Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 5

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"

ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 4

Останалите няколко дни минаха по-бързо, отколкото Бьорн се бе надявал. Урсула изглеждаше все по-мълчалива, замислена и го отбягваше. Все още я забавляваше да го кара да върши черна домакинска работа и да яде развалена храна, но той нехаеше. Той бе спасил цяло село от гладна смърт и се гордееше със себе си; хората го боготворяха. Накрая, за да си отмъсти сам, Бьорн се преструваше, че изпълнява задачите си с желание и готовност. Когато ги завършеше, Урсула дори не тържествуваше; последните два дни само кимваше вяло с глава и го отпращаше.

На седмия ден вечета Бьорн изпълни и последната задача. С пригладените чисти ризи в ръце той се запъти към спалнята на Урсула и потропа. Нямаше никакъв отговор, а Инге му беше казала, че вдовицата не е излизала оттам. Нетърпелив да получи ключа и да се маха, той потропа отново. Пак нищо. Накрая бившият ловец открехна вратата и надникна вътре.

Гледката, на която стана свидетел, го стъписа.

Урсула седеше в единия ъгъл на стаята си на леглото, далеч от врата и плачеше. Беше прегърнала коленете си към главата, а косата закриваше лицето й. Само раменете й се разтърсваха от тихото хлипане.

Бьорн бе подготвен за последната битка преди получаването на ключа, представяше си серия насмешки или борба за надмощие, дори не изключваше възможността тя да откаже, но никога и през ум не му беше минавало, че ще види Урсула в това състояние.

Той прочисти гърло, за да оповести присъствието си. Вдовицата се сепна и стреснато вдигна очи към него: те наистина бяха пълни със сълзи, които се стичаха на вадички по бузите й. Косата й изглеждаше несресана и й липсваше обикновения блясък на лъсната мед. Бьорн чак сега забеляза колко млада е всъщност Урсула; не много по-възрастна от него когато загуби Ингрид. Той запристъпна неловко от крак на план.

"Донесох ризите," каза Бьорн накрая, за да наруши тишината. Тя само кимна вяло. "Седемте дни изтекоха." Пак същата реакция. "Ще ми дадеш ли ключа?"

Урсула не смееше да го погледне в очите. Тя само бръкна в пазвата си и извади нещо от нея. Протегна ръка напред. Нямаше и следа от борбата, която Бьорн очакваше. Това го обърка.

"Благодаря," каза той и пое ключа. "И хората ще ти благодарят. Спаси ги от гладна смърт."

Урсула нищо не каза.

Бьорн се колебаеше как да постъпи. Какво ставаше? Защо плачеше тя? Какво да направи? Накрая кимна и се запъти към врата.

"Не искам да си ходиш," проплака Урсула.

Това го закова на място. Обърна се. По бузите й отново се стичаха сълзи като порой. Бьорн мигна на парцали. Урсула стана и се втурна към него, сетне се хвана за ръкава му.

"Моля те, не си тръгвай, недей. Толкова съм самотна."

Бьорн я гледаше още по-втрещено. Беше се заклел, че ще убие Урсула когато получи ключа. Сега той беше в ръцете му, но към нея не мечтаеше повече за мъст. При вида на искрената й тъга вместо гняв, Бьорн изпита съжаление. Той седна до нея и я загледа в очакване. Очите й, тъмни като гората в късна нощ, придобиха замислен вид.

"Когато бях още доста малка, Валдемар мина през нашия стединг. Беше много богат и почитан. Братята ми веднага ме дадоха на него за жена, сякаш бях вещ, без да ме питат. Мислеха си, че ще живея по-добре при него. Валдемар нямаше деца, предишните му две жени бяха умрели. Всичко това беше за мен." тя разпрери ръце. "Валдемар беше само един застаряващ селянин. Беше мекушав и безхарактерен, благ като масло. Презирах го, но все пак беше единствения близък, който имах. Мразеха ме тук, защото бях чужденка, разполагах с всичко и не трябваше да се трудя тежко като всички тях. Нямах ги никого, тъгувах за дома си, а нямаше как да се върна."

Бьорн я гледаше с нарастващо съчувствие, ала не знаеше какво да каже. Тя продължи.

"После Валдемар умря. Останах съвсем сама. Никого си нямам, а никой не ме харесва. Още съм им чужда! Дори когато видят косата ми, тук всички са руси или тъмнокоси, си казват: чужда!" Тя заклати глава. "Сочат ме с пръст и ме отбягват, а искат да им давам храната си. Знам, че ме наричат предателка и последователка на Локи зад гърба ми."

На Бьорн му стана мъчно за онази, която в продължение на седмица му бе била мъчителка. Не можеше да я мрази повече. Не на жестокост се дължеше държанието й към него, а на разочарованието и огорчението. И той беше бил в това положение преди. Не можеше да я мрази, не.

"Исках да си отмъстя на цялото село чрез теб. Беше в ръцете ми и можех да правя каквото му хрумнеше. В началото беше забавно, но знаех, че за такъв мъж като теб трябваше да ме омъжат братята ми, е не за мекушав селянин! Силен си и много горд, а не като безхарактерния Валдемар. Хората тук те уважават." Тя преглътна, а в очите й се четеше най-горещата молба, която Бьорн бе виждал.

Той помисли. Урсула беше доста привлекателна жена. Сега знаеше, че не беше и на четвъртина толкова лоша, колкото си бе мислел. Тя сигурно щеше много да го обича и двамата щяха да живея в охолство и почит сред селяните. Опита си да си представи тази картина.

"Не мога," поклати глава той. "Съжалявам, Урсула. Не мога."

Тя се хвана за ръката му и започна да го умолява. Ала Бьорн беше непоклатим. Накрая целуна челото й и каза: "Аз съм войн, а не селянин. Моят живот е на бойното, а не на селското поле. Съжалявам, Урсула. Пусни ме да си отида по пътя."

Урсула се разплака още по-сърцераздирателно. Горкото момиче, помисли си Бьорн. Погали меденочервената й коса.

"Само съвет мога да ти предложа," рече той меко. Тя вдигна подутите си от плач очи. "Утре направи празненство за селяните и потанцувай с тях на него. За него ще остана. С времето ще си намериш достоен мъж сред тях."

Урсула само кимна и сподави хлипането си.


След два дни селяните изпратиха Бьорн като герой. Урсула бе устроила празненство както бе обещала и цяла вечер хората се веселиха и празнуваха. Бьорн благородно ги бе оставил да си шушукат зад гърба му за нощта, която бе прекарал в стаята на Урсула; само те двамата знаеха какво точно се бе случило тогава. Ако въображението им обрисуваше сцени, които правеха Урсула по-човечна, повече като всички тях, то той нямаше нищо напротив. Радваше се когато селяните пируваха със запасите на вдовицата и танцуваха заедно с нея. Тя дори им се усмихваше.

А когато Бьорн помаха на всички за сбогом на следващия ден, изпрати го цялото село, натъжената Урсула и хладен есенен дъжд.


Бьорн забеляза мъжа още докато беше сива точка на хоризонта. Не можеше да го пропусне или заобиколи, а и как би могъл? Запъти се към вече познатата фигура на стареца със сивите дрехи и широкополата шапка.

Непознатият го чакаше на пътя и се подпираше на тоягата си. "Казах ти, че пак ще се срещнем," каза той. Усмихваше ли се?

"Ти си Один," рече Бьорн.

Один се засмя. Това прозвуча като лай. "Доста време ти отне да се сетиш."

"Не ми се представи преди," отвърна Бьорн. Тръпнеше пред мисълта, че разговаряше с Върховния бог.

"Не беше необходимо." Один кимна. "Наблюдавах те от известно време."

Бьорн вдигна вежда. "Защо мен?" попита той стъписан.

"Може и да си имам причина," рече богът загадъчно.

"Нарочно ме прати при Гудрун, нали?"

"Разбира се. Хареса ли ти? Освен това прави чудесно вино." Один раздруса торбата си.

"Знаеше ли дали ще мина през гората? Какво ще ме посъветва?"

"Не. Само гледах дали ще минеш изпитанията."

Бьорн се обърна към Один и го изгледа много внимателно. Той беше бог, най-могъщия от всички, и държеше съдбата на хората в ръцете си. Какво ли искаше от него?

"Изпитания?"

Один кимна. "Ти победи страха си, а сетне гордостта си. За хората си истински герой. Валхала се нуждае от такива в дните преди Рагнарок." Бьорн преглътна. Това признание беше висока чест. "Но за да застанеш редом до другите е нужно и още нещо. Има една пречка."

"Каква е тя?" попита Бьорн.

"Миналото ти." Один бръкна в торбата и извади малка бутилка вино. Бутна я към Бьорн.

"Какво е това?" попита войнът.

"Ключът към Валхала," рече Один и стана. Преди Бьорн да може да реагира, богът изчезна.


Бьорн имаше бутилка вино и цяла мистерия в ръце. Какво означаваше това? Защо Один му беше дал своето божествено питие? Какво общо имаше това с миналото? Тези мисли го накараха да се намръщи.

Той седна и се замисли. Миналото - какво ли изпитание можеше да го чака сега? Срещу какво ли щеше да се изправи този път и по какъв начин? Дали щеше отново да види Ингрид там? Какво бяха скроили боговете този път?

Беше победил страха и гордостта си. Беше време да се изправи и срещу миналото си, реши Бьорн и изгълта виното до дъно.


Беше заспал и най-сетне се събуди. Разтърка внимателно очи, за да се разсъни. Къде ли се намираше? Спомняше си, че бе заспал от виното от Один близо до пътя, където се бяха срещнали за втори път. Огледа се. Не; вместо на прашната пътека той лежеше на тучна трева, а мястото му изглеждаше смътно познато. Бьорн стана, а очите му изучиха местността; когато се спряха на реката, той разбра къде се намира.

Беше същото онова място, където като деца ловяха риба с най-добрия си приятел, а преди повече от 10 години Хадриан намери смъртта си от ръката му.

Сърцето му заби лудо, а коремът му се сви на топка. Какво правеше тук? Как се бе озовал на мястото, на което се бе заклел да не стъпва повече? Наведе се над реката и се загледа във водата. Насреща му го гледаше мечешкото му лице, остаряло, понабръчкано и така различно от младежката невинност, която излъчваше навремето.

Нещо се заби в рамото му и го накара да се обърне.

Хадриан го гледаше съсредоточено и държеше копието си насочено към в готовност.

Бьорн извика от изненада. Не беше ли приятелят му от детинство мъртъв от повече от десет години? Той се беше променил; лицето му бе вече доста различно от онова, което помнеше Бьорн от деня, когато го надви на същото това място. Не младеж имаше насреща си, а възмъжал войн с копие в ръка.

"Хадриан?!" рече той с неверие.

Хадриан не изчака нито миг, а се нахвърли върху него с всички сили. Бьорн ловко отбягна удъра, а все още му бе трудно да преглътне изумлението си. "Какво правиш тук?" попита той.

"Бия се с теб," отвърна Хадриан. Отново нападна с копието. Беше много бърз и ловък.

"Но защо, защо?"

"Ти ми беше като брат," продължи Хадриан. Атаките му ставаха още по-чести и ожес-точени. Имаше сила на исполин и Бьорн ги отбиваше едва-едва. "А за една жена това се промени."

"Защо посегна на моята жена?" недоумяваше Бьорн. Сцената с Хадриан сега му се струваше нелепа и нереална.

"Не знаех, че е твоя жена!" изпъшка Хадриан. Бьорн използва момента да хване другия край на копието и да се бори да го изтръгне от противника както преди десет години.

"Ти я насили!" изсъска Бьорн. С времето осъзнаваше една жестока истина: Хадриан изглеждаше пораснал не само на възраст, а и на сила.

"Tогава бях млад и мислех, че светът е мой!" викна Хадриан и дръпна копието. Вече надделяваше. После добави: "Не исках да ти отнемам жената. Нямах това намерение. Не знаех за вас. Съжалявам за това, което ви причиних!"

Бьорн пъшкаше под натиска. Силен беше, ала противникът му бе три пъти по-силен от него. С рязко движение Хадриан овладя оръжието и го насочи към голите гърди на Бьорн.

"Ще ми простиш ли?" каза той много тихо.

Бьорн се върна към онзи миг преди 10 години, когато ролите им бяха разменени. Тогава, по онова време, и той беше импулсивен младеж, воден от страстите си, а не от разума. Толкова години беше живял в омраза към човека, който му отне най-свидното, а сега той молеше за прошка.

Мигове преминаха като светкавици през ума му. Мнимата изневяра на жена му с Хадриан, сълзите на Урсула, думите 'обичам те', последните, които Ингрид бе изрекла в живота си към убиеца си.

Гудрун му бе казала, че в тях е имало прошка.

"Прощавам ти," се отрони от устините му.

Хадриан заби копието си в сърцето на Бьорн и го уби.


Тялото на Бьорн остана мъртво и кухо, но душата му беше вече свободна.

Първото, което той видя, бе Фрея, предводителката на Валкириите, която дойде да го поеме в ръцете си и да го отведе във Валхала, там, където отиваха само най-великите войни.

Зад нея на вихрен кон яздеше красива девица, която се усмихваше, и Бьорн позна в нея Ингрид, неговата любима, избраницата на Фрея.

Те вече не принадлежаха един на друг, а на боговете, но ги свързваше едно: бяха герои и щяха да чакат Рагнарок заедно във Валхала.

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн или "Божествена комедия". Глава 3 ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ ЧАСТ 4

Одисея за приключенията на Великия Герой Бьорн
или "Божествена комедия"

ПИТИЕТО НА БОГОВЕТЕ
ЧАСТ 4

Призори Инге дойде да го събуди. Бьорн замърмори, защото усещаше тялото си сковано и натъртено от грубата слама, а мирише не по-различно от воловете в обора. Прислужницата му бе взела копието на съхранение докато бе на служба, така че отгоре на всичко се чувстваше самотен и незащитен без оръжието си.

Урсула вече го чакаше в малката стая. Лъчите на изгряващото слънце проблясваха в косата й с меденочервени отблясъци, цвят в пълен унисон с алената й престилка. Бьорн си помисли, че тя е като обляна в кръв от глава до пети. Когато той влезе, вдовицата го изгледа и сбърчи нос.

"Едър като скот, силен като скот, мирише на скот. Цял скот влезе в стаята." Тя потупа устни в размисъл с дългия си изящен показалец. "И понеже този скот работи за мен, нека изоре градината ми на мястото на стария вол днес!"

Инге ахна. Лицето на Бьорн стана по-червено и от престилката на Урсула. Тя се подигра-ваше с него и с войнската му чест! Да оре впрегнат в плуг като домашно животно!

"Не можеш да ми причиниш това," процеди той през зъби.

"Вратата е винаги отворена, велики боецо. Ако условията ми не те задоволяват, няма да те спирам," рече тя с отровна усмивка. "Ще мина да видя как се справяш по-късно. Сега на работа."

С тези думи Урсула плесна три пъти с ръце и излезе. Бьорн прехапа устна и щом остана сам удари земята с мощния си плесник. Подът потръпна от сблъсъка. Инге подаде глава и погледна уплашено; Бьорн само въздъхна и я последва навън към градината.

Последната не беше много голяма и един вол можеше да я изоре за половин ден, ала сам човек впрегнат като скот? Идеше му да се върне при ужасната жена и да я удуши; ако знаеше къде е ключа, щеше да го направи и с чиста съвест.

Плугът вече го чакаше там и той впрегна цялата сила на волята си, за да се напъха в него и да разоре почвата. Гневът му към него го тласкаше и той ореше ли ореше, воден от образа на омразната Урсула и от желанието си да я накара да си плати. Колко време мина така той не усети, а се сепна едва когато чу звънлив смях и глас, който вече ненавиждаше.

"Давай все така, велики храбрецо. Съвсем като вол!"

Бьорн се засили да каже нещо убийствено, но Урсула вече бе изчезнала.


Ако Бьорн бе решил, че първият ден му е донесъл унижения, които мъжката гордост на можеше да прегътне, то на следващия го чакаше още по-тежко изпитание. Рано сутрин Урсула го повика, накара го да се изкъпе и да я чака на двора.

По усмивката й той позна, че ще му трябва сила на волята да издържи. Тя дойде при него и му остави две ленени ризи. Твърде обикновено изглеждаха, за да са нейни, тъй като Урсула носеше само богато извезани дрехи, но чиито и да бяха, тя му ги остави и каза: "Искам да лъснат от белота."

Той я изгледа втрещено. "Искаш да ги пера?" попита я той с треперещ от неверие глас. Тя кимна. "Това е женска работа!"

"Сега е твоя," отсече тя. "Свърши я бързо," добави и се махна бързо.

Бьорн погледна ризите, сетне към ръцете си. Той имаше мечешки лапи, силни мищци на войн, а не деликатни женски ръце за пране на фини ризи. Една глупава млада фуста се подиграваше с достойнството му, на каква цена? Никой нямаше правото да го прави. Той беше Бьорн, воина, а го правеха на посмешище. Щеше да сложи край но това сега и завинаги.

Той остави ведрото с ризите и се запъти към вратата. Крачка и още една крачка напред и щеше да е свободен, да се махне от ужасното село и да го остави зад гърба си. Никога повече нямаше да види Урсула.

Но тогава всички щяха да умрат от глад, а вината щеше да я носи само той, отново и отново. Спря се. Можеше ли да остави селяните, които бяха вложили цялата си надежда в него? Щеше ли да се чувства отново герой като преди, истински мъж, ако ги оставеше на произвола на Урсула?

Той въздъхна и знаеше отговора. Имаше отговорност към тези хора, които до преди дни му бяха били напълно чужди. Този път не се биеше на страната на някое племе, нито проливаше кръв на бойното поле. Тази битка бе на сила на волята и той щеше да я спечели, а Урсула щеше да я загуби.

Бьорн потопи ръцете си във ведрото и ризите усетиха силата на решителността му.


Когато Бьорн видя количката, той реши, че Урсула вече отиде твърде далеч.

"Нали искат храна?" рече тя подигравателно. "Аз ще им я давам лично. Нима това не те радва, велики храбрецо?"

"До сега бях в къщатата ти, но няма, НЯМА да ме унижаваш пред цялото село!"

"Изборът е само твой," повтори тя и се запъти към количката, сетне седна отзад.

Нямаше да е трудно да тегли количката, в която имаше само една крехка, зла жена и торба картофи. Не беше в това въпросът. Трябваше да застане отпред, да затегне ремъците и да играе ролята на впрегатен кон. Беше изтърпях плуга в градината, прането на женски ризи, беленето на картофи, чистенето на бобени зрънца, но все пак всичко това ставаше в рамките не нейната къща и той успяваше да преглътне личната обида. Сега обаче Урсула беше на път да го унижи пред цялото село. Всяка жена, дете и мъж щяха да го видят впрегнат вместо кон и подканян с края на пръчка. Как щяха да му се смеят, да се подиграват докато поемат картофите от ръката й…

"Чакам," повтори тя.

Бьорн бе твърде зает с идеята как ще стисне гърлото на Урсула и ще я убие бавно, жена или не. Такива като нея, реши той, са по-вредни и коварни от Локи. Щеше да се опита, да вземе ключа от нея и после да я убие, за да въздаде възмездие.

Той застана пред количката и затегна ремъците. Врата се отвори и той напредна жили да я подкара напред.

В мига в който преминаха през прага, Бьорн реши, че по-добре да загине, отколкото да понесе това. Тълпата беше струпана навън в надеждата си да получи храната, която Урсула държеше в скута си. Очакваха го присмех, подигравки и унижения и Бьорн го знаеше. От героя, който певците възпяваха в песните си, се бе превърнал в посмешище.

Количката се показа и селяните се надигнаха като буря. В цетъра й беше той, Бьорн, запрегнат като кон в количката. Чуха се ахкания и шепот. Стене хората се стекоха към него и Урсула.

Не можеше да издържи повече. Нямаше и капка останала чест. Нищо повече нямаше значение. Нямаше по-голямо падение за един войн, от това, което понасяше. Той започна да разхлабва ремъците, за да се измъкне.

Нещо студено го притисна откъм реброто и той разко се обърна да види. Беше едно дребно недохранено момченце, което стискаше в ръката си една спаружена ябълка и му я протягаше.

Урсула не раздаваше ябълки, веднага си помисли Бьорн. Детето не го замерваше с нея, а му я подаряваше и в очите му се четеше желание мъжът да я приеме. Когато видя объркването на Бьорн, то още веднъж настоятелно го сръчка със сухия плод.

Те нямаха никаква храна, помисли си бившия ловец, умираха от глад. И все пак, вместо да я запази за себе си, защото дори спаружена ябълката беше деликатес за бедстващите селяни, момчето му я даваше от все сърце. Бьорн се трогна и я пое в ръце, кимна в знак на благодарност, а детето изчезна сред тълпата.

Едва тогава Бьорн се вгледа в лицата на хората. Те всички се взираха в него; ала никъде той не видя присмех, нито поругаване. Не подигравка прозираше на лицата им, а съчувствие и признателност. Не презрение изпитваха те към окаяното положение, в което го постаяше Урсула: за тях Бьорн бе техния спасител.

В техните очи той бе герой.

За пръв път в живота си след смъртта на Ингрид Бьорн наистина се почувства такъв. Гордостта му? Тя съществуваше само в неговите представи за нея. Никой не му се присми-ваше; единиствено и само на него му пукаше. А нима честта и гордостта не бяха зависими именно от останалите? Количката продължаваше напред из тълпата и Урсула раздаваше така нужната храна. Ала не на нея благодаряха селяните, а на Бьорн.

А той я теглеше напред и славата му сред хората растеше.