид вече бе при Фрея, в нейните владения, а на него му оставаше само свидната обвивка на жената, която бе обичал с цялото си сърце. Трябваше да й устрои погребение, което тя заслужаваше - поне това можеше да направи за нея. Първо излезе навън и набра цял сноп цветя; с тях украси леглото от кожи както правеше преди край реката. Ингриг никога повече нямаше да се къпе; ала той сплете косата й с малки цветчета, да бъде красива, и след като отми кръвта я облече в ризата, която му бе поверила за деня, в който наистина щяха да се оженят. Ала не за него я бе омъжил той, а за смъртта, и това бе деня на нейната венчавка.
Пръстенът на майка му с ецнатите руни все още висеше около врата й. Той скръсти ръцете й на гърдите й върху него и я огледа. Ингрид. Това значеше 'красива'; а името й отиваше дори в смъртта й. Неговата жена.
Той целуна студеното й чело за последен път и й каза сбогом.
Последното, което видя от любимата си, бе нежното й тяло обсипано с пъстри цветя и спокойното й лице.
В сърцето му никога нямаше да има повече покой.
Бьорн излезе от колибата и погледна мономента на цялото богатство, което бе имал, и бе загубил.
"Обичам те," прошепна той и запали колибата, която до вчера бе наричал свой дом.
Искаше му се да се хвърли в пламъците и да умре, ала знаеше, че подобно наказание е твърде леко за стореното престъпление.
Топлината от кладата галеше лицето му и изсушаваше сълзите му. Той й хвърли един последен поглед и си тръгна, за да не се върне никога повече.
А боговете гледаха и мълчаха.
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 4
Знаеше, че ще намери Хадриан край реката близо до селото. Той имаше обичай да лови риба там след дъжд. Бьорн открои едрата фигура на приятеля си от детинство от разстояние и с безшумни стъпки си приближи към него.
Хадриан беше мъж, не като Ингрид. Бьорн бе човек на честта и щеше да му позволи да падне в бой както подобава, или сам да загине. Двубоят бе най-добрият начин да се разреши един спор между двама мъже. Не, нямаше чест в това да забие копието в гърба му. Щеше да го убие, но първо щеше да го победи.
Бьорн нямаше време за приказки; с бърза стъпка той се запъти към младежа концентриран над водата. Без много да му мисли, ловецът блъсна рамото на бившия си приятел. Хадриан се обърна среснат, за да види червеното от сляпа ярост лице на Бьорн.
"Какво ти става?" извика той и отскочи настрани. Бьорн го грабна за рамото и го дръпна към себе си все едно че скубеше корен. "Бьорн, това съм аз, Хадриан, приятелят ти!"
Бьорн не щеше и да знае. "Ти ме опозори, пале долно!" кресна той и хвърли меча си към него. Хадриан и без друго предпочиташе това оръжие. "Вземи го и се защитавай като мъж!"
Хандриан го погледна объркан за секунда, ала свирепостта на ловеца и насоченото копие го убедиха, че това не е шега и че е по-разумно да послуша съвета. Младежът грабна меча и зае отбранителна позиция. Очите на Бьорн горяха с омраза. Той нападна дръзко с върха на копието, ала Хадриан ловко отбягна.
"Бьорн, какво ти става? Защо искаш да ме убиеш?!"
"ТИ!" втурна се напред Бьорн като полудял. "Ти ми се подигра, поруга се с честта ми, плю на приятелството ни!"
Хадриан, който бе физически не по-малко силен от Бьорн едва отбиваше ударите му. Нападението на ловеца бе като порой - не спираше, а ставаше все по-силно. Копието издрънча в меча и за малко да го счупи.
"Не разбирам за какво говориш!" изпъшка Хадриан, изпотен не на шега от атаката на бившия си другар. "Нищо не съм ти сторил!"
"Ти съблазни жена ми! Слагал си ми рога зад гърба ми!!! А ме наричаш приятел. Умри, предателско пале!"
Хадриан замръзна за миг. Това за малко да му коства живота, защото Бьорн успя да избие меча от ръката му. Ала в този миг преструвките паднаха. Хадриан присви очи, а лицето му придоби ехидно изражение.
"Ингрииииид. Трябваше да се досетя." Хадриан отскочи, за да избегне смъртоносния връх. "Оооо… значи затова не я намерих мома." Бьорн нападна отново с боен вик. Това чакаше Хадриан; той го издебна когато се завъртя и двамата се сбиха за копието. Приятелите от детинство сега напрягаха мищници стиснали същото оръжие.
"Измет!" изсъска Бьорн.
"Тя ми принадлежеше по право!" кресна Хадриан. "Беше моя по право! Моя! Моя!"
"Ти ми отне най-свидното и двамата слагахте рога зад гърба ми! Сега и тя, и копелето ти са в ада, а ти ще ги последваш!" с това Бьорн с последни сили дръпна копието от ръцете на Хадриан; то не издържа и се счупи. Сега и двамата бяха с голи ръце и се сборичкаха скопчени на земята.
"Твоя жена ли е била?" каза Хадриан някак тъпо. "Бременна? Мъртва?"
"Долно предателско пале…" Ръцете на Бьорн, силни и тежки като същински мечи лапи се бяха стегнали около гърлото на противника му. Ловецът надвиваше. Очите на Хадриан леко се изцъклиха. "Кога се събирахте, кога се усамотявахте сами в гората? След като тя свършеше с мен?"
Лицето на Хадриан посиняваше. Изражението му придоби смесица от нечовешка злоба и ужас. С последни сили, вече загубил битката, той се напрегна, за да може Бьорн да го чуе добре. Очите му се втренчиха в тези на Бьорн.
"Тя ти беше вярна, глупако" едва процеди той. "Аз я насилих щом тя припадна. Ти уби невинната си жена и детето си."
"НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!" извика Бьорн, а ужасът от наученото му даде свръхчовешка мощ; той стисна гръкляна на Хадриан толкова силно, че прекърши гръбнака му и го уби.
Хадриан падна мъртъв настрани. Празните му изцъклени очи все още гледаха Бьорн с презрение и злост.
Ловецът падна на колене и зарови пръсти в почвата, а гърдите му се разтърсваха от ридания.
"Нее….. о, богове, какво сторих, какво сторих!!"
Умът му беше празен и безчувствен. За един ден той бе загубил най-ценното, което бе имал, и то го бе разрушил съвсем сам. До вчера имаше най-хубавата жена, най-добрата, най-нежната, имаше и син, който щеше да се роди пролетта, имаше дом, имаше уют и какво да радва душата му. Сега нямаше нищо. Неговата гълъбичка, цветенцето му бе брутално насилена от приятеля му; а вместо Бьорн да я подрепи, да излекува раната й с любовта си, той бе отнел живота й в дивата си ревност.
До сутринта той бе най-богатия мъж на земята; сега бе никой, едно нищожество. Единственото, което му оставаше, бе спомена за усмивката й, за гласа й, за нежната бяла кожа. Те си бяха отишли безвъзвратно. Вината щеше да остане завинаги.
Ала той все пак трябваше да свърши още нещо. Той искаше да се махне още сега, да замине, да загине, ала имаше дълг към Ингрид. С натежало от нечовешка болка сърце, той се затътри към колибата, която някога бе негов дом, а сега бе гробище.
Пътят му се стори безкраен и все пак не достатъчно дълъг. С безчувствена ръка Бьорн бутна вратата и влезе. Огледа се. Ингрид, убитата Ингрид, все още лежеше където я бе оставил, все така красива и нежна. Кръвта бе обагрила ризата й, ала лицето й не се бе променило изобщо от деня когато я зърна край реката. Бьорн сведе очи и тихо се запъти към нея сякаш беше спяща девойка, която можеше да събуди със стъпките си. Седна до нея и взе студената й ръка в своята. Беше така деликатна. Погали все още мокрите й коси и й се усмихна.
За миг забрави всичко. Ингрид сякаш бе само заспала, все още носеше сина му в утробата си и скоро щеше да се събуди, да го целуне и да му се усмихне. Ала тя не се събуждаше… само лежеше спокойно и нищо вече нямаше да може да я нарани. Неговото красиво цвете… той можеше да е най-ревностния защитник в най-тежкия момент от живота й. Вместо това стана нейн убиец.
Ингрид бе едничкото хубаво нещо, което боговете му бяха изпратили, и той го бе унищожил. Никога нямаше да си го прости. Нямаше нещо на света, което можеше да изкупи вината от стореното зло, от ужасната грешка.
Идеше му да се хвърли в краката й, да й каже колко я обича, колко ужасно съжалява за жестокостта и прибързаните си заключения, да предложи зрението си, кръвта си, само и само тя да се върне и да му прости. Но тя си оставаше студена и все тъй безжизнена.
А сърцето му беше пусто и прекършено.
"Обичам те," бе казала с последни сили когато умираше. Обичаше ги въпреки че той й бе отнел живота вместо да го изпълни с любов. Тези последни думи щеше да носи завинаги в сърцето си. Ингрид бе умряла като мъченица и той бе бил нейния мъчител, нейния и на детето им.
Какво бе сторил, какво бе сторил!!!!
Не му оставаше много. Духът на Ингрид вече бе при Фрея, в нейните владения, а на него му оставаше само свидната обвивка на жената, която бе обичал с цялото си сърце. Трябваше да й устрои погребение, което тя заслужаваше - поне това можеше да направи за нея. Първо излезе навън и набра цял сноп цветя; с тях украси леглото от кожи както правеше преди край реката. Ингриг никога повече нямаше да се къпе; ала той сплете косата й с малки цветчета, да бъде красива, и след като отми кръвта я облече в ризата, която му бе поверила за деня, в който наистина щяха да се оженят. Ала не за него я бе омъжил той, а за смъртта, и това бе деня на нейната венчавка.
Пръстенът на майка му с ецнатите руни все още висеше около врата й. Той скръсти ръцете й на гърдите й върху него и я огледа. Ингрид. Това значеше 'красива'; а името й отиваше дори в смъртта й. Неговата жена.
Той целуна студеното й чело за последен път и й каза сбогом.
Последното, което видя от любимата си, бе нежното й тяло обсипано с пъстри цветя и спокойното й лице.
В сърцето му никога нямаше да има повече покой.
Бьорн излезе от колибата и погледна мономента на цялото богатство, което бе имал, и бе загубил.
"Обичам те," прошепна той и запали колибата, която до вчера бе наричал свой дом.
Искаше му се да се хвърли в пламъците и да умре, ала знаеше, че подобно наказание е твърде леко за стореното престъпление.
Топлината от кладата галеше лицето му и изсушаваше сълзите му. Той й хвърли един последен поглед и си тръгна, за да не се върне никога повече.
А боговете гледаха и мълчаха.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 3
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 3
Нещата се промениха. След случилото се на брега на реката нито Бьорн, нито Ингрид бяха вече същите. Веднъж победили самите себе си, тихата утеха, която намираха един в друг, се превърна в обич и крепка привързаност. Всеки ден с благословията на ковача Ингрид идваше при Бьорн и двамата прекарваха часове заедно в разговор, лов и безкрайно любене под звездите. Ако младежът се опасяваше в началото, че тя ще му се насити скоро и ще го изостави, то той не виждаше никакво потвърждение на страховете си. Всеки ден щом се срещнеха, Бьорн благодареше на боговете, че са му изпратили Ингрид и че тя му е вярна.
Два месеца минаха като приятен сън за него; мъдрите хора казваха, че за чакащите битка времето се влачи, за щастливите лети, а за влюбените то просто не съществува. Когато погледнеше назад към живота си преди да я срещне, Бьорн мислеше за дните си като за безкрайна, тегобна върволица лишена от смисъл. Човек не знаеше колко е бил самотен, празен и беден преди да отрие щастието.
Имаше нещо безумно красиво в тихата радост, която го владееше през тези два месеца. Ингрид беше напълно достатъчна да запълни пустотата в сърцето му; ала с времето той я желаеше все повече и повече. Безмерно щастие го обземаше когато младата жена идваше край реката или в колибата му и такава тъга го заливаше когато тя си тръгнеше да се върне вкъщи при чичо си. Искаше му се тя да се премести при него и да живеят заедно, но как да я помоли за това? Ингрид бе дъщеря на Силния Ангъс, а той - просто ловец, който живееше в гората. Любимата му съвсем не беше подготвена да посрещне зимата в малката му колиба; той бе свикнал, но Ингрид въпреки силната кръв течаща във вените си, трябваше да получи по-добро, отколкото той можеше да й предложи за момента.
Той дълго време се двоуми над въпроса. Напоследък за всичко бе свикнал да се доверява на Ингрид и сам не можеше да измисли както да направи. Може би можеше да каже на Хадриан, ала все му стигаше куража да разкрие отношенията си с нея пред приятеля си. Накрая той реши, че няма по-близък от Ингрид, когото да помоли за съвет, и измисли план. С наближаването на есента той поработи върху колибата и я стегна; понякога канеше Ингрид в нея и я гледаше как готви дивеча уловен от него, който после заедно изяждаха за обяд. Разчисти добре огнището и го поправи, а дъното край него сложи меки кожи, където те с Ингрид често лягаха заедно и се любеха.
Бьорн беше доволен от себе си, но му оставаше да направи още едно нещо. Една вечер младежът претърси колибата, за да намери малката кутийка, която някога принадлежеше на майка му. Беше я скрил на сигурно място в един скрин грубо издялкан от самия него и тя лешеше там недокосната и прашна от години. Бьорн се усмихна широко и извади онова, което търсеше, скри го в себе си и зачака Ингрид да дойде при него.
Не след дълго младата жена подаде глава в колибата и той отвори широко обятия. Беше настлал меките кожи, които им служеха за ложе, с красиви минзухари все едно, че отново бяха край реката. Ингрид се усмихна весело и се втурна да го прегърне. Не след дълго двамата се озоваха на импровизираното легло и Ингрид се зае да го съблича с весело нетърпение.
Бьорн я спря с предпазлив жест и вместо това повдигна брадичката й с пръсти и изучи лицето й. Имаше живи зелени очи и най-топлата усмивка на света.
"За какво мислиш, ловецо Бьорн?" попита го тя и се притисна към него.
"Че си най-красивото момиче на света и че откак те зърнах да се къпеш в реката вече не се чувствам самотен. Преди не знаех, че съм, но ти ми отвори очите."
Ингрид се сгуши още по-настойчиво в него. "Бях покрусена когато баща ми загина, а сетне и братята ми. До тогава не го осъзнавах напълно, но живеех привилегирован живот. Не че не вършех домакинска работа като останалите, но бях защитена и някой ме пазеше. Понеже Силният Ангъс нямаше други дъщери, изсипваха цялото си внимание върху мен. Всеки път като отидеха на битка и се връщаха като победители ми носеха нещо за подарък. Това внезапно си отиде." Тя погледна към него и сложи глава на рамото му. "Цветята ти много ме трогнаха. Все едно отново бях в моя стединг и всичко беше хубаво като преди."
"Аз си мислех, че ще те уплаша," призна си Бьорн.
Ингрид звънко се засмя. "Не, не," рече тя. "Ни най-малко. Всъщност така се чувствам като у дома си."
Бьорн я притегли към себе си. Имаше нещо сериозно в жеста му и Ингрид разбра, че той е на път да й каже нещо важно.
"Ти единствена ме правиш много щастлив. Ще ми бъдеш ли жена?"
"Ще ти бъда жена," отговори му тя. "Сърцето ми е твое."
Ако можеше да заплаче от радост и облекчение, Бьорн щеше да го стори в този миг. Ала вместо да отговори, той смъкна нещо от врата си, което Ингрид преди не бе забелязала от рунтавите му гърди. Бьорн го вдигна на светлината да й го покаже и го окачи на нейната шия.
Ингрид го опипа. Беше голям тежък пръстен с ецнати руни на него и понеже беше твърде голям за да се носи, бе скрепен към груба кожена връвчица, че да може да се носи като медальон.
"Оо…" каза тя възхитена и го целуна.
"Баща ми го подарил на майка ми някога," поясни Бьорн. "Сега тя не е вече между нас и пръстена принадлежи на теб, моята жена."
Ингрид обсипа лицето му с целувки и скоро те потънаха в екстаза на любовта си.
Месец по-късно нищо не се бе променило между тях; единствено привързаността и обичта им един към друг растеше. Цяла сутрин Бьорн и Ингрид се бяха любили сред гората на мократа от нощния дъжд трева. Все път младежът си мислеше, че не би могло да бъде по-хубаво и всеки път оставаше приятно изненадан. Ала този път имаше нещо особено в Ингрид; едва ли бе възможно, но му се струваше по-красива, по-нежна и гальовна.
Усети, че и Ингрид го наблюдава съсредоточено. Той вдигна рунтавите си вежди във въпрос.
"Бьорн," каза му тя тихо. "От два месеца нося живот под сърцето си."
Бьорн зина от изненада и онемя за миг.
"Твоят син расте в мен," продължи Ингрид. "Не бях сигурна, но вече съм. Само на Хедвиг доверих подозренията си, но и двете се уверихме, че е истина."
Хедвиг бе жената на ковача и акушерката в селото. Значи щеше да има дете, след месеци, негово и на Ингрид. Бьорн помисли, че сърцето му може да изскочи от гърдите му от щастие; нима имаше по-велико щастие в живота на един човек от това да има син от жената, която обича? Нима имаше по-голямо богатство на света от децата?
Щеше да бъде негово и на Ингрид, създадено от моментите когато бяха така близки. Нима не беше чудо това, да възникне живот от любовта между мъж и жена? Преди бяха само той, ловеца Бьорн и девицата Ингрид. Скоро щяха да бъдат семейство. Детето щеше да ги сполява, а с времето сигурно щяха да дойдат и още...
"Гълъбице моя," промълви той, а в жилите му бушуваше страст непозната му дотогава. Не знаеше какво друго да каже в момента; устните му обходиха гърдите й и се спряха на корема й. Бьорн го покри с целувки докато Ингрид не заплака от вълнение.
Щеше да има син и на света не същестуваше нищо по-хубаво.
Четири седмици по-късно Бьорн се подготвяше да става баща. Той и Ингрид бяха решили, че поне до началото на зимата бе добре тя остане при ковача, тъй като сега Бьорн имаше много работа по приспособяването на колибата към семеен живот. По-късно щяха да решат как да постъпят когато бремеността й напреднеше и дойдеше време да роди детето.
Бьорн бе сляп от щастие. Той не пропускаше възможност да й подари нещо, да я зарадва, често целуваше корема й, въпреки че бремеността още не й личеше. Мечтаеше си за деня, когато щяха се оженят наистина. Не бяха решили още кога, ала Ингрид вече си бе приготвила една много красива риза за случая и я бе поверила на Бьорн да й я пази до тогава. Щеше да бъде чудесно и цялото село щеше да се весели и да пие с него.
Потънал в подобни блажени мисли Бьорн седна на тревата под едно дърво и кръстоса крака под себе си. Бе събрал цветя от всички кътчета на гората и имаше бели, жълти, оранжеви, червени, лилави, розови, дори сини минзухари. Щеше да й направи венец от всички тях: Ингрид го беше научила как да преплита цветчетата здраво и умело. Толкова красив щеше да стане; ала никога няма да можеше да надмине нея по красота. Бьорн се усмихна сам на себе си.
Единствено боровинките му оставаха сега. Ингрид му бе казала, че според Хедвиг бременните често изпитват непреодолимо желание да хапнат нещо определено; на нея самата постоянно й се ядяха боровинки и на Бьорн се падаше честта и радостното задължение да й ги доставя.
Той бе открил, че най-сладките и сочни боровинка растяха между реката и пътеката, по която Ингрид идваше към колибата. Бьорн се насочи натам с венеца на собствената си глава; приличаше на мечка закичена с малка коронка, но той нехаеше. Прекоси полянката и тръгна по сянката: там растяха най-хубавите плодове. Танамикаше си нещо весело под носа и си мислеше колко щеше да се зарадва Ингрид на подаръка му.
Само обостреният слух на ловец можеше да долови слабото шумолене в другия край на полянката. Беше необичайно и Бьорн се сепна. Ослуша се. То не спираше. Какво ли можеше да бъде?
Младежът мигом остави боровинките настрани и се прокрадна към това, което шумеше. По негова преценка сигурно бе човек, един или двама. Когато стигна до храсталака съвсем внимателно отмести клоните, застана на пръсти и промуши глава.
Това, което видя, го вкамени на място.
Под близкото дърво се намираха Хадриан и Ингрид. Тя спокойно лежеше по гръб, а полите й бяха вдигнати до врата; беше чисто гола от кръста надолу. Ала това не бе най-лошото. Хадриан беше отгоре й и я обладаваше с бързи коси движения. Ингрид бе обърнала глава към него и ловецът можеше да види затворените й от блаженството очи.
Бьорн ги погледа още няколко мига, очите му приковани в омразната гледка, преди да се измъкне оттам и да се оттегли. Как и защо стигна до колибата сам не знаеше; сякаш бе в транс. Не можеше да проумее, не можеше да разбере току-що видяното. Ингрид, тази, която му се бе заклела във вярност и държеше мечешкото му сърце в нежните си ръце, му слагаше рога. Ала не само това! Правеше го тайно, зад гърба му, и сигурно се надсмиваше над глупостта му. Ингрид бе всичко за него: любима, сестра, приятелка, довереница, майка и съветница; той нямаше нищо по-ценно от нея. Боготвореше я, целият си живот от как я срещна бе изградил единствено на самото нейно съществуване.
Ако още в началото му беше казала, че позволява и на други да я ухажват, Бьорн сигурно щеше да заскимти като ударено пале и може би щеше да се отдръпне, ала сега тя му беше казала, че ще бъде негова жена и ловецът очакваше да е така. Колко бе сляп, колко бе глупав, че така леко бе повярвал на една фуста с красиво лице! Самият Хадриан бе казал, че няма младеж в селото, който да не я желае. А тя се бе възползвала от дискретността, в която пазеха връзката си, за да позволява на други да я обладават. С него сутринта до обяд, помисли си Бьорн, а вечерта? С кого ли прекарваше вечерите си? Дали беше само Хадриан или ги сменяше според настроенията си? "Аз съм свободен дух," бе му каза Ингрид веднъж. "Никой не може да ми сложи окови, това е в кръвта ми," бе добавила. Ето какво значеше свободата!
Бьорн изрева високо и удари земята с тежкия си плестик. Той потъна до лакът в меката почва от силния удар. Бьорн засипа нови и нови удари докато плътта му не се разрани, а земята зееше като разорана. Болката му не знаеше граници. Целият му живот се бе срутил в един-единствен миг. Сълзи рукнаха по страните му. Чувстваше се предаден, поруган и подигран. Жена му му слагаше рога с най-добрия му приятел. Хадриан, който Бьорн зачиташе като собствен брат, не се бе поколебал да му отнеме едничката, единствената радост в живота. Защо посягаше той на чуждо? Защо трябваше да слага ръка на това що принадлежи другиму?
Бьорн плачеше и сълзите му се стичаха на вади и капеха по дрехите му. Как с един бърз удар той бе загубил абсолютно всичко, на което държеше в живота си… на предния ден имаше жена и дете, които обичаше повече от самия себе си, а сега? Нищо. Тежък вопъл се откъсна от гърдите му с озарението, което прониза съзнанието му. Ингрид му бе казала, че детето, което носеше под сърцето си, бе негово. Но също така тогава тя твърдеше, че е само негова и на никой друг. Подла кучка! Бьорн се задъха. Не синът му растеше там, а копеле! Дали беше на Хадриан? Или на някой друг от селото?
Друго можеше да й прости, но не и това. Беше му изневерила, беше го поругала и за малко Бьорн да повярва на всичките й лъжи и да отгледа детето й като свое собствено без никакви резерви. Не само гордостта му бе наранена: бяха го взели за глупак с Хадриан, бяха му причинили най-тежката рана на света, по-тежка отколкото можеше да нанесе едно копие.
Щяха да си платят за предатеството, и двамата щяха да си платят. Бьорн се казваше той и не само външността му бе мечешка, а и душата. Доволна и сита мечката бе кротка; ала щом я раняха се разяряваше и нямаше по-страшно от лапите й. За един следобед от обичливо нежно мече се бе превърнал в мечка стравница, коята ламтеше за кръв.
Ингрид и Хадриан щяха да платят за предателството с кръв. Както него не бяха пощадили, така и Бьорн нямаше да ги пощади за накърнената чест и достойнство.
Ингрид му бе плюла в лицето и щеше да умре.
Щеше да му е така трудно да погледне в лицето на жената, която въпреки изневярата си той обичаше. "Ще имаш ли куража, ловецо?" бе го питала тя преди толкова много време, сякаш преди вечност. Щеше ли Бьорн да има смелостта, да преодолее сам себе си, за да възмезди за отнетата му чест? Как щеше да я погледне, да види усмивката й и да я посече? Беше ли достатъчно силен.
Не беше и Бьорн го знаеше. Той отлично съзнаваше, че ако й даде възможност да му се покаже, сърцето му щеше да омекне от любов към нея и щеше да й прости непростимото. А не биваше така. Трябваше да го стори, трябваше да я убие, но не биваше да я вижда преди всичко да е свършило. Нямаше друг избор.
Светът беше черен пред очите му; изведнъж го обзе някакво странно, ледено спокойствие и убийствена решителност. Той взе венчето, което бе изплел за нея и започна да го мушка с копието си докато от него не стана разноцветна безформена пихтия. Така щеше да постъпи и с нея. Щеше да я унищожи както заслужаваше. С хладна прецизност умът на заслепения от болка ловец обмисляше как да отнеме живота на единствената жена, която бе обичал в живота си.
Щеше да застане зад вратата и когато тя влезеше, щеше да я промуши с копието си и тя щеше да падне мъртва, а той щеше да бъде отмъстен. Нищо нямаше да го спре, мислеше си той. Ала тя? Защо се бавеше така? Обикновено идваше много по-рано. Да не би съдбата да се намеси и да го възпре? Не, Бьорн нямаше да позволи. Щеше да го направи.
Навън заваля проливен дъжд, ама ловецът стоеше притаен зад врата и чакаше. Тътени от грамотевиците разтъсяха гората; навън се разрази буря. Търпение. Така бе научен ловецът, само с търпение се ловеше дивеча. А бурята вилнееше навън.
Той чу стъпки. Бяха бавни и провлачени, ала достатъчно леко. Беше Ингрид и Бьорн го знаеше. Ръката му стисна копието докато кокалчетата му побеляха, а сърцето му биеше до пръсване. Готовност и решителност го изпълваха. Тя само трябваше да отвори…
Ингрид натисна вратата и стройната й фигура се подаде на прага. Беше със същата бяла риза, с която я видя при Хадриан. Това реши съдбата й. С боен крясък Бьорн се надвърли върху любимата си с копието си и прониза корема й, там където растеше детето й.
Ингрид изпищя. Огромно алено петно се появи в центъра й. Тя се строполи на земята в болката си, а кръвта изтичаше от нея заедно с живота й. Бьорн я гледаше втрещен и ужасен от самия себе си: как бе намерил сили да го направи? Очите на Ингрид се впиха него и безмълвно го питаха "какво стори, какво стори…". Болката в тях го прониза по-дълбоко, отколкото изневярата. Любимата му умираше в страшни мъки: за добрите моменти, които имаха заедно, поне бърза смърт можеше да й подари. Сълзи се стичаха по бузите му, както и по нейните, когато той хвана копието отново и с него прониза сърцето й.
"Обичам те," прошепна Ингрид с последни сили и кръв се показа на устните й. Пламъкът в очите й изстина и тя умря.
Копието падна ненужно на земята с едно глухо 'туп'; Бьорн се свлече на колене до мъртвата си любима и се взря в лицето й. Всичко бе свършено. Тя бе мъртва и нищо не можеше да я върне. Крясък се изтръгна от гърдите на Бьорн и той се сля с гръмотевицата отвън.
Когато най-сетне дойде на себе си, той взе изстиващата й ръка в своята и притихна. Тя беше цялата кървата; на света нямаше нищо по-червено от прясна кръв върху бялата риза на млада жена. Лицето й бе странно спокойно, а Бьорн все още чуваше думите й да отекват в съзнанието му: "обичам те". Защо това го жегна толкова дълбоко? Защо ли се трогваше така от думите на тази, която му бе изневерила. Косите и дрехите й бяха мокри от дъжда, а лицето й - от сълзите. Защо му напомни за първия път когато се бяха любили край реката?
Ала не. С това бе свършено. Ингрид я нямаше, нямаше и син повече. Те бяха били една илюзия през цялото това време. Предателството й бе наказано. И все пак, делото на Бьорн не беше завършено. Не само Ингрид бе плюла на честта му - а защо, защо бе все така красива дори и с булото на смъртта? - но и приятелят му, поне за такъв го смяташе преди Бьорн. Хадриан щеше и той да си плати; само тогава щеше да е пълно възмездието.
Ловецът отнесе мъртвата жена до леглото от кожи, което до вчера бяха използвали за любовно поле. Почти с нежност той я постави сред тях, покри я и я остави там: по-късно щеше да се занимае с останалото. Сега щеше да се заеме с Хадриан. Очакваше го битка. Бьорн взе меча и копието си и излезе.
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 3
Нещата се промениха. След случилото се на брега на реката нито Бьорн, нито Ингрид бяха вече същите. Веднъж победили самите себе си, тихата утеха, която намираха един в друг, се превърна в обич и крепка привързаност. Всеки ден с благословията на ковача Ингрид идваше при Бьорн и двамата прекарваха часове заедно в разговор, лов и безкрайно любене под звездите. Ако младежът се опасяваше в началото, че тя ще му се насити скоро и ще го изостави, то той не виждаше никакво потвърждение на страховете си. Всеки ден щом се срещнеха, Бьорн благодареше на боговете, че са му изпратили Ингрид и че тя му е вярна.
Два месеца минаха като приятен сън за него; мъдрите хора казваха, че за чакащите битка времето се влачи, за щастливите лети, а за влюбените то просто не съществува. Когато погледнеше назад към живота си преди да я срещне, Бьорн мислеше за дните си като за безкрайна, тегобна върволица лишена от смисъл. Човек не знаеше колко е бил самотен, празен и беден преди да отрие щастието.
Имаше нещо безумно красиво в тихата радост, която го владееше през тези два месеца. Ингрид беше напълно достатъчна да запълни пустотата в сърцето му; ала с времето той я желаеше все повече и повече. Безмерно щастие го обземаше когато младата жена идваше край реката или в колибата му и такава тъга го заливаше когато тя си тръгнеше да се върне вкъщи при чичо си. Искаше му се тя да се премести при него и да живеят заедно, но как да я помоли за това? Ингрид бе дъщеря на Силния Ангъс, а той - просто ловец, който живееше в гората. Любимата му съвсем не беше подготвена да посрещне зимата в малката му колиба; той бе свикнал, но Ингрид въпреки силната кръв течаща във вените си, трябваше да получи по-добро, отколкото той можеше да й предложи за момента.
Той дълго време се двоуми над въпроса. Напоследък за всичко бе свикнал да се доверява на Ингрид и сам не можеше да измисли както да направи. Може би можеше да каже на Хадриан, ала все му стигаше куража да разкрие отношенията си с нея пред приятеля си. Накрая той реши, че няма по-близък от Ингрид, когото да помоли за съвет, и измисли план. С наближаването на есента той поработи върху колибата и я стегна; понякога канеше Ингрид в нея и я гледаше как готви дивеча уловен от него, който после заедно изяждаха за обяд. Разчисти добре огнището и го поправи, а дъното край него сложи меки кожи, където те с Ингрид често лягаха заедно и се любеха.
Бьорн беше доволен от себе си, но му оставаше да направи още едно нещо. Една вечер младежът претърси колибата, за да намери малката кутийка, която някога принадлежеше на майка му. Беше я скрил на сигурно място в един скрин грубо издялкан от самия него и тя лешеше там недокосната и прашна от години. Бьорн се усмихна широко и извади онова, което търсеше, скри го в себе си и зачака Ингрид да дойде при него.
Не след дълго младата жена подаде глава в колибата и той отвори широко обятия. Беше настлал меките кожи, които им служеха за ложе, с красиви минзухари все едно, че отново бяха край реката. Ингрид се усмихна весело и се втурна да го прегърне. Не след дълго двамата се озоваха на импровизираното легло и Ингрид се зае да го съблича с весело нетърпение.
Бьорн я спря с предпазлив жест и вместо това повдигна брадичката й с пръсти и изучи лицето й. Имаше живи зелени очи и най-топлата усмивка на света.
"За какво мислиш, ловецо Бьорн?" попита го тя и се притисна към него.
"Че си най-красивото момиче на света и че откак те зърнах да се къпеш в реката вече не се чувствам самотен. Преди не знаех, че съм, но ти ми отвори очите."
Ингрид се сгуши още по-настойчиво в него. "Бях покрусена когато баща ми загина, а сетне и братята ми. До тогава не го осъзнавах напълно, но живеех привилегирован живот. Не че не вършех домакинска работа като останалите, но бях защитена и някой ме пазеше. Понеже Силният Ангъс нямаше други дъщери, изсипваха цялото си внимание върху мен. Всеки път като отидеха на битка и се връщаха като победители ми носеха нещо за подарък. Това внезапно си отиде." Тя погледна към него и сложи глава на рамото му. "Цветята ти много ме трогнаха. Все едно отново бях в моя стединг и всичко беше хубаво като преди."
"Аз си мислех, че ще те уплаша," призна си Бьорн.
Ингрид звънко се засмя. "Не, не," рече тя. "Ни най-малко. Всъщност така се чувствам като у дома си."
Бьорн я притегли към себе си. Имаше нещо сериозно в жеста му и Ингрид разбра, че той е на път да й каже нещо важно.
"Ти единствена ме правиш много щастлив. Ще ми бъдеш ли жена?"
"Ще ти бъда жена," отговори му тя. "Сърцето ми е твое."
Ако можеше да заплаче от радост и облекчение, Бьорн щеше да го стори в този миг. Ала вместо да отговори, той смъкна нещо от врата си, което Ингрид преди не бе забелязала от рунтавите му гърди. Бьорн го вдигна на светлината да й го покаже и го окачи на нейната шия.
Ингрид го опипа. Беше голям тежък пръстен с ецнати руни на него и понеже беше твърде голям за да се носи, бе скрепен към груба кожена връвчица, че да може да се носи като медальон.
"Оо…" каза тя възхитена и го целуна.
"Баща ми го подарил на майка ми някога," поясни Бьорн. "Сега тя не е вече между нас и пръстена принадлежи на теб, моята жена."
Ингрид обсипа лицето му с целувки и скоро те потънаха в екстаза на любовта си.
Месец по-късно нищо не се бе променило между тях; единствено привързаността и обичта им един към друг растеше. Цяла сутрин Бьорн и Ингрид се бяха любили сред гората на мократа от нощния дъжд трева. Все път младежът си мислеше, че не би могло да бъде по-хубаво и всеки път оставаше приятно изненадан. Ала този път имаше нещо особено в Ингрид; едва ли бе възможно, но му се струваше по-красива, по-нежна и гальовна.
Усети, че и Ингрид го наблюдава съсредоточено. Той вдигна рунтавите си вежди във въпрос.
"Бьорн," каза му тя тихо. "От два месеца нося живот под сърцето си."
Бьорн зина от изненада и онемя за миг.
"Твоят син расте в мен," продължи Ингрид. "Не бях сигурна, но вече съм. Само на Хедвиг доверих подозренията си, но и двете се уверихме, че е истина."
Хедвиг бе жената на ковача и акушерката в селото. Значи щеше да има дете, след месеци, негово и на Ингрид. Бьорн помисли, че сърцето му може да изскочи от гърдите му от щастие; нима имаше по-велико щастие в живота на един човек от това да има син от жената, която обича? Нима имаше по-голямо богатство на света от децата?
Щеше да бъде негово и на Ингрид, създадено от моментите когато бяха така близки. Нима не беше чудо това, да възникне живот от любовта между мъж и жена? Преди бяха само той, ловеца Бьорн и девицата Ингрид. Скоро щяха да бъдат семейство. Детето щеше да ги сполява, а с времето сигурно щяха да дойдат и още...
"Гълъбице моя," промълви той, а в жилите му бушуваше страст непозната му дотогава. Не знаеше какво друго да каже в момента; устните му обходиха гърдите й и се спряха на корема й. Бьорн го покри с целувки докато Ингрид не заплака от вълнение.
Щеше да има син и на света не същестуваше нищо по-хубаво.
Четири седмици по-късно Бьорн се подготвяше да става баща. Той и Ингрид бяха решили, че поне до началото на зимата бе добре тя остане при ковача, тъй като сега Бьорн имаше много работа по приспособяването на колибата към семеен живот. По-късно щяха да решат как да постъпят когато бремеността й напреднеше и дойдеше време да роди детето.
Бьорн бе сляп от щастие. Той не пропускаше възможност да й подари нещо, да я зарадва, често целуваше корема й, въпреки че бремеността още не й личеше. Мечтаеше си за деня, когато щяха се оженят наистина. Не бяха решили още кога, ала Ингрид вече си бе приготвила една много красива риза за случая и я бе поверила на Бьорн да й я пази до тогава. Щеше да бъде чудесно и цялото село щеше да се весели и да пие с него.
Потънал в подобни блажени мисли Бьорн седна на тревата под едно дърво и кръстоса крака под себе си. Бе събрал цветя от всички кътчета на гората и имаше бели, жълти, оранжеви, червени, лилави, розови, дори сини минзухари. Щеше да й направи венец от всички тях: Ингрид го беше научила как да преплита цветчетата здраво и умело. Толкова красив щеше да стане; ала никога няма да можеше да надмине нея по красота. Бьорн се усмихна сам на себе си.
Единствено боровинките му оставаха сега. Ингрид му бе казала, че според Хедвиг бременните често изпитват непреодолимо желание да хапнат нещо определено; на нея самата постоянно й се ядяха боровинки и на Бьорн се падаше честта и радостното задължение да й ги доставя.
Той бе открил, че най-сладките и сочни боровинка растяха между реката и пътеката, по която Ингрид идваше към колибата. Бьорн се насочи натам с венеца на собствената си глава; приличаше на мечка закичена с малка коронка, но той нехаеше. Прекоси полянката и тръгна по сянката: там растяха най-хубавите плодове. Танамикаше си нещо весело под носа и си мислеше колко щеше да се зарадва Ингрид на подаръка му.
Само обостреният слух на ловец можеше да долови слабото шумолене в другия край на полянката. Беше необичайно и Бьорн се сепна. Ослуша се. То не спираше. Какво ли можеше да бъде?
Младежът мигом остави боровинките настрани и се прокрадна към това, което шумеше. По негова преценка сигурно бе човек, един или двама. Когато стигна до храсталака съвсем внимателно отмести клоните, застана на пръсти и промуши глава.
Това, което видя, го вкамени на място.
Под близкото дърво се намираха Хадриан и Ингрид. Тя спокойно лежеше по гръб, а полите й бяха вдигнати до врата; беше чисто гола от кръста надолу. Ала това не бе най-лошото. Хадриан беше отгоре й и я обладаваше с бързи коси движения. Ингрид бе обърнала глава към него и ловецът можеше да види затворените й от блаженството очи.
Бьорн ги погледа още няколко мига, очите му приковани в омразната гледка, преди да се измъкне оттам и да се оттегли. Как и защо стигна до колибата сам не знаеше; сякаш бе в транс. Не можеше да проумее, не можеше да разбере току-що видяното. Ингрид, тази, която му се бе заклела във вярност и държеше мечешкото му сърце в нежните си ръце, му слагаше рога. Ала не само това! Правеше го тайно, зад гърба му, и сигурно се надсмиваше над глупостта му. Ингрид бе всичко за него: любима, сестра, приятелка, довереница, майка и съветница; той нямаше нищо по-ценно от нея. Боготвореше я, целият си живот от как я срещна бе изградил единствено на самото нейно съществуване.
Ако още в началото му беше казала, че позволява и на други да я ухажват, Бьорн сигурно щеше да заскимти като ударено пале и може би щеше да се отдръпне, ала сега тя му беше казала, че ще бъде негова жена и ловецът очакваше да е така. Колко бе сляп, колко бе глупав, че така леко бе повярвал на една фуста с красиво лице! Самият Хадриан бе казал, че няма младеж в селото, който да не я желае. А тя се бе възползвала от дискретността, в която пазеха връзката си, за да позволява на други да я обладават. С него сутринта до обяд, помисли си Бьорн, а вечерта? С кого ли прекарваше вечерите си? Дали беше само Хадриан или ги сменяше според настроенията си? "Аз съм свободен дух," бе му каза Ингрид веднъж. "Никой не може да ми сложи окови, това е в кръвта ми," бе добавила. Ето какво значеше свободата!
Бьорн изрева високо и удари земята с тежкия си плестик. Той потъна до лакът в меката почва от силния удар. Бьорн засипа нови и нови удари докато плътта му не се разрани, а земята зееше като разорана. Болката му не знаеше граници. Целият му живот се бе срутил в един-единствен миг. Сълзи рукнаха по страните му. Чувстваше се предаден, поруган и подигран. Жена му му слагаше рога с най-добрия му приятел. Хадриан, който Бьорн зачиташе като собствен брат, не се бе поколебал да му отнеме едничката, единствената радост в живота. Защо посягаше той на чуждо? Защо трябваше да слага ръка на това що принадлежи другиму?
Бьорн плачеше и сълзите му се стичаха на вади и капеха по дрехите му. Как с един бърз удар той бе загубил абсолютно всичко, на което държеше в живота си… на предния ден имаше жена и дете, които обичаше повече от самия себе си, а сега? Нищо. Тежък вопъл се откъсна от гърдите му с озарението, което прониза съзнанието му. Ингрид му бе казала, че детето, което носеше под сърцето си, бе негово. Но също така тогава тя твърдеше, че е само негова и на никой друг. Подла кучка! Бьорн се задъха. Не синът му растеше там, а копеле! Дали беше на Хадриан? Или на някой друг от селото?
Друго можеше да й прости, но не и това. Беше му изневерила, беше го поругала и за малко Бьорн да повярва на всичките й лъжи и да отгледа детето й като свое собствено без никакви резерви. Не само гордостта му бе наранена: бяха го взели за глупак с Хадриан, бяха му причинили най-тежката рана на света, по-тежка отколкото можеше да нанесе едно копие.
Щяха да си платят за предатеството, и двамата щяха да си платят. Бьорн се казваше той и не само външността му бе мечешка, а и душата. Доволна и сита мечката бе кротка; ала щом я раняха се разяряваше и нямаше по-страшно от лапите й. За един следобед от обичливо нежно мече се бе превърнал в мечка стравница, коята ламтеше за кръв.
Ингрид и Хадриан щяха да платят за предателството с кръв. Както него не бяха пощадили, така и Бьорн нямаше да ги пощади за накърнената чест и достойнство.
Ингрид му бе плюла в лицето и щеше да умре.
Щеше да му е така трудно да погледне в лицето на жената, която въпреки изневярата си той обичаше. "Ще имаш ли куража, ловецо?" бе го питала тя преди толкова много време, сякаш преди вечност. Щеше ли Бьорн да има смелостта, да преодолее сам себе си, за да възмезди за отнетата му чест? Как щеше да я погледне, да види усмивката й и да я посече? Беше ли достатъчно силен.
Не беше и Бьорн го знаеше. Той отлично съзнаваше, че ако й даде възможност да му се покаже, сърцето му щеше да омекне от любов към нея и щеше да й прости непростимото. А не биваше така. Трябваше да го стори, трябваше да я убие, но не биваше да я вижда преди всичко да е свършило. Нямаше друг избор.
Светът беше черен пред очите му; изведнъж го обзе някакво странно, ледено спокойствие и убийствена решителност. Той взе венчето, което бе изплел за нея и започна да го мушка с копието си докато от него не стана разноцветна безформена пихтия. Така щеше да постъпи и с нея. Щеше да я унищожи както заслужаваше. С хладна прецизност умът на заслепения от болка ловец обмисляше как да отнеме живота на единствената жена, която бе обичал в живота си.
Щеше да застане зад вратата и когато тя влезеше, щеше да я промуши с копието си и тя щеше да падне мъртва, а той щеше да бъде отмъстен. Нищо нямаше да го спре, мислеше си той. Ала тя? Защо се бавеше така? Обикновено идваше много по-рано. Да не би съдбата да се намеси и да го възпре? Не, Бьорн нямаше да позволи. Щеше да го направи.
Навън заваля проливен дъжд, ама ловецът стоеше притаен зад врата и чакаше. Тътени от грамотевиците разтъсяха гората; навън се разрази буря. Търпение. Така бе научен ловецът, само с търпение се ловеше дивеча. А бурята вилнееше навън.
Той чу стъпки. Бяха бавни и провлачени, ала достатъчно леко. Беше Ингрид и Бьорн го знаеше. Ръката му стисна копието докато кокалчетата му побеляха, а сърцето му биеше до пръсване. Готовност и решителност го изпълваха. Тя само трябваше да отвори…
Ингрид натисна вратата и стройната й фигура се подаде на прага. Беше със същата бяла риза, с която я видя при Хадриан. Това реши съдбата й. С боен крясък Бьорн се надвърли върху любимата си с копието си и прониза корема й, там където растеше детето й.
Ингрид изпищя. Огромно алено петно се появи в центъра й. Тя се строполи на земята в болката си, а кръвта изтичаше от нея заедно с живота й. Бьорн я гледаше втрещен и ужасен от самия себе си: как бе намерил сили да го направи? Очите на Ингрид се впиха него и безмълвно го питаха "какво стори, какво стори…". Болката в тях го прониза по-дълбоко, отколкото изневярата. Любимата му умираше в страшни мъки: за добрите моменти, които имаха заедно, поне бърза смърт можеше да й подари. Сълзи се стичаха по бузите му, както и по нейните, когато той хвана копието отново и с него прониза сърцето й.
"Обичам те," прошепна Ингрид с последни сили и кръв се показа на устните й. Пламъкът в очите й изстина и тя умря.
Копието падна ненужно на земята с едно глухо 'туп'; Бьорн се свлече на колене до мъртвата си любима и се взря в лицето й. Всичко бе свършено. Тя бе мъртва и нищо не можеше да я върне. Крясък се изтръгна от гърдите на Бьорн и той се сля с гръмотевицата отвън.
Когато най-сетне дойде на себе си, той взе изстиващата й ръка в своята и притихна. Тя беше цялата кървата; на света нямаше нищо по-червено от прясна кръв върху бялата риза на млада жена. Лицето й бе странно спокойно, а Бьорн все още чуваше думите й да отекват в съзнанието му: "обичам те". Защо това го жегна толкова дълбоко? Защо ли се трогваше така от думите на тази, която му бе изневерила. Косите и дрехите й бяха мокри от дъжда, а лицето й - от сълзите. Защо му напомни за първия път когато се бяха любили край реката?
Ала не. С това бе свършено. Ингрид я нямаше, нямаше и син повече. Те бяха били една илюзия през цялото това време. Предателството й бе наказано. И все пак, делото на Бьорн не беше завършено. Не само Ингрид бе плюла на честта му - а защо, защо бе все така красива дори и с булото на смъртта? - но и приятелят му, поне за такъв го смяташе преди Бьорн. Хадриан щеше и той да си плати; само тогава щеше да е пълно възмездието.
Ловецът отнесе мъртвата жена до леглото от кожи, което до вчера бяха използвали за любовно поле. Почти с нежност той я постави сред тях, покри я и я остави там: по-късно щеше да се занимае с останалото. Сега щеше да се заеме с Хадриан. Очакваше го битка. Бьорн взе меча и копието си и излезе.
сряда, 29 юли 2009 г.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 2
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 2
Бьорн не го свърташе на едно място цяла сутрин. Какво му ставаше? Защо в мислите си се връщаше все към сконфузния миг когато падна върху Ингрид и бе така близо до нея? Какво ставаше с тялото му? Какво беше онова странно напрежение в жилите му, от което не можеше да се отърве и неясните желания? А дори нямаше да види Ингрид. Това много го гнетеше. Той набързо улови няколко заека и се зае да ги чисти почти машинално.
Ами, можеше да е и другояче. Можеше да слезе до селото и да я види сам. Ковачът редовно купуваше от месото му, а така или иначе му трябваше един нов нож.
Бьорн простоянно се оглеждаше за един определен човек, но никъде не го срещна по пътя към ковача. Вместо Ингрид обаче той видя друго познато лице, което не бе виждал от седмици. Ако Бьорн можеше да нарече някого другар от детинство и приятел, то това беше Хадриан. Хадриан бе буен, силен и вечно усмихнат; двамата понякога ловуваха заедно и си устройваха детински състезания. Ако Бьорн чувстваше своя връстник почти като собствен брат.
"Хей, Бьорн!" викна му Хадриан и го тупна по рамото за поздрав. "Какво те води насам?"
"Нож ми трябва," каза Бьорн само половината истина. Не знаеше как да му сподели за Ингрид.
"Аааа," рече Хадриан. На широкото му червендалесто лице се изписа разбираща усмивка.
"А ти?"
"Аз? О, имах една…" Хадриан понечи да продължи когато нещо привлече вниманието му и той млъкна. Бьорн източи врат да погледна в същата посока.
Сърцето му затуптя силно. Беше Ингрид. Носеше кош с дрехи в ръцете си и весело разговаряше с жената на ковача. Косата й както винаги бе закичена с цветя. Очевидно усетила, че някой я наблюдава, тя извърна глава и прати ведра усмивка към двамата младежи, сетне се прибра в къщата. Намигна ли им тя? Бьорн само примигна, а лицето му се зачерви.
Бьорн осъзна, че Хадриан му говори. "Моля?" рече той разсеяно.
"Хехе. Питах те дали я познаваш."
"Коя е тя?" каза Бьорн съвсем непринудено.
"Ингрид й е името," обясни Хадриан. "Чужденка е." Вдигнатате вежди на Бьорн явно го насърчиха да продължи. "Имам предвид родена е в друго племе. Затова косата й е тъмна." В тяхното село почти всички хора бяха руси със светли очи, като Бьорн. Само Хадриан, майка му и неколцина други се отличаваха с тъмни коси, но то бе защото коренът им беше от други племена.
"От къде идва?" попита нехайно Бьорн като прикри любопитството си. Искаше му се да научи всичко за нея, а не искаше да издава, че вече знае част от историята й. "Сигурно е дошла скоро."
"Така е. Ама ти наистина ли нищо не си чувал?!" Хадриан изглеждаше изненадан. Той си изтупа дрехите и седна на един камък. Бьорн поклати глава и направи същото.
"Беше голямо събитие, ала тогава беше зима. Ти не идваше много тогава." Хадриан кима в посоката, където беше изчезнала Ингрид. "Дъщеря е на вожда Ангъс."
Това накара Бьорн да хлъцне с изненада. Този беше прочут войн, вожд на своето племе и славата му се носеше в тяхното село. Имаше слухове, че взел за жена момиче от тяхното село, но до сега Бьорн не се бе интересувал много дали това бе истина. "И какво прави при нас?" попита накрая той.
"Майка й пристанала на Ангъс и така се родили тя и братята й. Когато баща й и братята й загинали славно в битка и тя останала съвсем сама, дошла да живее при брата на покойната й майка, ковача." Хадриан кимна. "Едва намерила пътя през зимата. Смело момиче."
"Ооо," успя да каже Бьорн.
"Сега помага на жената на ковача. Всички младежи се интересуват от нея, но тя не обръща специално внимание на никого." Хадриан въздъхна.
Бьорн отвори уста да каже, че към него се отнася другояче, ала си замълча. Вече бе твърде късно да разкаже на приятеля си, че знае голяма част от това, което преди малко чу направо от нея самата. Не спомена и за срещите им край реката - може би и тя щеше да му се сърди, ако го направеше.
"Аз трябва да свърша с ковача преди да започне да се смрачава," рече той и стана. "Хубаво бе, че се видяхме. И новини ми каза също."
"Хе. Може пак да поговорим. Пази се, Бьорн."
Ловецът само кимна и влезе при ковача.
Слънцето вече бе изгряло когато Ингрид пристигна край реката. В ръцете си носеше нещо увито, какво точно Бьорн не можеше да прецени. Той седеше на брега на рекичката и я чакаше. В последната седмица бяха превърнали това в ритуал. Щом зората пукнеше тя се измъкваше от къщата на ковача, за да дойде да се срещне с него. Двамата седяха заедно и разговаряха или беряха плодове и билки, опознаваха се един друг. Ала нещо притесняше Бьорн, а не знаеше как да подхване темата. Той никога не бе имал толкова близък човек, колкото му беше сега Ингрид. Веднъж разбрала, че той е научил за произхода си, тя му разказваше за баща си и за чудовищата, които бе победил, за битките на племето си с враговете. После младата жена, облегнала глава на рамото му, му бе доверила, че единствено с него се чувства щастлива като във времето, когато е била сред своето племе, сред семейството си. И двамата бяха самотни и откриваха радост и взаимност в компанията на другия. Ала защо тогава вместо да си отиде странното напрежение, което изпитваше Бьорн само се засилваше с времето? Искаше му се да я докосне, да прокара пръсти през хубавата й тъмна коса и да погали кожата й, ала го бе срам да й каже. Но нима не му беше тя най-близката? С всеки изминал път щом бяха заедно, чувството ставаше все по-силно и смущаващо.
Tя го докосна по гърба с върха на пръстите си и седна до него. "Добро утро, Бьорн."
Той отвърна на жеста. "Добро да е." Изгледа вързопа, който носеше тя. "Какво е то?" попита я той.
"Ами. Риза." Зелените й очи го гледаха дръзко. "Предния път ме упрекна, че вече не се къпя." Бьорн кимна унило. Така беше. "И аз ти казах, че не е справедливо." Младежът кимно отново. "Но аз искам да се изкъпя."
"Да си тръгна ли?" попита я той. Усещаше как цялото му същество посърва. Искаше отново да я види как се съблича, как се радва на водата.
"Не. Ще го направя само ако и ти го направиш."
"Н-н-н-н-ние? Заедно?" заекна Бьорн.
"Само ако имаш кураж за това, ловецо." Тя наведе глава към него и прошепна, гласът й трепереше. "Имаш ли?"
"И да се съблека?"
Ингрид кимна. Бьорн я изгледа втрещен. Това трая само миг. След това тя стана сама и започна да отвързва връзките на роклята си. Когато падна в краката й, момичето бавно разхлаби ризата си докато тя не се смъкна бавно надолу по стройната й снага. Бьорн не можеше нито да преглътне, нито да извърне поглед от нея. Защо му се искаше така силно да я докосне, да погали нежната й кожа? Ала как би могъл с тежките си мечешки лапи? Какво би си помислила Ингрид? Сигурно щеше да я изплаши. Вопъл се надигна в гърдите му като вопъл за помощ на ранено животно.
Ингрид го погледна само още веднъж и му направи знак с ръка да я последва, сетне навлезе във водата. Бьорн я гледаше с копнеж. Какво да направи? Така му се искаше, ала така се страхуваше. Страх го беше, че тя ще му се изсмее, ще го отхвърли, или щеше да се ужаси? Ала най-лошото нямаше да е само това. Ингрид му беше толкова близка… ако я прогонеше с мечешката си недодяланост как щеше да си прости? Как щеше да живее с презрението към себе си, че е загубил единствената си приятелка?
Страх. Ловецът презираше тази дума. Тя бе безчестие за един мъж. "Ще имаш ли куража", го бе питала тя. Той обмисли. Можеше да я отбъсне със сигурност ако се съблечеше и я уплашеше. Но може би Ингрид щеше да го презре повече, ако си останеше страхливец и само я гледаше както гладен стар вълк гледа заек?
Между страха да я последва и желанието да го направи, надви желанието. Ингрид беше вече в реката и водата стигаше до шията й. Усмихваше му се окуражително. Бьорн стана и съвсем внимателно започна да съблича кожите си. Една по една те падаха на купчинка до нейните. С всяко парче се увеличаваше страхът, но и решителността му. Когато остана последната кожа покриваща слабинините му, той не се поколеба. С бързо движение той я събу и застана съвсем гол на брега.
Беше му много трудно да вдигне поглед от земята и да го премести към Ингрид. На нейното лице бе изписана най-широката усмивка, която той бе виждал някога. Нямаше и следа от уплаха или отвращение на лицето й; вместо това в погледа й се четеше огромна доза любопитство и интерес. Бог знае защо очите й бяха приковани на мястото, където се съединяваха краката му. Съвсем инстинктивно Бьорн се закри там с ръце, а Ингрид само се ухили и го подкани с ръка.
Без да му мисли много, той я последва във водата и се запъти към нея. Тя изписука весело и заплува навътре. Неговият рефлекс на ловец се обади и Бьорн се спусна след нея; не бе трудно да я настигне и да я докосне по рамото.
Ингрид се обърна и се оказа на една крачка разстояние от него. За нея плуването беше необичайно и изморително и тя си поемаше дълбоко въздух; гърдите й бързо се вдигаха и спускаха. Бьорн се взря в бялата й шия, в мократа й тъмна коса, в нежната кожа, в деликатните извивки на тялото й. Отново му се прииска, но силно както никога до сега, да я докосне, да я пипне. Да й каже, че я боготвори. Непреодолимо желание изпълни жилите му. Тя му бе така близка, ала и така далечна, недостижима: бяха само на ръка разстояние, но той усещаше, че ги дели истинска пропаст.
Бьорн внимателно вдигна очи към нейните. Мислеше си, че те сигурно изразяват цялата болка и отчаяние на света. Погледите им се кръстосаха само за миг.
Ингрид бавно посегна към него и го докосна по бузата. Връхчетата на пръстите й обходиха лицето му, сетне се спуснаха към шията. И когато тя набра смелост отново да го погледне, в очите й се четеше същото трескаво желание, каквото и в неговите.
Бьорн се предаде.
Ръката му се вдигна и погали рамото й, тя потрепери и тръпката прониза самия него. Дълбоко в него нещо се пречупи; сякаш невидимите стени между двамата паднаха. Той жадно прокара пръсти през косата й за да се наслади на коприненото усещане; тя помилва брадата му. Обятията им се разтвориха едновременно и те потънаха в прегръдките си. Ръцете на Бьорн зашариха по гърба й, по гърдите й, и за пръв път той изпълни мечтата си да докосне и милва кожата й без да се страхува.
Колко време стояха така заедно в реката и двамата не можеха да кажат; бяха загубили представа за него в безкрайната поредица от милувки и взаимно изучаване. Бьорн погали бедрата й под водата и се спря на мястото между краката й; изненада се колко бе нежно, гладко и топло. В отговор Ингрид се надигна да целуне устните му и хвана китката му, сетне го поведе към брега.
Бьорн не се съпротивляваше; нито имаше сили, нито искаше. Чувстваше се като дете, което цял живот бе търсило нещо и най-сетне го бе намерило. Ингрид не го беше отблъснала, нито се бе изплашила от него; вместо това тя го бе приела...
Когато се озоваха на сушата, Ингрид легна на тревата и стиснала ръката му, сякаш се страхуваше, че той може да избяга в противен случай, го подкани да я последва. Бьорн покри гърдите й с целувки и не сваляше очи от нея докато тя примижваше и се извиваше под него. А когато се спусна към корема й, тя изстена и само го привлече към себе си.
Не опитът, а инстинкът подсказа на Бьорн какво да направи. Той целуна шията й, погледна в очите й и щом срещна одобрение в тях се наведе над нея и телата им се сляха. Стон се изтръгна от момичето, което губеше моминството си, ала погледът й му казваше да не спира, да продължава. Наранил ли я беше? Болеше ли я? Можеше ли да си прости ако беше така? Мислите избледняха и се сляха с удоволствието и запрепускаха в такт с движенията му.
Бьорн бе бил сам цял живот и най-сетне в очите на Ингрид бе открил самия себе си. Радостта и облекчението се сляха в едно и за пръв път откак майка му умря пред много години, той усети сълзи по бузите си, а като огледален образ Ингрид плачеше с него.
Имаше нещо толкова красиво в това, във взаимността, че болката премина в ликуване, а ликуването в екстаз. Бурята бавно утихна и Бьорн отвори очи, за да се вгледа в жената до него.
"Толкова си красива," каза й той.
Тя само му се усмихна уморено и кимна.
Понякога мълчанието казваше сто пъти повече, отколкото хиляди думи.
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 2
Бьорн не го свърташе на едно място цяла сутрин. Какво му ставаше? Защо в мислите си се връщаше все към сконфузния миг когато падна върху Ингрид и бе така близо до нея? Какво ставаше с тялото му? Какво беше онова странно напрежение в жилите му, от което не можеше да се отърве и неясните желания? А дори нямаше да види Ингрид. Това много го гнетеше. Той набързо улови няколко заека и се зае да ги чисти почти машинално.
Ами, можеше да е и другояче. Можеше да слезе до селото и да я види сам. Ковачът редовно купуваше от месото му, а така или иначе му трябваше един нов нож.
Бьорн простоянно се оглеждаше за един определен човек, но никъде не го срещна по пътя към ковача. Вместо Ингрид обаче той видя друго познато лице, което не бе виждал от седмици. Ако Бьорн можеше да нарече някого другар от детинство и приятел, то това беше Хадриан. Хадриан бе буен, силен и вечно усмихнат; двамата понякога ловуваха заедно и си устройваха детински състезания. Ако Бьорн чувстваше своя връстник почти като собствен брат.
"Хей, Бьорн!" викна му Хадриан и го тупна по рамото за поздрав. "Какво те води насам?"
"Нож ми трябва," каза Бьорн само половината истина. Не знаеше как да му сподели за Ингрид.
"Аааа," рече Хадриан. На широкото му червендалесто лице се изписа разбираща усмивка.
"А ти?"
"Аз? О, имах една…" Хадриан понечи да продължи когато нещо привлече вниманието му и той млъкна. Бьорн източи врат да погледна в същата посока.
Сърцето му затуптя силно. Беше Ингрид. Носеше кош с дрехи в ръцете си и весело разговаряше с жената на ковача. Косата й както винаги бе закичена с цветя. Очевидно усетила, че някой я наблюдава, тя извърна глава и прати ведра усмивка към двамата младежи, сетне се прибра в къщата. Намигна ли им тя? Бьорн само примигна, а лицето му се зачерви.
Бьорн осъзна, че Хадриан му говори. "Моля?" рече той разсеяно.
"Хехе. Питах те дали я познаваш."
"Коя е тя?" каза Бьорн съвсем непринудено.
"Ингрид й е името," обясни Хадриан. "Чужденка е." Вдигнатате вежди на Бьорн явно го насърчиха да продължи. "Имам предвид родена е в друго племе. Затова косата й е тъмна." В тяхното село почти всички хора бяха руси със светли очи, като Бьорн. Само Хадриан, майка му и неколцина други се отличаваха с тъмни коси, но то бе защото коренът им беше от други племена.
"От къде идва?" попита нехайно Бьорн като прикри любопитството си. Искаше му се да научи всичко за нея, а не искаше да издава, че вече знае част от историята й. "Сигурно е дошла скоро."
"Така е. Ама ти наистина ли нищо не си чувал?!" Хадриан изглеждаше изненадан. Той си изтупа дрехите и седна на един камък. Бьорн поклати глава и направи същото.
"Беше голямо събитие, ала тогава беше зима. Ти не идваше много тогава." Хадриан кима в посоката, където беше изчезнала Ингрид. "Дъщеря е на вожда Ангъс."
Това накара Бьорн да хлъцне с изненада. Този беше прочут войн, вожд на своето племе и славата му се носеше в тяхното село. Имаше слухове, че взел за жена момиче от тяхното село, но до сега Бьорн не се бе интересувал много дали това бе истина. "И какво прави при нас?" попита накрая той.
"Майка й пристанала на Ангъс и така се родили тя и братята й. Когато баща й и братята й загинали славно в битка и тя останала съвсем сама, дошла да живее при брата на покойната й майка, ковача." Хадриан кимна. "Едва намерила пътя през зимата. Смело момиче."
"Ооо," успя да каже Бьорн.
"Сега помага на жената на ковача. Всички младежи се интересуват от нея, но тя не обръща специално внимание на никого." Хадриан въздъхна.
Бьорн отвори уста да каже, че към него се отнася другояче, ала си замълча. Вече бе твърде късно да разкаже на приятеля си, че знае голяма част от това, което преди малко чу направо от нея самата. Не спомена и за срещите им край реката - може би и тя щеше да му се сърди, ако го направеше.
"Аз трябва да свърша с ковача преди да започне да се смрачава," рече той и стана. "Хубаво бе, че се видяхме. И новини ми каза също."
"Хе. Може пак да поговорим. Пази се, Бьорн."
Ловецът само кимна и влезе при ковача.
Слънцето вече бе изгряло когато Ингрид пристигна край реката. В ръцете си носеше нещо увито, какво точно Бьорн не можеше да прецени. Той седеше на брега на рекичката и я чакаше. В последната седмица бяха превърнали това в ритуал. Щом зората пукнеше тя се измъкваше от къщата на ковача, за да дойде да се срещне с него. Двамата седяха заедно и разговаряха или беряха плодове и билки, опознаваха се един друг. Ала нещо притесняше Бьорн, а не знаеше как да подхване темата. Той никога не бе имал толкова близък човек, колкото му беше сега Ингрид. Веднъж разбрала, че той е научил за произхода си, тя му разказваше за баща си и за чудовищата, които бе победил, за битките на племето си с враговете. После младата жена, облегнала глава на рамото му, му бе доверила, че единствено с него се чувства щастлива като във времето, когато е била сред своето племе, сред семейството си. И двамата бяха самотни и откриваха радост и взаимност в компанията на другия. Ала защо тогава вместо да си отиде странното напрежение, което изпитваше Бьорн само се засилваше с времето? Искаше му се да я докосне, да прокара пръсти през хубавата й тъмна коса и да погали кожата й, ала го бе срам да й каже. Но нима не му беше тя най-близката? С всеки изминал път щом бяха заедно, чувството ставаше все по-силно и смущаващо.
Tя го докосна по гърба с върха на пръстите си и седна до него. "Добро утро, Бьорн."
Той отвърна на жеста. "Добро да е." Изгледа вързопа, който носеше тя. "Какво е то?" попита я той.
"Ами. Риза." Зелените й очи го гледаха дръзко. "Предния път ме упрекна, че вече не се къпя." Бьорн кимна унило. Така беше. "И аз ти казах, че не е справедливо." Младежът кимно отново. "Но аз искам да се изкъпя."
"Да си тръгна ли?" попита я той. Усещаше как цялото му същество посърва. Искаше отново да я види как се съблича, как се радва на водата.
"Не. Ще го направя само ако и ти го направиш."
"Н-н-н-н-ние? Заедно?" заекна Бьорн.
"Само ако имаш кураж за това, ловецо." Тя наведе глава към него и прошепна, гласът й трепереше. "Имаш ли?"
"И да се съблека?"
Ингрид кимна. Бьорн я изгледа втрещен. Това трая само миг. След това тя стана сама и започна да отвързва връзките на роклята си. Когато падна в краката й, момичето бавно разхлаби ризата си докато тя не се смъкна бавно надолу по стройната й снага. Бьорн не можеше нито да преглътне, нито да извърне поглед от нея. Защо му се искаше така силно да я докосне, да погали нежната й кожа? Ала как би могъл с тежките си мечешки лапи? Какво би си помислила Ингрид? Сигурно щеше да я изплаши. Вопъл се надигна в гърдите му като вопъл за помощ на ранено животно.
Ингрид го погледна само още веднъж и му направи знак с ръка да я последва, сетне навлезе във водата. Бьорн я гледаше с копнеж. Какво да направи? Така му се искаше, ала така се страхуваше. Страх го беше, че тя ще му се изсмее, ще го отхвърли, или щеше да се ужаси? Ала най-лошото нямаше да е само това. Ингрид му беше толкова близка… ако я прогонеше с мечешката си недодяланост как щеше да си прости? Как щеше да живее с презрението към себе си, че е загубил единствената си приятелка?
Страх. Ловецът презираше тази дума. Тя бе безчестие за един мъж. "Ще имаш ли куража", го бе питала тя. Той обмисли. Можеше да я отбъсне със сигурност ако се съблечеше и я уплашеше. Но може би Ингрид щеше да го презре повече, ако си останеше страхливец и само я гледаше както гладен стар вълк гледа заек?
Между страха да я последва и желанието да го направи, надви желанието. Ингрид беше вече в реката и водата стигаше до шията й. Усмихваше му се окуражително. Бьорн стана и съвсем внимателно започна да съблича кожите си. Една по една те падаха на купчинка до нейните. С всяко парче се увеличаваше страхът, но и решителността му. Когато остана последната кожа покриваща слабинините му, той не се поколеба. С бързо движение той я събу и застана съвсем гол на брега.
Беше му много трудно да вдигне поглед от земята и да го премести към Ингрид. На нейното лице бе изписана най-широката усмивка, която той бе виждал някога. Нямаше и следа от уплаха или отвращение на лицето й; вместо това в погледа й се четеше огромна доза любопитство и интерес. Бог знае защо очите й бяха приковани на мястото, където се съединяваха краката му. Съвсем инстинктивно Бьорн се закри там с ръце, а Ингрид само се ухили и го подкани с ръка.
Без да му мисли много, той я последва във водата и се запъти към нея. Тя изписука весело и заплува навътре. Неговият рефлекс на ловец се обади и Бьорн се спусна след нея; не бе трудно да я настигне и да я докосне по рамото.
Ингрид се обърна и се оказа на една крачка разстояние от него. За нея плуването беше необичайно и изморително и тя си поемаше дълбоко въздух; гърдите й бързо се вдигаха и спускаха. Бьорн се взря в бялата й шия, в мократа й тъмна коса, в нежната кожа, в деликатните извивки на тялото й. Отново му се прииска, но силно както никога до сега, да я докосне, да я пипне. Да й каже, че я боготвори. Непреодолимо желание изпълни жилите му. Тя му бе така близка, ала и така далечна, недостижима: бяха само на ръка разстояние, но той усещаше, че ги дели истинска пропаст.
Бьорн внимателно вдигна очи към нейните. Мислеше си, че те сигурно изразяват цялата болка и отчаяние на света. Погледите им се кръстосаха само за миг.
Ингрид бавно посегна към него и го докосна по бузата. Връхчетата на пръстите й обходиха лицето му, сетне се спуснаха към шията. И когато тя набра смелост отново да го погледне, в очите й се четеше същото трескаво желание, каквото и в неговите.
Бьорн се предаде.
Ръката му се вдигна и погали рамото й, тя потрепери и тръпката прониза самия него. Дълбоко в него нещо се пречупи; сякаш невидимите стени между двамата паднаха. Той жадно прокара пръсти през косата й за да се наслади на коприненото усещане; тя помилва брадата му. Обятията им се разтвориха едновременно и те потънаха в прегръдките си. Ръцете на Бьорн зашариха по гърба й, по гърдите й, и за пръв път той изпълни мечтата си да докосне и милва кожата й без да се страхува.
Колко време стояха така заедно в реката и двамата не можеха да кажат; бяха загубили представа за него в безкрайната поредица от милувки и взаимно изучаване. Бьорн погали бедрата й под водата и се спря на мястото между краката й; изненада се колко бе нежно, гладко и топло. В отговор Ингрид се надигна да целуне устните му и хвана китката му, сетне го поведе към брега.
Бьорн не се съпротивляваше; нито имаше сили, нито искаше. Чувстваше се като дете, което цял живот бе търсило нещо и най-сетне го бе намерило. Ингрид не го беше отблъснала, нито се бе изплашила от него; вместо това тя го бе приела...
Когато се озоваха на сушата, Ингрид легна на тревата и стиснала ръката му, сякаш се страхуваше, че той може да избяга в противен случай, го подкани да я последва. Бьорн покри гърдите й с целувки и не сваляше очи от нея докато тя примижваше и се извиваше под него. А когато се спусна към корема й, тя изстена и само го привлече към себе си.
Не опитът, а инстинкът подсказа на Бьорн какво да направи. Той целуна шията й, погледна в очите й и щом срещна одобрение в тях се наведе над нея и телата им се сляха. Стон се изтръгна от момичето, което губеше моминството си, ала погледът й му казваше да не спира, да продължава. Наранил ли я беше? Болеше ли я? Можеше ли да си прости ако беше така? Мислите избледняха и се сляха с удоволствието и запрепускаха в такт с движенията му.
Бьорн бе бил сам цял живот и най-сетне в очите на Ингрид бе открил самия себе си. Радостта и облекчението се сляха в едно и за пръв път откак майка му умря пред много години, той усети сълзи по бузите си, а като огледален образ Ингрид плачеше с него.
Имаше нещо толкова красиво в това, във взаимността, че болката премина в ликуване, а ликуването в екстаз. Бурята бавно утихна и Бьорн отвори очи, за да се вгледа в жената до него.
"Толкова си красива," каза й той.
Тя само му се усмихна уморено и кимна.
Понякога мълчанието казваше сто пъти повече, отколкото хиляди думи.
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 2 - ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ ЧАСТ 1
Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 1
"Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa…"
Ингрид удържа на думата си и и дойде рано на следващия ден. Бьорн си бе подготвил и както обикновено брегът бе застлан с горски цветя. Задачата му ставаше все по-трудна с времето, защото въпреки лятното изобилие цветята наблизо свършваха и той трябваше да носи нови от все по-далечни поляни. Ала усилията му бяха щедро възнаградени, тъй като Ингрид събу обувките си и мина с боси нозе по цветчетата като им се любуваше. Накрая седна както обичайно и зачака.
Бьорн с разочарование заключи, че тя няма да се къпе гола когато знае със сигурност, че той е наблизо, и се запъти към нея. Чудеше се дали опитите му да среше буйната си коса имаха очевиден ефект и дали новите му кожи го правеха по-малко страшен. Ингрид бе прегънала коленете си към себе си и наблюдаваше водата. Когато го чу да идва тя леко наклони глава настрани.
"Здравей," каза му.
"Здравей," рече той. "Радвам се, че дойде."
Ингрид едва сега вдигна глава и го погледна. Усмихваше се. Косата й блестеше на слънцето. Бьорн се покашля за да прикрие смущението си. "Не бях те виждал преди в селото. Това е странно," каза той.
Тя въздъхна. "Дойдох през зимата. Сираче съм. Баща ми умря в битка преди няколко години, а майка ми от треска. Братята ми ме пазеха и се грижеха за мен след като родителите ми си отидоха, но и те паднаха в бой. Останах сама. Мама е била от това село. Баща ми я отмъкнал и я направил своя жена. Сега живея при ковача, той ми е чичо. Подслони ме когато останах без дом; помагам му да гледа децата. А ти?"
"Аз наистина живея в гората." Защо се почувства така недодялан и див и в същото време така спокоен и щастлив? "Ловец съм, като баща ми. Той също умря. И аз нямам семейство."
Ингрид му се усмихна топло и съвсем непринудено го докосна по ръката. Той изтръпна и почти инстинктивно се отдръпна. Усмивката й премина в разкаяние.
"Извинявай," каза му тя и погледна надолу.
"Оо," изломоти Бьорн. "Няма нищо. Просто не очаквах. Мммм. Няма ли да се къпеш днес?" опита се той да смени темата.
"Може би." Зелените й очи го изгледаха с любопитство. "Ти как ме намери? Мислех си, че тук не идва никой."
"Аз само понякога. Когато не хвана нищо по-близо до колибата."
"Така ли минава целият ти ден? В ловуване?"
Бьорн кимна.
"Аз никога не съм ловувала!" каза Ингрид с доза възхищение. "Искам да опитам. Трудно ли е?"
Бьорн я изгледа потресен. "Да ловуваш? Та ти си жена! Не може!"
Ингрид придоби решително изражение. "Ти каза, че живееш сам в гората и че сам си правиш вечеря. Кожите ти изглеждат чисти. Нима прането и готвенето не е женска работа? Но ти си мъж и все пак ги вършиш."
Тежка въздишка се отрони от гърдите на Бьорн. Той никога не бе мислил по въпроса по този начин, но изведнъж му стана много тъжно по някаква причина. "Аз нямам друг избор," рече той със зле прикрита горчивина.
"Ами ако и аз се загубя така в гората и за да оцелея ми се наложи да ловувам, а не знам как? Тогава и аз няма да имам избор, но няма да знам как освен ако някой не ми покаже."
Бьорн почти се огъна пред силата на аргументите й, ала все още я гледаше неубедено.
"Хайде де, Бьорн," насърчи го момичето с неустоимата си усмивка. "Ти си ме гледал как се къпя, нали така? Искам да те погледам как ловуваш."
Той се предаде. "Добре," изломоти той. "Само гледай да не плашиш дивеча."
Ингрид се ухили. "Ще се изцапам така," рече тя и се изправи. "По-добре да дойда утре. Става ли?"
Бьорн дори не си направи труда да скрие широката си усмивка. "Става," съгласи се той. "По същото време?"
"Разбира се. Само не забравяй." С тези думи тя му махна и изчезна.
Умът на ловеца не побираше как би могъл да забрави.
В уреченото време Ингрид се появи с меки обувки и семпла кафява рокличка над бялата си риза. Косата й беше навита около главата й да не й пречи, а в очите й блестеше палаво пламъче. Бьорн се чудеше как до сега не бе забелязвал колко вълнуващо може да бъде едно момиче и как една усмивка можеше да промени сивия му ден.
Бьорн бе роден и отгледан ловец; той гледаше сериозно на задачата си да й покаже как се ловува. Чувстваше се уверен и сигурен, с авторитет. Ингрид само се забавляваше. Тя гонеше пъстри пеперуди и се въртеше весело докато плитката й не се разпадна съвсем. Бьорн я гледаше и не можеше да се начуди на промяната в самия себе си; сякаш цял живот бе спал зимен сън, едва сега се пробуждаше, за да намери един толковаа красив и различен свят.
Ингрид нехаеше за лова. На нея й беше по-интересно да проследи заек или да се затича след катерица, отколкото да се научи как да ги лови. Бьорн сумтеше и се мусеше цялата сутрин, но сетне и той се присъедини към детинските й игри сред гората.
Веднъж Ингрид видя една много красива пеперуда и хукна след нея. В надпревара с нея Бьорн се затича да стигне насекомото пръв, ала се препъна в едно корен и полетя напред, повличайки и момичето със себе си. След секунда и двамата бяха на земята, Ингрид лежеше по корем, а Бьорн я затискаше с тялото си. В миг лицето му така се изчерви, че заприлича на майски залез, а Ингрид се закикоти.
Бьорн осъзнаваше положението си и знаеше, че веднага трябва да се отдръпне от нея ала не можеше сам да принуди тялото си да го стори. Ингрид извърна глва и очите им се срещнаха. Дъхът й погали лицето му. Бьорн си помисли, че ще умре от смущение и вълнение, а тялото му сякаш бе на път да избухне от напрежението.
Накрая той изломоти някакво извинение и се претърколи. Ингрид го изгледа с усмивка и взе ръката му в своята. "Ела да погледаме залеза," рече тя и го поведе към реката.
Двамата седнаха на брега и се взряха в небето. То имаше прекрасен розово-лилаво-червникав оттенък. Бьорн никога преди не си бе мислил, че това е красиво, ала сега това му се видя естествено. Ингрид подпря главата си на рамото му и замълча за кратко. Бьорн никога не се бе чувствал така щастлив през живота си. Обзе го някакво странно спокойствие и мир така непознато му до сега. Стига да имаше начин, той би спрял времето да направи този миг вечен. Ала не можеше.
"Трябва да се връщам в селото," рече тя тихо. Неудоволствието беше очевидно в гласа й. "Трябва."
"Утре ще дойдеш пак, нали?"
Тя поклати глава. "Друг път. Утре не може." С това тя докосна рамото му и стана. "Ще се видим скоро, Бьорн," рече и изчезна.
или "Божествена комедия"
ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ
ЧАСТ 1
"Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa…"
Ингрид удържа на думата си и и дойде рано на следващия ден. Бьорн си бе подготвил и както обикновено брегът бе застлан с горски цветя. Задачата му ставаше все по-трудна с времето, защото въпреки лятното изобилие цветята наблизо свършваха и той трябваше да носи нови от все по-далечни поляни. Ала усилията му бяха щедро възнаградени, тъй като Ингрид събу обувките си и мина с боси нозе по цветчетата като им се любуваше. Накрая седна както обичайно и зачака.
Бьорн с разочарование заключи, че тя няма да се къпе гола когато знае със сигурност, че той е наблизо, и се запъти към нея. Чудеше се дали опитите му да среше буйната си коса имаха очевиден ефект и дали новите му кожи го правеха по-малко страшен. Ингрид бе прегънала коленете си към себе си и наблюдаваше водата. Когато го чу да идва тя леко наклони глава настрани.
"Здравей," каза му.
"Здравей," рече той. "Радвам се, че дойде."
Ингрид едва сега вдигна глава и го погледна. Усмихваше се. Косата й блестеше на слънцето. Бьорн се покашля за да прикрие смущението си. "Не бях те виждал преди в селото. Това е странно," каза той.
Тя въздъхна. "Дойдох през зимата. Сираче съм. Баща ми умря в битка преди няколко години, а майка ми от треска. Братята ми ме пазеха и се грижеха за мен след като родителите ми си отидоха, но и те паднаха в бой. Останах сама. Мама е била от това село. Баща ми я отмъкнал и я направил своя жена. Сега живея при ковача, той ми е чичо. Подслони ме когато останах без дом; помагам му да гледа децата. А ти?"
"Аз наистина живея в гората." Защо се почувства така недодялан и див и в същото време така спокоен и щастлив? "Ловец съм, като баща ми. Той също умря. И аз нямам семейство."
Ингрид му се усмихна топло и съвсем непринудено го докосна по ръката. Той изтръпна и почти инстинктивно се отдръпна. Усмивката й премина в разкаяние.
"Извинявай," каза му тя и погледна надолу.
"Оо," изломоти Бьорн. "Няма нищо. Просто не очаквах. Мммм. Няма ли да се къпеш днес?" опита се той да смени темата.
"Може би." Зелените й очи го изгледаха с любопитство. "Ти как ме намери? Мислех си, че тук не идва никой."
"Аз само понякога. Когато не хвана нищо по-близо до колибата."
"Така ли минава целият ти ден? В ловуване?"
Бьорн кимна.
"Аз никога не съм ловувала!" каза Ингрид с доза възхищение. "Искам да опитам. Трудно ли е?"
Бьорн я изгледа потресен. "Да ловуваш? Та ти си жена! Не може!"
Ингрид придоби решително изражение. "Ти каза, че живееш сам в гората и че сам си правиш вечеря. Кожите ти изглеждат чисти. Нима прането и готвенето не е женска работа? Но ти си мъж и все пак ги вършиш."
Тежка въздишка се отрони от гърдите на Бьорн. Той никога не бе мислил по въпроса по този начин, но изведнъж му стана много тъжно по някаква причина. "Аз нямам друг избор," рече той със зле прикрита горчивина.
"Ами ако и аз се загубя така в гората и за да оцелея ми се наложи да ловувам, а не знам как? Тогава и аз няма да имам избор, но няма да знам как освен ако някой не ми покаже."
Бьорн почти се огъна пред силата на аргументите й, ала все още я гледаше неубедено.
"Хайде де, Бьорн," насърчи го момичето с неустоимата си усмивка. "Ти си ме гледал как се къпя, нали така? Искам да те погледам как ловуваш."
Той се предаде. "Добре," изломоти той. "Само гледай да не плашиш дивеча."
Ингрид се ухили. "Ще се изцапам така," рече тя и се изправи. "По-добре да дойда утре. Става ли?"
Бьорн дори не си направи труда да скрие широката си усмивка. "Става," съгласи се той. "По същото време?"
"Разбира се. Само не забравяй." С тези думи тя му махна и изчезна.
Умът на ловеца не побираше как би могъл да забрави.
В уреченото време Ингрид се появи с меки обувки и семпла кафява рокличка над бялата си риза. Косата й беше навита около главата й да не й пречи, а в очите й блестеше палаво пламъче. Бьорн се чудеше как до сега не бе забелязвал колко вълнуващо може да бъде едно момиче и как една усмивка можеше да промени сивия му ден.
Бьорн бе роден и отгледан ловец; той гледаше сериозно на задачата си да й покаже как се ловува. Чувстваше се уверен и сигурен, с авторитет. Ингрид само се забавляваше. Тя гонеше пъстри пеперуди и се въртеше весело докато плитката й не се разпадна съвсем. Бьорн я гледаше и не можеше да се начуди на промяната в самия себе си; сякаш цял живот бе спал зимен сън, едва сега се пробуждаше, за да намери един толковаа красив и различен свят.
Ингрид нехаеше за лова. На нея й беше по-интересно да проследи заек или да се затича след катерица, отколкото да се научи как да ги лови. Бьорн сумтеше и се мусеше цялата сутрин, но сетне и той се присъедини към детинските й игри сред гората.
Веднъж Ингрид видя една много красива пеперуда и хукна след нея. В надпревара с нея Бьорн се затича да стигне насекомото пръв, ала се препъна в едно корен и полетя напред, повличайки и момичето със себе си. След секунда и двамата бяха на земята, Ингрид лежеше по корем, а Бьорн я затискаше с тялото си. В миг лицето му така се изчерви, че заприлича на майски залез, а Ингрид се закикоти.
Бьорн осъзнаваше положението си и знаеше, че веднага трябва да се отдръпне от нея ала не можеше сам да принуди тялото си да го стори. Ингрид извърна глва и очите им се срещнаха. Дъхът й погали лицето му. Бьорн си помисли, че ще умре от смущение и вълнение, а тялото му сякаш бе на път да избухне от напрежението.
Накрая той изломоти някакво извинение и се претърколи. Ингрид го изгледа с усмивка и взе ръката му в своята. "Ела да погледаме залеза," рече тя и го поведе към реката.
Двамата седнаха на брега и се взряха в небето. То имаше прекрасен розово-лилаво-червникав оттенък. Бьорн никога преди не си бе мислил, че това е красиво, ала сега това му се видя естествено. Ингрид подпря главата си на рамото му и замълча за кратко. Бьорн никога не се бе чувствал така щастлив през живота си. Обзе го някакво странно спокойствие и мир така непознато му до сега. Стига да имаше начин, той би спрял времето да направи този миг вечен. Ала не можеше.
"Трябва да се връщам в селото," рече тя тихо. Неудоволствието беше очевидно в гласа й. "Трябва."
"Утре ще дойдеш пак, нали?"
Тя поклати глава. "Друг път. Утре не може." С това тя докосна рамото му и стана. "Ще се видим скоро, Бьорн," рече и изчезна.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
