Защо ли? Защото...

Защо е един въпрос, който всеки си задава. Не бях пил от толкова много време. Исках да спра. Не искам да се превръщам в алкохолик, който ще загуби всичко един ден заради алкохола. Не искам да се взирам в чашата и само тя да ми е приятел. В интерес на истината искам приятели, искам подкрепа, но не в прословутата чаша. Пиенето по поводи и с приятели си остава, разбира се. Но не е това темата на този пак закуснял пост.

Дали заради алкохола, или поради случките напоследък се опитвам да отговоря на въпроса "Защо?". Конректно "Защо, по дяволите живота си играе с мен, и постоянно попадам на неподходящите жени?".

Супер е готино, че тук не чете никой. Мога да си пиша каквото искам спокойно.

Та историята - ми както се пее в една песен "Харесах си аз една мома...". Супер готина, супер ме кефи, супер чаровна и за мен красива. Онова харесване от пръв поглед, онова притегляне и желание да говориш с нея постоянно. Не знам дали е любов, не смея да мисля за това. Но супер...да. Схванахте или схванах идеята. Та кратко време - 2 дена вече обменяме някакви реплики, водим супер готин разговор. Аз си мисля, че можем да си говорим с часове. Но както не се случва в приказките всеки е зает с ежедневните си неща, и разбира се не си говорим чак толкова много. А, ми се иска. Не знам, и не смея да мечтая за същото от другата страна. Живота ме научи никога да не се надявам. Сакат съм в тази насока. Но, момичето според мен е супер...да. Та, така. Може би заради моето черноглество, или реализма, който уж е такъв, но всъщност е голям песимизън не вярвам. Чуденката ми е защо? Защо излгежда така, че във вселената нещата са подредени така? Защо трябваше да ми се случва това. Защо трябва пак да остана с пръст в гъз, както обичам да казвам? Всъщност бих се радвал, ако знам че във вселената нещата са подредени така, че има баланс. Т.е. в случая аз страдам, но някой близък му се случва нещо супер готино и щастливо, поне равно на това което аз изпитвам, само че в обратна посока разбира се. Ми не, не съм егоист и не искам само на мен да ми се случват хубави неща, въпреки че няма да е зле да се случват.

Напоследък изпитвам трудност да напиша каквото и да е. Все си повтарям, че ще си намеря музата. Все я намирам и си отива после. Било то човек, песен, мисъл, нещо...

Нямам идея как да продължа това. За това май ще свърша просто с нещо семпло, лигаво и романтично.

Ех, защо трябваше да се случва това, моме. Защо трябваше за няколкото минути, за които бяхме един до друг и няколкото съвсем невинни реплики, които обменихме да ме удариш така? Защо трябваше и аз да си позволявам това течение, по което се пуснах. Искам да не те оставям да заспиш за да си говорим. Искам да те виждам всеки ден и да чуствам това, което не съм чуствал отдавна - просто щастие че ми се усмихваш. Защо това се нарича привличане, любов, увлечение. Защо трябва на тези години и в тези времена да има хора, които се чустват така...

Бях решил да се променя пак. Не, че не мога. Може би не искам? Защо не искам, ако не искам? Защо движещата ми сила трябва да е тази тъмнина, песимизъм и депресия? Може би съм депресарче, емо, на години, което винаги ще е така. Неспособно да даде или получи каквото и да е. Но, имам какво дам...

Защо това трябва да е поредния спомен, който ще ме топли само мен? Но ще го помня - помага ми може би, и ме изгражда...

Защо ми се иска да знам и да вярвам, че ти си там за мен?

Защо ли ме е страх да постна това? Ами ако го видиш някой ден? И все пак...

И пак защо?

Why is it always the ones that we love
Are the ones that will never come home
Why must all of the bridges we cross take their toll
Always remember the voice in your head
Speaks to you when you're alone
And it comforts you
From the top of your heart to the bottom of your soul


и по традиция :) /цък/