Скопени хора...ИЛИ ПЕРФЕКТНАТА МАСКА (Част 1 - ЯД)

Тежкия мрак се избутваше бавно от леката светлина на сутрешното слънце. В сумрачната стая тихо влезе мъж все още сънен. С вдървени движения взе кибрита от масата и запали свещ. След това с малки стъпки обиколи стаята и запали други свещи намиращи се на всевъзможни места. Когато стаята бе достатъчно осветена, той остави свеща по средата на масата. Меката жълта светлина осветяваше стена на която имаше човешки лица. Всичките еднакви с неговото собствено безизрасно. Маските изразяваха различни емоции и бяха грижливо подредени една до друга. Всяка същестуваща емоция, издялана до перектност върху тези изкуствени лица стоеше и чакаше да бъде взета.

Под маските долепено до стената имаше бюро, а върху него в средата голямо огледало. Той седна на стола и постави ръцете си върху краката си. Загледа се в маските. Времето летеше и без да осъзнае през прозореца започна да се проградват лъчите на сутршното слънце. Не първия ден от седмицата. Нова седмица - ново начало - нов късмет, казваха хората. Но за него това бе безсмислена реплика, чута и имаща значение някъде назад във времето.

Изведнъж лампата в средата на тавана светна и от другата стая се чу приятния глас на жената, четяща новините в сутрешния блок по телевизията. Той разтърси глава и се огледа. Тока бе спрял посред нощ и сега се появи отново. Чудесно, време беше за работа. Той стана и отново обиколи стаята като с присвити устни изгасяше свечите, които по-рано бе запалил. След това до бюрото и посегна към една от маските.

Тя бе по сива и изтъркана, явно от честа употреба. На малкия надпис под нея пишеше "ЯД". Внимателно държейки я в ръце седна пред бюрото, погледна в огледалото леко наведе глава и сложи маската. Тя пасна на лицето му идеално и в миг като че ли изчезна. Лицето му придоби изражението на маската. Той завъртя глава и се огледа. Примигна няколко пъти за и опипа лицето си за да се убеди, че всичко е наред и маската е паснала на чертите му.

Стана и излезе от стаята. След като обиколи апартамента и се оправи за работа, нарами раницата си, обу обувките си и преди да завтори вратата с ядосано движение изгаси лампите. Таксито го чакаше вече долу и той с неприязън отвори вратата и седна на предната седалка до шофьора. Погледна го ядосано, а думите в устата на човека се спряха и вместо "Добро утро" той едва чуто попита "На къде". С ядосан глас той даде адреса и се загледа през прозореца. Шофьора не искаше да говори с този привидно ядосан човек, а още по-малко да разпитва за него. За това си караше и привидно търпеливо изчакваше в задръстванията.

След като жълтата кола спря пред сградата и той хвърли в скута на таксиджията парите слезе без дори да каже дума. Мина през въртящата се врата на сградата и се качи в асансьора. Влизайки в офиса веднага го нападнаха гласовете на колегите му. Ушите му запулсираха опитвайки се да погълнат или по-скоро да игнорират целия този шум. "Добро утро", "Ей, как е" и всякакви такива поздрави, идващи от всички страни го дразнеха и той с бърза крачка отиде до бюрото си и седна. След като подготви работното си място отиде до машината за кафе. Около нея имаше двама негови колеги, които обсъждаха снощния футболен мач. "Здрасти, как е? Гледа ли мача снощи?". Въпреки, че той симпатизираше на единия отбор отговора му беше "Не, не ме интерисуват тези некадърници. Имам по-важни дела!".

С чашата горещо кафе в ръка се запъти към зоната за пушене. Хора и пак хора. Мразеше ги. Усмихващи се, обсъждайки дребни проблеми, говорейки и опитвайки се да се надвикат в целия този хаос от звуци. Красиви жени, но същевремено толкова грозни отвътре. Мъже, които по-скоро приличаха на хомосексуални - всичкия този хаос се преплиташе с цигарен дим и аромат на кафе. Ах, тази миризма на цигари...

Без дори да изпуши цигарата си влезе, затръшвайки вратата след себе си. Седна на бюрото си и се загледа в монитора. "Имам да правя това, после другото, третото и т.н.. Мразя тези хора, мразя колегите ядосан съм им! Днес ще се държа ядосано." Четейки писмо след писмо, пръстите му играеха по клавиатурата и той отговаряше на всяко писмо. В някои се четеше скрита нотка заплаха или закана, в други скрит яд, в трети заповеди. Не се замисляше как хората от другата страна ще се почустват. Това не бе важно. Важното бе, че той хранеше яда си, а по този начин омразата растеше и застрашително вземаше връх и над едва породените други емоции. Маската си вършеше работата идеално, спирайки всички други емоции да излиза през нея. Тя поглъщаше всичко захвърлено срещу нея и от нея излизаше само яд и омраза.

Деня бавно минаваше и хората го избягваха. Беше му добре. Никой не го занимаваше с дребните си проблеми и сам във фалшивото си спокойствие той си вършеше работата. Всичко вървеше по план докато в един момент той вдигна глава и се загледа през прозореца. Сякаш невидима ръка едвам усезаемо му побутна главата и той отмести поглед от гледната на вън и погледна към бюрата в края на офиса. Седнал там той видя негов колега. Бяха говорили съвсем малко, само се поздравяваха и то рядко. Точно в този момента маската като че ли се стегна около лицето му, изкриви се в злобна усмивка и той стана. Отиде до колегата си и с по-силен глас каза:
- Ей, ти ли работи по проекта за клиента ни в Германия?
Човека погледна нагоре с учудено лице, кимна и каза:
- Здрасти, да. Всичко мина добре и клиента е доволен. Финализираме го днес.
- Не, не го финализираме. Объркал си всичко. Сега трябва да започнем отначало. Ти си виновен. Ще говоря с шефовете, за да те накажат!
В главата му изплуваха картини как човека под него мило говори с колегите си, как се смеят и как обсъждат неща. Яда в него злобно се хилеше, а омразата ликуваше. Обърна се и се върна на бюрото си. Деня отиваше към края си и докато свърши той успя да се скара с още няколко колеги. Причини нямаше, просто така. Така му диктуваше маската...

След като подхвърли парите на таксиметровия шофьор и тръшна вратата на колата след себе си, отвори врата на апртамента. Остави раницата на шкафа в коридора и отиде в спалнята. Съблече дрехите си и ядосано ги захвърли в ъгъла върху купчината от другите дрехи, които бяха за пране. Влезе в стята с маските и светна лампата. Сядайки зад бюрото си помисли "И този ден отмина". Постави пръстите на лицето и свали маската. А под нея лицето му беше все така безизразно. Нямаше и следа от яд или омраза. Единствено спомените бяха живи в главата му от отминалия ден, както и от всички отминали дни. Изправи се и остави маската на стената. Погледа му обиколи всички маски на стената. "Утре ще му мисля". А сега е време за почивка. Вечерта мина както всяка една през последните години. Готвене, вечеря, телевизия, душ, книга, сън. Точно в този ред. Рутина като предната вечер, и като по-предната...



Опитвайте се, хора да не се поддавате на гнева и яда - те пораждат омраза. А омразата трябва се храни, и в много случаи става толкова голяма, че изяжда всичко и всеки.

И по традиция: Disturbed - Down With The Sickness (цък)